Законност на дисциплинарно уволнение при разпространение на поверителна информация

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50125

гр.София, 31.05.2024 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА
при секретаря Александра Карамфилова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1723/2022 г ., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от “Дунав Мост Видин – Калафат“ АД, представлявано от изпълнителния директор Л. Н., чрез адвокат П. Н., срещу въззивно решение № 21 от 08.02.2022 г., постановено от Видинския окръжен съд по въззивно гр.д. № 449/2021 г., в частта, с която исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ са уважени и е присъдено обезщетение по чл. 86 ЗЗД, считано от датата на подаване на исковата молба, както и разноските.

При служебна проверка съставът на Върховния касационен съд установи, че въззивната инстанция се е произнесла по въззивна жалба, подадена от работодателя – търговско дружество, без да събере дължимата държавна такса – тя не е събрана нито от администриращия първостепенен съд, нито от въззивния състав след пренасяне на делото във въззивна инстанция и образуване във въззивно производство. Нередовността на въззивната жалба се отразява върху допустимостта на въззивното решение, като порокът е отстраним и от касационната инстанция, която остави производството по делото без движение, с указание за внасяне на дължимата държавна такса за въззивно производство по сметка на Видинския окръжен съд. Указанието е изпълнено в срок и производството по касационното производство е възобновено.

С определение, постановено по реда на чл. 288 ГПК, касационното обжалване е допуснато по следните въпроси, разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, преценката за законосъобразност как се извършва – с оглед цитираните в заповедта законови разпоредби от работодателя или от изложените в заповедта фактически обстоятелства, обуславящи изводът на наказващия орган за допуснато нарушение на трудовата дисциплина; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни доказателства по делото и да се произнесе по осъществяване на относимите по спора обстоятелства.

Върховният касационен съд многократно в свои решения, включително и по реда на чл. 290 ГПК, е изяснявал, че правната квалификация на деянието, посочена от работодателя, стига извършването му да е установено, да представлява нарушение на трудовата дисциплина и да са съобразени критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, е без значение за законността на уволнението; съществено за мотивирането на заповедта е нейната текстуална част – индивидуализацията на деянието от обективна и субективна страна, включително и чрез препращане към друг, известен на работника/служителя документ, а не дали е дадена от работодателя правна квалификация на нарушението, съответно цитираните правни норми съответстват ли на нарушението. (посочените в изложението решене № 112/07.04.2015 г. по гр.д. № 4587/2014 г. на IV г.о., решение № 162/13.07.2016 г. по гр.д. № 67/2017 г. на IV г.о., решение№ 124/23.06.2020 г. по гр.д. № 3709/2019 г. на IV г.о., решение № 92/16.03.2011 г. по гр.д. № 910/2010 г. на III г.о., решение № 102/12.03.2014 г. по гр.д. № 5501/2013 г. на III г.о., решене № 30/08.02.2012 г. на III г.о., и мн. др.). Настоящият състав напълно споделя това тълкуване. От значение за ангажиране дисциплинарната отговорност на работника или служителя е установяването на дисциплинарните нарушения и тяхното съответствие с фактическите основания, изложени в заповедта за дисциплинарно уволнение (без значение дали работодателят е посочил относимата към фактическата обстановка правна квалификация).

Съгласно посочените в изложението от касатора съдебни решения - № 180/25.06.2014 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 991/2014 г. и решение № 401/21.01.2013 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 313/2012 г., както и в множество други съдебни актове по чл. 290 ГПК, Върховният касационен съд застъпва разбирането, че съдът при формиране на фактически и правни изводи се ръководи от правилата по чл. 12 , чл. 154 и чл. 235, ал. 2 ГПК - преценява всички доказателства и доводи по вътрешно убеждение и с оглед последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, като основава решението си върху приетите от него за установени факти и обстоятелства по делото и върху закона. Въззивната инстанция, независимо дали при мотивиране на съдебния акт препраща към съображенията на първоинстанционното решение по чл. 272 ГПК, е задължена да анализира всички допустими и относими към предмета на спора доказателства (съблюдавайки ограниченията по чл. 269 ГПК) - събрани пред нея и пред първата инстанция, относимите доводи и възражения, направени от страните, при съблюдаване на преклузивните срокове. Фактическите изводи трябва да са конкретно, ясно и точно изведени, като съдът посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Следователно съдът, произнасяйки се по иск с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, трябва да прецени и обсъди всички доказателства, имащи отношение към релевантните факти за посоченото в заповедта за уволнение деяние, като обсъди доводите и възраженията на страните във връзка с тях.

По касационните оплаквания:

Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, също така и, че въззивното решение е недопустимо в частта по чл. 86 ЗЗД, защото съдът се е произнесъл „свръх“ петитум, без да е бил сезиран.

Насрещната страна Н. А. Н., чрез адвокат Цецко И., отговаря че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният Видински окръжен съд, като изменил частично решението на първостепенния Видински районен съд, отменил дисциплинарно уволнение на Н. А. Н., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, възстановил същия на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдил работодателя Дунав Мост Видин – Калафат“ АД да заплати на Н. обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 3000 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – “частичен иск за оставане без работа за срок от 3 месеца“, като отхвърлил същата претенция за разликата над 3000 лв. до пълния предявен размер от 3868,16 лв. Присъдил „законната лихва“ върху главницата, считано от 01.02.2021 г. до окончателното издължаване. Осъдил работодателя да заплати на адв. Цецко И. сумата от 850 лв., на осн. чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. за въззивна инстанция. Решенето на районния съд относно дължимата държавна такса по делото и сторени разноски за възнаграждение за вещо лице, както и присъдената в полза на адв. И. сума по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. е потвърдено без корекция, въпреки променения краен резултат по един от исковете – по чл. 344, ал. 1, т. 3 ГПК.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между ищеца Н. и ответното дружество е било налице трудово правоотношение от 2016 г. Служителят е заемал различни длъжности, последната от които е “оператор сигурност“. Със заповед № ЗАП-662/08.12.2020 г. на изпълнителния директор на дружеството трудовото правоотношение с Н. е прекратено поради злоупотреба с доверието и разпространяване на поверителни сведения за работодателя. В заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение е посочено, че на 06.11.2020 г. Н. е допуснал в стаята за видео наблюдение на дружеството присъствието на две лица: неидентифициран румънски граничен полицай и още едно цивилно неизвестно лице и им е показал записи от камерите за видеонаблюдение на дружеството, с което нарушил чл. 6.3.2, т. 16 от Правилника за вътрешния трудов ред /ПВТР/ - всички служители на дружеството са длъжни да пазят поверителната информация на работодателя, станала им известна по повод извършваната от тях работа. Посочено е още в заповедта, че освен гореописаното, от камерите за видеонаблюдение на дружеството е видно, че ищецът допускал в стаята за видеонаблюдение редовно да влизат външни за структурата на дружеството лице, с които пие кафе не по време на регламентираните му почивки, с което е нарушил правилата на чл. 6.3.2 от ПВТР да уплътнява цялото си работно време само с изпълнение на възложената работа. Заповедта съдържа и мотиви (т.2), че освен гореописаното, всички “оператори сигурност“ са инструктирани за допълнителните ограничения за допускане на външни лица до помещенията на дружеството по време на критичната епидемиологична обстановка, причинена от Ковид -19, а с допускането на външни лица Н. е нарушил и тези указания. Съдът установил още, че с декларация за запознатост от 11.05.2016 г. ищецът е декларирал, че е запознат с длъжностната характеристика, ПВТР и задължението да го спазва, с Правилника за безопасност на труда в предприятието и задължението да го спазва, какво и със заповедта на работодателя, която посочва фактите и сведенията, които представляват фирмена и търговска тайна на предприятието, и задължението да не ги разпространява пред трети лица. С чл. 6.3.2.т. 16 от ПВТР е закрепено задължение на служителите и работниците в дружеството да пазят в тайна поверителната информация на работодателя, станала им известна по повод извършваната от тях работа, съгласно индивидуалния трудов договор и е дадена подробна дефиниция за понятието “поверителна информация“. Със Заповед ЗАП - № 335.1/16.11.2020 г. е започнато дисциплинарно производство срещу Н., като е посочено нарушението от 06.11.2020 г., както и това, че на 16.11.2020 г. от камерите за видеонаблюдение е видно, че служителят допуска в стаята за видонаблюдение редовно да влизат външни за структурата лица, с които пие кафе не по време на регламентрираните му почивки, с което се нарушава чл. 6.3., т. 3 от ПВТР. Със заповед от същия ден (рег. № ЗАП - 657/16.11.2020 г.), на основание заповед № РД-01124/03.03.2020 г., е забранен достъпът на външни лица в служебните помещения на дружеството. Разпоредено е в централния офис и транспортния център да се допускат само външни лица, за които е потвърдена необходимостта от посещение от отговорно длъжностно лице. Н. е запознат с ограничаващата достъпа заповед, което обстоятелство е удостоверил с подписа си на гърба ѝ. Заповед от 2015 г. (рег. № ЗАП 55/09.03.2015 г.) на изпълнителния директор на дружеството също забранява даването на каквато и да е информация на външни лица от “оператори сигурност“, включително по телефона. Преди заповедта за дисциплинарно уволнение (със заповед „за започване на дисциплинарно производство“ от 16.11.2020 г.) е направено искане до Н. да даде обяснения защо допуска следните нарушения: за времето от 08:17:43ч. на 06.11.2020 г. допуска румънски граничен полицай и неизвестно лице, вероятно шофьор, да преглеждат видеозаписи без съответно разрешение; защо допуска външни лица да влизат без маски и без служебна необходимост в залата за видеонаблюдение; защо допуска служителите на Гранична полиция - на 16.11.2020 г. от 08:59 до 09:05 и няколко пъти след това и друго лице - зам.началник на ГКПП, от 11:18:40 до 11:43, да влизат при него да си пият кафето и на приказки. На същата дата, но с входящ номер на работодателя от 21.11.2020 г., Н. е дал писмени обяснения, в които посочва, че никой не го е уведомил за забрана за допускане на външни лица, не му е връчвана заповед, от началото на месеца дава дежурства на касите и колегите не са му обяснили как да показва записи на граничните полицаи, ако се наложи.

При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че работодателят е спазил императивното изискване на чл. 193 от КТ, като преди налагане на наказанието е поискал обяснения от служителя. Последният е дал такива. По отношението на описаните в заповедта деяния, извън тези на 06.11.2020 г., същите не са конкретизирани по начина, по който разпорежда чл. 195, ал. 1 от КТ, поради което в тази част заповедта е незаконосъобразна само на това основание и не следва да бъдат обсъждани нарушенията, изложени във втората част на т. 1 от нея, тъй като не е посочен задължителен реквизит на заповедта - кога е извършено нарушението. Посочено е още, че визираните в т. 4 на чл. 190 от КТ виновни правни основания за прекратяване на трудовото правоотношение са две - злоупотреба с доверието на работодателя или разпространяване на поверителни за него сведения. В случая работодателят е посочил законовия текст, но не е посочил поради наличието на кое точно от двете основания прекратява трудовото правоотношение. В заповедта липсва обстоятелствена част която да отговаря на основанието злоупотреба с доверието на работодателя, от една страна, а от друга - по отношение на основанието “разпространяване на поверителни сведения“, действително е установено, че на 06.11.2020 г. в стаята за видеонаблюдение и в смяната на ищеца са били допуснати граничен румънски полицай и шофьор, но в заповедта не е посочено от фактическа страна каква информация е разпространена, видяна от граничния румънски полицай и шофьора, за да се прецени дали същата е поверителна, и отговаря на критериите на посочения текст, не е посочено също от коя камера, кой видеозапис е видян, какво е съдържал, за да бъде мотивирано наложеното най -тежко наказание за разпространение на поверителна информация. Допълнително е посочено, че в т. 2 на заповедта, като мотиви за налагане на наказанието, са посочени нарушения на разпоредбите на чл. 187, ал. 1, т. 1, 3 и 8 КТ, като всяка точка съдържа поне два фактически състава, представляващи различни правни основания за налагане на дисциплинарно наказание, описващи нарушения на трудовата дисциплина. Прието е, че тези разпоредби не кореспондират с обстоятелствената част, с изключение на чл. 187, т. 8, пр. последно КТ- разпространяване на поверителни сведения. Допълнително са изложени съображения, че заповедта за ограничаване на достъпа на външни лица е от 16.11.2020 г., а описаното в заповедта за уволнение нарушение е от 06.11.2020 (преди първата посочена заповед). Отделно, заповедта от 09.03.2015 г. относно подаване на служебна информация към външни лица пък е издадена преди сключване на трудовия договор с ищеца, и няма данни за уведомяването на Н. с подпис на същия, предвид посоченото в заповедта - да се сведе до знанието на всички оператори сигурност. Прието е, че Н. не е уведомен и не е чел и подписвал заповеди за забрана на достъпа, а и те се отнасят до достъпа до помещението, не до разпространение на поверителна информация. В допълнение, изложени са и съображения, че исканите обяснения от Н. са формулирани неясно – досежно времето на нарушенията - защо на 16.11.2020 г. е допуснал нарушение за времето от 08:17:43 на 06.11.2020 г. (не е посочено и докога); защо допуска външни за дружеството лица без маски (като не е посочено кога); защо допуска служители на гранична полиция на 16.11.2020 г. (което не е посочено като нарушение в заповедта).

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност на обжалваното решение.

Първоинстанционното решение е частично отменено относно иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ по съображения, че първостепенният съд се е произнесъл извън сезирането за сума над 3 000 лв. главница, т.е. по съображения, важими за допустимостта на първостепенния акт (произнасяне „свръх петитум“), което изисква като резултат обезсилване на първоинстанционното решение в указаната част. Следва също да се изясни, че винаги, когато въззивен съд постановява диспозитив, с който отменя изцяло или частично първоинстанционно решение, той дължи вместо това произнасяне по същество; т.е. няма как да има въззивно решение само с диспозитив, че отменя решение на първостепенен съд. Така установеният порок няма как да бъде санкциониран от касационния съд, който е ограничен в проверката по допустимост на въззивното решение до частта на обжалването му, а в указаната част в случая няма жалба.

Основателен е касационният довод за недопустимост на въззивното решение в частта, с която съдът е присъдил в полза на ищеца по делото обезщетение за забава в размер на законната лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, считано от 01.02.2021 г. до окончателното издължаване. Съображенията са следните:

В исковата молба няма заявена претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за времето до подаване на исковата молба и/или за след това, до окончателното издължаване. При неизпълнение на паричен дълг кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86, ал. 1, изречение първо от ЗЗД. Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД може да е компенсаторно или мораторно, като винаги се реализира по съдебен път само при надлежно сезиране. Същото възниква при установено главно парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение, а предметът на вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обезщета за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно причинява. Вземането за лихва е акцесорно, но е отделно и различно от главното, като правопораждащият го състав включва релевиране на неизпълнение – липса на дължимо поведение по отношение на главното задължение, дата на забавата, откогато се дължи обезщетението, размер на същото за времето до датата на подаване на исковата молба. Текущите лихви от предявяването на иска могат да бъдат присъдени и без да са потърсени с исковата молба, но задължително след направено в хода на процеса нарочно искане за това - в първа или във въззивна инстанция. Искането да се изпълни главното задължение не съдържа в себе си искане да се присъдят и лихвите. (така и стара, и актуалната практика на ВС на РБ и на ВКС - напр. решение № 1885 от 20.VIII.1959 г. по гр. д. № 5381/59 г., II г. о. или решение № 111/27.10.2009 г. по т.д. № 296/20009 г. на ВКС, I г.о., Решение № 1010 от 20.07.1999 г. на ВКС по гр. д. № 214/99 г., V г. о). Необосновано и незаконосъобразно е съждението на въззивния съд, че обезщетението за забава за времето след подаване на исковата молба, каквото е вземането за лихвата върху главницата в размер на законната, се дължи винаги, т.е. служебно, защото било „законна последица“. Всяка последица, предвидена в правна норма, е законна, такива се явяват и резултатите по предявените и разгледани от въззивния състав искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, както и произнасянето по съдебноделоводните разноски. Зависимостта на вземането за главница и за лихви, като обуславящо и обусловено, също не променя самостоятелният характер на вземането, което може да бъде реализирано, както в съдебния процес за главницата, така и в друг исков процес.

В заключение, въззивното решение следва да се обезсили като недопустмо постановено, на осн. чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3 ГПК в частта, с която е присъдена законната лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, считано от 01.02.2021 г. до окончателното издължаване. Следва отново да се уточни, че вземането по чл. 86, ал. 1 ГПК за времето до и след подаване на исковата молба е едно и също по същността си – обезщетение за причинени вреди от забавеното плащане , различно от вземането за лихви по чл. чл. 76, ал. 2 ЗЗД . Фактът, че обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се изчислява на база лихвен процент , определен като размер с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г., Обн., ДВ, бр. 106 от 23.12.2014 г., в сила от 1.01.2015 г., не променя обезщетителния характер на претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД (Решение № 48 от 25.01.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1065/99 г.). Обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи по силата на закона и без да е договорено между страните като дължимо или като размер(затова обезщетението се нарича още законна лихва или мораторна лихва), но само ако е сезирано; обратното противоречи на основен принципи в гражданския процес – на диспозитивното начало, чл. 6, ал. 2 ГПК.

По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените разрешения.

Съдът не е изследвал дали действително работникът е извършил описаните в заповедта като фактология деяния; принципно е изяснил какво означава злоупотреба с доверието на работодателя и какво – разпространение на поверителни за него сведения, както и е възпроизвел хипотезите, при които е възможно налагане на дисциплинарно наказание – уволнение, но без да е установявал дали

посочените в заповедта факти са се осъществили и ако – да, те съставляват ни нарушение на трудовата дисциплина, съответно - какво. Необосновани и изведени в противоречие със закона са и съжденията по тълкуването на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ.

Въззивният съд не е обсъдил и всички обстоятелства и доказателства, относими към съдържанието на заповедта, с което е нарушил чл. 235, ал. 2 ГПК.

Необоснован и изведен в противоречие с материалния закон е и изводът, че заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание не отговаря на условието за мотивиране по чл. 195 КТ, след като от съдържанието й работникът има възможност да разбере причината, поради която е санкциониран, а съдът може да извърши проверка и, въз основа на това, да заключи дали заповедта е законосъобразна. Обосновката на работодателя за конкретните факти, поради които е издадена заповедта за уволнение в случая се съдържа както в заповедта, така и в писмено поисканото обяснение преди връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. При съпоставка с двата документа, известни на служителя, се установява, че работодателят е изложил съществените елементи на допуснатото нарушение, а на работника е предоставено достатъчно време за отговор. Когато дисциплинарното нарушение е осъществявано в рамките на определен период от време, изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ са изпълнени с посочване на периода на извършването му. В този смисъл, от значение е дали изложените в заповедта мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, и ако отговорът е положителен, заповедта е мотивирана по смисъла на чл. 195 ал. 1 КТ. Словесното изразяване по чл. 193 и по чл. 195 КТ може да е различно, същественото е от съдържанието на заповедта и от искането на работодателя до работника/служителя за даване на обяснения да следва несъмненият извод за това кой е деецът и за същността на фактическото основание, за което работодателят търси обяснения, съответно налага дисциплинарно наказание и те да са идентични. Възможно е при поискване на обяснения работодателят да не е напълно или точно индивидуализирал деянията, поради неизясненост на фактите и обстоятелствата (напр. за точното време и място), но след получаване на обяснения от работника/служителя и въз основа на тях, да ги е посочил точно и с всички индивидуализиращи белези едва в заповедта за уволнение. В този случай важно е да няма съмнение, че наказанието е наложено за онези деяния, за които са поискани и дадени обяснения – обезпечено е правото на работникът/служителят да направи своите възражения, а работодателят действително има възможност да ги прецени. Възможно е заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание да се основава на по-малко на брой нарушения от тези, за които е поискано предварително обяснение от работника/служителя, но това не опорочава заповедта, не я прави немотивирана. Различна е хипотезата, при която нито в искането по чл. 193 КТ, нито в заповедта по чл. 195 КТ работодателят е посочил деянията с достатъчно индивидуализиращи ги белези – тогава изобщо не е спазена процедурата по чл. 193 КТ, нито заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание е мотивирана. Тогава работникът/служителят не би могъл ефективно да се защити, нито съдът да извърши контрол. Случаят не е такъв.

Необоснован, а и вътрешно противоречив, се явява изводът на въззивния съд, че искането за писмени обяснения било неясно – ако е така, то и процедура по чл. 193 ГПК не е спазена, но пък въззивният съд е направил обратния правен извод – за спазено изискване да се поискат обяснения на работника преди налагане на наказание.

Нелогични са и съображенията на въззивния съд, че не е възможно служителят да осъществява дисциплинарното нарушение „разпространение на сведения“, само поради това, че външни лица са допуснати в стаята за видеонаблюдение и на тях, без надлежно разрешение, е дадена възможност да прегледат записи на видеокамерата, щом не е посочено каква точно информация е разпространена и не е посочено също от коя камера, кой видеозапис е видян, какво е съдържал.

Трябва да се посочи и това, че преди всичко съдът е трябвало да прецени действията на служителя, те съставляват ли нарушение на трудовите му задължения, а едва след това да квалифицира евентуалното нарушение по чл. 187 КТ, съответно и да преценява чл. 190, ал. 1, ведно с критериите по чл. 189, ал. 1 КТ относно налагането на най-тежкото наказание „дисциплинарно уволнение“.

При така установеното, решението в обжалваната част по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и е необосновано – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което следва да бъде касирано, като съставът на Върховния касационен съд се произнесе по съществото на материалноправния спор по чл. 293 ГПК, като исковете се отхвърлят, като съображенията са следните:

Заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание, отговаря на условието за мотивиране по чл. 195 КТ - от съдържанието щ, вкл. от писмото да даде писмени обяснения, работникът е имал възможност да разбере причината, поради която е санкциониран, а съдът е във възможност да извърши проверка и, въз основа на това, да заключи дали заповедта е законосъобразна. В заповед № ЗАП-662/08.12.2020 г. на изпълнителния директор на дружеството и поисканите преди това в писмен вид обяснения от служителя, нарушенията са индивидуализирани, както следва: на 06.11.2020 г, от 08:17:43ч. допуска румънски граничен полицай и неизвестно лице, вероятно шофьор, в стаята за видео наблюдение на дружеството, на които са показани записи от камерите за видеонаблюдение на дружеството; на 16.11.2020 г. допуска външни лица в стаята за видеонаблюдение, с които пие кафе и е на приказки, извън времето на регламентираната му почивка, както следва – за времето от 08:59 до 09:05 това са служители на Гранична полиция, за времето от 11:18:40 до 11:43 е зам.началника на ГКПП; допуска в стаята за видеонаблюдение външни лица по време на критичната епидемиологична обстановка, без маски и без служебна необходимост и въпреки правилата за ограничаване на контактите.

Допускането на лицата от Н., така, както е посочено в заповедта – на конкретните дати, в часовите интервали, както и, с какво са се занимавали те, а също и, че всички са били без предпазни маски на лицата, се установява от свидетелките показания, които са непротиворечиви и напълно кореспондиращи с другите доказателства по делото, както и от снимковия материал и снетите записи от камерите, приобщени по делото. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, изслушана в първата инстанция, предоставените на съда копия от видеозаписите са идентични с оригиналите; първичният запис, както и копията също не са манипулирани, нито имат добавени сцени или изрязани сцени; датата и часовият диапазон на видеозаписите са същите и не са манипулирани.

Уволненият служител Н. Н. в обяснението, дадено по реда на чл. 193 КТ също признава допускането на гранични полицаи, съответно други лица, в указаните в питането случаи, т.е., на 06.11.2020 г, от 08:17:43ч., на 16.11.2020 г. от 08:59 до 09:05 , на 16.11.2020 г. от 11:18:40 до 11:43 ч., но се оправдава с това, че никой не му бил обяснил как да показва на граничните служители – румънски и български записи, ако се наложи,; от началото на месеца давал дежурства на касите.

Това твърдение не отговаря на фактите по делото. Н. Н. заема по трудов договор длъжността „оператор сигурност“ в дружеството от 11.05.2016 г. За времето от 19.09.2016 г. до 19.10.2019 г. по взаимно съгласие е преназначен на длъжност „касиер“, като на 20.10.2016 г. трудовият договор е отново изменен и служителят е назначен на първоначалната длъжност „оператор сигурност“.

Трудовите задължения по първоначалния и последния трудов договор за посочената длъжност са идентични. Съгласно тях, както и според Правилника за вътрешен трудов ред, „поверителна информация“ в предприятието са всички данни и всякаква информация, която може да бъде разкрита от работодателя, предвид точното изпълнение на задълженията от страна на служителя или информация, до която служителят има достъп, предоставен му от работодателя, или такава, която му е станала известна по друг начин, във връзка с договора, или която е създадена като резултат от или във връзка с изпълненията на задълженията на служителя. По време на действие на договора, както и след прекратяването му, служителят е длъжен да не разкрива не трети лица, вкл. и на лица, намиращи се в трудовоправни или гражданскоправни отношения с работодателя, по какъвто и да е начин, поверителна информация без предварителното писмено съгласие на работодателя. Изрично е предвидено, че нарушаването на това задължение се счита за тежко нарушение на трудовата дисциплина.

От това определение следва, че информацията от камерите на наблюдение, вкл. записите, са поверителна информация за работодателя. Всяко деяние на служителя, с което информацията от камерите става достояние на трети лица и не по определения от работодателя регламент, съставлява по естеството си разпространение и в пряко нарушение с трудовите функции и задължения на служителя. Следва да се има предвид, че работата се изпълнява в граничен обект между две държави, със строги и изрично разписани правила за конфиденциалност и разрешен допуск, както на външни лица, така и на служители на работодателя.

Служителят е подписал декларации, че е запознат с Правилника за вътрешен трудов ред на предприятието, с длъжностната характеристика на заеманата длъжност, с фактите, които представляват фирмена и търговска тайна. Съгласно Правилника служителят трябва да бъде лоялен, да не злоупотребява с доверието на работодателя и да не разпространява поверителни за него сведения, както и да пази доброто име на дружеството; да спазва всички вътрешни правила и инструкции, отнасящи се до извършваната работа.

Запознаването на Н. Н. със задълженията, описани в трудовите договори, в длъжностната характеристика, както и с Правилника на ВТР, се установява още и от показанията на свидетеля М. Д. – ръководител на отдел „Експлоатация и видеоконтрол“, А. Б. – офис-мениджър и И. В.. Също така, до 2019 г. заповедта, с която изрично се забранява допускане на външни лица, вкл. и служители на работодателя в стаята за видеонаблюдение, е висяла и на информационно табло в помещението за видеонаблюдение, а след това, ведно с по-старите заповеди, се е съхранявала в папки на бюрото в същото помещение. Следователно към датата на извършване на деянията, представляващи основание за дисциплинарното уволнение, Н. е бил напълно наясно относно задълженията си и дължимото поведение относно опазване на информацията и допуска на външни лица на работното му място.

Съгласно Правилника за ВТР служителите са длъжни да използват цялото работно време само за изпълнение на възложената работа, изцяло да уплътняват работното си време.

На 21.09.2020 г. е издадена заповед за актуализация на физиологичния режим на труд и почивка, с която Н. е също запознат, видно от саморъчно поставеният му подпис, с което удостоверява уведомяването си. Според утвърдения график за повеждане на почивка по време на работа, той не е бил в такава в часовите интервали, когато е разговарял и пиел кафе в служебното помещение с други лица, допуснати от него там, без служебна необходимост. От показанията на свидетеля Д., както и от длъжностната характеристика за заеманата длъжност, се установява, че в трудовите задължения на „оператор сигурност“ се включва наблюдение на моста, наблюдение на инфраструктурата, на пътните превозни средства, които се движат и, които изчакват на опашка, наблюдение на пешеходната зона за движение, на съоръжението по инфраструктурата трафопостове, комуникационни шкафове; следи 35 камери, които наблюдават пътните платна, касите на касиера в двете посоки, паркингите – български и румънски, инфраструктурата от румънския бряг до КПП, сървърно помещение стаите на отговорните каси. Едновременното наблюдение на множество камери и възложените задачи, несъмнено изискват висока концентрация на внимание и постоянство.

При така установеното, налага се извод за допуснато виновно нарушение на трудовата дисциплина от Н. на 16.11.2020 г. за времето от 08:59 до 09:05 и за времето от 11:18:40 до 11:43, когато е допуснал външни лица в стаята за видеонаблюдение, без служебна необходимост, с които пие кафе и е на приказки, извън времето на регламентираната му почивка, и в нарушение на трудовите му функции.

Съгласно Правилника за ВТР служителите са длъжни да спазват правилата за здравословни и безопасни условия на труд.

Със заповед рег. № ЗАП-590 от 13.03.2020 г. на работниците на смени при работодателя е указано да носят съответните предпазни средства (маски и ръкавици) по време на работа, да не напускат работното си място без основателни причини и да избягват излишни контакти по време на дежурството. Със заповед от 16.03.2020 г. е наредено от работодателя да се проведе извънреден инструктаж на всички служители по утвърдена програма, като се информират за риска и прилаганите превантивни мерки за защита. Такъв е осъществен, видно от писмените доказателства, вкл. с участието на Н., на 10.04.2020 г., за което той сам се е подписал, а и се потвърждава от показанията на свидетелката Б. и на свидетелката И. В. - служителка, на която е възложено извършването на инструктажи в предприятието, считано от 2013 г. Мерките във връзка с пандемията се спазват от работещите, като работодателят провежда и ежемесечни беседи и осъществява контрол; във връзка със заповедта на работодателя от 13.03.2020 г. е забранено влизането на външни лица без необходимост.

Няма съмнение, че в заповедта за уволнение относно нарушението на противоепидемичните мерки, утвърдени от работодателя, се имат предвид случаите от 06.11.2020 г., от 08:17:43ч. на допуснат румънски граничен полицай и неизвестно лице, и от 16.11.2020 г. за времето от 08:59 до 09:05 и за времето от 11:18:40 до 11:43 на допуснатите външни лица в стаята за видеонаблюдение.

От свидетелските показания и снимковия материал по делото, а и признанието на неизгодния факт от Н., се установява, че във всички случаи, упоменати в заповедта за уволнение, уволненият служител, както и допуснатите от него външни лица, са без предпазни маски в помещението. Последното е малко, предвидено е за един човек, в него влиза само и касиер, служител на дружеството, когато е необходимо. При нужда, от гранична полиция по официален път се изискват записи.

С всяко едно от описаните в заповедта деяния Н. виновно не е изпълнил трудовите си задължения, което съставлява нарушение на трудовата дисциплина – чл. 186 КТ.

Нарушенията са повече от три – 1. разпространение на поверителна за работодателя информация; 2. приказки и пиене на кафе извън регламентираното време за почивки със служители на Гранична полиция на работното място на служителя и 3. аналогично поведение по-късно през деня – със зам.началника на ГКПП; 4. нарушаване на противоепидемичните мерки, утвърдени от работодателя. Налице е „системност“ по см. на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, като едно от нарушенията попада в хипотезата на чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ. Съставът на Върховния касационен съд намира, че нарушенията и поотделно могат да се квалифицират като тежки по см. чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, с оглед значимостта на неизпълнените задължения като конкретни деяние, преценени с оглед трудовата функция на Н., доколко тя сочи за оказано от работодателя доверие; възможните последиците от допуснатите нарушения, особено това по чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ, и доколко тези последици могат да повлияят върху дейността на работодателя. Допълнителните обстоятелства, които съдът съобрази за оценката на нарушенията като тежки, са и конкретните условия и обстановка в предприятието, възприетите практики и норми на очаквано поведение.

Наложеното наказание „дисциплинарно уволнение“ съответства на тежестта на извършените нарушения според настоящата инстанция, който извод произтича още и от характера на изпълняваната трудова функция, статута на предприятието, поведението на служителя, липсата на критичност и желание да се поправи.

В заключение искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и обусловените от него претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ следва да бъдат отхвърлени.

Тежестта на съдебноделоводните разноски следва да се възложи върху ищеца по делото.

В списъка по чл. 80 ГПК, представен от ответника в първа инстанция, са вписани транспортни разходи, командировъчни разходи и „юридически консултации във връзка с делото“, различни от уговорения адвокатски хонорар по договора за предоставяне на адвокатски услуги по делото. Тези суми не подлежат на възстановяване по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК.

Работодателят има право да получи сумите, платени за преводач (60 лв.) и адвокатски хонорар по договора за процесуално представителство. Н. Н. е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид предмета на спора, неговата фактическа и правна сложност, множеството доказателства, които са събрани от първостепенния съд, броя на съдебните заседания, конкретно свършената като обем работа от процесуалния представител, намира, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 780 лв. не се явява прекомерно. В допълнение, първостепенният съд е определил по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ищеца възнаграждение значително в по-висок размер – 1150,60 лв., което е отново в подкрепа на изложените съображения относно сложността на казуса и положения труд от двамата адвокати, без значение, че предвид крайния резултат по спора, суми по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на процесуалния представител на ищеца няма да се присъдят.

Във въззивна инстанция ответникът по иска е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 780 лв.; няма възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК; платил е и държавна такса, съгласно указанията на ВКС в размер на 140 лв. Тези суми следва да му бъдат заплатени от ищеца по делото.

В касационна инстанция работодателят е сторил разноски за адвокатско възнаграждение и държавни такси общо в размер на 2330 лв.

В заключение, Н. Н. следва да заплати на ответника – касатор, сторените по делото във всички инстанции разноски в общ размер на 4090 лв.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 21 от 08.02.2022 г., постановено от Видинския окръжен съд по въззивно гр.д. № 449/2021 г., в частта, с която е осъдил “Дунав Мост Видин – Калафат“ АД да заплати на Н. А. Н. законната лихва върху сумата от 3000 лв., считано от 01.02.2021 г. до окончателното издължаване.

ОТМЕНЯ постановено от Видинския окръжен съд по в.гр.д. № 449/2021 г., в частта, с която исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ са уважени и разноските и, вместо това, ПОСТАНОВИ:

ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от Н. А. Н. против “Дунав Мост Видин – Калафат“ АД за отмяна на заповед за дисциплинарно уволнение № ЗАП 662/08.12.2020 г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за възстановяване на Н. А. Н. на заеманата преди това длъжност „оператор сигурност“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, частичния иск чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за заплащане на обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 3000 лв.

ОСЪЖДА Н. А. Н. да заплати на “Дунав Мост Видин – Калафат“ АД, представлявано от изпълнителния директор Л. Н., сумата в размер на 4090 лв., сторени по делото разноски във всички инстанции, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: