Унищожаване на имотни сделки поради недееспособност на прехвърлителя

Текстът на акта

Ключови фрази

18

Р Е Ш Е Н И Е

№ 551

гр.София, 31.08.2026 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА
при секретаря Александра Чолакова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 244/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от И. Д. Я., чрез адвокат И. В., срещу въззивно решение № 206 от 23.07.2024 г., постановено от Монтанския окръжен съд по въззивно гр.д. № 207/2023 г.

И. Д. Я. е подал частна жалба срещу определение № 645 от 23.10.2024 г., постановено по въззивно гр.д. № 207/2023 г. от Монтанския окръжен съд, с което, по реда на чл. 248 ГПК, е по същество допълнено решение № 206 от 23.07.2024 г., постановено по същото дело, като в полза на Ю. В. Л. и Л. Ю. В. са присъдени съдебноделоводни разноски. Частната жалба е образувана в ч.гр.д. № 273/2025 г., присъединено към касационно гр.д. № 244/2025 г., за съвместно разглеждане.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: Следва ли фактическите изводи на въззивния съд да са основани на цялостен анализ на всички приети по делото доказателства; как се преценяват заключенията на съдебните експертизи; как съдът преценява доказателства, които си противоречат; изводите на съда трябва ли да са обосновани; как се мотивира въззивно съдебно решение.

Отговорите се съдържат в съдебната практика на ВКС, вкл. посочена от касатора. Дадените в тях разрешения произтичат от закона, установени са безпротиворечиво, и се възприемат изцяло от настоящия състав. Могат да се обединят в смисъл, че всеки един релевантен факт съдът установява, след като анализира, поотделно и в съвкупност всички относими към него, допустими доказателства, събрани и в двете инстанции, при съобразяване с всички доводи и възражения на страните досежно тези факти, надлежно въведени и в двете инстанции. Въззивният съд не анализира събраните пред въззивна инстанция доказателства, за да направи извод дали те потвърждават или опровергават фактическите констатации на първата инстанция; той не оценява доколко правилно или неправилно първата инстанция е установила даден факт, а сам го установява по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК.

Както е изяснено в решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV г.о. на ВКС, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Разпоредбата на чл. 269 ГПК формулира пределите на правораздавателната компетентност на втората инстанция, макар и в рамките на въззивната жалба - да обсъжда и проверява доказателствата на страните досежно спорния предмет, очертан в рамките на жалбата, т. е. да се произнесе по съществото на спора, на базата на самостоятелни фактически и правни изводи Когато по делото са събрани разноречиви доказателства, съдът трябва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не; при колебание, което препятства вземането на убедено и несъмнително заключение, да приложи последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес.

Вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност; вътрешното убеждение не се формира произволно, а при спазване на логическите, опитните и научните правила. Логическото мислене се опира на теоретичните познания и отразява явленията и процесите чрез вътрешни връзки и универсални закономерности, достигнати чрез рационална обработка на емпиричните знания. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС, т. 12). Предмет на доказване със съдебни експертизи са фактите и обстоятелствата, както и причинно-следствените връзки между тях, за които са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др. – чл. 195, ал. 1 ГПК . Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. Вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Именно поради това и формулирането на задачата на експертизата, и назначаването й, може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна. Правните изводи във връзка с приложението на закона относно тези факти и обстоятелства обаче са от компетентността на решаващия съд, който преценява и обсъжда приетите заключения заедно с другите доказателства по делото, като излага съображения. Заключението на експертизата се преценява съобразно неговата пълнота, яснота и обоснованост, ведно с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 ГПК , а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, обективността и компетентността на експерта. Може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или, че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, обсъждайки по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдебната експертиза, ведно с другите данни по делото. Решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата, дали я кредитира или не. Съдът, включително и въззивният, следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, компетентно дадено и обективно и, когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, не е достатъчно обоснована, неясна или не е пълна, съдът има задължение съгл. чл. 201 ГПК да постави допълнителни въпроси в залата при разпита на вещото лице, съответно да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти. Възможно е по делото да са изслушани две или повече заключения по отношение на едни и същи въпроси или пък частично припокриващи се такива. И в този случай нито едно от тези заключения не обвързва съда, а същите следва да бъдат преценявани по реда на чл. 202 от ГПК чрез съпоставката им с останалите събрани по делото доказателства. Съдът следва да даде вяра на това заключение, което е пълно, изчерпателно, научно и логически обосновано, по начин даващ възможност за проверка на извода на вещите лица, не съдържа вътрешни противоречия. Във връзка с това, без значение за достоверността на заключението е дали експертизата е била изготвена от едно вещо лице или от разширен състав от вещи лица, дали е първоначална, повторна или допълнителна, а също така и дали е изготвена в период от време по-близък до осъществяването на спорните факти, от останалите експертизи (решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. IV гр. о, решение № 50201/11.01.2023 г. по гр.д. № 4891/2021 г. на ВКС, IV г.о.).

Така посочената дейност на съда трябва да намери отражение в мотивите към решението му. Мотивите на съдебното решение, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Страните трябва да разберат дали аргументите им са разгледани, при какви съображения е постановил своето решение съдът, и трябва да могат ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. Това се отнася и до въззивното решение. Въззивният съд дължи произнасяне, очертано в рамките на чл. 269 ГПК, по съществото на спора.

Съставът на ВКС, с оглед задълженията му да гарантира възможността на страните да изразят становище и да организират защитата си, в светлината на справедливия съдебен процес, изрично е указал, че ще вземе становище по допустимостта на решението относно правомощията на въззивната инстанция – тя може ли да се произнася по спор, разрешен от първата инстанция с влязло в сила, необжалвано решение, и допустимо ли въззивният съд да изяснява предмета на иска по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, когато решението на първата инстанция по него не е обжалвано.

Исковият гражданският процес е диспозитивен, което означава, че за да дължи произнасяне, съдът трябва да бъде надлежно Въззивното производство. Съдът следи служебно само за валидност на обжалваното пред него въззивно решение (изцяло, и в необжалваната част), а за допустимост, когато е сезиран, в обжалваната част – чл. 269, изр. 1 ГПК. Постановяване на решение по нередовна искова молба сочи на евентуална недопустимост на обжалваното решение, поради което въззивният съд предприема действия по чл. 129, ал. 1 ГПК, само ако е бил сезиран с въззивна жалба за произнасяне по иск, който е останал неизяснен, предявен с нередовна искова молба. Когато спорът, заявен чрез нередовна искова молба, не е пренесен пред въззивната инстанция, първоинстанционното решение в тази му част е влязло в сила, независимо от евентуална недопустимост или неправилност на същото. Въззивният съд няма правомощие да предприема действия по чл. 129, ал. 1, евентуално – ал. 3 ГПК, нито да се произнася по допустимостта и/или правилността на първоинстанционното решение в тази му част. Ако го стори, сам ще постанови недопустимо решение.

По касационните оплаквания:

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Развива допълнителни съображения в открито съдебно заседание. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото във всички инстанции.

Насрещните страни Ю. В. Л. и Л. Ю. В., чрез адвокат Н. В., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. В съдебно заседание поддържат становището си. Претендират разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният Монтански окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Ломски районен съд, отхвърлил предявените от А. П. М. (починала в хода на процеса и заместена по реда на чл. 227 ГПК от законните ѝ наследници – внуците Ж. Д. Я. и И. Д. Я.) чрез законния ѝ представител и настойник Д. П. Д., искове: 1. за прогласяване на нищожност на договор, оформен в нотариален акт № . от . г. поради липса на съгласие на продавача, на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД; 2. за прогласяване на нищожност на същия договор, поради противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД; 3. за унищожаване на същия договор, поради това, че прехвърлителят е бил в състояние на трайна неспособност да разбира и ръководи действията си, на осн. чл. 31, ал. 1 ЗЗД; 4. обусловения иск по чл. 108 ЗС относно имота, предмет на прехвърлителната сделка по горния договор. 5. за прогласяване нищожност на волеизявлението на упълномощителя, оформено в пълномощно с рег. № . (удостоверяващ подписа) и рег. № . (удостоверяващ съдържанието), с което е представляван продавача по договора, оформен в нотариален акт № . от . г., поради липса на съгласие, на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД; за прогласяване нищожността на същия договор поради липса на съгласие на продавача; 6. за прогласяване на нищожност на същия договор, поради противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД; 7. за унищожаване на волеизявлението на упълномощителя, оформено в пълномощно с рег. № . (удостоверяващ подписа) и рег. № . (удостоверяващ съдържанието), като изразено от дееспособно лице, което при изразяването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира и ръководи действията си и 8. за обявяване на недействителността на договора за продажба, оформен в нотариален акт № . от. г., като сключен без представителна власт, на осн. чл. 42, ал. 2 ЗЗД; 9) да се признае по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на имота – предмет на атакувания договор и да ѝ се предаде владението върху имота, на осн. чл. 108 ЗС;
За да постанови този резултат въззивният съд установил, че ищцата А. П. М. (починала в хода на процеса и заместена по реда на чл. 227 ГПК от законните ѝ наследници – внуците Ж. Д. Я. и И. Д. Я.) е била собственик на няколко недвижими имота. С нотариален акт № . от . г. ищцата е продала на Ю. Л. и В. В. апартамент с площ от от 85 кв. м., находящ се в [населено място], за сумата от 9000 лв. На 19.06.2017 г. с нотариално заверено пълномощно с рег. № . (удостоверяващ подписа) и рег. № . (удостоверяващ съдържанието) ищцата А. М. е упълномощила Ю. Л. и В. В., от нейно име и за нейна сметка, да извършват всякакви разпоредителни сделки с друг неин недвижим имот в [населено място] (апартамент с площ от 36.95 кв. м.), както намерят за добре, при каквито условия намерят за добри, в т. ч. и на осн. чл. 38 ЗЗД, да договарят сами със себе си; на 22.06.2017 г. упълномощените продали сами на себе си описания в пълномощното апартамент; впоследствие, с решение от 29.03.2018 г. на СГС по гр.д. № 11559/2017 г. (влязло в сила на 03.05.2018 г.) прехвърлителката А. М. е поставена под пълно запрещение. Съгласно първоначалната съдебнопсихиатрична експертиза, психическото състояние на прехвърлителката не ѝ е позволявало още преди 2017 г. да има годна психическа воля да извършва правни сделки, т.е през времето 19.10.2016 г. - 19.06.2017 г., тя не е могла да разбира смисъла и значението на нещата и да ръководи постъпките си. Съгласно допълнителната съдебно-психиатрична експертиза, към 19.10.2016 г. и към 19.06.2017 г., за тежестта на страданието на А. М. може да се съди единствено по наличните данни и не може да се каже със сигурност дали е разбирала смисъла и значението на нещата тогава.
Съдът е намерил, че договорите и нотариалните удостоверения не са нищожни поради липса на съгласие, при установено наличие на изрично изразено съгласие за сключването на сделките от страна на А. М.. Въззивната инстанция заключила, че липсва твърдяното противоречие с добрите нрави - уговорената продажна цена е по-ниска от пазарната, но страните имат договорната свобода по чл. 9 ЗЗД сами да я определят; отношенията между съконтрахентите са били близки, взаимно са си помагали, и изплатената цена е израз на общата им воля. По исковете с правно осн. чл. 31 ЗЗД съдът достигнал до извода, че към момента на изповядване на сделките А. М. не е била в трайна неспособност да ръководи постъпките си, като аргументирал извода си с повторната съдебно-психиатрична експертиза и със “събраните по делото гласни доказателства“;
По всички въпроси, допуснати до касационно обжалване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените разяснения по реда на чл. 290 ГПК, като е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон.

Въпреки непрецизните диспозитиви на първостепенният съд, той е разгледал и отхвърлил иск за нищожност поради липса на съгласие, като се е обосновал с това, че такова е изразено от продавача, а твърдението, че към него момент не е разбирал свойството и значението на действията си, определя порока като такъв по чл. 31 ЗЗД. В мотивите си съдът, също така, се е произнесъл по иск за нищожност на двата договора поради противоречие със закона, изразяващо се в неплащане на дължимата продажна цена. Намерил ги за неоснователни, но липсва произнасяне в диспозитива. Касае се за очевидна фактическа грешка, което не променя наличието на произнасяне от районния съд.

Жалба от ищеца срещу първостепенното решение в частите, с които исковете му са отхвърлени няма, и то е влязло в сила. Искане за постановяване на допълнително решение по предявени, но неразгледани искове, няма.

Въззивната жалба е подадена само от ответниците срещу въззивното решение, с което исковете против тях – по чл. 31 ЗЗД, чл. 42 ЗЗД и чл. 108 ЗС, са уважени.

В нарушение на чл. 6, ал. 2 и чл. 269 ГПК, въззивният съд се е произнесъл извън предмета на сезирането. Нещо повече, оставил производството по делото без движение за отстраняване нередовности на исковата молба, касаещи исковете, които с влязло в сила решение са отхвърлени. На следващо място, по пътя на уточнението, съдът се е произнесъл и по множество нови претенции, които изобщо не са били разглеждана в първоинстанционното решение (възпроизведени в твърде непрецизен диспозитив).

Така, въззивното решение се явява недопустимо, на осн. чл. 293, ал. 4, вр. чл. 207, ал. 3 ГПК, в частта, с която съдът се произнесъл по иск за нищожност на договора по нот. акт № . г. поради липса на съгласие, за нищожност на упълномощителната сделка поради липса на съгласие, за нищожност на договора по нот. акт № . г. поради противоречие с добрите нрави, за нищожност на договора по нот. акт № . г. поради противоречие с добрите нрави. Липсва висящо производство по тези претенции пред въззивния съд, а за част от тях – изобщо няма сезиране на съда, поради което не се следва, като последица от обезсилването, и прекратяване на производството в тази му част.

Въззивният съд не е отразил в диспозитива си настъпилото в хода на въззивното производство правоприемство – И. Я., който е конституиран като страна на собствено основание, е заместил починалата Ж. Я..

Въззивното решение е неправилно в частта по иска с правно осн. чл. 31 ЗЗД относно договора, оформен в нотариален акт № . от . г., по чл. 31 ЗЗД за унищожаване на волеизявлението на упълномощителя А. П. М., оформено в пълномощно с рег. № . (удостоверяващ подписа) и рег. № . (удостоверяващ съдържанието) и по чл. 42 ЗЗД за обявяване на недействителността на договора за продажба, оформен в нотариален акт № . от . г., както и на обусловените ревандикационни претенции спрямо имотите, обект на сделките по двата посочени по-горе договора.

Въззивният съд в противоречие с чл. 12 и чл. 235, ал. 2, чл. 202, чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 269 ГПК, не е обсъдил заедно и поотделно доказателствата по делото, не е обсъдил всички доказателства досежно релевантните факти, не се е аргументирал защо възприема едното от двете експертизи, нито аргументирано е обсъдил това заключение и с останалите данни по делото; мотивите са вътрешно противоречиви, липсват мотиви относно релевантни обстоятелства; изводите са необосновани; неточно е приложен материалния закон – чл. 31 ЗЗД.

Съдебният акт на Монтанския окръжен съд следва да бъде касиран и исковете по чл. 31 и чл. 42 ЗЗД - уважени.

Договорът за продажба на магазина е сключен на 19.10.2016 г.

Пълномощното, с което В. В. и Ю. Л., от името и за сметка на А. П. М., продават на себе си апартамента, е дадено на 19.07.2017 г.

Д. Д. е предявила през 2017 г. иск за поставянето на А. П. М. под запрещение. С решение № 1997 от 29.03.2018 г., по гр.д. № 11559/2017 г. на Софийския градски съд, А. М. е поставена под пълно запрещение поради пълна недееспособност, резултат от придобито тежко слабоумие – глобална (цялостна или всеобхватна) деменция, в резултат на болестта на Алцхаймер; налице е болестно увреждане на психичната годност за оценка на житейските ситуации и ръководене на поведението за защита на собствените си интереси; не е в състояние сама да се грижи за себе си и не е в състояние да разбира свойството и значението на действията си, и да ръководи постъпките си.

В медицинско направление от 04.09.2017 г. при консултация с д-р С. С., е записано, че А. М. е с когнитивна патология, в границите на дементен синдром, като диагностичната оценка е „Деменция при болестта на Алцхаймер, с късно начало.

При психиатричен преглед на 08.09.2017 г., д-р Р. Т. е отразил диагноза: „Деменция – умерено, към тежко проявен дементен синдром. Грубо ориентирана за собствената личност. Дезориентирана за място, време. Грубо нарушение на всички видове памет. Не може да се обгрижва самостоятелно“.

В заключението по допуснатата по делото съдебно-психиатрична експертиза, Д-р М. Щ. К., установява, че няма точно информация за дебюта на психичната патология при М., но най-вероятно промените на мозъчните функции при нея са с голяма давност, тъй като още през 2005 г., в експертно решение на ТЕЛК, е отразена и диагнозата „Дискоординационен синдром при хронична мозъчно-съдова болест“. Поради това, може да се допусне, че началото на психоорганичната симптоматика при нея е години преди установения през 2017 г., при описаните по-горе прегледи, дементен синдром. И при двата прегледа когнитивните промени са диагностицирани като умерен към тежък дементен синдром, от което, най-вероятно следва, че през месец октомври 2016 г. са били в параметрите на умерено изразен дементен синдром. След изясняване какво представлява мозъчно-съдовата болест, психоорганичният синдром, деменцията, болестта Алцхаймер, съдовата деменция, съдебният експерт е обосновал извод, че при М. е установено тежко интелектуално-паметово снижение, на фона на което са описани психотични епизоди с несъответно поведение и мисловни разстройства с налудни идеи от параноидния кръг, независимо от генезата на деменцията – болест на Алцхаймер или съдов произход.

Д-р К. е заключила, че наличието на когнитивна патология в параметрите на дементен синдром, е довела до тежко разстройство на базисните психични функции на А. М., което дава основание да се приеме, че при сключване на продажбата на 19.10.2016 г. и при упълномощаването през 2017 г., тя не е могла да разбира смисъла и значението на нещата и да ръководи постъпките си.

Заключението е посмъртно изготвено, ползвана е съществуващата медицинска и експертната документация, както и свидетелските показания, събрани по делото. В съдебно заседание д-р К. е допълнила, че освен деменцията, независимо от генезата (и в двата случая е налице), са наблюдавани и психотични епизоди с параноидна симптоматика. М. е обследвана три пъти през 2017 г. от психиатри и констатираното от тях изключва вероятността през 2016 г. да не е налице дементен синдром. Възможно е внезапен остър дементен синдром да настъпи след тежка черепно-мозъчна травма и след тежък, остър, обширен мозъчен инфаркт, каквито инциденти в случая няма между 2016 г. и прегледите през 2017 г.; касае се за процес, който не може да стане за кратко време. За да се получат вече констатираните заболявания, М. е била в изключително, невъзвратимо, тежко състояние.

Поради оспорване, допусната е повторна експертиза, изготвена от д-р К. Г., който е изследвал само медицинската документация и съдебната експертиза на вещото лице К.. Не е анализирал показанията на свидетелите. Експертът е поставил под съмнение „поставената в СПЕ“ (вероятно на д-р К.) диагноза „деменция при Алцхаймер“. Вещото лице също посочило, че описаната в решението на ТЕЛК хронична мозъчносъдова болест, е без посочени изменения в когнигацията. Няма данни, за да има сигурност точно към моментите на подписването на документите какво е било състоянието на освидетелстваната; първият преглед на психиатър е почти три месеца след подписването на последния документ от значение по делото; ако нотариусът имал съмнения относно вменяемостта на М., той бил длъжен да поиска преглед от психиатър, който да установи въпросите за вменяемостта на лицето, но той не го е направил. Заключението е, че М. е страдала от дементен синдром, но няма достатъчно данни, за да се определи коректно степента на страданието и произхода на процеса; няма достатъчно данни, за да се определи дали към процесните дати – 19.10.2016 г. и 19.06.2017 г., е можела да разбира смисъла и значението на нещата и да ръководи постъпките си.

При изслушване в открито съдебно заседание, вещото лице обаче посочило, че диагнозите, поставени приживе на М. – при двата прегледа от психиатри и при изготвяне на съдебната експертиза по делото за поставяне под запрещение, наистина са били налице. Не може обаче да се определи каква е била степента на страданието, тъй като няма достатъчно данни за това, а пък М. е поставена под запрещение, след като е дала съгласието си. Между дементния процес и поставянето под запрещение имало причинно-следствена връзка, но точно каква е била не може да се определи. Единствените косвени данни могат да са тези при нотариуса – той не е медицинско лице, но е трябвало да му направи впечатление все нещо, ако е имал някакво съмнение относно нейната вменяемост. След това заявил, че по всяка вероятност е започнал бавно и подмолно този процес, при толкова сериозно влошаване на здравословното състояние; започнал е бавно във времето и е прогресирал. Потвърдил, че при лек дементен процес лицето е вменяемо, при умерен, не е.

Л. К., племенница на А. М., сочи, че в периода 2016 г. – 2017 г. леля й била в лошо здравословно и психично състояние – не помнила дати, не знаела къде се намира понякога; била без документи (били й отнети); не е можела да се грижи за работите си – от банката и от Поземлената комисия се обадили на роднините, че някакви лица теглят суми от сметката на М. и искали пари от рента за нейни имоти; не се поддържала в добро физическо и хигиенно състояние.

Свидетелят В. К., съсед на А. М., правил дребни ремонти в дома й, по нейна молба (2014-2015 г.). Била възрастна, не е правила впечатление да е неадекватна, плащала му точно. Периодично я виждал и в магазина, когато пазарува.

Д. Н. Т., в приятелски отношения с Ю. Л., заявява, че познава А. М. от много години. Тя била интелигентна жена, до последно идвала в магазина да си пазарува, била адекватна.

И. Ю. В., син на ответника Ю. Л., твърди, че той и неговото семейство се грижило за А. М.. М., сестрата на последната, я посъветвала да „препише нещо“ на свидетеля, защото той се грижи за нея. А. М. била в нормално състояние. За „глупавите алцхаймери“ свидетелят заявява, че документите са фалшиви. Внучката й била тотално луда, иска пари, беснее, дивее. Д. (Д.), след като взела при себе си А., позвънила на свидетеля и го заплашила, че ще го съди заради имотите. Свидетелят оценява Д. като демон, не човек. Твърди, че лично завел А. М. при нотариус и в двата случая, била в пълно съзнание и при нейно съгласие, което и нотариусът можел да потвърди; не знаел подробности за сделката, за цената, защото не присъствал.

Свидетелят И. Г. изяснява, че познава отдавна А. М.. Била добра жена, услужлива, контактна. Поради напреднала възраст трудно излизала от дома си; в периода 2015 – 2016 г. не я е виждал да излиза. Разговаряли около 5-6 минути, когато отваряла прозореца към улицата, била в добра кондиция.

Вяра М. Я., с общо дете с внука на А. М., конституиран като неин правоприемник в процеса, дава сведения за първата им среща, когато бабата имала неадекватно поведение – не разпознала внука си, нарекла го с друго име, после казала, че майката на внука й, Г., е в къщата, което не било вярно. Питала свидетелката коя е, въпреки, че вече й била представена. Хигиената на М. не била добра, не била къпана, не била добре поддържана на външен вид. След раждане, свидетелката и близките й отново посетили М., която правила впечатление, че не е много добре, говорила неадекватни неща. Внукът научил, че баба му прехвърлила имот на В. В. и попитал баба си дали е вярно, на което тя отговорила, че нищо не била подписвала. През есента на 2017 г. А. била прибрана от роднините си в София.

Свидетелката Н. М. Й. е съселянка на А. М.. Изнася пред съда, че в последно време, когато се срещали, М. не изглеждала добре, била облечена не както трябва, мръсна, като клошарка. Понякога не познавала свидетелката, тя я пита нещо, а М. й отговаря друго, говорила несвързани неща, не била адекватна. Свидетелката се обадила на сестра й в София, която й казала, че плаща на хора да се грижат за нея. Накрая я прибрали в С..

Показанията на свидетелите Л. К., Вяра М. Я., И. Ю. В., съдът кредитира при условията на чл. 172 ГПК поради вероятната им заинтересованост от спора. Тези на Ю. В. съдът приема, че съдържат противоречия, а и не кореспондират с медицинската документация, вкл. и с мнението и на двете вещи лица, че към момента на психиатричните прегледи на и експертизата по гр.д. № 11559/2017 г., А. М. е страдала от дементно състояние в стадий, който е изключвал дееспособността й. По същите съображения, съдът не кредитира и показанията на свидетелката Д. Т., която заявява, че до последно 2-3 пъти в седмицата М. пазаряла в магазина на селото, като била в добро физическо и психическо състояние. Твърдението, че М. толкова често излизала от дома си, противоречи и на медицинската документация относно физическото й състояние, на показанията на свидетеля И. Г., че тя имала трудности да излиза от дома си, а през 2015-2016 г. почти не го е правила без придружител. Съдът възприема като обективни показанията на свидетелите Л. К. и В. Я. относно здравословното състояние на М., нейното поведение, способността й да се грижи за себе си и за работите си, като кореспондиращи си с медицинската документация. Този извод не се разколебава от роднинските отношения с М.; показанията са непротиворечиво и логично изложени.

В. К. и И. Г., свидетелстват за характера и впечатленията им от А. М., като не са поддържали близки контакти; впечатленията им са във връзка с отделни епизоди (свидетелят К.) или неангажиращи, кратки разговори през прозореца (свидетелят Г.). Въз основа на тях не може да се направи извод в една или друга насока относно менталното състояние на М..

Показанията на свидетелката Н. Й. съдът кредитира като незаинтересовани, обективни, резултат на непосредствени впечатления, кореспондиращи си и с медицинската документация по делото.

Експертизата на вещото лице К. съдът цени изцяло, като компетентно дадена и професионално защитена при изслушване на съдебния експерт в съдебно заседание. Констатациите на експерта са подробни, задълбочени, анализа – логичен и обоснован, подробен, изводите подробно обосновани. Вещото лице е анализирало всички относими медицински данни, както и показанията на разпитаните по делото свидетели (касае се за посмъртна експертиза, поради което сведения за състоянието на обследвания са данните за поведението му и ежедневието му, получени от непосредствени наблюдатели).

Заключението на вещото лице Г. е изготвено без да се вземат предвид показанията на разпитаните свидетели (стандарт при изготвяне на посмъртни експертизи, когато са събрани гласни доказателства). В него, а и след това, в обясненията му в съдебно заседание, се съдържат противоречия. Крайното заключение, че не може да отговори със сигурност точно към моментите на подписването на документите какво е било състоянието на освидетелстваната, е направено без детайлна, логична и последователна оценка дори на съществуващите медицински документи. Дори и да не може да отговори с категоричност, е трябвало да разгледа вероятностите за развитие на болестта и на установената в различни периоди психоорганична симптоматика, което не е сторил, за разлика от д-р К.. Сам признава в съдебно заседание, че констатираната диагноза при прегледите на лицето, два от които са три месеца след подписване на пълномощното, с което е осъществена сделката от 2017 г., изключва вменяемостта на обследваната, че се касае за много тежко състояние, което не възниква внезапно, а се развива във времето. В същото време, на практика категорично изключва такова да е било състоянието на М. по време на изповядване на сделката от 2016 г. и при съставяне на пълномощното от 2017 г.. Позовава се и на доказателства, които не са обективни – очакваното поведение на нотариусите. Също така, без връзка с констатираното състояние на М. в експертизата, приета в производството по поставянето й под запрещение, намерил, че последното е станало поради нейно съгласие.

При цялостния анализ на обсъдените доказателства, съставът на Върховния касационен съд намира, че при сключване на продажбата на 19.10.2016 г. и при упълномощаването на 19.06.2017 г. А. М. не е могла да разбира смисъла и значението на нещата и да ръководи постъпките си. Договорът, оформен в нотариален акт № . от . г. и упълномощителната сделка от . г. са унищожаеми и исковете по чл. 31, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат уважени. Договорът, оформен в нотариален акт № . от . г. е недействителен – пълномощниците на прехвърлителката са действали без представителна власт и искът по чл. 42 ЗЗД трябва да бъде уважен.

По исковете с правно осн. чл. 108 ЗС:

Ищцата твърди в исковата молба, че е собственик на имота, описан в нотариален акт № . от . г., по силата на договор за замяна. Това се установява от нот. акт № . г. на нотариус Д. М., с район на действие Ломски районен съд. Няма спор, че ответниците упражняват фактическа власт върху този имот, основавайки се на продажбата, призната с настоящото решение за недействителна, на осн. чл. 42 ЗЗД. Владението се явява без основание и е непротивопоставимо на ищеца, поради което искът за ревандикиране на имота следва да бъде уважен.

По отношение на търговския обект, в исковата молба се твърди, че ищцата А. М. се явява негов собственик по силата на нот. акт № . г. на нотариус П. Т. при Ломския районен съд и на нот. акт № . г. на нотариус Д. М., с район на действие Ломския районен съд. С двата нотариални акта са оформени договори за дарение. Само последният, от 2005 г., легитимира А. М. като собственик на процесния имот и то, до прехвърлените й 2/3 ид.ч. В по-стария нотариален акт е оформено дарението, по силата на което нейните праводатели, отново по дарение, са получили собствеността върху същите 2/3 ид.ч., с които впоследствие са се разпоредили в нейна полза.

Искът по чл. 108 ЗС формира сила на пресъдено нещо по отношение на собствеността на предявеното с исковата молба придобивно основание. Те могат да са повече от едно, но трябва да бъдат изрично посочени, за да станат част от предмета на спора. В случая ищцата не се е основала на друго придобивно основание досежно остатъкът от 1/3 ид.ч. от магазина. Независимо от изложеното, по делото няма никакви данни, които да сочат на придобиване в собственост и на тази идеална част от вещта, на каквото и да е основание.

С продажбата по нот. акт № № . от . г. М. се е разпоредила в полза на Ю. Л. и В. В. с целия имот, но това е без значение за иска, който е предявен – по чл. 108 ЗС. Друг е въпросът поради какви съображения нотариалният орган е признал продавача за собственик на целия магазин, при положение, че са му били представени и се е основал само на описаните в нотариалния акт две дарения – от . г. и . г., а те установяват право на собственост само върху 2/3 ид.ч. от вещта.

Владението върху целия имот, осъществявано от ответниците, е непротивопоставимо на ищеца.

При тези съображения, ревандикационният иск в установителната му част следва да бъде уважен до размера на 2/3 ид. и изцяло в осъдителната част. Всеки съсобственик може да ревандикира цялата вещ от трето на съсобствеността лице, което я владее без правно основание.

По съдебноделоводните разноски:

Ответниците по иска следва да заплатят на противната страна сторените по делото съдебноделоводни разноски във всички инстанции, които общо се равняват на 9531 лв., което е 4873,12 евро.

По частната жалба срещу определението, постановено от въззивния съд по чл. 248 ГПК:

Предвид резултата по материалноправния спор, определението следва да бъде отменено.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА, на чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3 ГПК , въззивно решение № 206 от 23.07.2024 г., постановено от Монтанския окръжен съд, по въззивно гр.д. № 207/2023 г., в частта, с която се е произнесъл по искове на А. П. М. (заместена по реда на чл. 227 ГПК от И. Д. Я.) против Ю. В. Л. и Л. Ю. В., правоприемник по реда на чл. 227 ГПК на В. В. В., за нищожност на договора по нот. акт № . г. поради липса на съгласие, за нищожност на упълномощителната сделка от . г. поради липса на съгласие, за нищожност на договора по нот. акт № . г. поради противоречие с добрите нрави, за нищожност на договора по нот. акт № . г. поради противоречие с добрите нрави.

ОТМЕНЯ въззивно решение № 206 от 23.07.2024 г., постановено от Монтанския окръжен съд по въззивно гр.д. № 207/2023 г. в частта, с която са отхвърлени исковете на А. П. М. (починала в хода на процеса и заместена по реда на чл. 227 ГПК от И. Д. Я.) против Ю. В. Л. и Л. Ю. В., правоприемник по чл. 227 ГПК на В. В. В., за унищожаване на договор, оформен в нотариален акт № . от . г., поради това, че прехвърлителят А. П. М., е била в състояние на трайна неспособност да разбира и ръководи действията си, на осн. чл. 31, ал. 1 ЗЗД; за признаване по отношение на ответниците Ю. В. Л. и Л. Ю. В., че А. П. М. е собственик на имота – предмет на договора по нот.акт № . г. и осъждането им те да й предадат владението върху същия, на осн. чл. 108 ЗС; за унищожаване на волеизявлението на упълномощителя А. П. М., оформено в пълномощно с рег. № . (удостоверяващ подписа) и рег. № . (удостоверяващ съдържанието), като изразено от дееспособно лице, което е било в състояние на трайна неспособност да разбира и ръководи действията си; за обявяване на недействителността на договора за продажба, оформен в нотариален акт № . от . г., като сключен от продавача А. П. М., чрез пълномощник, без представителна власт, на осн. чл. 42, ал. 2 ЗЗД; за признаване по отношение на ответниците Ю. В. Л. и Л. Ю. В., че ищцата А. П. М. е собственик на имота – предмет на договора по нот. акт № . г. и осъждането им, те да й предадат владението върху същия, на осн. чл. 108 ЗС.

И вместо това ПОСТАНОВИ:

УНИЩОЖАВА договора, оформен в нотариален акт № . от . г., като сключен от продавача А. П. М. в състояние на трайна неспособност да разбира и ръководи действията си, на осн. чл. 31, ал. 1 ЗЗД, по иска, предявен от А. П. М. (починала в хода на процеса и заместена по реда на чл. 227 ГПК от И. Д. Я.) срещу Ю. В. Л. и Л. Ю. В. правоприемник по чл. 227 ГПК на В. В. В..

ПРИЗНАВА за установено в отношенията с Ю. В. Л. и Л. Ю. В., правоприемник по чл. 227 ГПК на В. В. В., че А. П. М. (заместена по реда на чл. 227 ГПК от И. Д. Я.) е собственик по силата на договор за дарение, оформен в нот. акт № . г. на нотариус Д. М. в района на Ломския районен съд, на 2/3 ид. от следния недвижим имот: магазин със застроена площ 85 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], на . етаж в триетажна жилищна сграда, построена в УПИ ., в кв. . по действащия и одобрен от 1991 г. ЗРП, със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото. Имотът по кадастрална карта е индивидуализиран като самостоятелен обект с търговско предназначение, в сграда с идентификатор ., в сграда № ., разположена в поземлен имот с идентификатор . по кадастралната карта и кадастралните регистри, като ОТХВЪРЛЯ иска в установителната му част за разликата над 2/3 ид.ч., и

ОСЪЖДА Ю. В. Л. и Л. Ю. В. правоприемник по чл. 227 ГПК на В. В. В., да предадат на И. Д. Я., правоприемник по чл. 227 ГПК на А. П. М., владението върху целия имот, на осн. чл. 108 ЗС.

УНИЩОЖАВА пълномощно, дадено от А. П. М., със заверка на подписа по рег. № . и заверка на съдържанието по рег. № ., на осн. чл. 31 ЗЗД, по иска предявен от А. П. М. (заместена по реда на чл. 227 ГПК от И. Д. Я.) срещу Ю. В. Л. и Л. Ю. В., правоприемник по чл. 227 ГПК на В. В. В..

ОБЯВЯВА по отношение на Ю. В. Л. и Л. Ю. В., правоприемник по чл. 227 ГПК на В. В. В., недействителността на договора за продажба, оформен в нотариален акт № . от . г., като сключен без представителна власт от продавача А. П. М., на осн. чл. 42, ал. 2 ЗЗД, по иска, предявен от А. П. М. (заместена по реда на чл. 227 ГПК от И. Д. Я.).

ПРИЗНАВА за установено в отношенията с Ю. В. Л. и Л. Ю. В., правоприемник по чл. 227 ГПК на В. В. В., че А. П. М. (заместена по реда на чл. 227 ГПК от И. Д. Я.) е собственик по договор за замяна, оформен в нот. акт № . г. на нотариус Д. М., с район на действие Ломски районен съд, на недвижим имот, представляващ жилище – апартамент № ., находящ се в жилищна сграда – блок ., вх. ., ет. ., построен върху държавна земя, парцел ., в кв.. по плана на [населено място] от 1991 г., [улица], със застроена площ 36,95 кв.м., заедно с избено помещение № ., с площ 6,47 кв.м., както и 3,89 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Имотът по кадастрален план е индивидуализиран като жилище – апартамент № ., вх. ., ет. ., в сграда № ., разположен в поземлен имот с идентификатор ., и

ОСЪЖДА Ю. В. Л. и Л. Ю. В., правоприемник по чл. 227 ГПК на В. В. В., да предадат на И. Д. Я., правоприемник по чл. 227 ГПК на А. П. М., владението върху същия имот, на осн. чл. 108 ЗС.

ОСЪЖДА Ю. В. Л. и Л. Ю. В. общо да заплатят на Ж. Д. Я. и И. Д. Я., правоприемници по чл. 227 ГПК на А. П. М., сумата в размер на 4873,12 евро, сторени съдебноделоводни разноски по делото във всички инстанции.

ОТМЕНЯ определение № 645 от 23.10.2024 г., постановено по въззивно гр.д. № 207/2023 г. от Монтанския окръжен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 18