Погасяване на банков дълг по давност след прекратяване на изпълнително дело

Текстът на акта

Ключови фрази

4

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50002

гр. София, 21.03.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3344 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Юробанк България“ АД срещу решение № 10304/07.04.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 913/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 6700/30.09.2019 г., допълнено в частта за разноските с определение № 25807/05.11.2019 г., постановени по гр. дело № 8903/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), и вместо това САС е признал за установено, на основание чл. 439, във вр. с чл. 124 от ГПК, в отношенията между ищеца по делото Т. Н. Т. и ответната банка-касатор, че ищецът не дължи, поради погасяване на вземането по давност, сумите, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. дело № 16483/2010 г. на Пловдивския районен съд, а именно: сумата 185 121.65 лв. – главница, сумата 6 222.14 лв. – законна лихва за периода 10.10.2018 г. - 08.02.2019 г., сумата 141 571.27 лв. – мораторни лихви, обезщетения и др., дължими на основание договор за кредит № 639/2006 г. и договор за поръчителство № 639-1/2008 г. с анекси към тях; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.

За да постанови този резултат, въззивният съд не е обсъждал в мотивите си доказателствата и установените от тях обстоятелства по делото, като е посочил, че видно от въззивната жалба, няма спор относно установените от СГС факти, както и че възражение е направено спрямо правните изводи на първоинстанционния съд за момента, от който направено от ВКС тълкуване обвързва съдилищата, и приложението на института на перемирането на изпълнителния процес. Също без да обсъжда обстоятелствата по делото, въззивният съд е намерил за основателен довода на ищеца, че СГС не е зачел „настъпилата перемпция“, като за този свой извод САС се е позовал на т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, като е обявено за изгубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г. Апелативният съд е посочил, че е длъжен да се съобрази с дадените от ВКС указания, за които е приел, че обосновават и неоснователност на възражението на ответната банка за прекъсване на давността през време на протичане на изпълнителното производство. Намерил е за несъстоятелно и виждането на първостепенния съд, че тълкувателните актове не се прилагат за заварени правни спорове. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че задължителната сила на тълкувателните актове на ВКС произтича от разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, според която, дадените тълкувания са задължителни за съдебните и изпълнителните органи. Съдът е изтъкнал, че целта на тази разпоредба е да се обезпечи безпротиворечиво прилагане на нормативната база и затова, направено от ВКС тълкуване е задължително за всеки съд, следващ да разреши висящ правен спор. САС е приел и че аналогията на тълкувателните актове на ВКС с нормативните актове е несъстоятелна, като в тази връзка е изложил съображения, че тълкувателната дейност на ВКС е по правоприлагане и на това основание спрямо нея не са приложими категориите „момент на постановяване“ и „момент на влизане в сила“ като критерии за произвеждане на предписаните от ЗСВ действия по съобразяване на съдебните органи с направеното тълкуване. В заключение въззивният съд е намерил въззивната жалба на ищеца за основателна и е приел, че първоинстанционното решение следва да се отмени, а предявеният отрицателен установителен иск – да се уважи.

В касационната жалба на ответната банка се поддържат оплаквания за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът излага съображения, че от образуването на изпълнителното производство за процесните вземания по изп. дело № 700/2010 г. по описа на ЧСИ С. Г., погасителна давност не е текла съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. и е започнала да тече едва с отмяната на същото с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, като се поддържа, че към 26.06.2015 г. това изпълнително производство не било прекратено. В писмена защита, представена по делото преди откритото съдебно заседание, жалбоподателят поддържа доводи за основателност на касационната си жалба – предвид и приетото ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, до постановяването на което настоящото касационно производство беше спряно. В тази връзка касаторът излага и алтернативни съображения по съществото на спора, а именно: На 18.11.2013 г. (понеделник) е настъпила перемпция по изп. дело № 700/2010 г., считано от последното извършено по него изпълнително действие на 17.11.2011 г. – въвод във владение по извършената публична продан. От 18.11.2013 г., когато изпълнителното производство е било прекратено ex lege, е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност, преди изтичането на която – на 12.11.2018 г. било образувано новото изп. дело № 801/2018 г. по описа на ЧСИ С. Г., като с молбата за образуването му давността отново била прекъсната, тъй като с молбата било поискано извършване на изпълнителни действия, включително налагане на запор, който бил наложен на 25.01.2019 г.

Насрещната страна – ищецът Т. Т. в отговора си на касационната жалба излага съображения за неоснователност на същата. Счита за неоснователен основния довод на касатора, че към 26.06.2015 г. изп. дело № 700/2010 г. не било прекратено и оттогава започвала да тече давността. В тази връзка ищецът излага подробни съображения, че перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е настъпила на 18.11.2013 г. ex lege, съгласно ТР № 47/01.04.1965 г. на ОСГК на ВС. Поддържа основния си довод по делото, че погасителната давност започнала да тече от последното валидно изпълнително действие, като при условията на евентуалност поддържа, че тя е започнала да тече от датата на перемпцията, и във всички случаи е изтекла преди извършването на първото изпълнително действие по новообразуваното изп. дело № 801/2018 г., като ищецът счита, че то било извършено не по-рано от 25.01.2019 г., когато е издадена поканата за доброволно изпълнение по него.

С постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 50248/31.05.2023 г., касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му.

Разрешение на въпроса е дадено с ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, като е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че за тези вземания давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г., като в тази връзка е разяснено следното: Законодателството не съдържа правила относно влизането в сила и действието във времето на тълкувателните актове, каквито норми са налице в ЗНА за нормативните актове. Затова разрешението следва да бъде дадено въз основа на основните принципи за последователност и предвидимост в правоприлагането. Следва да се съобрази, че даденото с предходен тълкувателен акт тълкуване на правната норма е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове ( чл. 130, ал. 2 от ЗСВ ). Те трябва да я прилагат в смисъла, посочен в тълкувателния акт и ако тълкуваната норма не е отменена или съществено изменена, нямат право да влагат в нея различен смисъл. Правните субекти, които не са адресати на задължителната сила на тълкувателните актове, също могат да изискват от съответния орган да съобрази решението си с тях, а ако не стори това – да оспорят постановените в нарушение на задължителното тълкуване актове по установения за това ред. По тези съображения до обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Затова следва да бъде прието, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният акт, се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Второто поражда действие от момента на обявяването на новия акт, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. Прието е още, че с ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, изрично е обявено за загубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г. и следователно до този момент последното не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. Разяснено е и че това следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД, която е предмет на тълкуване с ППВС № 3/18.11.1980 г., не е изменяна от момента на влизане в сила на ЗЗД. При непроменена правна уредба, която е била подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяването на ППВС № 3/18.11.1980 г. за загубило сила.

При извършената служебна проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради което намира, че същото е валидно и процесуално допустимо.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, въззивният съд е възприел разрешение, което е в противоречие с цитираната по-горе, актуална задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС. От дадените с последното задължителни указания и разяснения, следва, че неправилно – в нарушение на закона, САС е приел, че в случая по отношение на давността, изцяло приложение следва да намери т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която нова погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Наред с това, както тези изводи на апелативния съд относно началото на давността и за неоснователност на възражението на ответника-касатор за прекъсване на давността през времетраенето на изпълнителния процес, така и изводът му за основателност на довода на ищеца за зачитане на настъпила перемпция, са и напълно необосновани, тъй като (както вече беше посочено) в мотивите към обжалваното решение липсва каквото и да било обсъждане на правнорелевантните обстоятелства по спора.

Тъй като необосноваността на въззивно решение и допуснатото от апелативния съд нарушение на закона не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор между страните следва да бъде разрешен от касационната инстанция.

Между страните по делото са безспорни обстоятелствата, че за принудителното събиране на процесните вземания, въз основа издадена съдебна заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 26.11.2010 г., е било образувано изп. дело № 700/2010 г. по описа на ЧСИ С. Г., както и че последното валидно изпълнително действие по него е извършен на 17.11.2011 г. въвод във владение в имот, обект на осъществена публична продан, след което банката-взискател не е поискала и не са предприемани други изпълнителни действия.

При тези безспорни обстоятелства по делото, доводът на ищеца, че петгодишната погасителна давност е започнала да тече от датата на последното извършено изпълнително действие – 17.11.2011 г., е неоснователен. Към тази дата изпълнителното производство не е било прекратено, а е било висящо, и съгласно задължителното тълкуване на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ и чл. 116, б. „б“ и б. „в“ от ЗЗД, дадено както с ППВС № 3/18.11.1980 г., така и с ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност не е текла докато е траел изпълнителният процес, тъй като тя е била прекъсната и спряна докато той е бил висящ, респ. – нова погасителна давност е започнала да тече от датата на неговото прекратяване.

От горното следва обаче, че е основателен евентуалният довод на ищеца, поддържан по делото, – че петгодишната погасителна давност е започнала да тече от 18.11.2013 г. (понеделник), когато производството по изп. дело № 700/2010 г. е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК – поради настъпилата перемпция, тъй като взискателят не е поискал изпълнителни действия в продължение на две години. Съгласно трайно установената съдебна практика, формирана още при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ – на основание чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.), респ. – чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, настъпва по силата на закона, като постановлението на съдебния изпълнител не прекратява производството, а само установява вече настъпилото ex lege прекратяване – в този смисъл са разясненията, дадени още с ТР № 47/01.04.1965 г. на ОСГК на ВС. Тази константна незадължителна съдебна практика изрично е утвърдена по задължителен начин с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, като там е и отречено противоположното разбиране, „пробиващо си път в доктрината и съдебната практика“ (формирано след влизане в сила на действащия ГПК от 2007 г.), че изпълнителният процес не може да се прекрати по право, а единствено чрез изрично постановление на съдебния изпълнител. Така даденото задължително тълкуване на чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.) и чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, че прекратяването на изпълнителното производство поради перемпция настъпва ex lege, има обичайното за тълкувателните актове на ВС и ВКС обратно действие – от влизането в сила на тълкуваните разпоредби, тъй като с него не се дава ново задължително тълкуване на закона и не е обявено за изгубило сила предходно противоположно задължително тълкуване (това е сторено само по отношение на давността в изпълнителното производство, включително с отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г.), а напротив – утвърдено е вече наличното и трайно установено тълкуване относно настъпването на перемпцията по право. Следователно и в настоящия случай обстоятелството, че ЧСИ С. Г. е издал постановлението си за прекратяването на изпълнителното производство по изп. дело № 700/2010 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК едва на 25.09.2018 г., по никакъв начин не влияе на действителната дата на прекратяването му ex lege – с изтичането на законоустановения двугодишен преклузивен срок на бездействието на взискателя – на 18.11.2013 г. (понеделник). От тази дата, съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г., както вече беше посочено, е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност за процесните вземания, каквото становище се поддържа и в писмената защита на банката-касатор.

Твърденията и доводите на последната, че тази давност била прекъсната преди изтичането `и на 19.11.2018 г. (понеделник) – с образуването на новото изп. дело № 801/2018 г. по описа на ЧСИ С. Г. и предприемането на изпълнителни действия по него, са недоказани и неоснователни. От доказателствата по делото се установява, че към последния ден от давностния срок това ново изпълнително дело вече е било образувано, тъй като неговият номер е посочен в молба с вх. № 25278/19.11.2018 г., с която банката-взискател е поискала издаване на удостоверение за остатъка от дълга по прекратеното изп. дело № 700/2010 г. От представената с исковата молба по делото покана за доброволно изпълнение (ПДИ) с изх. № 1672/25.01.2019 г. се установява, че към датата на изготвянето на поканата, по новото изп. дело № 801/2018 г. ЧСИ С. Г. е извършил изпълнителни действия – наложил е запори върху банкови сметки и върху лек автомобил на ищеца-длъжник, насрочил е и опис на други негови движими вещи. Самата молба за образуването на изп. дело № 801/2018 г. обаче не е представена като доказателство по делото, поради което твърденията на ответната банка-касатор, че именно с молбата за образуването му са били поискани тези изпълнителни действия, са недоказани. Тъй като изп. дело № 801/2018 г. е образувано след 26.06.2015 г., когато с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е обявено за изгубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г., даденото с последното тълкуване относно прекъсването и спирането на давността докато трае изпълнителния процес, не може да намери приложение, а следва да се съобрази новото задължително тълкуване, дадено с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, при което изрично е разяснено, че не е изпълнително действие и не прекъсва давността образуването на изпълнителното дело, респ. – молбата за неговото образуване. С оглед това и при липсата на събрани по делото доказателства, че посочените в ПДИ с изх. № 1672/25.01.2019 г. изпълнителни действия (запори върху вземания и движими вещи), които са годни да прекъснат давността, са били поискани от банката-взискател преди или най-късно на 19.11.2018 г. (понеделник), следва извод, че давностният срок не е бил прекъснат и е изтекъл на тази дата, което е довело до погасяването на процесните вземания, респ. – предявеният по делото отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК е основателен.

В заключение, въпреки допуснатото от апелативния съд нарушение на закона и необосноваността на обжалваното въззивно решение, същото е е правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила.

С оглед крайния изход на спора, съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв и с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят -ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. Н. С. П., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ, осъществена чрез подаването на отговора на касационната жалба. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от адвоката работа, съдът му определя възнаграждение в размер 9 825 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10304/07.04.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 913/2020 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД да заплати на адвокат Н. С. П. сумата 9 825 лв. (девет хиляди осемстотин двадесет и пет лева), представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: