Намаляване на наказание за кражба в особено тежък случай поради забавено дело

Текстът на акта

Ключови фрази

Кражба в особено големи размери, представляваща особено тежък случай * особено тежък случай * справедливост на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 195

Гр. София, 29 април 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БУКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и в присъствието на прокурора НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 829 по описа за 2024г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.346, т.1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия М. П. А. срещу решение № 403 от 24.11.2023 г., постановено по ВНОХД № 721/2023 по описа на АС – София, с което е потвърдена присъда на СГС по нохд № 3752/2016 г. С последната подсъдимият е признат за виновен за престъпление по чл.196а, вр. чл.195, ал.1, т.3 и т.4, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК, като му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от седем години при първоначален строг режим, а на основание чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказанието „лишаване от свобода“ за срок от десет месеца, наложено по нохд № 12715/2013 г. по описа на СРС.

В жалбата и допълнението към нея касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК се обосновава с оплакване за превратно тълкуване показанията на повечето свидетели и игнориране на дадените от подс. А. обяснения. Конкретно се възразява срещу възприемането на казаното от свид. В. Х. като кореспондиращо на останалия доказателствен материал и то при неговото участие в извършването на процесното деяние. Неправилно, според защитника не били отчетени показанията на Х. Л. и В. Б. (спрямо които наказателното производство е приключило със споразумение), а тези на свид. И. В. не били възприети с аргумент за недостатъчната им конкретност. В тази връзка по делото не било установено подсъдимият А. да е присъствал на адреса на пострадалия и да е да участвал в товарене и преместване на инкриминираната метална каса, в която връзка се акцентира на липсващото му разпознаване от свидетелите Н. З. и К. З..

На следващо място се твърди, че деянието неправилно е квалифицирано като особено тежък случай по смисъла на чл.93, т.8 от НК, по който въпрос съдилищата не били посочили мотиви. Неправилно САС е счел, че деянието се отличава от останалите, тъй като по несъмнен начин не е доказана стойността на инкриминираните вещи. В противоречие с тази квалификация на деянието било и определеното по реда на чл.55 от НК наказание. Размерът на последното е прекомерен и явно несправедлив, като не отговаря на индивидуалната и генерална превенция по чл.36 НК. Въз основа на тези доводи се иска отмяната на атакуваното решение и цялостното оправдаване на подсъдимия, а при условията на алтернативност – намаляване на наложеното наказание.

В касационното съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат доводите в депозираната жалба, като същите отново се представят в обобщен вид и се акцентира по същество на идентични аргументи за трите касационни основания.

Представителят на Върховна прокуратура счита жалбата за неоснователна и възразява срещу уважаването й, тъй като доказателствените източници били обсъдени в съвкупността им и установявали съпричастността на подсъдимия към извършеното деяние. Оневиняващите показания на свидетелите Л. и В. също са били анализирани с посочване на основанията да не се кредитират. Неоснователни се считат и доводите за неправилно приложение на закона, тъй като оспореният квалифициращ признак „особено големи размери и особено тежък случай“ е преценяван съобразно съдебната практика с излагане на аргументи за високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца. Тя се разкрива в стойността на предмета на престъплението; в предварителната подготовка и организация за реализиране на деянието; в начина на извършването му – чрез разбиване на входната врата и използване на моторно превозно средство, както и в обремененото съдебно минало на подсъдимия. Наложеното наказание не е явно несправедливо според прокурора, тъй като са взети предвид всички значими за отмерването му обстоятелства и с него биха се постигнали целите на закона.

Повереникът на частния обвинител М. М. Х. също изразява позиция за неоснователност на жалбата, като се съгласява с аргументите на държавното обвинение за оставянето й без уважение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното:

С присъда от 09.02.2023 г. по нохд № 3752/2016 г. Софийски градски съд е признал подсъдимия М. П. А. за виновен в това, че за времето от 02.00 ч. до около 04.30 ч. на 10.08.2014 г. от апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. Люлин, [жилищен адрес] в съучастие като съизвършител с Х. К. Л. и В. Н. Б. (също извършители), чрез повреждане на преграда, здраво направена за защита на имот и чрез използване на моторно превозно средство – л.а. „*****“ с рег. [рег.номер на МПС] , е отнел чужди движими вещи – 1 бр. блиндирана каса на стойност 750 лв., сумата от 87 000 лв. и различни подробно индивидуализирани златни бижута, с обща стойност на всички вещи в размер на 95 100 лв., от владението на М. М. Х., без негово съгласие с намерение за противозаконното им присвояване, като кражбата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл.196а, вр. чл.195, ал.1, т.3 и т.4, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.20, ал.2 и чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на седем години лишаване от свобода. На основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднато времето на задържането му под стража и в домашен арест, считано от 20.08.2014 г. до 16.06.2015 г. Определен е строг първоначален режим за изтърпяване на наказанието. С присъдата М. А. е признат за невиновен и оправдан по обвинението за кражба на задгранични паспорти, сирийски лични карти, тефтери и др. документи, свързани с разрешение за статут на чужденци.

С присъдата на основание чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказанието „лишаване от свобода“ за срок от десет месеца, наложено на подс. А. по нохд № 12715/2013 г. по описа на СРС, като е определен общ първоначален режим за изтърпяването му.

По протест на прокурор от Софийска районна прокуратура и жалба от защитника на подсъдимия А. е образувано въззивно производство пред Апелативен съд – София, като с атакуваното понастоящем решение № 403 от 24.11.2023 г. по внохд № 721/2023 г. присъдата е изцяло потвърдена.

Отразените в касационната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, аргументиращи основанието за отмяна по чл. 348, ал.1, т.2 НПК, макар да граничат с недопустимото пред касационната инстанция оплакване за необоснованост, следва да бъдат приоритетно разгледани и само в насока налице ли са пропуски в доказателствената дейност на съда и в процеса на формиране на вътрешното му убеждение. Сочените нарушения при установяването на фактически данни от предмета на доказване по чл.102 от НПК касаят главно участието на подсъдимия А. в престъплението. Същите са били поставени на обсъждане с въззивната жалба от защитника и са получили обстоен отговор в съдебното решение (л.9 – 11 от него). За да не се съгласи с тезата на подсъдимия, че е бил извикан в качеството му на ключар единствено, за да отключи процесното жилище и за напускането му веднага след това с помощта на свидетеля И. В., съдът е извършил собствен анализ на събраните доказателства, които е съпоставил помежду им, като аргументирано е утвърдил извода на първата инстанция за надеждно опровергаване на така дадените обяснения от А.. Действително за това в най-голяма степен са послужили оспорените показания на свидетеля В. Х., чиято съпричастност към инкриминираната деятелност е изяснена, но без съмнение не обосновава негодност на този доказателствен източник, нито е самостоятелно основание за оценяването му като недостоверен в съответствие с искането на защитата. Подходът на съдилищата при изграждане на преценката им в тази насока не е укорим, а професионално издържан, видно от извършената съпоставка на казаното от Х. с показанията на напълно безпристрастни свидетели, установяващи отделни факти при невъзможност да предоставят в пълнота информация за случилото се, но логично вписващи се в очертаната от основния свидетел хронология. Такива са именно също възприетите от двете инстанции показания на полицейските служители В. П. и А. Д., спрели за проверка подс. А. и свид. Х., на които от първия е била съобщена очевидно недействителна и напълно различаваща се от обясненията му причина за съвместното им пътуване (свързана с посещение на приятелка в кв. Л.). На следващо място са обсъдени и показанията на свидетеля К. Д., предоставил автомобила си на Х.; на свид. М. М., възприел действията на Х. и А. по натоварването на металната каса в процесния автомобил, както и на свидетелите Н. З. и К. З., разпознали другите двама извършители В. Б. и Х. Л., забелязани при оттеглянето им от мястото на престъплението. В тази връзка е необходимо да се отбележи и това, че описаната от свид. Х. деятелност на подс. А. не е изключена от съобщената такава за останалите две лица – Б. и Л., както и от собствените му признати действия, също не омаловажени от него, което да обоснове извод за наличието на интерес от предоставянето на невярна информация. В крайна сметка констатираната от съдебните състави последователност и липсата на несъответствия или опровергаване на показанията на Х. е позволило изграждането на фактическите изводи въз основа на тях без да е налице твърдяната процесуална порочност.

На следващо място без основание е отправена критика и към съгласието на въззивния съд с преценката на първата инстанция да не кредитира дадените от подсъдимия А. обяснения. Те не са счетени за подкрепени от показанията на свид. В. не само поради приятелските отношения между двамата, но и поради преценката за изолираността им от останалите свидетелски показания, които са изрично обсъдени и не е налице необходимост от преповтарянето на изложените съображения. Единствено следва да се посочи, че казаното от В. не намира потвърждение и в показанията и на свид. Л. и Б., считани от защитата в подкрепа на изложената теза за отсъствие на А. при проникването в процесното жилище, изнасянето на инкриминирата метална каса и натоварването й в превозното средство. Очевидно е, че след одобряване на споразумения за решаване на делото спрямо тези две лица и промяната в процесуалното им качество, същите депозират показания, различаващи се от тези на другия участник в деянието – Х. само в частта, отнасяща се до детайли от участието на А. и то с аргумент за липсата на спомен (частичен такъв у Л. – за това дали докато бил горе, „В.“ сам е натоварил хвърлената навън каса, и цялостен - у Б. относно това с кои лица въобще е бил, като дори заявява липса на познанство с В. и М.).

Процесуално издържаното установяване на фактите, свързани със съпричастността на подсъдимия към отнемането на инкриминираните вещи съвместно с останалите две лица по посочения начин – чрез повреждане заключващите механизми на бравата на входна врата на процесното жилище и чрез използването на моторно превозно средство за превозване на отнетата метална каса с вещите в нея, е обусловило и възможността за тяхната правна оценка съобразно материалния закон, който е приложен правилно. Неоснователни са оплакванията за неспазването му, аргументирани предимно с оспорената квалификация на деянието като особено тежък случай, т.е относно приложението на чл.196а от НК. За преценката си в тази насока и в отговор на идентичен довод пред него, въззивният съд изрично е отчел високата степен на обществена опасност на деянието, начина на извършването му, размера на настъпилите вредни последици и обремененото съдебно минало на подс. А.. Макар и лаконични, тези обобщени съображения аргументират направения решаващ извод и позволяват касационната оценка за верността му. На първо място стойността на предмета на престъплението и преценката за наличието на признака „особено големи размери“ неоснователно се оспорват, тъй като направеният извод почива на свидетелските показания за наличните в отнетата каса инкриминирани вещи, а оценката им е въз основа на счетеното за компетентно дадено експертно становище. На тази база законът е правилно приложен, като е съобразено задължителното тълкувателно разрешение (ТР 1/98 г. на ОСНК на ВКС) стойността на предмета на престъплението да надхвърля 140 пъти минималната работна заплата за страна към инкриминирания период.

Неоснователно е оспорена и преценката за наличието на кумулативно изискуемия по чл.196а НК признак на процесното деяние като особено тежък случай. Установената съдебна практика и дефиницията по чл.93, т.8 от НК в тази насока изясняват, че посоченият квалифициращ белег се разкрива при едновременното установяване на изключително висока степен на обществена опасност на деянието, която да е обусловена от настъпилите от него вредни последици и наличието на други отегчаващи обстоятелства, както и с оглед изключително високата обществена опасност на дееца. С други думи извън необходимите за съставомерността на деянието характеристики, то се отличава от обикновените квалифицирани състави на съответното престъпление. Приложимите и към момента части по раздел ІІ, т.6 от ППВС № 3/70 г. и раздел І, т.3а от ППВС № 7/76 г (съгласно ТР 1/22 г. по н.д. № 1/2018 г. на ОСНК на ВКС), макар и относими за престъпните състави съответно на чл.203 и чл.219, ал.4 от НК, изискват за квалификацията на деянието като особено тежък случай да се направи извод за прекомерна тежест на престъплението на база начин, средства и подбуди за извършването му от една страна, а от друга – оценката за личността на дееца да налага самостоятелен извод за прекомерно завишена лична обществена опасност (в този смисъл Р № 76/01.03.2000 г., на ВКС, ІІ НО; Р № 5007/27.03.2023 г., ІІІ НО на ВКС, ІІІ НО). Процесното деяние разкрива посочените белези, тъй като е реализирано съвместно от четири лица (макар три от тях да са били обвинени), съчетава две квалифициращи отговорността обстоятелства, реализирано е при предварително проучване и подготовка, като съчетава злоупотребата с доверието на работодателя при един от участниците и професионалните умения на подс. А., работещ като ключар. Стойността на предмета на престъплението – 95 100 лв.надхвърля двукратно минимално необходимия праг на признака „особено големи размери“ (47600 лв. при значимия размер на минималната работна заплата от 340 лв.), което също подлежи на отчитане. Не на последно място деянието е предизвикало безпокойството и на останалите живущи в сградата с дръзкия и необичаен начин за отнемане на металната каса през нощта - чрез изхвърлянето й през прозорец от пети етаж на сградата, като разкрива и сериозна упоритост у дейците. Те не са се отказали да реализират намисленото още при спиране на част от тях от полицейски патрул и изисканото им обяснение за причината на придвижването им до кв. Л., нито са преустановили действията си при очевидното им възприемане от съседите на пострадалия при оттеглянето им от апартамента, както и при натоварване на касата в автомобила. С основание е счетено, че със завишена обществена опасност е и личността на подсъдимия А., поради предходното му осъждане за престъпление по чл.354а, ал.3 от НК, в чийто изпитателен срок е реализирано настоящото престъпление.

В обобщение на казаното следва да се посочи, че не е налице нарушение на материалния закон, включително и такова обуславящо основателност на искането за преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление.

При извършената проверка относно оспорената справедливост на наложеното наказание в размер на седем години лишаване от свобода, ВКС не констатира отклонение от правилата за индивидуализация на отговорността по реда на чл.55 от НК. Независимо от това счете за основателно направеното в жалбата оплакване, макар и не по съображенията на защитата, свеждащи се главно до претендираното преквалифициране на деянието.

Въззивният съд е обсъдил основно исканото в депозирания пред него протест увеличаване размера на наказанието, като вярно е оценил счетените за налични предпоставки за съществено смекчаване на отговорността. Решаващите му съображения за това се основават на правилната преценка, че изтеклият времеви период от деянието има изключителен характер по смисъла на чл.55 НК, при което справедливото санкциониране не би могло да се постигне и с най-лекото предвиденото в чл.196а от НК наказание от десет години лишаване от свобода, явяващо се несъразмерно тежко. Въпреки това посоченият фактор не е отчетен в достатъчна степен, като е налице пропуск да се обсъди значимото в случая обстоятелство, че принципно допустимите и оценявани като отегчаващи отговорността характеристики - очертаната степен на обществена опасност на престъплението и на дееца, в процесния случай касаят съставомерността на деянието и не могат да бъдат повторно отчитани съобразно разпоредбата на чл.56 от НК дори при приложението на обсъдения институт на смекчената наказателна отговорност най-вече защото процесът се е развил в неразумни срокове, както сам е приел съдът, проследявайки развитието му. От фактическа страна не е констатирана особеност на деянието, която при съпоставянето му с такива с идентична правна квалификация да сочи за съществено отклонение на конкретния случай от типичния за престъплението по чл.196а НК. Поради това и според касационния съдебен състав забавянето на производството със срок, надвишаващ десет години и оценката му като фактор с изключителен характер, налага справедливо компенсиране на подсъдимия с намаляване размера на определеното наказание лишаване от свобода от седем на пет години. Този срок на изолиране на лицето от обществото се явява подходящ за реализиране целите по чл.36 от НК, като значимо в същата насока и най-вече за постигане на специалната превенция е и приведеното на основание чл.68 НК в изпълнение предходно наказание лишаване от свобода за срок от десет месеца.

По изложените съображения ВКС счете за основателна депозираната жалба в частта й, относима към основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК, което налага единствено изменение на обжалваното решение на САС в посочения смисъл. Извън това при липсата на основание за внасяне на други промени в съдебния акт, в останалата му част същият следва да се остави в сила.

В касационното производство са направени допълнителни разноски в размер на 854 лв. за изготвяне и изслушване на съдебномедицинска експертиза за подсъдимия, заявил изрично желанието си за лично участие в производството, поради което същите следва да бъдат възложени в негова тежест на основание чл.189, ал.3 от НПК.

Така мотивиран и на основание чл.354, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.4 и чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 403 от 24.11.2023 г., постановено по ВНОХД № 721/2023 по описа на САС в частта относно наложеното на подсъдимия М. П. А. наказание лишаване от свобода, като НАМАЛЯВА същото от седем на пет години.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

На основание чл.189, ал.3 НПК ОСЪЖДА подсъдимия М. П. А. (с посочена самоличност) да заплати сумата от 854 лв. за разноски пред ВКС.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.