Задължение на въззивния съд да обсъди доказателствата и да мотивира решението си

Текстът на акта

Ключови фрази

Установителен иск * земеделска кооперация * необсъждане на доказателства

5

Р Е Ш Е Н И Е
№ 86
София , 06.07. 2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , Второ отделение , в съдебно заседание на десети юни две хиляди и двадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

при секретаря Александра Ковачева

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 761/2019 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Земеделска кооперация „Прогрес“, [населено място], [община] срещу решение № 1304 от 31.10.2018 г. по в. гр. д. № 1495/2018 г. на Пловдивски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Пловдивски районен съд решение № 1529 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2069/2016 г., са отхвърлени предявените от кооперацията-касатор срещу Кооперация „Агрокомерс-98“, [населено място] искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Земеделска кооперация „Прогрес“ е собственик на описаните в исковата молба недвижими имоти – масивна сграда-хамбар с площ 541 кв. м и сграда-навес с дървени подпори с площ 793 кв. м, състояща се от хамбар 1 с площ 350 кв. м и хамбар 1 с площ 350 кв. м, построени в имот (стопански двор) в [населено място], подробно индивидуализиран в исковата молба.

Касаторът моли за отмяна на атакуваното решение като неправилно. Счита, че лаконично изложената в него фактическа обстановка, необсъждането на приетите по делото многобройни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, допуснатите грешки относно приложимия материален закон, отсъствието на логика в правните изводи и наличието на вътрешно противоречие в тях представляват пороци, водещи до пълна липса на мотиви. В касационната жалба са изложени подробни оплаквания за това, че въззивният съд изобщо не е посочил какво приема за установено от събраните доказателства; задоволил се е само да спомене някои от тях и изобщо да не вземе предвид други относими за спора доказателства; обсъждал е договор от 01.11.2011 г., какъвто не е представен по делото; приел е, че трите договора от 05.10.1995 г. за продажба на процесните имоти не са нищожни поради неспазване на предписаната от закона форма (писмена с нотариална заверка на подписите), а същевременно е счел, че е налице нередовност на извършената през 2004 г. нотариална заверка на подписите върху същите; не се е произнесъл по второто поддържано от ищеца основание за собственост – придобиване на имотите по давност; необосновано е преценил, че избраната от общото събрание на правоимащите на бившето ТКЗС „Българо-кубинска дружба“ тричленна комисия съставлява ликвидационен съвет.

С определение № 728 от 18.12.2019 г. по настоящото дело касационното обжалване на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди заявените от страните доводи и възражения, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за решаването на спора, като посочи конкретно направените въз основа на тях свои изводи .

Ответникът по касация – Кооперация „Агрокомерс-98“, [населено място] – оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за отхвърлянето й по съображения в писмен отговор от 04.02.2019 г., поддържан и в проведеното открито съдебно заседание на 10.06.2020 г.

Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

Въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, са разрешени във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на Върховен касационен съд - решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. и множеството цитирани в тях решения на касационната инстанция. Съобразно тази практика, която настоящият състав изцяло споделя: Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се; Доколкото въззивният съд е инстанция по съществото на спора, той следва да осъществи същата дейност като първата инстанция, а именно – да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти; да прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора; да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма.

Цитираната практика по чл. 290 ГПК представлява доразвитие на постановките в задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3 на ППВС № 1 от 13.07.1953 г., че: Мотивировъчната част на решението трябва да съдържа необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно; Мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни; Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не.

Макар да е постановено при действието на Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., посоченото пленумно постановление не е изгубило своето значение и понастоящем, тъй като изискването за излагане на мотиви към съдебното решение съществува както в отменения ГПК (чл. 189, ал. 2), така и в сега действащия ГПК (чл. 236, ал. 2).

Атакуваното решение на Пловдивски окръжен съд е постановено в грубо нарушение на цитираната съдебна практика (задължителна и казуална). Въззивният съд е изпълнил изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своя акт само формално, тъй като изложените от него мотиви са схематични, неясни, нелогични и вътрешно противоречиви.

Решаващият съдебен състав не е очертал предмета на спора, не е посочил кои са подлежащите на установяване факти и обстоятелства; не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства, имащи значение за решаването на делото; не се е произнесъл по истинността на оспорените по реда на чл. 193 ГПК документи; изброил е част от събраните доказателства, без обаче да ги анализира и да формира съответните изводи въз основа на тях; позовал се е на доказателство, каквото не е представено по делото – договор за наем между страните от 01. 11 .2011г.; допуснал е вътрешно противоречие в мотивите си, като приел е, че процесните договори за продажба от 05.10.1995 г. не са нищожни поради липса на нотариална заверка на подписите на страните по тях, а същевременно е съобразил извършената през 2004 г. нотариална заверка на подписите на лицата, представлявали ищцовата кооперация, като е преценил същата за нередовна и водеща до нищожност на сделките.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е допуснал нарушение и на разпоредбата на чл. 269 ГПК, тъй като е излязъл извън очертания с нея допустим обхват на инстанционната проверка. Решаващият състав е приел, че процесните договори са нищожни поради сключването им от ликвидационен съвет, който не е бил назначен от Областния управител в съответствие с изискването на закона към датата на извършване на продажбите, без да е бил сезиран с подобно оплакване във въззивната жалба. Нещо повече, такова възражение за нищожност изобщо не е било заявено от кооперацията-ответник – нито в отговора на исковата молба, нито в хода на цялото първоинстанционно производство. Отделен е въпросът, че направеният в тази връзка извод от въззивния съд е в явно противоречие с материалния закон, доколкото към датата на сключването на процесните договори ликвидационните съвети вече не са съществували, били са били прекратени (§ 28, ал. 1 от ПЗР към ЗСПЗЗ, ДВ, бр. 45/16.05.1995г.), като разпределението на имуществото на заличените организации по § 12 от ПЗР на ЗСПЗ е предоставено на лицата по чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ, т. е. на самите собственици на имуществото, или на определени от Общото събрание на същите физически или юридически лица (§ 29, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, ДВ, бр. 45/16.05.21995 г.).

Същевременно, въззивният съд не се е произнесъл по релевираните в жалбата оплаквания, касаещи два от основните спорни въпроси по делото – по възражението за нищожност на процесните договори поради нарушение на предвидената в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ процедура по разпределение на имуществото на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, както и по второто поддържано от ищеца основание за придобиване на собствеността върху процесните имоти – изтекла в негова полза давност. В мотивите на обжалваното решение се съдържа единствено констатацията, че ответната кооперация е владяла имотите, тъй като е раздавала рентата на правоимащите лица, но не е обсъждан въпросът дали ищцовата кооперация е осъществявала владение върху същите, който всъщност е релевантният за делото въпрос при предявен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК.

С оглед всички изложени съображения, следва да се приеме, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обосновава извод за неговата неправилност. Предвид липсата на произнасяне по посоченото по-горе възражение за нищожност на процесните договори за продажба, както и по възражението за изтекла придобивна давност, спорът не би могъл да бъде разрешен в настоящото производство. Затова делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

При повторното разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за настоящата инстанция.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 и ал. 3 ГПК Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1304 от 31.10.2018 г. по в. гр. д. № 1495/2018 г. на Пловдивски окръжен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: