Определяне на обезщетение и груба небрежност при трудова злополука с машинен оператор

Текстът на акта

Ключови фрази

10

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50103

[населено място], 11.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на тридесети ноември, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2865 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца П. Б. П. и на ответника „Кнауф България“ ЕООД срещу решение № 261168 от 01.04.2022 г. по в. гр. д. № 11921/2020 г. на СГС, с което е уважен предявеният частичен иск с правно основание чл. 200 КТ за сумата 21 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 12.12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 12.12.2014 г. до окончателното плащане, като за разликата до целия предявен размер от 50 000 лв., искът е отхвърлен като неоснователен.

Касаторът – ищец обжалва въззивното решение в частта му, в която е отхвърлен предявеният частичен иск с правно основание чл. 200 КТ. Поддържа, че то е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано. Моли да бъде отменено и вместо него - постановено ново решение, с което предявеният частичен иск да бъде уважен изцяло, като бъде прието, че пострадалият не е допуснал груба небрежност. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Ответникът по тази касационна жалба - „Кнауф България“ ЕООД не подава отговор на същата.

Касаторът – ответник обжалва въззивното решение в частта му, в която частичният иск с правно основание чл. 200 КТ е уважен. Релевира, че то е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Моли да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендира присъждане на сторените съдебно - деловодни разноски за трите съдебни инстанции.

Ответникът по тази касационната жалба - П. Б. П. подава писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за нейната недопустимост и неоснователност. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА за процесуално представителство по касационната жалба на ответника.

С определение № 50206 от 25.05.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните правни въпроси: 1. Кога съпричиняващото поведение на пострадалия съставлява груба небрежност и основание за намаляване на отговорността на работодателя на основание чл. 201, ал. 2 КТ? Как се определя степента на приноса на увредения в причиняване на трудовата злополука, съответно размера, до който следва да бъде намалено определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди? и 2. При определяне на обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука длъжен ли е въззивният съд да посочи в мотивите на решението си всички обстоятелства, от значение за справедливия му размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД, и да обсъди всички критерии, посочени в ППВС № 4/1968г., както и да посочи въз основа на кои относими доказателства по делото ги намира за установени?.

По първия правен въпрос е формирана константна практика на ВКС, според която не всяко нарушаване на правилата за безопасност, или на трудовата дисциплина може да се квалифицира като съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Определението за груба небрежност се съдържа в решение № 510/30.11.2011г. по гр. д. № 1923/2009г. на ВКС, 4 г.о, в решение № 291/2012г. по гр. д № 951/2011г. на ВКС, 4 г.о. и др., а признаците за отличаване на грубата небрежност са посочени в решение № 348/2011г. по гр.д. № 387/2010г. на ВКС, 4 г.о, решение № 291/2012г. по гр. д. № 951/2011г. на ВКС, 4 г.о., решение № 62/2015г. по гр. д. № 2798/2014г. на ВКС, 4 г.о. и др.. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най - небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът или служителят извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. При възражение по чл. 201, ал. 2 КТ работодателят следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. За да е налице груба небрежност следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. Съпричиняването при допусната груба небрежност се степенува в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства - критерии за намаляване на обезщетението. Преценката е винаги конкретна по конкретното дело (в този смисъл са решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. дело № 387/2010 г. на ВКС, 4 г. о.; решение № 291/2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, 4 г. о.; решение № 159 от 15.01.2018 по гр. д. № 251/2018 г. на ВКС, 3 г. о.; решение № 102 от 17.12.2020 г. по гр. д. № 4741/2019 г. на ВКС, 3 г. о.). Колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в нейното обезщетяване.

По втория въпрос също е формирана трайна практика на ВКС, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно т. II ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при телесни увреждания са характерът на увреждането и неговата продължителност, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, влошаване състоянието на здравето, причинените страдания, физически и психически. Когато непозволеното увреждане се изразява в нанасяне на няколко телесни повреди, броят и видът им е от значение за приложение на посочения принцип в чл. 52 ЗЗД, тъй като съответните обстоятелства са относими към тежестта на увреждащото действие. При определяне на обезщетението съдът следва да вземе предвид тези обстоятелства, включително дали и в каква степен пострадалият се е възстановил след извършени операции и проведено лечение като по този начин съчетано приложи критериите "продължителност на болките и страданията" и "последици от получените увреждания“. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968г., по конкретното дело.

По съществото на касационната жалба:

Предявен е частичен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 12.12.2014 г., по който ответникът е релевирал възражение по чл. 201, ал. 2 КТ.

Правилно въззивният съд е намерил за безспорно в процеса, че между страните към датата на трудовата злополука - 12.12.2014 г. е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността "машинен оператор", както и че в резултат на злополуката ищецът е претърпял травма, състояща се в ампутация на върховата фаланга на трети пръст и цялостна ампутация на първата (крайна) фаланга на четвърти пръст на лявата ръка, придружена с контрактура в дистална и проксимална интерфалангеални стави на четвърти пръст на лява ръка, която е призната за трудова с влязло в сила разпореждане № 17577/03.02.2015 г. на ТП на НОИ - София – град. Трудовата злополука е реализирана при изпълнение на трудовите функции на работника, при опит за почистване на вентилационното съоръжение на машината, без да е спряна разстилащата гумено – транспортна лента, намираща се непосредствено под вентилационния тръбопровод, при което ищецът се е хванал за колоните на разстилащата машина и ръката му е попаднала в движещата се верижна предавка, която в този момент е била без поставен предпазен капак.

СГС е посочил, че съгласно чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука се определя по справедливост въз основа на конкретни обективни обстоятелства като: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, влошаване на здравословното състояние, моралните и физически страдания от осакатяванията, нивото на възстановяване на здравето, тежестта на увреждането, продължителността на възстановителния период, степента и интензитета на конкретно изживените физически и емоционални страдания, стрес и психично натоварване, продължителността на временната неработоспособност, както и възрастта на пострадалия. От приетите и неоспорени СМЕ, както и от свидетелските показания, е счел за установено, че в резултат на претърпяната трудова злополука, състояща се в ампутация на върхова фаланга на трети и до втора фаланга на четвърти пръст на лявата ръка, ищецът е изпитвал силни болки, страдания и неудобства от физически и психически характер, които са в пряка причинна връзка със злополуката. Съобразил е, че при определяне на справедливия размер на процесното обезщетение следва да се има предвид, че пострадалият е претърпял хирургическа интервенция, довела до неудобства при самообслужване, силни болки в засегнатата област, намален физиологичен обем на движенията на захват за цялата ръка (функционален дефицит) поради намалената мускулна сила на увредените пръсти и по - тежката травма на четвъртия пръст. Преценявайки в съвкупност факторите, оказали неблагоприятно отражение върху здравето и психиката на ищеца, решаващият съд е заключил, че справедливата репарация на претърпените от процесната трудова злополука неимуществени вреди е в размер на 30 000 лв.. По възражението с правно основание чл. 201, ал. 2 КТ е посочил, че за да е налице груба небрежност, която единствено би била основание за намаляване на процесното обезщетение, следва работникът или служителят да не е положил грижата, която и най - небрежният не би положил - т. е. да е съзнавал настъпването на вредоносните последици, но да се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка, не би могъл да допусне.

По въпроса дали при определяне на степента на съпричиняване, съдът е длъжен да вземе предвид и пропуските и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал работодателя, въззивният съд се е позовал на константната практика на ВКС. Според последната, мерките, които работодателят трябва да предприеме за осигуряване на безопасни условия на труд не изключват прилагането на чл. 201, ал. 2 КТ, ако се установи, че работникът е нарушил правилата за безопасност отнасящи се пряко до работата му, като наред с другите обстоятелства е от значение за степента, в която се намалява обезщетението при трудова злополука. В тази връзка е констатирал, че от работодателя са проведени инструктажи за безопасност и здраве при работа с машини и по Наредбата за безопасна експлоатация и технически надзор на повдигателни съоръжения, за което са представени книга за инструктажи и протоколи за проведени такива, в това число и на ищеца, срещу подпис. Съобразил е и удостовереното в протокол № 1/23.01.2015 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, станала на 12.12.2014 г., съставен от комисия от НОИ - ТП - Видин, според което са налице допуснати от работодателя нарушения на чл. 186 и чл. 191, ал. 1 и 2 Наредба № 7/23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване. Липсата на предпазни капаци на движещите се части на машината е установена и от гласните доказателства по делото, според които работата, при която е настъпила процесната злополука (продухване на тръбите от аспирацията), е част от възложените на ищеца трудови задължения, за които ежедневно, преди започване на работата, са правени съответните инструктажи. При извършването на тази дейност машината е била без предпазни капаци, като машинните оператори не са отговаряли за слагането и махането им. Продухването на тръбите от аспирацията, преди и след трудовата злополука, продължава да се извършва от лицата, заемащи длъжността "машинен оператор" по същия начин - без поставени предпазни капаци на машините. СГС е подчертал, че съобразно разпоредбата на чл. 186, ал. 1 Наредба № 7/23.09.1999 г., движещите се части на работното оборудване, които създават риск за злополуки, се ограждат с предпазни устройства, осуетяващи достъпа до опасните зони, или се снабдяват с устройства, спиращи движението им при достигане на опасната зона от човек или предмети. Според чл. 191, ал. 1 от Наредбата, операциите по поддържането на работното оборудване се извършват, когато то е спряно, а когато това не е възможно, се взимат всички необходими предпазни мерки или операциите по поддържането се изпълняват извън опасните зони. Съобразил е и чл. 33 Закона за здравословните и безопасни условия на труд (ЗБУТ), предвиждащ, че всеки работещ е длъжен да се грижи за здравето и безопасността си, както и за здравето и безопасността на другите лица, пряко засегнати от неговата дейност, в съответствие с квалификацията му и дадените от работодателя инструкции. Според чл. 34, ал. 1, т. 1 ЗЗБУТ, в съответствие с дадените им инструкции, работниците са длъжни да използват правилно машините, апаратите, инструментите, опасните вещества и материали, транспортните средства и другото работно оборудване. В заключение, въззивният съд е направил извод, че съгласно нормативната уредба, превенцията на риска от трудова злополука при работа с машини е отговорност и на двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща, при зачитане и на чл. 127, ал. 1, т. 3 КТ, според който работодателят е длъжен да осигури на работника здравословни и безопасни условия за труд. Посочил е, че по конкретното дело, за превенция на риска от злополуки работодателят е разчитал главно на инструктажи и механизми, зависещи единствено от дисциплината, самоконтрола, уменията и опита на оператора при работата с производствената техника, т. е. на организационни мерки, спазването на които е в тежест основно на лицето, изложено на риска. Счел е за установено от доказателствата в съвкупност също така, че е допуснато и нарушение на правилата за работа и безопасност на работното място от страна на работника – ищец, поради което е осъществена хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ. Въпреки, че е запознат с работата на машината и е надлежно инструктиран, ищецът не е изпълнил задълженията си по чл. 126, т. 6 КТ, като не е спазил правилата за здравословни и безопасни условия на труд и е допуснал груба небрежност при изпълнение на трудовите си задължения, което поведение е в причинно - следствена връзка с настъпилата трудова злополука, обосноваваща извод за съпричиняване на вредоносния резултат.

СГС е намерил възражението по чл. 201, ал. 2 КТ за частично основателно. Доколкото за работата с процесната машина са проведени първоначален и периодични инструктажи, ищецът е можел да предвиди, че при почистване на аспирацията на машината без да е спряна гумено - транспортната лента, намираща се непосредствено под вентилационния тръбопровод и при липса на предпазен капак върху движещите се части (верижна машинна предавка на разстилащата гумено - транспортна лента), могат да настъпят вредоносни последици за него (ръката му да попадне в движещата се верижна предавка), които той e се е надявал, че няма да настъпят или че ще може да предотврати. Позовал се е на константната практика на ВКС, според която в случай, че пострадалият съзнава, че работодателят не е осигурил безопасни условия на работата, но въпреки това предприеме изпълнението й, при липса на елементарно старание и внимание и при пренебрегване на основни правила за безопасност (когато не е положил дължимата грижа, която и най – небрежният би положил) е налице съпричиняващо поведение на пострадалия от категорията ”груба небрежност”. Съотношението между отговорността на работника и работодателя е счел за 30 % към 70 %, при което определеното обезщетение за обезвреда на неимуществени вреди от процесната трудова злополука в размер на 30 000 лв. е редуцирал с 30 %, при което е присъдил 21 000 лв..

Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира за правилни фактическите и правни изводи на въззивния съд досежно осъществяването на елементите от фактическия състав на субективното право по чл. 200 КТ. Правилен е, като обоснован и съответстващ на материалния закон (чл. 201, ал. 2 КТ), и решаващият извод за наличието на груба небрежност от страна на пострадалия, съставляваща основание за намаляване на претендираното обезщетение по чл. 200 КТ.

Видно от проведените му горепосочени многократни инструктажи за безопасна работа с процесната машина и натрупания практически опит при работа с нея, ищецът е бил запознат в достатъчна степен с непосредствената опасност за здравето си и ясно е съзнавал, че при почистване на вентилационното й съоръжение, без да е спряна гумено – транспортната лента под него, неснабдена с предпазни капаци, може да настъпи злополука като процесната. Следователно той е бил информиран и е осъзнавал, че ако беше спрял гумено – транспортната лента преди да почисти аспирационното съоръжение на машината риск от настъпване на злополука не би имало и последната не би настъпила. Ето защо правилен и съобразен с непротиворечивата практика на ВКС е изводът, че пострадалият е могъл да предвиди настъпването на неблагоприятния резултат от собственото си поведение, но самонадеяно се е надявал, че той няма да настъпи, осланяйки се и на обичайната практика в ответното дружество почистването на вентилационното съоръжение на машината да се извършва без последната да се спира и без да са поставени капаци на транспортната лента. Неспирането на гумено – транспортната лента на машината от ищеца преди да почисти аспирацията й съставлява груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. В този контекст следва да бъде посочено, че неправилната и противоречаща на правилата за безопасна работа с процесната машина практика по продухването й, наложена в ответното предприятие, не може да бъде толерирана и не може да обуслови извод за отсъствие на груба небрежност. Тя би могла да е от значение за степента на грубата небрежност, като ще обуслови по – нисък процент на съпричиняващото поведение на пострадалия спрямо трудовата злополука. При съпоставяне с приноса на работодателя, който е значително преобладаващ, съобразно горепосоченото правилно съобразено от въззивния съд необезпечаване на безопастността на трудовия процес при работата с процесната машина, проявената груба небрежност от пострадалия като съпричиняващ фактор за процесната трудова злополука правилно е оценена от СГС в степен от 30%. При прилагане на тази степен, обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200, ал. 1 КТ следва да бъде намалено с 30%.

Въззивният съд е обсъдил всички относими към спора конкретни обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размер на процесното обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, но не ги е преценил съответно на характера и интензитета на претърпените от процесния деликт неимуществени вреди. Както беше посочено по – горе досежно втория правен въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване, според ППВС № 4 от 23. 12. 1968г. и множество доразвили постановките на ППВС № 4/1968г. решения по чл. 290 ГПК на ВКС (решение № 112/14.06.2011г. по гр. дело № 372/2010г. на 4 г.о., решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на 4 г.о., решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на 4 г.о., решение №449/16. 05. 2013г. по гр. д. № 1393/2011г. на 4 г.о., решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на 4 г.о., решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на 4 г.о., решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на 4 г.о., решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на 3 г.о. и др.), размерът на обезщетенията за неимуществени вреди, вкл. при трудова злополука, се определя от съда по справедливост, след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането; обстоятелства, при които е получено; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации с настъпилите усложнения; перспективата и трайните последици за здравословното състояние; възраст на увреденото лице икономическа конюнктура и др..

Установените по делото, конкретни факти за индивидуалния възстановителен процес при ищеца след процесната трудова злополука, от значение за определяне на процесното обезщетение за неимуществени вреди, са: младата 35 г. възраст на пострадалия към момента на деликта, при която травматичното увреждане, свързано с трайна загуба на части от два пръста на лявата ръка, се отразява в по-голяма степен на самочувствието му; интензитета на физическите и психически страдания при преживяната ампутация на съответните фаланги от двата пръста на увредената ръка с развилото се усложнение – ограничена подвижност на останалите стави на четвъртия пръст, обусловило по-продължителен от обичайния процес на възстановяване от около 5-6 месеца с невъзможност за самообслужване, както и временна неработоспособност за периода 15.12.2014 г. – 12.06.2015 г.; трайният характер на намаления обем в движението на цялата лява ръка (функционален дефицит) с трайното нарушение на функцията на върховия захват, без възможност за самоизлекуване, които ще съпътстват пострадалия до края на живота му; настъпилото иначе пълно възстановяване на здравето според съдебния експерт - медик и икономическата конюнктура в страната. Настоящият съдебен състав, съобразявайки горепосочените конкретни обстоятелства, намира за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди сумата 40 000 лв.. При прилагане на приетия дял на съпричиняващото поведение на ищеца по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ следва да бъде уважен за сумата 28 000 лв.. В останалата част до предявения размер за сумата 50 000 лв., като неоснователен, искът следва да бъде отхвърлен.

Съобразно изложеното обжалваното въззивно решение е неправилно в частта му, в която е отхвърлен иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за разликата над сумата 21 000 лв. до сумата 28 000 лв., и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, то следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, ведно с реализираната отговорност на страните за съдебни разноски пред първата и втората съдебни инстанции, вкл. в хипотезата на чл. 78, ал. 6 ГПК, и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора. В останалата обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция отговорността на страните за съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции следва да бъде реализирана по следния начин: 1/ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК , ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца, сумата 1 136 лв. – съдебно – деловодни разноски пред първата инстанция (хонорар за един адвокат на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ведно с ДДС); сумата 1 136 лв. – съдебно – деловодни разноски пред въззивната инстанция (хонорар за един адвокат на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ведно с ДДС) и сумата 1 420. 20 лв.– съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция (хонорар за един адвокат на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ведно с ДДС за процесуално представителство по двете касационни жалби), пропорционално на уважената част от иска с правно основание чл. 200, ал.1 КТ, т.е. общо сумата 3 692. 20 лв .; 2/ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК , ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника, сумата 66 лв. – съдебно – деловодни разноски пред първата инстанция (платено възнаграждение за СМЕ); сумата 440 лв. – съдебно – деловодни разноски пред втората инстанция (платена държавна такса по въззивната жалба) и сумата 198 лв. - съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция (платена държавна такса по касационната жалба), пропорционално на отхвърлената част от иска с правно основание чл. 200, ал.1 КТ, т.е. общо сумата 704 лв., и 3/ на основание чл. 78, ал. 6 ГПК , ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС, сумата 1 558. 80 лв ., понесените деловодни разноски от бюджета на съдебната власт пред първа и касационна инстанции – държавна такса по исковата молба и по касационната жалба на ищеца и възнаграждение за СМЕ, пропорционално на уважената част от иска. Хонорар за един адвокат в полза на ответника не се присъжда, тъй като той не е поискал възлагането на такъв вид разноски пред нито една от трите съдебни инстанции.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 261168 от 01.04.2022 г. по в. гр. д. № 11921/2020 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 200, ал.1 КТ за разликата над сумата 21 000 лв. до сумата 28 000 лв. , ведно със законната лихва от 12.12.2014 г. до окончателното изплащане, както и в частта досежно реализираната отговорност на страните за съдебно – деловодни разноски за първа и втора инстанции, на основание чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 6 ГПК, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Кнауф България“ ЕООД, ЕИК: 831430730, да заплати на П. Б. П., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 200, ал. 1 КТ, сумата 7 000 лв. , съставляваща разликата над присъдения от въззивния съд размер от 21 000 лв. до приетия за основателен от касационния съд размер от 28 000 лв., от обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, претърпяна на 12.12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на трудовата злополука – 12.12.2014 г. до окончателното изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 261168 от 01.04.2022 г. по в. гр. д. № 11921/2020 г. на Софийски градски съд в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА „Кнауф България“ ЕООД, ЕИК: 831430730, да заплати на адвокат П. К. от САК, с личен № 11500501310 в ЕРАРБ, сумата 3 692. 20 лв. – хонорар за един адвокат за трите съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА.

ОСЪЖДА П. Б. П., ЕГН: [ЕГН], да заплати на „Кнауф България“ ЕООД, ЕИК: 831430730, сумата 704 лв. – съдебно – деловодни разноски за трите съдебни инстанции.

ОСЪЖДА „Кнауф България“ ЕООД, ЕИК: 831430730, да заплати по сметка на ВКС, сумата 1 558. 80 лв ., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.