Допускане на нови доказателства пред въззивния съд при внезапни твърдения

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 106

София, 25.02.2025 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 4828 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл.293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. Н., подадена лично и чрез пълномощника й адвокат Г. Т., против решение № 960 от 31.07.2023 г., постановено по гр. д. № 856 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 509 от 17.02.2023 г. по гр. д. № 11113/2021 г. на Районен съд - Варна за отхвърляне на предявения от С. И. Н. против Г. И. Г. положителен установителен иск за собственост на основание давностно владение на 1/6 ид. ч. от дворно място от 669 кв. м. в [населено място], [улица], поземлен имот с идентификатор *** и 1/6 от построената в него едноетажна жилищна сграда с площ 120 кв. м., имот с идентификатор ***.

Г. И. Г. е подала чрез пълномощника си адвокат Д. Б. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва основателността на касационната жалба и претендира възстановяване на направените разноски.

С определение № 5649 от 4.12.2024 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: няма ли задължение въззивният съд да събере доказателство, което е съществено за обстоятелствата от значение за решаване на делото, съгласно чл. 266 ГПК, когато страната не е могла да знае, че ще възникне нужда от доказване на определено обстоятелство, тъй като в отговора на ответника не е имало конкретни твърдения, които да се налага да бъдат опровергавани.

Данните по делото са следните:

Предявеният иск е основан на твърденията, че имотът е бил на родителите на страните. Баща им починал неочаквано на 20.11.1991 г., като приживе казвал, че имота е за ищцата. След смъртта му майка й й прехвърлила нейните 4/6 ид. ч. След смъртта на майка им на 15.12.2003 г. ищцата установила владение, ръководейки се от изявлението на сестра си, че имотът в Б. не я интересува. Със съпруга й направили основен ремонт, сменили обзавеждането. Тя заплащала данъците още от смъртта на баща им. Спорът възникнал след като през 2020 г. решила да се снабди с констативен нотариален акт, за което общината уведомила ответницата и тя завела дело за делба. За установяване на тези обстоятелства ищцата е поискала допускане на четирима свидетели.

В отговора на исковата молба ответницата е оспорила допустимостта на иска с оглед заведеното дело за делба, по което настоящата ищца е направила възражение за давност, евентуално основателността му, тъй като С. Н. винаги е била държател на нейната идеална част. За намеренията на сестра си разбрала чак когато общината я уведомила за подадената молба-декларация за признаване правото на собственост върху целия имот. Поискала е допускане на четирима свидетели за опровергаване твърденията, че ищцата е владелец на целия имот.

В първото съдебно заседание единствените нови фактически твърдения са били във връзка с подадената от ищцата след смъртта на майката на страните данъчна декларация за имота, в която като съсобственик на 1/6 ид. ч. фигурира ответницата.

Първоинстанционният съд е допуснал свидетели на всяка от страните за установяване в чие владение е имотът. Изводът за неоснователност на иска е формиран въз основа на данъчната декларация, в която ответницата е посочена като съсобственик и показанията на нейните свидетели, че тя има своя стая в къщата, където държи свои вещи, че тя и дъщерите й имат ключ от къщата, която посещавали, за да взимат от вещите си и че преди около година присъствали на телефонен разговор, при който ищцата попитала сестра си колко пари иска за дела си от имота.

Във въззивната си жалба ищцата е оспорила, че ответницата или дъщерите й имат ключ от къщата, както и че съхраняват там свои вещи, а по отношение на телефонния разговор е заявила, че същия е проведен, тъй като получила телеграфно писмо, в което ответницата искала да й заплаща наем за нейните имоти и за това ищцата се обадила да я пита какви пари и за какви имоти иска. Поискала е допускане на експертиза с вещо лице ключар, в чието присъствие ответницата да донесе ключа, за който твърди, че притежава, както и да бъде задължена да представи телеграфното писмо с известието за доставяне, за да се установи за какво са разговаряли по телефона. Въззивният съд е отхвърлил доказателствените искания, поради настъпилата преклузия по чл. 266, ал. 1 ГПК, тъй като не се касае до новоузнати или нововъзникнали доказателства, няма наведени доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по събиране на доказателствата и след разпита на свидетелите и преди приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд страните са заявили, че няма да сочат нови доказателства. По аналогични съображения въззивният съд е отказал да приеме представеното от С. Н. в съдебно заседание на 4.07.2023 г. заверено копие от писмо от Телепоща от 11.02.2021 г., изпратено от Г. И. Г. до С. И. Н..

По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса няма ли задължение въззивният съд да събере доказателство, което е съществено за обстоятелствата от значение за решаване на делото, съгласно чл. 266 ГПК, когато страната не е могла да знае, че ще възникне нужда от доказване на определено обстоятелство, тъй като в отговора на ответника не е имало конкретни твърдения, които да се налага да бъдат опровергавани :

Посочването от страните на конкретни правнорелевантни факти и доказателства за тях и действията на съда по допускане и събиране на доказателства са част от балансираното проявление на основни принципи в гражданския процес – на служебното начало и задължението на съда по чл. 7, ал. 1 ГПК да съдейства на страните за изясняване делото от фактическа страна; на състезателното начало по чл. 8, ал. 2 ГПК изискващо страните да посочат фактите, на които основават исканията си и чл. 8, ал. 3 ГПК, въвеждащ задължение на съда да осигури възможност на страните да се запознаят с исканията, доводите на насрещната страна и предмета на делото; на принципа на равенство на страните по чл. 9 ГПК, задължаващ съда да осигури равна възможност на страните да упражняват предоставените им права; на принципа на установяване на истината по чл. 10 ГПК, задължаващ съда да осигури на страните възможност да установят твърдените правнорелевантни факти и на принципа по чл. 13 ГПК за решаване на правния спор в разумен срок. Именно с оглед баланса на основните принципи на гражданския процес ищецът в исковата следва да посочи твърдените от него факти, от които извежда претендираните права, както и доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще установява с тях (чл. 127, ал. 1, т. 4 и ал. 2 ГПК), а ответникът в отговора на исковата молба следва да заяви кои от твърдените от ищеца факти оспорва, да наведе собствените си фактически твърдения, на които основава възраженията си и също да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще установява с тях (чл. 131, ал. 2, т. 4, т. 5 и ал. 3 ГПК). Изясняване на фактическите твърдения на всяка страна и ангажиране на доказателства може да се извърши и в открито съдебно заседание при условията на чл. 143, ал. 2 и ал. 3 и чл. 144 ГПК по инициатива на ищеца и/или ответника, както и по инициатива на съда на основание чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съдът в доклада по делото следва да посочи кои са правнорелевантните факти, кои от тях са безспорни или са ноторно или служебно известни и не се нуждаят от доказване, коя от страните носи тежестта на доказване за всеки конкретно твърдян по делото и спорен факт и за кои от спорните факти страната, която носи тежестта за доказване, не сочи доказателства (чл. 146, ал. 1, т.4, т. 4 и т. 5 и а. 2 ГПК). Доказателствените искания на страните следва да отговарят на изискванията на чл. 156 ГПК, като съдържат посочване на конкретния факт и доказателственото средство, което следва да бъде допуснато. Когато се касае за гласни доказателства искането следва да съдържа посочване за кои факти ще бъде разпитван свидетеля съгласно чл. 156, ал. 2 ГПК. Съдът постановява решението си като формира фактически и правни изводи с оглед изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като на основание чл. 236, ал. 2 ГПК в мотивите си посочва преценката на доказателствата, която извършва съобразно фактическите твърдения на страните и с оглед доводите и възраженията им.

Само ако извършените от съда и страните процесуални действия отговарят на посочените изисквания, настъпва преклузията за ангажиране от страните на нови доказателства и в тази хипотеза е приложим чл. 266, ал. 1 ГПК за недопустимост да се събират доказателства, които страната е могла да посочи и представи в срок пред първоинстанционния съд.

В хипотеза, в която ищецът е направил в съответствие с изискванията на чл. 156, ал. 2 ГПК искане за събиране на гласни доказателства, а в отговора на исковата молба ответникът не е заявил собствени фактически твърдения, но също е поискал допускане на свидетели, то доказателственото му искане е свързано с принципа по чл. 9 ГПК и е за опровергаване на фактическите твърдения на ищеца. Ако свидетелите установят факти, които ответникът не е твърдял, но които са относими към фактите, твърдяни от ищеца, последният има възможност да ангажира допълнителни доказателства за опровергаването им. По отношение на тези факти по обективни причини (липса на фактически твърдения на ответника и направено доказателствено искане, което не отговаря на изискванията на чл. 156 ГПК) липсва произнасяне на съда относно тяхната правна релевантност в доклада по чл. 146 ГПК. Съответно дори пред първоинстанционния съд ищецът да е заявил, че няма да сочи нови доказателства, включително и при неправилна преценка дали тези факти са правнорелевантни, то преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК не настъпва. Страната не е могла да знае, че следва да опровергава тези факти, поради което е налице хипотеза, при която доказателствата не са могли да бъдат посочени и представени в срок пред първоинстанционния съд.

По основателността на касационната жалба:

В касационната жалба за наведени доводи за необоснованост на фактическите изводи на съда и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради необсъждане в съвкупност на казаното от свидетелите на ищцата и цитирането на част от показанията им, на които е придаден смисъл, различен от действителния, както и поради отказ да се съберат поисканите във въззивното производство доказателства, които ищцата не е можела да представи пред районния съд, тъй като ответницата не е навела собствени фактически твърдения, които ищцата да е следвало да опровергава.

Доводите са основателни.

Не е било спорно и е установено по делото, че в процесния имот още приживе на родителите на страните е живяла ищцата и семейството й. Спорът е дали след смъртта на майка им на 15.12.2003 г. е завладяла наследената от сестра й от техния баща 1/6 ид. ч. въз основа желанието на родителите им този имот да остане за нея и изявлението на сестра й, че имотът в Б. не я интересува или както твърди ответницата и след този момент ищцата е била държател на нейната идеална част.

Към този спор е неотносимо обстоятелството, че на 11.06.2004 г. в подадената след смъртта на майка им данъчна декларация за имота в [населено място] ищцата е декларирала, че е собственик на 5/6 ид. ч. Съгласно чл. 3 (сега чл. 3, ал. 1) ЗМДТ данъчните декларации се подават от данъчно задължените лица по образец, одобрен от министъра на финансите и обнародван в „Държавен вестник“, а чл. 32 ЗМДТ изисква декларирането да се извърши в 6-месечен срок от откриване на наследството. Изпълнението на законовото задължение към момент, в който е съществувала съсобствеността между страните е неотносимо при преценката дали към момента на подаване на данъчната декларация ищцата е била завладяла правната на сестра си с оглед предходното нейно изявление, че имотът в Б. не я интересува..

Необосновано и в нарушение на съдопроизводствените правила съдът е интерпретирал и казаното от свидетелите Н., съпруг на ищцата и И. и С. относно разговора между страните на помена за 40 дни от смъртта на майка им, при който ответницата казала, че не се интересува и не иска нищо от имотите в Б., посочвайки, че изявлението не е равнозначно на отказ от наследство, както го интерпретират свидетелите, а дори и това да е бил вложеният смисъл следва да се отчете психичното й състояние на помена от смъртта на родната й майка. Съдът е счел, че по-скоро ищцата е отказала да участва парично в предстоящия ремонт на къщата, но това поражда само облигационни отношения и не я лишава от право на собственост. Посочените изводи са направени без съдът да е съотнесъл установения факт към фактическите твърдения по делото и доводите на страните. Ищцата е поддържала, че изявлението на сестра й и предхождащото го желание на родителите им процесният имот да остане за нея са й дали основание да промени намерението с което упражнява фактическата власт и да владее и идеалната част на сестра си. Довода, че посочените действия не съставляват отказ от наследство са наведени от ответницата в писмените й бележки, но същия е бил неотносим, доколкото ищцата не е поддържала, че посоченото изявление има за последица загубване на собствеността върху притежаваната към този момент от сестра й идеална част. Същевременно съдът е формирал извод относно това изявление самостоятелно и без да го обсъди в съвкупност с останалите, установени от посочените свидетели факти за периода до предявяване на иска за делба в друго производство (с което придобивната давност е била прекъсната), с което е нарушил задължението си по чл. 235, ал. 2 ГПК.

С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е постановено и при неизяснена фактическа обстановка, поради отказа на съда да събере допустими съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК доказателства. В отговора на исковата молба ответницата не е твърдяла, че има собствена стая в къщата, че тя и дъщерите й разполагат с ключ, съхраняват багаж и свободно ходят да взимат или оставят вещи, нито впоследствие е навела твърдение за проведения в хода на процеса телефонен разговор с ищцата, в който последната я попитала колко пари иска за дела си от къщата. Доказателственото й искане за допускане на свидетели не отговаря на изискванията на чл. 156, ал. 2 ГПК, доколкото само бланкетно е посочено, че ще опровергава твърденията на ищцата, че е владелец на целия имот. Посочените факти са установени от разпита на свидетелите на ответницата П. и П.. Същите са релевантни за извода дали ищцата е осъществявала несъмнено и явно владение върху идеалната част на сестра си и с оглед провежданото от ответницата насрещно доказване. Затова и с оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, въззивният съд е бил длъжен да събере поисканите в жалбата доказателства, както защото ищцата не е имала основание да се брани срещу подобни факти, поради тяхното незаявяване, включително и при направеното от ответницата доказателствено искане, така и с оглед необходимостта да се прецени достоверността на свидетелските показания.

Изложеното обуславя отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд от фазата на събиране на доказателства.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 960 от 31.07.2023 г., постановено по гр. д. № 856 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Варна.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Варна.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: