Обезщетение на военнослужещ за некомпенсирани с почивка дежурства

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 84

гр. София, 27.04. 2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Диана Аначкова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1314 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. С. Д. срещу решение № 397/18.12.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 1416/2018 г. на Старозагорския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на осъдителното първоинстанционно решение № 47/23.08.2018 г. по гр. дело № 235/2017 г. на Чирпанския районен съд, са отхвърлени частично, предявените от жалбоподателя срещу Военно формирование 24620 – населено място, общ. Ч., искове както следва: 1) иск с посочена правна квалификация по чл. 214, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 194, ал. 3 от ЗОВСРБ, респ. чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.) – за разликата над сумата 2 921.80 лв. до пълния размер от 13 441.51 лв., представляваща „възнаграждение за извънреден труд“ за фактически отработено служебно време над месечната продължителност на служебното време по чл. 194, ал. 1 от ЗОВСРБ и по чл. 152, ал. 6 от ПКВС (отм.) за периода 06.07.2001 г. – 14.02.2017 г. (188 месеца) в размер от общо 4 041.02 часа, ведно със законната лихва от 23.03.2017 г. до окончателното изплащане; и 2) иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за разликата над сумата 378.42 лв. до пълния размер от 11 563.89 лв., представляваща обезщетение за забава/мораторна лихва върху горната главница.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства: Ищецът е работил като военнослужещ на кадрова военна служба през периода 06.07.2001 г. - 14.02.2017 г., като съответно за времето от сключване на договора си за кадрова военна служба на 06.07.2001 г. до 01.11.2004 г. е служил в поделение 48430 - Стара Загора, от 01.11.2014 г. до 01.06.2006 г. е служил в поделение 26110 - Стара Загора, от 01.06.2006 г. до 01.10.2006 г. – в поделение 24150 - Стара Загора, от 01.10.2006 г. до 11.06.2013 г. – в ответното поделение/военно формирование 24620 - населено място, от 11.06.2013 г. до 01.07.2014 г. – във военно формирование 44200 - Стара Загора и от 01.07.2014 г. до 14.02.2017 г. – отново в ответното военно формирование 24620 – населено място. Със заповед от 08.02.2017 г. на командира на ответното военно формирование 24620 - населено място е бил прекратен договора за военна служба на ищеца и той е освободен от длъжност и военна служба и зачислен в запаса, а със заповед от 14.02.2017 г. е бил отчислен от списъчния състав на ответното военно формирование. Съгласно допълнителното заключение на вещото лице Й.-М. – във варианта, възприет от въззивния съд – при неползвани компенсации по специален график (какъвто не е представен по делото), за процесния период полагащите се, но неползвани от ищеца компенсации с почивка са били 4 041.02 часа, като съдът е приел, че това е и „положеният извънреден труд“, както и че същият е „в размер“ на 13 441.51 лв., като размерът на обезщетението за забава за тази главница е 11 563.89 лв. За да възприеме посочения вариант на експертното заключение, съдът е изложил съображения, че ответникът, за когото е доказателствената тежест за установяването на това обстоятелство, не е представил като доказателство по делото специален график за ползвани компенсации от ищеца, поради което съдът е намерил за недоказано съществуването на такъв график.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е посочил, че споделя практиката на ВКС, съгласно която вземането на военнослужещ за положения от него труд при дежурства над нормативно определената продължителност на служебното време, представлява възнаграждение за извънреден труд, вземането за което възниква след полагането му за съответния месец на кадрова военна служба и се погасява с изтичането на давностния срок по чл. 111, б. „а“ от ЗЗД. В тази връзка съдът е приел и че в случая исковата претенция е основана именно на твърдения за положен извънреден труд, т.е. труд над нормативно определената продължителност на служебното време, при дежурства с фактическа продължителност от 26 часа, при нормативно определена такава от 24 часа. С оглед на това въззивният съд е намерил за основателно своевременно направеното възражение на ответника за погасяване по давност на претендираното „вземане за извънреден труд“, което се отнася за период от повече от три години преди датата на предявяването на иска – 23.03.2017 г., т.е. за периода 06.07.2001 г. - 23.03.2014 г. На следващо място окръжният съд е посочил, че споделя и практиката на ВКС, според която ответник по исковете за възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на военната служба, е поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което военнослужещият е назначен от министъра на отбраната. Съдът е изтъкнал, че за периода на „непогасените по давност“ вземания, а именно – за времето 23.03.2014 г. - 14.02.2017 г., ищецът е служил във военно формирование 44200 – Стара Загора до 01.07.2014 г., а от тази дата до 14.02.2017 г. – в ответното военно формирование 24620 – населено място. С оглед това, въззивният съд е намерил, че последното е материалноправно легитимирано да отговаря по исковите претенции само за периода 01.07.2014 г. - 14.02.2017 г., когато ищецът е служил в него. Съдът е приел и че за този период, съгласно възприетия вариант на заключението на вещото лице Й.-М., ищецът е „положил извънреден труд при дежурства над нормативно определената продължителност на служебното време“ от 523.52 часа, като дължимото за него и неплатено „възнаграждение“ е в размер 2 921.80 лв., а обезщетението за забава върху него – в размер 378.42 лв. В заключение въззивният съд е намерил, че до така посочените размери са основателни, предявените от ищеца срещу ответното военно формирование искове за присъждане на „възнаграждение за положен извънреден труд“ и на обезщетение за забава върху това „възнаграждение“, а за разликите до пълните им предявени размери, съответно – от 13 441.51 лв. и от 11 563.89 лв., са неоснователни.

В касационната жалба на ищеца Д. Д. се излагат оплаквания за неправилност на така постановената и мотивирана от съда, обжалвана отхвърлителна част на въззивното решение, като касаторът излага подробни съображения за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответното Военно формирование 24620 в отговора на касационната жалба и в откритото съдебно заседание излага становище и доводи за неоснователност на жалбата.

С определение № 98/21.02.2022 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния материалноправен въпрос: относно момента, в който възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на дежурства, некомпенсиран с почивка, и от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане, и от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение.

С тълкувателно решение (ТР) № 6/2017 г. от 11.02.2022 г. на ОСГК на ВКС е дадено следното разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос: Вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3, във вр. с ал. 2, т. 2 от КТ.

В мотивите към тълкувателното решение е разяснено, че вземането на военнослужещият, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка, е вземане за обезщетение за неизползвана почивка (а не за възнаграждение за извънреден труд), като единствено начинът на изчисляването на това обезщетение е като при заплащането на извънреден труд – чл. 136а, ал. 5 от КТ. Изрично е разяснено и че следва да се прави разграничение между двете различни хипотези: 1) хипотезата, която е предмет на тълкувателното дело и за която се отнася горното разрешение, обективирано в диспозитива на тълкувателното решение, а именно – положен труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства от военнослужещия (т.е. работа при нормална продължителност на служебното време, което е надхвърлено с удължаването му), който не е компенсиран с почивка съгласно чл. 194, ал. 5 от ЗОВСРБ и чл. 136а, ал. 4 от КТ; и 2) хипотезата на полагане на извънреден труд, чието заплащане е уредено в чл. 194, ал. 3 и ал. 4 и чл. 196 от ЗОВСРБ и в Нар. № Н-18/19.12.2012 г. на министъра на отбраната. Разяснено е също, че във втората хипотеза (полагане на извънреден труд) заплащането се дължи като при всяко възнаграждение за труд – през месеца, следващ изтичането на периода за сумирано изчисляване на работното време (от едномесечен до шестмесечен), за който е положен; тогава настъпва падежът на вземането и военнослужещият може да го предяви съдебно в рамките на давностния срок по чл. 358, ал. 1, т. 3, във вр. с ал. 2, т. 2, изр. 2 от КТ.

В противоречие с така дадените задължителни указания и разяснения, респ. – в нарушение на материалния закон, въззивният съд не е разграничил тези две хипотези, като и необосновано е приел, че в случая исковата претенция е основана единствено на твърдения за положен извънреден труд – даване на дежурства с фактическа продължителност от 26 часа, при нормативно определена такава от 24 часа. Видно от исковата молба и уточненията ѝ, касаторът-ищецът е основал иска си както на тези твърдения, че даваните от него дежурства са били с фактическа продължителност 2 часа повече от нормативно установената (явяване на работа 1 час преди съответното дежурство – за приемането му и напускане на работното място 1 час след това – за сдаването на дежурството), т.е. – за полаган извънреден труд, така и на твърдения, че той не е бил компенсиран с почивка при даването на дежурствата през процесния по делото период. Като не е съобразил това, въззивният съд неправилно е квалифицирал процесното вземане на ищеца като такова изцяло за възнаграждение за извънреден труд. Това от своя страна е довело и до частична неправилност на извода на окръжния съд, че вземането на ищеца е погасено по давност изцяло за периода 06.07.2001 г. - 23.03.2014 г. (повече от три години преди датата на подаването на исковата молба). Съгласно цитираните по-горе задължителни указания и разяснения, дадени с ТР № 6/2017 г. от 11.02.2022 г. на ОСГК, този извод на въззивния съд е правилен само по отношение вземането на ищеца за възнаграждение за извънреден труд (изразяващ се в даването на дежурства с фактическа продължителност 2 часа повече от нормативно установената), но е неправилен относно вземането на ищеца за обезщетение за положения от него труд повече от нормативно определения при даването на 24-часовите дежурства, който не е компенсиран с почивка.

Неправилен е и изводът на окръжния съд, че ответното военно формирование 24620 – населено място не е материалноправно легитимирано да отговаря, респ. – не дължи такова обезщетение (неправилно квалифицирано от съда като възнаграждение за извънреден труд) за периода от време, през който ищецът не е служил в него, а е служил в други военни поделения/формирования. Съгласно приетото в цитираното тълкувателно решение, вземането за това обезщетение възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение с военнослужещия (съгласно общия нормативен акт – чл. 136а, ал. 5 от КТ), тъй като докато трае служебното правоотношение почивките не могат да се компенсират с парични обезщетения и военнослужещият може да реализира само правото си на почивка в натура. Преназначаването на военнослужещия в различни военни поделения/формирования не води до прекратяване на служебното му правоотношение – то се прекратява при прекратяване на договора за военна служба, което става с връчването на заповедта за освобождаване от военна служба (чл. 170 от ЗОВСРБ). При това положение за положения от него труд повече от нормативно определения при даването на 24-часовите дежурства в едно поделение/формирование, военнослужещият може да бъде компенсиран с полагащата му се почивка (в натура) и след преназначаването му в друго поделение/формирование. Следователно, задължението за заплащане на паричното обезщетение за положен труд повече от нормативно определения при даването на 24-часовите дежурства, който не е компенсиран с почивка, възниква за военното формирование, разпоредител с бюджетни кредити, в което военнослужещият е бил последно назначен и при което той е освободен от военна служба, в случая – ответното Военно формирование 24620 – населено място.

За разлика от обезщетението, задължението за заплащане на възнаграждение за извънреден труд възниква за военното поделение/формирование, разпоредител с бюджетни кредити, при службата в което военнослужещият е положил този извънреден труд, поради което е правилен изводът на въззивния съд, че за периода 24.03.2014 г. - 30.06.2014 г. ответното Военно формирование 24620 – населено място не е материалноправно легитимирано да отговаря за заплащането на такова възнаграждение за извънреден труд (изразяващ се в даването на дежурства с фактическа продължителност 2 часа повече от нормативно установената).

Освен, че неправилно е квалифицирал процесното вземане на касатора-ищец изцяло като такова за възнаграждение за извънреден труд, в диспозитива на обжалваната отхвърлителна част от въззивното решение окръжният съд неправилно е посочил и че отхвърля този иск за целия процесен по делото период 06.07.2001 г. – 14.02.2017 г., вместо само за периода 06.07.2001 г. - 30.06.2014 г. – при положение, че с необжалваната и влязла в сила част от решението си е уважил иска (за сумата 2 921.80 лв.) за периода 01.07.2014 г. - 14.02.2017 г.

Въпреки неправилно определената материалноправна квалификация, въззивният съд правилно (в съответствие и с разясненията, дадени с ТР № 6/2017 г. от 11.02.2022 г. на ОСГК на ВКС) е възприел варианта на експертното заключение, при който вземането на ищеца е изчислено като такова за заплащане на извънреден труд през съответния период от време на даването на дежурствата, при неползвани компенсации по специален график, какъвто не е представен като писмено доказателство по делото. Както в този вариант, така и във всички останали варианти на приетите експертни заключения по делото обаче, изчисленията на вещите лица са направени на база фактическа продължителност от 26 часа на дежурствата (както са им били поставени задачите), без да е налице възможност да се разграничат двете хипотези, посочени в разясненията, дадени с ТР № 6/2017 г. от 11.02.2022 г. на ОСГК на ВКС, а именно: положения извънреден труд от ищеца (изразяващ се в даването на дежурства с фактическа продължителност 2 часа повече от нормативно установената) от положения от него труд повече от нормативно определения при даването на 24-часовите дежурства, който не е компенсиран с почивка. Това води до невъзможност и за настоящата касационна инстанция да отграничи и определи размера на дължимото от ответника на ищеца обезщетение за този труд, некомпенсиран с почивка за периода 06.07.2001 г. - 30.06.2014 г., за който искът неправилно е отхвърлен, от недължимото (погасено по давност и поради липса на материалноправна легитимация на ответника) възнаграждение за извънреден труд.

В мотивите към ТР № 6/2017 г. от 11.02.2022 г. на ОСГК на ВКС е разяснено и че вземането за обезщетението възниква с прекратяването на служебното правоотношение, и тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно, като работодателят изпада в забава след покана по реда на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, на практика – обикновено с подаването на исковата молба в съда. Такъв е и настоящият случай, поради което въззивният съд правилно е отхвърлил иска за присъждане на обезщетение за забава преди исковата молба – за разликата над сумата 378.42 лв. до пълния му размер от 11 563.89 лв. В тази негова обжалвана част въззивното решение следва да се остави в сила.

Предвид гореизложеното, въззивното решение следва да се отмени в останалата обжалвана част, като делото следва да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане в тази част от друг неин съдебен състав.

При повторното разглеждане на делото по реда на чл. 294, ал. 1 от ГПК, въззивният съд следва да съобрази задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 6/2017 г. от 11.02.2022 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка следва да допусне и изслушването на нова допълнителна съдебно-икономическа експертиза, която да даде заключение относно размера на дължимото обезщетение за положения от ищеца труд повече от нормативно определения при даването на 24-часовите дежурства, който не е компенсиран с почивка за периода 06.07.2001 г. - 30.06.2014 г. Вещото лице следва да направи изчисленията си съгласно вече възприетия от съда вариант на експертното заключение, но на база нормативно установената продължителност на 24-часовите дежурства (а не на база фактическата им продължителност от 26 часа). Въззивният съд следва служебно да формулира конкретните задачи на вещото лице, като да даде възможност и на страните да му поставят задачи, но като прецени тяхната относимост преди да ги допусне.
Съгласно разпоредбите на чл. 78, чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход изцяло на материалноправния спор по делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 397/18.12.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 1416/2018 г. на Старозагорския окръжен съд, – в частта, с която предявеният от Д. С. Д. срещу Военно формирование 24620 – населено място, общ. Ч., иск за заплащане на обезщетение за положен труд повече от нормативно определения при даването на 24-часови дежурства, който не е компенсиран с почивка, е отхвърлен за разликата над сумата 2 921.80 лв. до пълния предявен размер от 13 441.51 лв. за периода 06.07.2001 г. - 30.06.2014 г.; както и относно разноските по делото; и ВРЪЩА делото на Старозагорския окръжен съд за ново разглеждане в същата част от друг негов въззивен състав.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 397/18.12.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 1416/2018 г. на Старозагорския окръжен съд, – в останалата обжалвана част, с която предявеният от Д. С. Д. срещу Военно формирование 24620 – населено място, общ. Ч., иск за заплащане на обезщетение за забава е отхвърлен за разликата над сумата 378.42 лв. до пълния предявен размер от 11 563.89 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: