Отчетническа отговорност по ЗДФИ на служител, упражняващ инвеститорски контрол

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 457

гр. София, 08.07.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 1091/2023 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Хасково, представлявана от кмета, чрез юрк. Д., против решение № 398 от 09.12.2022 г. по гр. д. № 520/2022г. на Окръжен съд – Хасково.

От ответниците по жалба В. Я. М. и Б. Д. Б. чрез своите пълномощници – съответно адвокати В. и Ц. оспорват жалбата, а ответникът Д. В. Б. не взема становище.

За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение съобрази следното:

Предмет на разглеждане е жалба срещу горното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260060 от 29.06.2022 г. по гр. д. № 2614/2020 г. на Районен съд – Хасково за отхвърляне на предявения от Община Хасково против В. Я. М., Д. В. Б. и Б. Д. Б. иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 21, чл. 23 и чл. 26 от Закона за държавната финансова инспекция (ЗДФИ) за установяване, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 158 400. 48 лв. - главница по акт за начет № 11-04-30/23.12.2019 г., издаден от главен финансов инспектор към Агенция за държавна финансова инспекция (АДФИ) и сумата от 7 964. 02 лв. – лихва за периода от 25.06.2019 г. до 23.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на заявлението по чл. 417 ГПК – 14.08.2020 г. до изплащането й, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1666/2020 г. на Районен съд – Хасково и в тежест на общината са възложени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че предмет на иска е съществуване на вземане на ищцовата община срещу тримата ответници, породено от акт за начет за констатирани щети по бюджета на общината (попадаща в обхвата на чл. 4 ЗДФИ) от разходването на исковите суми като изплатени по договор за възлагане на обществена поръчка от 26.07.2018 г., сключен между ищцовата община – от една страна, в качеството на възложител и ДЗЗД „Аква инженеринг“ от друга страна, в качеството на изпълнител с предмет „Изпълнение на инженеринг - проектиране, упражняване на авторски надзор и изпълнение на строително - монтажни работи (СМР) на обект „Допълнително аварийно водоснабдяване на [населено място], строеж „Изграждане на напорен водопровод от кранова шахта на напорен водопровод от ПС „Северна зона“ и ПС „Извора“ до водоем 30 000 куб. м. Установил е също, че с издадения акт за начет е ангажирана имуществената отговорност на тримата ответници в условията на солидарност, както следва: 1/ спрямо ответника Д. Б. – на основание чл. 21, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 23, т. 4 ЗДФИ - че като кмет на Община Хасково и лице което управлява и се разпорежда с имущество, е разпоредил и допуснал незаконно плащане, като е подписал фактура № 1/09.10.2018 г. за авансово плащане на 30% от сумата за строителни дейности съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора на стойност 225 720 лв. с ДДС, платена с платежно нареждане от 02.11.2018 г. и фактура № 1/07.06.2019 г. за изплащане на остатъка от стойността на СМР по чл. 4, ал. 1, т. 2 от съглашението съгласно протокол обр. 19/07.06.2019г. (с който са отчетени като извършени и подлежащи на заплащане СМР на обекта), възлизаща на 513 013. 82 лв. с ДДС, приспаднати от която средства в размер на 13 794 лв. - неустойка за просрочие на основание чл. 35, ал. 1 от договора, платена с платежно нареждане от 25.06.2019 г. (за 499 219. 82 лв.); 2/ спрямо ответницата В. М. – на основание чл. 21, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 23 т. 3 ЗДФИ - че като заемаща длъжността „главен експерт ВиК“, отдел „Строителство, инвестиции и инфраструктура“ в дирекция „Архитектура, градоустройство, строителство и инвестиции“ при община Хасково и определен със заповед № 1130/01.08.2018 г. на кмета на общината служител, който следи и пряко отговаря за изпълнението на процесния договор, е подписала протоколите, с които са отчетени като извършени и подлежащи на заплащане СМР на обекта и е утвърдила неизпълнени СМР в размер на 158 400. 48 лева без да упражни контрол; 3/ спрямо ответника Б. Б. – на основание чл. 21, ал. 3 вр. с чл. 23, т. 5 ЗДФИ - че като управител на „Парсек Груп“ ЕООД, представляващ обединението ДЗЗД „Аква инженеринг“ е получил без правно основание материална облага от 158 400. 48 лева с ДДС. С оглед на тези факти въззивният съд е приел, че не е доказано наличието на умисъл при причиняването на вредата от страна на ответниците Б. и М. като предпоставка за ангажиране на пълната им имуществена отговорност по чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ, тъй като в случая умисълът не се предполага и подлежи на доказване от ищцовата община. Развити са съображения, че по делото няма доказателства, които несъмнено да установяват, че извършените от ответника Б. разплащания на сумите към изпълнителя са резултат на негови умишлени действия като кмет, насочени именно към настъпване на изведените в акта за начет вреди. Аргументирана е тезата за документална обоснованост на извършените разходи, доколкото този ответник е предприел разплащанията като орган по управление и разпореждане с имущество на Община Хасково едва след изготвяне и предоставяне на всички изискуеми документи от съответните длъжностни лица (в съответните етапи от изпълнение на договора) и в съгласие с изведените в същите обстоятелства. Така е отречено поведението му да е умишлено, а и дори небрежно, каквото е изискването на закона за ангажиране на пълната имуществена отговорност по чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ. Аналогични на изложените съждения досежно липсата на умисъл в поведението на длъжностното лице от бюджетното предприятие и аргументите за отхвърляне на претенцията за ангажиране пълната имуществена отговорност на ответницата М. по чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ. Прието е, че елемент от фактическия състав на визираното основание е наличието на умисъл при причиняването на вредата, поради което чл. 22, ал. 5 ЗДФИ не може да намери приложение и налага ищецът да проведе пълно и главно доказване за умишлено причинена вреда. Такова доказване според съда в случая не е проведено – т.е. не е установено лицето пряко да е целяло увреждането или пък е допускало настъпването му. Прието е, че подписаният от тази ответница протокол № 1/07.06.2019 г. е функция и последица на съставените актове обр. 12, а тези документи несъмнено удостоверяват, че всички отразени в тях дейности са изпълнени и приети, което е обвързващо за служителката при подписване на протокола. Като самостоятелен аргумент за неоснователност на претенцията за реализиране на пълна имуществена отговорност по реда на начетното производство срещу ответницата М., е изтъкнат и този, че тя не изпълнява отчетнически функции и не попада сред кръга от лица по чл. 23, т. 3 ЗДФИ. Прието е, че на този ответник не са възлагани отчетнически функции и с нарочно издадената заповед № 1130/01.08.2018 г. на кмета на общината за изричното му определяне като служител, който следи и пряко отговаря за изпълнението на процесния договор за строителство – относно срока на извършване на неговия предмет, съблюдаване спазването изискванията на договора по спецификации, качество, количество и др. параметри съобразно предмета на поръчката и клаузите на договора. В обобщение е направен извод, че не може да се търси отговорност по реда на ЗДФИ от лице, което не се явява отчетник по отношение на имуществото на работодателя. Имуществена отговорност в начетното производство се носи само от материално - отговорни лица, които имат качеството на отчетник. Между тези лица и ощетената бюджетна организация трябва да съществуват трудови правоотношения, част от съдържанието на които да са задълженията на работника или служителя да борави с ценности на работодателя, да ги приема, съхранява и отчита. Неоснователността на търсената пълна имуществена отговорност спрямо третия ответник (при условията на солидарност с първите двама) е обоснована с липсата на твърдения по акта за начет и данни по делото той (физическото лице Б. Б.) да е получил материална облага без правно основание или по дарение в резултат от действието на причинителя на вредата. Този ответник е управител на търговско дружество, което е участник (наред с още две търговски дружества) в дружество по ЗЗД (гражданско дружество, консорциум), създадено за участие в конкретната обществена поръчка за определяне на изпълнител на СМР на обект - общинска собственост. Другият аргумент за отхвърляне на претенцията е свързан с възприетата от решаващия състав правна конструкция, че отговорността по чл. 21 ал. 3 ЗДФИ предпоставя доказана отговорност на лицата по чл. 23 ЗДФИ, каквато по делото не се установява спрямо ответниците Б. (по чл. 23, т. 4 ЗДФИ) и М. (по чл. 23, т. 3 ЗДФИ). Затова и ответникът Б. не може да носи отговорност в режима на така изведената пасивна солидарност, доколкото неговата отговорност е евентуална и обусловена от отговорността на първите две лица, предпоставки за реализирането на която отсъстват. Обобщено е, че дори и фактическите констатации по акта за начет да не са оборени по чл. 22 ал. 5 ЗДФИ, отсъстват предпоставки за ангажиране отговорността на ответниците по иска за пълна имуществена отговорност за вреди на бюджетната организация.

С определение № 4238 от 21.12.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „представлява ли отчетник по смисъла на чл. 23, т. 3 ЗДФИ лице, което е на щатна длъжност в структурата на бюджетно предприятие и упражнява инвеститорски контрол по силата на вменени му с длъжностна характеристика функции, респ. осъществява същите по изрично възлагане от ръководителя на предприятието“.

По въпроса, обусловил допускане на обжалването, настоящият състав на ВКС, III г. о. намира следното.

Субекти на имуществената отчетническа отговорност по чл. 23, т. 3 ЗДФИ са лицата, натоварени по силата на заеманата длъжност, или за случая, с осъществяването на контрол върху финансовото управление на организацията, а основанието за отговорността им е неупражнен контрол или допуснати нарушения при упражняване на контрола. В този смисъл са разрешенията, дадени с решение № 50064 от 07.06.2023 г. по гр. д. № 3110/2022 г. на настоящия състав на трето гражданско отделение на ВКС, което продължава да се споделя от него, както и с решение № 128 от 18.01.2021 г. по гр. д. № 6/2020 г. на ІІІ г. о. на ВКС.

Предвид отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, постановеното въззивно решение е неправилно.

Основателен е касационния довод, че ответницата В. М. е субект на имуществената отчетническа отговорност по чл. 23, т. 3 ЗДФИ като основанието за това е неупражнен контрол или допуснати нарушения при осъществяването му. От данните по делото е видно, че М. е заемала длъжността главен експерт „Водоснабдяване и канализация“ в отдел „Строителство, инвестиции и инфраструктура“ на Общинска администрация – Х.. Задълженията ѝ съгласно длъжностна характеристика са свързани с осъществяването на контрол по изпълнението на договорите за възлагане на строителството и строителния надзор, инвеститорски контрол и въвеждане в експлоатация, включително участие в качеството на представител на инвеститора при съставяне на всички актове и протоколи по време на строителството, както и в приемателната комисия за обекти на ВиК инфраструктурата общинска собственост. С оглед вменените на тази ответница задължения, обсъдени и ценени в светлината на дадения по – горе отговор на въпроса, по който е допуснато обжалването се налага, че В. М. е сред лицата по чл. 23, т. 3 ЗДФИ, тъй като ѝ е било възложено да упражнява контрол за точно изпълнение в количествено, качествено и времево отношение за извършването на СМР по ВиК проекти на общината, а в частност – изрично и по конкретния договор. Основанието за възникване на нейната отговорност са именно допуснати нарушения при упражняване на този контрол. Този ответник притежава качеството на лице, което упражнява контрол върху бюджетната, финансово-стопанската и отчетната дейност на проверяваната организация с оглед естеството на възложените функции и по аргумент от чл. 1, т. 4 от Наредба № 63 за прилагане на Указ 1074 за ограничаване на заемането на отчетнически, материалноотговорни и други длъжности от осъдени лица (изд. от МФ и МП, обн. ДВ бр. 19/7.03.1975 г., отм. 2020 г.). Ето защо, въззивното решение в частта му досежно извода, че заеманата от М. длъжност и разписаните ѝ функции по длъжностна характеристика, както и конкретно извършеното възлагане с нарочна заповед на кмета на община Хасково (№ 1130/01.08.2018 г.) за контрол по изпълнението на процесния договор, не обхващат действия от кръга на очертаните в чл. 23, т. 3 ЗДФИ, е постановено при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с отговора на правния въпрос, обусловил допускане на обжалването.

Установено е по делото, че на Община Хасково е причинена вреда – касае се за действително претърпяна загуба, изразяваща се в разходване на публичен ресурс за неосъществени СМР по процесния договор. Наличието на имуществена вреда (и то вида на претърпяната загуба) е основната материална предпоставка за възникване на имуществената отчетническа отговорност по ЗДФИ. Вредата трябва да е причинена умишлено, или без значение формата на вина – да е от липси или да е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. В случая пълната имуществена отговорност на лицето се претендира за причинена умишлено вреда – поради неупражнен контрол като представител на възложителя при подписване на протоколите, с които са отчетени като извършени и подлежащи на заплащане СМР на обекта и в частност при актуването на неизпълнени СМР. Това е соченото в акта за начет основание за търсене на имуществена отговорност от този ответник като попадащ в обхвата на лицата по чл. 23, т. 3 ЗДФИ. В тази насока са и фактическите констатации в акта за начет, които, съгласно правилото на чл. 22, ал. 5 ЗДФИ се смятат за истински до доказване на противното. Тяхното опровергаване е задължение на лицата, срещу които е съставен акта за начет. Затова, при наличието на съставен такъв акт за начет изводите на въззивния съд по обжалваното решение, че ищецът – т.е. ощетената организация (общината) следва да проведе пълно и главно доказване за умишлено причинена от М. вреда (а такова не било осъществено в хода на съдебното дирене) е в остро противоречие с цитираната разпоредба. Изцяло неправилно е и съждението, че умисълът в действията на ответницата се изключвал, поради документална обоснованост на операциите по приемане на извършеното по т.н. „скрити работи“ в строителството – в частност чрез съставяне на акт обр. 12 по Наредба № 3/31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, поради спазения ред, съобразените условия и предпоставки за издаване на актовете в хода на строителния процес, регламентирани в същата наредба, съставянето им от компетентни за това лица, определени нормативно. В отклонение на закона е прието, че основавайки се единствено на съставените множество документи (актове в строителството) от трети лица, М. е положила дължимата грижа, което изключва умисъл в поведението й – т.е. пряко да е целяла увреждането или пък да е допускало настъпването му. В контекста на дадения отговор на релевантния въпрос, такъв вид предоверяване на съставените актове по време на строителството без прякото участие на ответницата като конкретно натоварен от възложителя работник/служител във връзка с контрола по осъществяване на предмета на обществената поръчка (изпълнение на процесните СМР на обекта) сочи несъмнено на неупражнен такъв и обосновава имуществената й отговорност по чл. 23, ал. 3 ЗДФИ. Относно причиняването на вредата от отчетника законът е въвел оборима презумпция, а оттук и за неговата вина, която, при данните по делото не е оборена.

По отношение на ответника Д. Б. следва да се изтъкне, че основанието за търсене на пълната му имуществена отговорност (по съставения срещу лицето акт за начет) са разпоредбите на чл. 21, ал. 4 във вр. с чл. 23, т. 4 ЗДФИ – т.е. той е субект на отчетническата отговорност в качеството му на ръководител – кмет на община, който в това си качество управлява и се разпорежда с общинското имущество (с парични и материални ценности) и в частност е наредил извършване на незаконно плащане - за стойността на неосъществени СМР по процесния договор, които обаче са отчетени като извършени и подлежащи на заплащане. В случая претендирането на отговорността му по ЗДФИ не е за умишлено причинена вреда (по см. на чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ), както е приел въззивния съд. Доколкото в акта за начет е посочено, че противоправното поведение на този ответник се изразява в разпореждане и допускане на незаконно плащане – чл. 21, ал. 4 ЗДФИ, следва да се има предвид, че в тази хипотеза законът регламентира две основания за носене на имуществена отчетническа отговорност: 1/ когато лицата от посочения кръг (ръководители на публични организации и предприятия) се разпореждат с имущество и 2/ ако не са упражнили предварителен или текущ контрол върху работата на отчетника, респ. лицето, което е натоварено за случая с такива функции (вж. Финансово право, издателство Л., проф. С. К., л. 406). В обжалваното решение съдът не е обсъждал наличието на това второ основание за носене на отчетническа отговорност от ответника Б. в качеството му на ръководител (кмет на ощетената община към датата на причиняване на вредата) и не излагал съображения и доводи за предпоставките от неговия фактически състав. Това обстоятелство опорочава въззивното решение и в тази му част и налага връщане за ново разглеждане, при което да се прецени наличието на визираното основание по чл. 21, ал. 4, предл. 2 ЗДФИ за носене на имуществена отговорност от ответника Б..

В обобщение, въззивното решение като неправилно ще следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК като делото се върне ново разглеждане от второинстанционния съд. На първо място, връщането е обусловено от задължението на съда да се произнесе по доводите на общината, изложени в жалбата й относно сочената неяснота при определяне на конкретния размер на вредата, предвид на депозираните по делото в производството пред първостепенния съд заключения на основна и допълнителна инженерно – техническа експертиза на вещото лице П., и тройна такава с изразено особено мнение към нея. В обжалваното решение липсва обсъждане на обстоятелства от значение за точния размер на вредата, вкл. и на приетите експертни заключения и тяхното място, и значение в процеса на доказване на този релевантен по спора факт. Следва да се даде обоснован отговор дали част от извършените СМР - за които вещите лица считат, че не е възможно да се установи дали действително са извършени и приемат, че са реализирани съгласно проекта, се изключват от щетата, причинена на общината или не. При остойностяването на вредата и нейния размер съдът разполага с процесуалната възможност да назначи нова експертиза, ако счита такава за необходима. На второ място, връщането на делото за ново разглеждане се налага и с оглед обсъждане на хипотезата на чл. 21, ал. 4, пред. 2 ЗДФИ и нейните предпоставки, като основание за носене на отговорност по този закон на ответника Б., очертано с констатациите по съставения срещу него акт за начет.

Относно участието по делото на ответника Б. Д. Б. следва да се има предвид следното.

Имуществената отговорност спрямо това лице се претендира на основание чл. 21, ал. 3 ЗДФИ – че като управител на „Парсек Груп“ ЕООД, представляващ обединението ДЗЗД „Аква инженеринг“ е получил без правно основание материална облага от 158 400. 48 лева с ДДС в резултат на увреждането (неосъществени, но заплатени от ощетената община СМР), причинено от първите двама ответника. При тези обстоятелства, които са обект на констатациите в съставения срещу Б. акт за начет и които определят пасивната му легитимация му по установителния иск в исковата молба той е посочен като ответник в лично качество - без да са обосновани предпоставките по чл. 21, ал. 3 ЗДФИ и без да се съобрази с тях искането за съдебна защита (петитума на исковата молба) в тази й част .

В описаната част исковата молба следва да бъде прецизирана като се даде възможност на ищеца на основание чл. 129, ал.2 ГПК да обоснове предпоставките, при които претендира съществуване на вземане от неоснователно обогатяване срещу посочения ответник, които определят пасивната му процесуалноправна легитимация, свързана с допустимостта на иска и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, за която съдът следи служебно – чл. 7 ГПК. Съобразно с това ищецът да следва да насочи иска си срещу надлежния ответник.

При повторното разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

Така мотивиран и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК Върховния касационен съд, състав на III г. о.,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 398 от 09.12.2022 г. по гр. д. № 520/2022 г. на Окръжен съд – Хасково и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг негов състав.

При новото разглеждане въззивния съд следва да даде възможност на ищеца да прецизира фактите, които определят процесуалната легитимация на ответника Б. Д. Б. по предявения иск и да го насочи срещу надлежния ответник за вземане от неоснователно обогатяване по реда на ЗДФИ.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.