Обезщетение от Прокуратурата за забавено наказателно производство за Възродителния процес

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50062

гр. София 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 15 март през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр.дело № 1080 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Ф. А. И., чрез адв. М. И. срещу решение № 1186/16.11.2021 г. по в.гр.дело № 1954/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 262913/10.05.2021 г. по гр.дело № 8276/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявен иск от жалбоподателя срещу Прокуратура на РБългария с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ за сумата 30000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане, както и в частта за разноските и вместо това е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ от Ф. А. И. против Прокуратура на РБългария за заплащане на сумата 30 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която е потвърдено решение № 262913/10.05.2021 г. по гр.дело № 8276/2019 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ, предявен от Ф. А. И. срещу Прокуратура на РБългария над сумата 30 000 лв. до 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ се уважи в пълен размер, ведно със законната лихва от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане.

Ответникът Прокуратура на РБългария в съдебно заседание, чрез прокурор С. е изразил мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 50030/23.01.2023 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос: Кои са обстоятелствата/критериите/, които съдът следва да вземе предвид при преценката си дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, определя/ е спор за/ граждански права по смисъла на чл.6, пар.1 КЗПЧОС по отношение на лице, което е пострадало от престъпленията, предмет на разследване?

Върховният касационен съд като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна в процеса срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2б,ал.1 ЗОДОВ.

От фактическа страна по делото е установено следното:

Видно от приложения по делото препис от Заповед от 25.02.1985 г.на Началник на РУ на МВР на ищеца Ф. А. И. е наложена превантивна административна мярка по чл.39,ал.1,т.1 от ЗНМ/отм./ принудително установяване в Б. за срок от три години. В заповедта е отразено, че Ф. И. се явява подстрекател за оказване на организиран отпор срещу мероприятията по националното осъзнаване на турчеещите се българи и за физическа разправа над длъжностните лица.

Според Удостоверение от 13.09.2004 г., издадено от МВР, Дирекция „Информационен архив“ Ф. А./Ф. А. И./ е въдворен в трудово възпитателно общежитие – Б. за срок от 25.02.1985 г. до 24.09.1985 г. От приложено Удостоверение за идентичност на лице с различни имена, издадено на 11.03.2019 г. от [община] е установено, че Ф. А. И. и Ф. А. И. са имена на едно и също лице.

Според Удостоверение за идентичност на имена, издадено в Република Турция, Министерство на вътрешните работи, Главна дирекция „Население и Гражданство” Ф./Ф./ А. И./ А. И./ има турско име и фамилия Ф. А.. По делото е приложено и удостоверение за идентичност на лице с различни имена, издадено от кметство [населено място], [община] на 11.03.2019 г., в което е удостоверено, че Ф. А. И. с ЕГН [ЕГН] и имената Ф. А. И. са имена на едно и също лице.

От Постановление за спиране на наказателното производство по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура София от 04.10.2018 г. се установява, че най-напред е образувано наказателно производство по дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили и водено срещу Т. Ж. и о.з. генерал-полковник Д. С. за престъпление по чл. 162, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК (през периода 1984-1989 г., в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза). На 20.07.1993 г. е бил внесен обвинителен акт във Върховния съд срещу Т. Х. Ж. и Г. И. А. за извършени от тях престъпления по чл. 387, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 НК и срещу о.з. генерал полковник Д. И. С. за престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1,вр. чл. 20, ал. 2 НК. С разпореждане по нохд 1/1994 г. на Военна колегия на Върховния съд делото е върнато на Прокуратурата на 09.02.1995 г. за допълнително разследване поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, с указания за установяване и разпит на всички пострадали лица от турски етнически произход, които са били изолирани на остров Б..

На 19.12.1997 г. сл.дело № 1/1991 г. за втори път е внесено с обвинителен акт от Прокуратурата на въоръжените сили във Върховния съд на РБългария за съдене на обвиняемите Т. Х. Ж. и Г. И. А. за извършени от тях престъпления по чл.387 ,ал.2, вр.чл.26, ал.1, вр.чл.20, ал.3 НК и срещу о.з. генерал-полковник Д. И. С. за престъпление по чл.387,ал.2,вр.чл.26,ал.1,вр.чл.20,ал.2 НК.

С разпореждане от 28.04.1998 г. по нохд № 01/1998 г. по описа на Върховния касационен съд делото е било върнато за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – неизпълнение на указанията на съда, дадени с разпореждане по нохд № 1/1994 г. по описа на Военната колегия на Върховния съд.

В постановлението за спиране е посочено, че са били установени и разпитани 369 свидетели – лица със сменени имена, принудително въдворени в ТВО Б., от общо 446 пострадали лица. Посочено е, че са установени още 38 свидетели, които са починали и не са могли да дадат свидетелски показания, като по-голямата част от тях са починали на територията на РТурция. Не са разпитани в качеството на свидетели 35 лица, които преобладаващо се намират на територията на Република Турция. Техният разпит не е бил постигнат и посредством три съдебни поръчки до Република Турция и продължително време отсъстват от страната. Повечето от тях трайно са се заселили в РТурция и не посещават РБългария. В постановлението е посочено, че задължителният разпит на досъдебното производство, съгласно цитираните задължителни указания на ВС на тези лица не е бил постигнат дори и след изготвяне, изпращане и получаване на резултатите от три съдебни поръчки за правна помощ от РБългария до РТурция. В хода на разследването е изготвена и изпратена нова, четвърта поред съдебна поръчка до РТурция за установяване и разпит на тези 35 лица, които се намират на територията на РТурция. В постановлението е отразено, че резултатите от последната съдебна поръчка не са получени за прилагане към досъдебното производство. С постановлението е спряно наказателното производство по досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на ВОП.

От данните по делото е видно, че първоначално образуваното следствено дело № 1/1991 г. в хода на досъдебното наказателно производство е преобразувано в сл.дело № 780-II/1998 г. и впоследствие ДП № II -048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура София.

С определение от 03.09.2018 г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 369,ал.3 НПК по молба на пострадала З. Х. Т. на основание чл. 369, ал. 2 НПК, е определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора съгласно правомощията по чл.242,ал.1 НПК по досъдебно производство № II-048/1999 г. по описана Военноокръжна прокуратура [населено място].

В постановлението за спиране е посочено, че единствена възможност за решаване на делото по същество, съгласно задължителните указания на СГС, обективирани в цитираното определение в случая е хипотезата на чл.244 ал.,т.1, вр. чл.25, ал.2, вр.чл.242, ал.1,пр.2 НПК – за спиране на наказателното производство по досъдебното производство № II-048/1999 г. по описана Военноокръжна прокуратура, поради невъзможност безспорно установени очевидци на извършеното деяние да бъдат разпитани, включително по делегация, чрез видеоконференция или телефонна конференция, като за целта е изпратена молба за международна правна помощ до РТурция, която чака отговор. С оглед на посоченото е спряно наказателното производство по досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на ВОП.

Установява се по делото, че по подадена молба от ищеца Ф. А. И. с искане за определяне на мерки за ускоряване на наказателното производство, по досъдебно производство № II-048/1999 г. на ВОП, поради забавяне на разследването и определяне на срок, в който досъдебната фаза на производството да приключи е образувано нчд № 4735/2018 г. на Софийски градски съд. С определение от 06.11.2018 г. съдът е определил едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по чл.242,ал.1 НПК по досъдебно производство № II – 048/1999 г. на Военноокръжна прокуратура София и делото е изпратено на същата прокуратура.

По делото са приети обвинителните актове, внесени в съда по процесното ДП, разпорежданията на ВС за връщане на делото за доразследване, историко-етническа експертиза, всички постановления за привличане в качеството обвиняем, писмата за изпратени съдебни поръчки до Турция и три броя сигнали на Ф. И. – молба от 06.11.2017 г., с която е заявил желание да участва като пострадал в наказателното производство, молба от 27.08.2018 г. с искане за изпращане на негова молба от 19.03.2018 г. за ускоряване на наказателното производство до компетентния съд и жалба от 07.11.2018 г. срещу постановление от 04.10.2018 г. на Военноокръжна прокуратура за спиране на ДП .

Видно от обвинителните актове о.з.генерал-полковник от МВР Д. И. С., Т. Х. Ж. и Г. И. А. са обвинени в това, че през периода 08.05.1984 – 15 декември 1988 г. в [населено място] обвиняемият С., умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие обвиняеми Ж. и А. през периода 08.05.1984 г. – 13.02.1985 г. в [населено място], в качеството си на военно длъжностно лице – министър на вътрешните работи при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си съгласно чл. 8, чл. 9, чл. 45, ал.7 чл. 48, ал. 2, чл. 53, ал. 1, чл. 94, ал. 8, чл. 106 от Конституцията на НРБ и чл. 1, чл. 3, чл. 10, чл. 12, чл. 17, чл. 23, чл. 39, чл. 40, чл. 41, чл. 43 и чл. 47 от Закона за народната милиция, като издал заповед I - 6/1985 г., Окръжно I-28/1985 година, Окръжно I-196/1985 година, Заповед I-476/1986 година, Указание I-16/1987 година, Заповед I-1094/1987 година, Заповед Iв-16/1987 година и дал указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му служители от министерството на вътрешните работи несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно придвижване в и между населените места в страната, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, право на ползване на свой език – престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 за обвиняемия С. и престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 3 НК за обвиняемите Ж. и А..

Видно от приложените писмени доказателства ищецът е разпитан като свидетел по досъдебното производство на 22.10.2001 г.

По делото са представени обявления на резултати от Общо събрание на Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, видно от някои от които Ф. И. е бил в Управителния съвет на същото.

От показанията на разпитаната свидетелка Н. С. И., съпруга на ищеца се установява, че по време на възродителния процес съпругът и без причина бил закаран в Б., където останал осем месеца. След това били интернирани. Ищецът бил уволнен от работа. След като се върнал от Б. съпругът и не бил същия човек, затворил се, единственото, което искал било да бъдат наказани тези, които го задържали без присъда. През 1991 г. го викали в прокуратурата, разпитвали го, но той бил изгубил надежда, че виновните ще ги накажат. Бил затворен, тормозел се постоянно. След разпита през 1991 година малко помалко вярата на ищеца се върнала, че правосъдието в България ще продължи и ще накаже това ръководство, заради което изживели този Възродителен процес. След това започнали тези дела, а ищецът се тормозел още. Сега той имал малко надежда, не е добре със здравето.

От представеното удостоверение пред въззивния съд изх. № 14804/15.09.2021 г., издадено от Софийски градски съд се установява, че през 2018 г. са образувани 94 броя дела по подадени заявления чл.368 НПК за ускоряване на сл.дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II-048/1999 г. на Военноокръжна прокуратура София. Според същото удостоверение такива дела не са образувани през 2017 г. и през 2019 г.

Пред въззивната инстанция са представени 92 броя определения на СГС по различни дела от 2018 г., образувани по молби на пострадали по процесното ДП по чл. 368 НПК, за ускоряване на досъдебното производство.

От правна страна съдът е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6§1 от КЗПЧОС.

Прието е, че за да бъде основателен този иск ищецът следва да докаже, че по време на т. нар.„възродителен процес“ пред деветдесетте години на миналия век той е бил незаконосъобразно въдворен в Б., името му е насилствено сменено и е принуден да напусне страната, че има качеството пострадал по сл.д. № 1/1991 г. на ВОП, преобразувано в сл.дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП, а сега ДП № II-048/1999 г., че същото не е приключило в разумен срок и че от това за ищеца са произлезли твърдените неимуществени вреди. Следва да бъде доказан техния вид и обем, с оглед установяване размера на претенцията за обезщетяването им.

Съдът е приел, че в случая не е спорно и е установено от събраните писмени доказателства, че със Заповед от 25.02.1985 г.на Началник на РУ на МВР Ф. И. е установен принудително в Б. за срок от три години, като фактически е престоял там до 24.09.1985 г. Прието е, че същият принудително е бил преименуван на Ф. А. И., както и че със семейството му са заминали за Турция след освобождаването му от Б..

Приел е за установено от доказателствата по делото, че Ф. И. има качеството пострадал по сл.д. № 1/1991 г. на ВОП, по-късно преобразувано в № II-048/1999 г. на ВОП.

Въззивният съд е приел, че продължаващото вече 30 години наказателно производство, което е все още в досъдебна фаза, се води в неразумен срок. Посочил е, че за да има право на обезщетение за претърпените от воденото в неразумен срок сл.д. № 1/1991 г. на ВОП Ф. И. следва да попада в кръга на лицата, очертан от чл. 6§1 от КЗПЧОС, които са две възможни групи: а) лица, установяването на чиито граждански права зависи от наказателното производство и б) обвиняеми в наказателното производство. Приел е, че в случая на изследване подлежи обстоятелството, дали ищецът попада в първата група лица, доколкото несъмнено той не е сред обвиняемите по посоченото следствено дело.

Прието е, че възможността на ищеца да предяви иск за обезщетение за неимуществените вреди срещу виновните за насилствената смяна на името и незаконното му задържане и въдворяване в Б. лица не е непременно обвързана от хода на наказателното производство и от наличието на влязла в сила присъда срещу тях. Прието е още, че той е разполагал с възможността да сезира със същия иск гражданския съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му на обезщетение за вредите от деликта, поради което в случая наказателното дело не е необходимо за „определяне на неговите граждански права“ по смисъла на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. Посочено е, че по този начин ищецът е могъл да прекъсне и течението на давностния срок за вземането си, че няма данни по делото такъв иск да е бил предявяван или да са били налице някакви пречки същият да бъде предявен и/или разгледан.

Съдът е отбелязал, че за реализиране правото на обезщетение на Ф. И. за претърпените от „възродителния процес“ имуществени и неимуществени вреди е приложим специалният ред по Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица (обн. ДВ, бр. 50/25.06.1991 г., като според чл. 2 от него лицата по чл. 1 (сред които и въдворявани в трудововъзпитателни общежития, лагери и други подобни места и репресираните във връзка с насилствената смяна на имената) имат право на еднократно обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, което се определя по ред, установен от Министерски съвет. Посочено е, че по делото няма данни ищецът да се е възползвал от това свое право, като в същото време за получаване на обезщетение законът не поставя като условие постановяване на присъди срещу виновните лица. Отбелязано е, че наказателното дело не е необходимо за „определяне на неговите граждански права“ по смисъла на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. Формиран е извод, че ищецът не попада в кръга на лицата по чл. 6§1 КЗПЧОС и не може да търси обезщетение за бавно правосъдие по сл.д. № 1/1991 г. на ВОП, преобразувано в сл.дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП, а сега ДП № II-048/1999 г. по реда на чл. 2б ЗОДОВ, поради което искът е неоснователен и следва да се отхвърли.

По правния въпрос:

С решение № 60265/20.12.2021 г. по гр.дело № 1701/2021 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК по поставения въпрос е прието следното: Разпоредбата на чл.6 , пар.1 следва да се тълкува в контекста на цялата система на КЗПЧОС. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл.76 НПК има частният обвинител ( чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното “гражданско право” - виж пар.65 от делото П. срещу Франция, пар.66 от делото М. д. А. срещу П. и пар. 29 от делото Х. с/у Ш. -Европейски съд по правата на човека).

Нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6, пар.1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека. Решаващия фактор за приложимостта на чл.6, пар. 1, КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл.6, пар.1 КЗПЧОС трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. При преценката дали е налице гражданско "право" отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища (М. и В. З. с/у Х., пар. 49). Разпоредбата на чл.6, пар.1 не гарантира обаче каквото и да било съдържание на тези граждански "права" в материалното право на договарящата държава и по пътя на тълкуването съдът не може да създаде материално право, което няма законово основание в конкретната държава (Ф. с/у Обединеното кралство, пар 65).

Настоящият съдебен състав възприема тази практика на ВКС.

Като взема предвид разрешението на правния въпрос и събраните по делото доказателства съдът намира, че касационната жалба е основателна. Неправилен е решаващият правен извод на въззивния съд, че ищецът Ф. И. не попада в кръга на лицата по чл.6&1 КЗПЧОС и не може да търси обезщетение за бавно правосъдие по сл.дело № 1/1991 г. на ВОП, преобразувано в сл.дело № 780-II/1998 г., сега ДП II-048/1999 г по реда на чл.2б ЗОДОВ, поради което искът е отхвърлен.

Съгласно цитираната практика на ВКС и трайно установената такава, изразена в решения на състави на по чл. 290 от ГПК по идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б от ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на процесното и по настоящото дело досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г., ( решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд.) нормата на чл. 2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС . Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ , като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията . При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията , понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т. е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС , трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане (граждански иск) за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното "гражданско право". Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на "жертва" (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен.

По делото е установено, че на 22.10.2001 г. ищецът Ф. И. е бил разпитан като свидетел – в качеството му на пострадало лице от престъплението по чл. 387 от НК – злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "Възродителен процес" през периода 1984-1989 г., за извършването на които престъпления е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г., а към момента на разпита на ищеца е преобразувано в ДП № II-048/1999 г. При разпита ищецът е дал подробни показания относно множеството посегателства спрямо него, както и по какъв начин е пострадал от това престъпление. Съгласно цитираната практика на ВКС, при наличието на тези обстоятелства, ищецът, в качеството си на пострадал от престъплението, разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ , във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС . В тази практика на ВКС се приема и че независимо от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че двама от обвиняемите са починали, а по отношение на последния такъв е изтекла абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване и срещу него.

Според трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 2б от ЗОДОВ ( решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд.), съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни.

В исковата молба ищецът твърди, че е претърпял неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с продължителността на процесното досъдебно наказателно производство, а именно: изживяни негативни емоции, усещане за липса на справедливост, защото неприключилото досъдебно производство станало пречка да се оправдаят очакванията му за възстановяване на справедливостта, чрез предаване на съд и налагане на подобаващо наказание на виновниците и инициаторите на т.нар. „Възродителен процес”, изпитано разочарование от това, че за толкова дълго време няма изгледи за напредък по делото, изпитаните страх и опасения, че забавянето на досъдебното производство ще позволи на обвиняемите да се измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани за деянията, негативните изживявания от лишаване от възможността да бъде конституиран като граждански ищец и частен обвинител, загубата на доверие в институциите, Ищецът се чувствал напрегнат, загубил вяра в справедливостта. Твърдяните неимуществни вреди се установяват от показанията на разпитаната по делото свидетелка Н. С. И., съпруга на ищеца, които съдът преценява при спазване разпоредбите на чл.172 ГПК, с оглед близката родствена връзка на свидетелката с ищеца.

Като взема предвид изложеното съдът приема, че предявеният иск е доказан по основание.

При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът намира, че в случая освен обичайните неимуществени вреди са налице обстоятелства установяващи допълнителни и с по-висок интензитет вреди. Едно от тези обстоятелства е установената по делото продължителност на досъдебното производство, която значително надхвърля не само законоустановените, но и разумните срокове за приключването му. В настоящото производство не може да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди за упражнената спрямо ищеца репресия по време на т. нар. "възродителния процес", която е била с много висок интензитет, тъй като не е предмет на делото. Високият интензитет на упражнената по отношение на Ф. И. репресия, определя и по-високите очаквания, които той е имал с оглед своевременното приключване на досъдебното производство, което също се отразява на размера на обезщетението за неприключването на последното в разумен срок. В конкретния случай забавянето на досъдебното производство за период от 28 години е довело до това, че абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството е изтекла през 2000 година, поради което очаквания от ищеца резултат вече е невъзможен, като една, от основните причини, ако не и единствената такава, е именно продължилото в неразумен срок досъдебно производство. Последното обосновава присъждането на неимуществени вреди в размер на по-висок от обичайните такива. Установи се също, че за този период ищецът е изживявал негативни емоции, усещане за липса на справедливост, защото неприключилото досъдебно производство станало пречка да се оправдаят очакванията му за възстановяване на справедливостта, чрез предаване на съд и налагане на подобаващо наказание на виновниците и инициаторите на т.нар. „Възродителен процес”, изпитано разочарование от това, че за толкова дълго време няма изгледи за напредък по делото, изпитаните страх и опасения, че забавянето на досъдебното производство ще позволи на обвиняемите да се измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани за деянията, негативните изживявания от лишаване от възможността да бъде конституиран като граждански ищец и частен обвинител, загубата на доверие в институциите. Ищецът се чувствал напрегнат, загубил вяра в справедливостта. С оглед на така установеното и като взема предвид разпоредбата на чл.52 ЗЗД настоящият съдебен състав приема, че дължимото се обезщетение на ищеца за конкретно установеното нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок е размер на 30 000. В останалата част до пълния размер от сумата 100 000 лв. предявеният иск е неоснователен.

Съобразявайки изложеното съдът намира, че обжалваното решение следва да се отмени в отхвърлената част на предявения иск с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ за сумата 30 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Вместо отменената част искът следва да се уважи за сумата 30 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане. В останалата обжалвана част решението на въззивния съд следва да се остави в сила.

По разноските:

С оглед изхода на спора в полза на жалбоподателя-ищец следва да се присъди сумата 50 лв. разноски по делото – заплатени държавни такси за всички инстанции.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

Отменя решение № 1186/16.11.2021 г. по в.гр.дело № 1954/2021 г. на Апелативен съд София в частта, с която е отменено решение № 262913/10.05.2021 г. по гр.дело № 8276/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която Прокуратура на РБългария е осъдена да заплати на Ф. А. И. сумата 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП София, сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане на сумата и в частта на разноските и вместо това е отхвърлен иска на Ф. А. И. против Прокуратура на РБългария за заплащане на сумата 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП София, сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане на сумата и вместо отменената част постановява

Осъжда Прокуратура на РБългария, [населено място], [улица], № 2 на основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ да заплати на Ф. А. И., ЕГН [ЕГН], постоянен адрес [населено място], [улица], № , вх. , ет. ,ап., съдебен адрес [населено място], [улица], № , ет. ,офис , чрез адв. М. И. сумата 30 000 лв./тридесет хиляди лева/ обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д.№ 780-II/1998 г. по описа на ВОП София, сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.06.2019 г. до окончателното й изплащане.

Оставя в сила решение № 1186/16.11.2021 г. по в.гр.дело № 1954/2021 г. на Апелативен съд София в останалата обжалвана част.

Осъжда Прокуратура на РБългария, [населено място], [улица], № да заплати на Ф. А. И., ЕГН [ЕГН], постоянен адрес [населено място], [улица], № , вх. , ет. , ап., съдебен адрес [населено място], [улица], № , ет. ,офис , чрез адв. М. И. сумата 50 лв. направени разноски по делото, представляващи заплатени държавни такси за всички съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: