Обезщетение за смърт при нерегламентирана водолазна дейност и съпричиняване

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 104

гр. София, 19.07.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2017 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците по делото П. Г. И. и В. А. И. срещу решение № 11/10.02.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 567/2019 г. на Варненския апелативен съд (ВнАпС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 507/19.04.2019 г. и отмяна на определение № 2299/05.08.2019 г., постановени по гр. дело № 1676/2018 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), като краен резултат са отхвърлени, предявените от жалбоподателите срещу П. А. Т. и А. П. Терещенков, осъдителни искове с правно основание чл. 45 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане солидарно от ответниците на всеки един от двамата касатори-ищци на следните суми: сумите от по 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 17.07.2018 г. до окончателното изплащане на тези суми, претендирани като обезщетения за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания от смъртта на сина им А. П. И., настъпила на 15.07.2013 г. вследствие противоправно поведение на двамата ответници при осъществяване на водолазна дейност; както и на сумите от по 15 241.93 лв., претендирани като обезщетения (мораторна лихва) за забава върху главниците за периода 15.07.2013 г. - 17.07.2018 г.; в тежест на двамата касатори са възложени разноски по делото.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответниците П. и А. Т. в отговорите си на касационната жалба и в писмени бележки излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 17/26.01.2021 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос: задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях. По този процесуалноправен въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, намерила израз и в множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази константна практика (включително задължителна такава) на ВКС, въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор – в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това, свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също – и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи (решение № 239/07.01.2020 г. по гр. дело № 4910/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Заложеният от законодателя принцип на чл. 12 от ГПК и изискванията към всяко съдебно решение по чл. 235 от ГПК задължават решаващия съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, да обсъди събраните по искане на страните доказателства, да направи преценка на всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди всички събрани доказателства във връзка с тези факти, като отрази в мотивите на съдебното решение тази своя дейност (решение № 20/23.07.2018 г. по гр. дело № 1377/2017 г. на II-ро гр. отд. на ВКС). Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и правно-релевантните факти, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства и вземе предвид доводите на страните (решение № 493/05.03.2013 г. по гр. дело № 236/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС).

В случая обжалваното въззивно решение е подробно мотивирано, но в противоречие с така цитираната практика (включително задължителна такава) на ВКС въззивният съд не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички относими за изясняването на правно-релевантните факти за спора, доказателства, събрани по делото, най-вече – експертните заключения в тяхната цялост и заявеното от вещите лица при изслушването им пред съда.

Основателни в тази връзка са оплакванията на касаторите, че апелативният съд не е обсъдил в неговата цялост заключението на вещите лица А. и Щ. (съгласно, което процесният кораб, собственост на ответника А. Т. и с капитан ответника П. Т., не е разполагал с необходимото водолазно оборудване на борда, а капитанът и екипажът не са били подготвени по начин, който да позволява безаварийно слизане на водолаз на дълбочина над 20 м.), и по-конкретно – не е обсъдил становището на вещите лица, че при спускания над 20 м., непосредствено на мястото на спускане трябва да се намира декомпресионна камера (барокамера), готова за незабавно използване. Основателни са и оплакванията, че съдът не е обсъдил и заявеното от вещото лице А. в съдебното заседание от 21.02.2019 г., че ако ответниците бяха поискали разрешение от ИА „Морска администрация“ за извършването на процесната водолазна дейност, оттам са щели да им зададат въпроси, които да ги насочат да се запознаят с „регламента“; че след като се извършва една неспецифична дейност, капитанът е длъжен да се запознае с „регламентите“ (правилата); че от ИА „Морска администрация“ биха задали въпроси, дали имат необходимата подготовка и оборудване, щяла е да последва проверка на кораба и не би бил издаден сертификат за извършването на тази дейност. Основателни са и оплакванията, че въззивният съдът не е обсъдил заключението на вещите лица Д. и И., в частта му, в която те са посочили, че нормално хипербарната терапия се извършва в специални камери (барокамери), но в екстремни ситуации може да се прибегне до повторно спускане под вода с придружители; както и че в конкретната обстановка капитанът и екипажът на риболовния кораб не биха могли да предотвратят смъртта на А. И. (сина на ищците), тъй като газовата емболия (която е причината за смъртта му) в условията на риболовния кораб и при отсъствие на други водолази и на барокамера, не би могла да бъде предотвратена. Основателни са и оплакванията на касаторите в насока, че съдът не е обсъдил и взел предвид отговорите на въпроси №№ 6 и 7 в заключението на вещите лица Щ. и А., прието във въззивното производство, а именно: В случай, че водолазът (синът на ищците Ал. И.) беше излязъл от водата и се беше качил на кораба, причините за смъртта пак щяха да се развият, но не така бързо и динамично, а по-бавно и в по-лека степен. Леталният изход би могъл да бъде избегнат при бързи и адекватни реанимационни мероприятия и след провеждане на лечебна рекомпресия в барокамера. Повторното падане на водолаза във водата ускорява развиващите се причини за възникване на смъртта. Ако водолазът се беше качил на кораба след повторното падане от трапа, леталният изход би могъл да се избегне, ако се започнат веднага спешни реанимационни мероприятия, въпреки че газовата емболия вече се е била развила. Лечението трябва да започне веднага след качването на кораба, като основен критерий за успеха му е времето от момента на падането до повторното качване на кораба. Отдалечеността на лечебното заведение е изисквало да могат да бъдат поддържани жизнените функции на водолаза по време на транспорта.

Настоящият съдебен състав намира, че горните процесуални нарушения на чл. 12 и чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 269, изр. 2 от ГПК, допуснати от въззивния съд са съществени, тъй като необсъждането на експертните заключения по делото в тяхната цялост е довело до необоснованост на изводите му, а оттам – и до нарушение на материалния закон, тъй като ако горните становища на вещите лица по делото бяха обсъдени от апелативния съд, той би достигнал до друг краен извод относно изхода на правния спор по делото.

Наред с горното, основателни са и оплакванията на жалбоподателите за неправилност на изводите на въззивната инстанция, че тъй като А. И. е бил единственото лице на кораба с професионално обучение на водолаз и водолазна правоспособност, то изцяло на неговата самостоятелна преценка, съответно – и на негов риск е било извършването на същинската водолазна дейност (по какъв начин, за колко време и при какъв режим на декомпресия той да осъществи спускането си до дъното, освобождаването на трала, закачването на въжето за него и изплуването на повърхността), като тази дейност не била пряко организирана и ръководена от двамата ответници, които били организирали само достигането с кораба на съответното място в морето, където с шамандура е бил обозначен потъналият трал, както и осигуряването на кислородна бутилка; респ. – и изводите, че ответниците биха отговаряли само ако дейността е била изцяло ръководена и организирана от тях, при липса на самостоятелност за изпълнителя А. И.. Тези изводи са необосновани, тъй като самият въззивен съд е установил от доказателствата по делото, че капитанът – ответникът П. Т. е разпределил задачи по извършването на същинската водолазна дейност между А. И. и помощник-капитана Д. М., а именно – последният е държал въжето, вързано за ръката на И., и е засичал с телефона си времето от потапянето до изплуването, като е отговарял за връзката с И. относно сигнала за изплуване, подаван чрез въжето – три подръпвания.

Горните изводи на апелативния съд са необосновани, и тъй като са в противоречие с правилните му изводи относно установеното по делото противоправно поведение на двамата ответници, именно които (в качествата си на капитан и на корабособственик, респ. – собственик на потъналото имущество – риболовния трал, който е трябвало да бъде изваден) са имали нормативно установени задължения по организацията на осъществената водолазна дейност, които не са изпълнили. Правилно в тази връзка съдът е приел, че ответниците не са подали заявление по чл. 8 от Нар. № 24/05.08.2011 г. за изваждане или изтегляне на потънало имущество в териториалното море, вътрешните морски води и вътрешните водни пътища на Република България (Нар. № 24/05.08.2011 г. за ИИПИТМВМВВВПРБ) до съответната териториална дирекция „Морска администрация“, към което заявление е следвало да бъде приложен план, съдържащ посочване на техническите характеристики на типа плавателни средства и съоръжения, които ще се използват, както и на минималния брой морски лица, които ще участват и обезпечават сигурността на действията по ваденето или тегленето на потъналото имущество; както и че този план е следвало да бъде одобрен от съответния териториален директор на „Морска администрация“, който може да издаде и задължителни разпореждания за лицето, подало заявлението (чл. 9, ал. 1 от същата наредба). Правилно въззивният съд е приел, че не е било подадено и уведомление по чл. 8 от Нар. № Н-7/12.06.2008 г. за извършване на водолазна и друга подводна дейност (Нар. № Н-7/12.06.2008 г. за ИВДПД) – също до съответната териториална дирекция „Морска администрация“, в което уведомление се посочват ръководителят и целта на извършваната водолазна работа, съставът на водолазната група, районът и времето за работа, както и взетите мерки за безопасност. Правилни са и изводите на съда, че чл. 6 от тази наредба изисква, наред с работещия водолаз (който ще извърши спускането, за да осъществи подводната работа), да има ръководител на водолазната група (лицето, което непосредствено ръководи водолазното спускане и действията на останалите водолази от групата, включително контролира спазването на правилата за безопасност), който да определи и назначи дежурен по спускане и дежурен осигурител, т.е. – също лица с водолазна правоспособност, които при нужда да осигурят работещия водолаз. Правилно в тази връзка съдът е приел, че освен починалият А. И., никой друг от намиращите се на кораба при инцидента, не е бил правоспособен водолаз, както и че не е била сформирана водолазна група с членове, изискуеми от наредбата, и необходими, тъй като извършваната дейност е свързана с висок риск за здравето на изпълняващите я лица.

Необоснован е обаче и другият решаващ извод и съображенията за него (макар и подробни) на въззивния съд, а именно – че не е налице пряка и непосредствена причинна връзка между смъртта на сина на ищците и горното противоправно поведение (бездействие) на ответниците. Настоящият съдебен състав намира, че такава причинно-следствена връзка е установена по делото, по следните съображения: Съгласно цитираните по-горе т. 6 и т. 7 от заключението на вещите лица Щ. и А., прието във въззивното производство, решаващо за избягването на леталния изход за А. И. е било незабавното предприемане на спешни и адекватни реанимационни мероприятия след излизането му от водата и качването му на кораба, както и възможно най-бързото му поставяне в барокамера; като съгласно заключението на вещите лица Д. и И., прието в първоинстанционното производство (също цитирано по-голе в тази му част), алтернативата при липсата на барокамера и в екстремни ситуации (какъвто несъмнено е и процесният случай), е повторно спускане на пострадалия под вода с придружители. Такива мерки по спасяването на А. И. не са били предприети, но е могло да бъдат осъществени при спазване на изискванията, установени с чл. 6 от Нар. № Н-7/12.06.2008 г. за ИВДПД, а именно – ако е била сформирана водолазна група от четирима правоспособни водолази, включваща ръководител, дежурен по спускане, дежурен осигурител и работещ водолаз. В тази връзка следва да се има предвид и разпределението на задълженията между тях, което е разяснено в заключението на вещите лица А. и Щ. от първата инстанция, а именно: Водолазната работа следва да се извършва от двойка водолази, намиращи се във водата – работещият водолаз извършва самата работа, а вторият (осигуряващият) го осигурява, като двамата взаимно се контролират. Третият водолаз (дежурният по спускане) е на водолазния пост (на кораба) и поддържа връзка с работещия водолаз; той се явява и резервен водолаз, който в случай на необходимост следва да замени работещия водолаз и да му окаже необходимата помощ. Четвъртият водолаз е ръководител на водолазното спускане, който (както е приел въззивният съд) ръководи действията на останалите водолази от групата, включително контролира спазването на правилата за безопасност. При наличието на такава група от четирима правоспособни водолази в случая, осигуряващият водолаз (който следва да е във водата и да осигурява работещия водолаз) незабавно би оказал помощ на А. И. за повторното му качване на кораба след изпускането му от стълбата и падането му обратно във водата, а след качването му на кораба дежурният по спускане и ръководителят незабавно биха предприели спешните и адекватни реанимационни мероприятия, сочени от вещите лица Щ. и А.. При липсата на барокамера на кораба, останалите трима правоспособни водолази, притежавайки знанията и уменията за това, биха могли да предприемат и животоспасяващото повторно спускане под вода на работещия водолаз, сочено от вещите лица Д. и И.. На следващо място – ако ответниците бяха спазили изискването по чл. 8 от Нар. № 24/05.08.2011 г. за ИИПИТМВМВВВПРБ) – да подадат заявление до съответната териториална дирекция „Морска администрация“, с приложен към него план, съдържащ посочване на техническите характеристики на типа плавателни средства и съоръжения, които ще се използват, както и на минималния брой морски лица, които ще участват и обезпечават сигурността на действията по ваденето или тегленето на потъналото имущество; или не би се стигнало до одобрение на плана (в какъвто смисъл е становището на вещото лице А., изразено в съдебното заседание от 21.02.2019 г.), тъй като корабът на ответниците не разполага с барокамера (а наличието на такава е задължително при водолазни спускания над 20 м. дълбочина съгласно експертните заключения по делото) и тъй като не е била сформирана водолазна група, респ. – не би се стигнало изобщо до предприемането и извършването на водолазната дейност (каквото би било дължимото правомерно поведение в този случай) при липсата на тези необходими условия за безопасност; или на ответниците биха били дадени задължителни разпореждания по чл. 9, ал. 1 от същата наредба за осигуряване на същите тези необходими условия за безопасност; като и в двата случая смъртта на А. И. би могла да бъде избегната.

Предвид гореизложеното, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде касирано. Тъй като съществените процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд, довели до необосноваността на изводите му, а оттам – и до нарушението на материалния закон (чл. 45 от ЗЗД), не налагат извършването или повтарянето на процесуални действия по събирането на доказателства, правният спор между страните следва да бъде разрешен по същество от настоящата касационна инстанция.

Също видно от гореизложеното, по делото е установено противоправното поведение на ответниците, станало причина за настъпването на смъртта на сина на ищците. Без съмнение, последните са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в значителни емоционални болки и страдания – мъка от загубата на сина им, като тези процесни вреди са установени по делото с показанията на свидетелите Т. Д. и Г. Г., и заключението на вещите лица Р. и А.. Със свидетелските показания е установено, че преди смъртта на сина им ищците са били весели, жизнени и гостоприемни хора, а след неговата смърт е настъпила коренна промяна – ищците са се затворили в себе си, престанали са да ходят и да приемат гости, да пътуват, известно време ищцата В. И. не е ходила на работа, а ищецът П. И. е започнал да заеква след погребението. Преди да почине А. И., ищците са живеели в една къща с неговото семейство, уважавали са се, не са имали кавги и проблеми. Със заключението на вещите лица Р. и А. е установено, че в резултат на прекараната тежка психотравма от внезапната загуба на сина им, ищците в първите часове са развили симптомите на началната фаза на „остра стресова реакция“, с фаза „зашеметеност, шок, отказ от приемане на реалността“, като е последвала цялостната картина на „остра стресова реакция“, по-късно преминала в „реакция на скръб“, отговаряща на „разстройство в адаптацията с протрахирана депресивна симтоматика“. При ищцата В. И. периода на тяхната поява и продължителност отговарят на етапите на неусложнена, но „тежка протрахирана реакция на скръб с тежък депресивен синдром“; състоянието ѝ постепенно се е подобрило в рамките на година-две и към момента на психиатричното изследване при нея са налице остатъчни симптоми на „реакция на скръб“, отговарящи на диагноза „дистимия“. Значимостта на психотравмата при ищеца П. И. е довела до изразена тежест на симптомите на „реакция на скръб“, която е протекла по типа на „посттравматично стресово разстройство“; към момента на психиатричното изследване при него описаното състояние отговаря на критериите за диагноза „тежък депресивен епизод без психотични симптоми“, с придружаваща „друга трайна промяна на личността“ от типа на „посттравматично стресово разстройство“. Състоянието и на двамата ищци изисква медикаментозно и психотерапевтично лечение. Вещите лица са категорични, че описаните психични разстройства при ищците са в пряка причинно-следствена връзка със загубата на сина им при процесния инцидент.

Предвид всичко гореизложено, съдът намира, че предявените по делото искове по чл. 45 от ЗЗД са доказани по основание, като съгласно разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД двамата ответници отговарят солидарно за репарирането на горепосочените неимуществени вреди, причинени от тях на ищците. Вземайки предвид описаните по-горе вид, характер, интензитет и продължителност на тези вреди, които ищците продължават да търпят, съдът намира за справедливо обезщетение за тяхното репариране по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, пълният размер от по 30 000 лв. за всеки един от ищците, претендиран пред въззивната и настоящата касационна инстанция.

От друга страна, основателно е и направеното по делото възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на обезщетенията, поради допринасянето за настъпването на вредоносния резултат от страна на сина на ищците. По делото е установено, че А. И. е бил не само правоспособен, а и професионален водолаз – матрос от състава на военноморските сили. При това положение той е съзнавал, че заедно с ответниците са предприели нерегламентирана водолазна дейност по изваждането на потъналия риболовен трал – в нарушение на посочените по-горе правни норми и на изисквания за неговата собствена безопасност, но въпреки това е осъществил водолазното спускане. Установено е също, че при регулярното му освидетелстване за годност за плавателната му длъжност, в качеството му на матрос и щатен водолаз, е констатирано състояние извън медицинските стандарти – значително увеличаване на телесното му тегло до затлъстяване III-та степен (136 кг.), вследствие на което протоколът за освидетелстването му е останал незавършен, и след 13.06.2013 г. (повече от месец преди процесния инцидент) той е бил с изтекло разрешение за водолазна годност и не би следвало да се допуска до извършване на водолазни спускания при изпълнение на служебните му задължения – обстоятелство, което е било неизвестно на ответниците. Установено е и че към момента на инцидента А. И. е бил в състояние на алкохолно опиянение, но не в тежка степен и не видимо, което обстоятелство също не е било известно на ответниците. Съгласно заключението на вещите лица Щ. и А., неспазването на необходимото време за декомпресия води до развитието на декомпресионна болест и газова емболия (която е причината за смъртта в случая), като значително увеличеното телесно тегло и алкохолното опиянение са фактори, които – всеки сам по себе си води до увеличен риск от развитието им, а в съчетание – още повече, поради което в тези случаи се предвижда удължена декомпресия и бавно изплуване на повърхността, като в случая изплуването от 33 м. дълбочина е следвало да бъде 8-9 минути. Въпреки че е бил професионален водолаз, А. И. очевидно не е отчел необходимото време за декомресия, тъй като със свидетелските показания по делото е установено, че той е изплувал за 2-3 минути, с което също е допринесъл за смъртта си, настъпила 10-15 минути след изплуването му (съгласно заключението на вещите лица Щ. и А.). С оглед така установените обстоятелства, съдът намира, че А. И. е съпричинил смъртта си в равна степен с причиняването ѝ вследствие противоправното поведение на ответниците, поради което съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД обезщетенията, които се следват на ищците следва да бъдат намалени наполовина, а именно – на сумите от по 15 000 лв. за всеки от тях, до който размер следва да се уважат исковете им по чл. 45 от ЗЗД.

От горния извод за частичното уважаване на главните искове следва извод и за частично уважаване на акцесорните искови претенции по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за обезщетения за забава – в размер на законната лихва върху горните суми от по 15 000 лв. Поради това тези суми следва да се присъдят ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба в съда – 17.07.2018 г. до окончателното им изплащане, като за периода, изтекъл от датата на деликта (чл. 84, ал. 3 от ЗЗД) – 15.07.2013 г. до подаването на исковата молба на 17.07.2018 г., размерът на обезщетението за забава, дължимо на всеки от ищците, възлиза на сумите от по 7 629.11 лв.

В заключение, обжалваното въззивното решение, като неправилно следва да се отмени в частта, с която предявените по делото искове по чл. 45 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД са отхвърлени за горепосочените суми, съответно – от по 15 000 лв. ведно с посочената законна лихва върху тях и от по 7 629.11 лв., като вместо това с решението си настоящата касационна инстанция следва да постанови осъждане на ответниците да заплатят солидарно тези суми на ищците. Въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила в останалата му част, с която исковете по чл. 45 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД са отхвърлени, съответно – за разликата над сумите от по 15 000 лв. до сумите от по 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, респ. – за разликата над сумите от по 7 629.11 лв. до сумите от по 15 241.93 лв.

Предвид промяната на крайния резултат по спора, въззивното решение следва да бъде отменено, и в частта му относно разноските и държавните такси по делото, като същите следва да бъдат присъдени както следва:

Ищецът П. И. е направил разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото в общ размер 6 788 лв. (3 550 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за първата инстанция, 1 833 лв. – заплатени разноски за възнаграждения на вещите лица и свидетелите и държавни такси за издаване на съдебни удостоверения също в първата инстанция, 830 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция и 575 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция). Неоснователни са възраженията на ответниците за прекомерност на така заплатените разноски за адвокатски възнаграждения, тъй като последните са под минималните размери по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ – за първата инстанция и по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ – за въззивната и касационната инстанция. Предвид крайния изход на делото, на основание 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, ответниците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца П. И., претендираните и направени от него разноски за трите съдебни инстанции, съразмерно на уважаваната част (общо за сумата 22 629.11 лв.) спрямо общия размер (за сумата 181 032.83 лв.) от исковете му, а именно – сумата 848.50 лв.

Ищцата В. И. е направила разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото в общ размер 4 955 лв. (3 550 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за първата инстанция, 830 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция и 575 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция). По гореизложените съображения, неоснователни са възраженията на ответниците за прекомерност на така заплатените разноски за адвокатски възнаграждения и от ищцата. Предвид крайния изход на делото, на основание 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, ответниците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата В. И., претендираните и направени от нея разноски за трите съдебни инстанции, съразмерно на уважаваната част (общо за сумата 22 629.11 лв.) спрямо общия размер (за сумата 181 032.83 лв.) от исковете ѝ, а именно – сумата 619.38 лв.

Ответникът П. Т. е направил разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото в общ размер 8 020.45 лв. (3 050 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за първата инстанция, 350 лв. – заплатени разноски за възнаграждения на вещите лица също в първата инстанция, 1 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, 1 120.45 лв. – заплатени разноски за възнаграждения на вещите лица и държавна такса също във въззивната инстанция и 2 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция). По гореизложените съображения, неоснователни са и възраженията на ищците за прекомерност на така заплатените разноски за адвокатски възнаграждения от този ответник за първата и въззивната инстанция. Предвид крайния изход на делото, на основание 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, ищците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника П. Т., претендираните и направени от него разноски за трите съдебни инстанции, съразмерно на отхвърляната част (общо за сумата 316 807.44 лв.) спрямо общия размер (за сумата 362 065.66 лв.) на исковете срещу него, а именно – сумата 7 017.89 лв.

Ответникът А. Т. е направил разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото в общ размер 5 953.45 лв. (1 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за първата инстанция, 350 лв. – заплатени разноски за възнаграждения на вещите лица също в първата инстанция, 1 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, 603.45 лв. – заплатена държавна такса също във въззивната инстанция и 2 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция). По гореизложените съображения, неоснователни са възраженията на ищците за прекомерност на така заплатените разноски за адвокатски възнаграждения и от този ответник за първата и въззивната инстанция. Предвид крайния изход на делото, на основание 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, ищците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника А. Т., претендираните и направени от него разноски за трите съдебни инстанции, съразмерно на отхвърляната част (общо за сумата 316 807.44 лв.) спрямо общия размер (за сумата 362 065.66 лв.) на исковете срещу него, а именно – сумата 5 209.27 лв.

Тъй като ищците са освободени на основание и по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК от заплащането на държавни такси по делото, на основание чл. 78, ал. 6 и чл. 81 от ГПК, ответниците дължат – съразмерно с уважената част от исковете, и следва да бъдат осъдени да заплатят: по сметка на ВОС – сумата 1 810.32 лв., по сметка на ВнАпС – сумата 905.16 лв. и по сметка на ВКС – сумата 920.17 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 11/10.02.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 567/2019 г. на Варненския апелативен съд, – в частта, с която предявените от П. Г. И. и В. А. И. срещу П. А. Терещенков и А. П. Т., искове са отхвърлени за следните суми: исковете с правно основание чл. 45 от ЗЗД – за сумите от по 15 000 лв. и исковете с правно основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД – за законната лихва върху горните суми, считано от 17.07.2018 г. до окончателното им изплащане, както и за сумите от по 7 629.11 лв. за периода 15.07.2013 г. - 17.07.2018 г.; а също – и в частта относно разноските и държавните такси по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл. 45 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, П. А. Т. с ЕГН [ЕГН] и А. П. Т . с ЕГН [ЕГН] да заплатят солидарно на П. Г. И. с ЕГН [ЕГН] и В. А. И. с ЕГН [ЕГН] следните суми: сумите от по 15 000 лв. (петнадесет хиляди лева), представляващи обезщетения за неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания от смъртта на сина им А. П. И., настъпила на 15.07.2013 г. вследствие противоправно поведение на двамата ответници при осъществяване на водолазна дейност; ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 17.07.2018 г. до окончателното им изплащане; както и сумите от по 7 629.11 лв. (седем хиляди шестстотин двадесет и девет лева и единадесет стотинки), представляващи обезщетения за забава на плащането на горните суми през периода 15.07.2013 г. - 17.07.2018 г.; като

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 11/10.02.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 567/2019 г. на Варненския апелативен съд, – в останалата част.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, П. А. Т. с ЕГН [ЕГН] и А. П. Т . с ЕГН [ЕГН] да заплатят следните суми: на П. Г. И. с ЕГН [ЕГН] – сумата 848.50 лв. (осемстотин четиридесет и осем лева и петдесет стотинки) и на В. А. И. с ЕГН [ЕГН] – сумата 619.38 лв. (шестстотин и деветнадесет лева и тридесет и осем стотинки), представляващи разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, П. Г. И. с ЕГН [ЕГН] и В. А. И. с ЕГН [ЕГН] да заплатят следните суми: на П. А. Т. с ЕГН [ЕГН] – сумата 7 017.89 лв. (седем хиляди и седемнадесет лева и осемдесет и девет стотинки) и на А. П. Терещенков с ЕГН [ЕГН] – сумата 5 209.27 лв. (пет хиляди двеста и девет лева и двадесет и седем стотинки), представляващи разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 и чл. 81 от ГПК, П. А. Т. с ЕГН [ЕГН] и А. П. Т . с ЕГН [ЕГН] да заплатят следните суми: по сметка на Варненския окръжен съд – сумата 1 810.32 лв. (хиляда осемстотин и десет лева и тридесет и две стотинки), по сметка на Варненския апелативен съд – сумата 905.16 лв. (деветстотин и пет лева и шестнадесет стотинки) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 920.17 лв. (деветстотин и двадесет лева и седемнадесет стотинки), представляващи държавни такси по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

на съдия Боян Цонев,

изразено при постановяване на решението

по гр. дело № 2017/2020 г. на ВКС, IV-то гр. отд.

Подписвам посоченото решение с особено мнение, тъй като не съм съгласен с единия от решаващите правни изводи и съображенията за него на мнозинството от съдебния състав, а именно – че по делото е установена пряка и непосредствена причинна връзка между смъртта на сина на ищците и установеното по делото противоправно поведение (бездействие) на ответниците. Относно този елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД изцяло споделям подробните съображения и извода на апелативния съд, изложени в мотивите към обжалваното въззивно решение, че такава пряка и непосредствена причинна връзка не е установена по делото – при провеждане на необходимото пълно главно доказване, което е в тежест на ищците. С оглед на това считам, че предявените по делото искове са неоснователни и следваше да бъдат отхвърлени, респ. – въззивното решение е правилно като краен резултат и следваше да бъде оставено в сила.

Съдия:

/Боян Цонев/