Съпричиняване при отнемане на предимство срещу автомобил с превишена скорост

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * съпричиняване * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди

12

РЕШЕНИЕ № 158
В ИМЕТО НА НАРОДА

гр. София, 22.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

при секретаря

като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 1208 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.
Касационният жалбоподател „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД чрез адв. А. М. обжалва решение № 27 от 07.02.2025 г. по гр.д. 253/24 г. по описа на Апелативен съд – Б., с което е потвърдено решение № 36 от 01.02.2024 г. по гр.д. 316/22 г., ОС – Сливен, с което касаторът е осъден да заплати сумите по частични искове от 30 000 лв. за всеки от правоимащите лица, част от вземания в размер от по 164 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди на Н. М. М. и Й. М. М., причинени болки и страдания от смъртта на техния баща М. М. в пътно-транспортно произшествие, настъпило на 22.09.2020 г., на път I-6, кв. 400 м, [населено място] – [населено място], на разклона за [населено място], общ. С..
Излага подробни съображения за нарушение на материалния закон, съгласно чл. 281, т. 3, пр.1 от ГПК относно определяне на точния размер на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, относно на всеки от претендиращите, както и нарушение на нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД относно определяне наличието на съпричиняване от пострадалото лице.
Подробно са въведени оплаквания относно наличието на необоснованост на решението съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК.
Счита, че водачът М., загинал при пътно-транспортното произшествие, не е изпълнил точно задълженията си при наличието на знак „стоп“, след спиране на стоп-линията, водачът да спре втори път на нивото на пътя с предимство, с цел да предостави добър изглед към приближаващите се автомобили, както и не бил изпълнил задължението да пропусне движещите се по пътя с предимство превозни средства. Твърди, че това задължение не е изпълнено от водача М.. Излага подробни съображения, че произшествието е настъпило в пътната лента на водача М.. Според касатора произшествието е станало пред втората пътна лента, която е за движение на автомобилите, идващи по посока на Д.. Автомобилът на Д. се движел изцяло в неговата пътна лента, като причината да я напусне е неправомерното навлизане отдясно на автомобила, управляван от М.. Моли да се отмени решението и изцяло да бъдат отхвърлени исковете.
Ответниците по касационната жалба Н. М. М. и Й. М. М. чрез адв. П. Т. оспорват касационната жалба. Отричат наличието на съпричиняване. Считат, че съдът правилно е приложил нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Твърдят, че пострадалият техен баща, загинал в резултат на неправомерните действия на водача Д., не е извършил действия, които да са неправомерни или съпричиняващи. Според ответниците, нямало данни М. да не е спрял на стоп-линията. М. бил поставен в невъзможност (не бил могъл и не бил длъжен), с оглед нормалната човешка преценка да знае или да предполага, че Д. се движи с неправомерните 153,7 км/ч и разстоянието от тях ще бъде изминато за много по-малко време, отколкото, ако същият се движи с правомерните 60 км/ч. Водачът Д. бил управлявал МПС с много над допустимата скорост. Считат, че следва да се остави в сила решението на съда, като се отрече наличието на съпричиняване.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
За да отхвърли възражението за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, направено от „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, който отговаря за установените противоправни действия на водача Д., в посоченото пътно-транспортно произшествие, въззивният съд е приел следния механизъм на пътно- транспортно произшествие. Свидетелят Д., управлявайки л.а. „Мерцедес Е 220 ЦД“, се движел направо, по двулентов път с предимство с ясно обозначена маркировка, като автомобилът, управляван от М., „Мерцедес Е 200“, бил „изскочил“ пред него и не спрял на стоп – линията, за да осигури предимство на идващите по този път. Д. отклонил автомобила в ляво. Следвало Д. да отклони автомобила си в дясно. С оглед заключенията на съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещото лице Ш., съдът е приел, че преди удара лекият автомобил, управляван от Д., се е движел със скорост от 153 км/ч, при разрешена 60 км/ч. Опасната зона за спиране била 125 м. Лекият автомобил, управляван от М., се е движел с 33 км/ч, в момента на удара. В момента на навлизането на лекия автомобил на М., водачът Д. завил с волана наляво, за да заобиколи създалата се опасност, като в този момент настъпва удара между двата автомобила. Ударът настъпил в насрещната лента за движение на автомобила, управляван от Д.. След удара лекият автомобил, управляван от М., продължава движението си напред и наляво като настъпва и втори удар в каменна ограда. В момента на потеглянето на лекия автомобил, управляван от М., Д. е бил на около 61 м., от мястото на удара, като в случай, че Д. се движи с 60 км/ч, е имал възможност да избегне удара.
Прието е, че съпричиняването не може да се предполага, следва да се докаже. Изхождайки от приетата установена фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че М. не е доказано да не е спрял на знака стоп. При многократно превишената скорост на движение на автомобила, управляван от Д., повече от два пъти над допустимата максимална скорост, е много вероятно М. да не е имал възможност въобще да възприеме автомобила, управляван от Д., като фактор, застрашаващ маневрата „завой наляво от път без предимство по път с предимство“. Извършените от Д. нарушения на правилата за движение по пътищата, са поставили М. в невъзможност да го възприеме като движещо се МПС по път с предимство. Освен това, фактор за настъпване на произшествието било и обстоятелството, че Д., след като е възприел автомобила на М., за да избегне удара не е следвало да завие наляво, т.е. към автомобила, управляван от М., следвало е да завие надясно, което било невъзможно, поради това, че е заобикалял друг автомобил, който автомобил е заемал дясната лента.
С определение № 89 от 13.01.2026 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд по поставения правен въпрос: Относно предпоставките за определяне на съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и съответствието му със задължителната и трайна практика на ВС и на ВКС: ППВС 17/63 г., решение № 24 от 21.02.2024 г. по т.д. 2224/22 г., ВКС, I ТО, решение № 50 136 от 27.02.2023 г. по т.д. 1445/21 г., ВКС, II ТО.
Съгласно задължителната практика на ВКС, т. 7 от ППВС 17/63 г., обезщетението за вреди при непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за настъпването им, като от значение е причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Съгласно т. 7 от Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк.д. 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, „съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно- транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Придобилият гражданственост термин „съпричиняване” е с по-тясно значение спрямо използвания в закона – „допринасяне за настъпването на вредите”. Същият илюстрира първата от посочените хипотези – допринасяне за настъпване на произшествието. Във втората хипотеза пострадалият не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай.“
Съгласно трайната практика на ВКС, изразена и в посочените по-горе решения, при определяне на основание за намаляване на обезщетението поради съпричиняване, на основание чл. 51 , ал. 2 от ЗЗД, от значение е да е направено в срок възражение за съпричиняване, като се конкретизират действията или бездействията, които са допринесли за настъпване на вредоносния резултат. Намаляването на определеното обезщетение за причинените от делинквента вреди, може да се основе само на категорични доказателства, събрани в процеса, че вредите не биха настъпили или не биха настъпили в същия обем и тежест. Необходимо е установяване на причинно-следствена връзка между поведението на увредения и вредите, заедно с преценка кои не биха настъпили или биха имали по-малък обем, брой, интезитет при личен принос. Предпоставките за намаляване на обезщетението са две – допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинно-следствена връзка между действието/бездействието и настъпилия резултат. Изводът за наличие на съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, следва да се основава само на доказани действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Приносът на пострадалия трябва да е довел обективно до съпричиняването чрез действие или бездействие, което винаги е противоправно и води до настъпване на вредоносния резултат. Съпричиняването е противоправно, но не е необходимо да е виновно, може да се изразява в поемане на риск от настъпване на вредоносни последици или необоснованото му игнориране. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и допуснатите нарушения от всеки от участниците, в причинна връзка с увреждането, за да бъде определен действителният обем на съпричиняване.
С оглед отговора на поставения правен въпрос по касационната жалба, настоящият съдебен състав намира следното:
По оплакването за неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд правилно е определил точния размер на следващите се обезщетения за неимуществени вреди на двамата ищци, деца на загиналия в пътно-транспортно произшествие. При установения факт на противоправност на поведение на водача Д. и механизъм на пътно-транспортно произшествие, съдът правилно е преценил всички факти, които са от значение за определяне на обезщетението по справедливост, съгласно посочената норма. Направена е преценка на начина на настъпване на увреждането, движението на загиналия и противоправността на деянието на извършителя. Оценено е, че семейната връзка между претендиращите като деца на загиналия в пътно-транспортното произшествие, е била много силна. Правилно са преценени специфичните семейни отношения като обективен факт, от значение за определяне на обезщетението, конкретно, че децата са отгледани от баща си с помощта на майка си, бабата на децата, след като майката на децата е напуснала семейството. Този фактор е засилил сплотеността между децата и техния баща. Установено е, че приживе пострадалият и децата му са били в непрекъсната връзка дори след като децата са започнали да живеят самостоятелно, търсили са се, имали ежедневна връзка по телефон и често били в бащиния си дом в С.. Семейството живеело при оказване на взаимна подкрепа. Бащата се радвал на успехите на децата си, спомогнал да бъдат образовани, като им е оказвал морална подкрепа, освен и издръжката им. Преценена е възрастта на бащата 58 г. към деянието, когато децата са били вече израснали и самостоятелни съответно на 33 г. и 31 г. С оглед на събраните доказателства е оценено, че претендиращите тежко са преживели смъртта на баща си, като липсва паталогично отклонение. Траурната реакция е протичала в норма, като няма невъзстановими последици и при двамата. Правилно е преценено с оглед датата на настъпване на произшествието 22.09.2020 г., както и икономическата обстановка в страната към този момент, израз, на която са нивата на застрахователно покритие, че точният размер на обезщетението за неимуществени вреди на всеки от претендиращите следва да е по 150 000 лв. Правилно е преценено, че не се следва по-голям размер на обезщетението. В случая обезщетението за неимуществени вреди е определено, като са взети предвид всички обективни факти. Поради това не може да се направи извод, че е налице основание за отмяна на решението на посоченото основание, чл. 281, т.3, пр. 1 от ГПК.
По отношение на въведеното основание за допуснато нарушение на материалния закон, на основание чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, изразяващо се в неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, с оглед отговора на поставения по делото правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е налице соченото касационно основание. Въззивният съд не е преценил правилно наличието на противоправно поведение от страна на загиналия участник в произшествието и причинно-следствената връзка между неговото поведение към противоправния резултат. Съгласно разясненията в посоченото Постановление на Пленума на ВС № 17/63 г., т. 7 и Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк.д. 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, т. 7 приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен.
В отклонение от задължението си да прецени възражението за съпричиняване въз основа на действителното съдържание на правната норма, въззивният съд не е преценил поведението на пострадалото лице. Въззивният съд е следвало да обсъди въведеното възражение за съпричиняване, мотивирано като са описани от ответника действия, които били допринесли за настъпване на вредоносния резултат – пострадалият не е спрял на знак стоп, навлязъл е в пътното кръстовище и е отнел предимството на движещия се по пътя с предимство. Въззивният съд е следвало да съобрази обективните факти, установени в процеса, за да може да направи правилна преценка на предпоставките, предвидени в чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Въпреки че правилно е преценено, че лекият автомобил, управляван от Д. се е движел по път с предимство, означен със знак Б3 - „път с предимство“, като преди този знак имало поставен знак В 26 „Забранено е движението със скорост, по-висока от означената“ - 60 км/ч и указателна табела Ж 6, указваща посоките към населените места на приближаваното кръстовище, както и че на пътя, в посока [населено място] - [населено място], е имало ясно видима хоризонтална маркировка и знак Б2 „Спри! Пропусни, движещите се по пътя с предимство!“, въззивният съд не е възприел правилно установения със заключението в допълнителната експертиза, т. 4.5., факт, че разстоянието между двата автомобила, когато автомобил „Мерцедес Е 200“ е бил на стоп-линията и автомобил „Мерцедес Е 220 ЦД“, движещ се по път с предимство, е бил на разстояние 169,85 м. от другия автомобил. Действително, от значение е скоростта, с която се е движил делинквента преди произшествието 153 км/ч. и преценката за противоправността на неговото поведение, извършена от въззивния съд е правилна. С оглед въведеното възражение за съпричиняване и описаните конкретно противоправни действия на пострадалото лице, от значение е преценката налице ли е противоправно поведение на водача на лекия автомобил, управляван от пострадалото лице, като тази преценка следва да се извърши спрямо фактите, осъществени от него и релевантни за преценка на неговото поведение спрямо предписанията в нормите на Закона за движението по пътищата. Пострадалият се е движил по път без предимство. Установен е фактът, че този водач е спрял на стоп-линията, където е бил длъжен да спре, тъй като напуска път без предимство и следва да пресече път с предимство, означен със знак Б 3. В същото време, въззивният съд не е отчел, че между двата автомобила е имало разстояние от 169,85 м. когато водачът на автомобил „Мерцедес 200“, М., е бил на „Стоп-линията“. Липсата на тази преценка обосновава извод, че решението на въззивния съд, в тази част е необосновано.
Освен посоченото разстояние за определяне наличието на съпричиняване, от значение е цялостният механизъм на пътно-транспортно произшествие. От значение за определяне на механизма на пътно-транспортно произшествие е скоростта на водача на лек автомобил „Мерцедес Е 220 ЦД“, 153 км/ч, както и скоростта към момента на удара 122 км/ч. и липсата на спирачни следи. Относно мястото на удара, съобразно установените следи и находки, то е в зоната на продължението на лентата за завиване наляво и спрямо платното на 8,2 м., западно от напречната мерна линия и на ниво от 4,5 м. до 6 м. вляво, от дясната граница на дясната лента на платното за движение. С оглед положението на автомобилите след произшествието, вещото лице е направил извод, че изминатото разстояние при даденото ускорение на масовия център и съгласно получената скорост на автомобила в момента на удара от 9,11 м/с, е 8 м. Разстоянието от стоп линията до геометричното разположение на предния габарит на автомобила „Мерцедес Е 200“ към мястото на удара е 11,5 м. С оглед тези данни е обоснован от вещото лице извод, че водачът на л.а. „Мерцедес Е 200“, бил спрял преди стоп линията. Времето на изминаване на разстоянието е 4,42 секунди. Водачът Д. би имал техническа възможност да спре преди мястото на удара при скорост от 60 км/ч, с аварийно спиране. При еднакви действия на водача Д. от около 61 м при създадената опасност от навлизане на автомобила на водача М. при опасна зона около 39 м. би спрял преди мястото на удара.

Съгласно чл. 45, ал. 2, вр. чл. 46, ал. от ППЗДвП пътен знак Б 3, указва на водачите на пътни превозни средства, че са длъжни да спрат на "стоп-линията", очертана с пътна маркировка, или ако няма такава - на линията, на която е поставен знакът. Преди да потеглят отново, водачите са длъжни да пропуснат пътните превозни средства, които имат предимство. Предвиденото поведение за водачите, които се движат по път без предимство включва задълженията както спиране на стоп-линията, така и да пропуснат пътните превозни средства, които се движат по означения със знак „Б3“ и имат предимство.
В настоящия случай е установено, че водачът М., който се движи по път без предимство, е изпълнил задължението си да спре на стоп-линията. Въпросът е налице ли е било задължение да пропусне движещия се автомобил по пътя с предимство и ако това е така, дали е изпълнил това задължение. Настоящият съдебен състав намира, че в хода на процеса се установи, че разстоянието между двата автомобила, когато пострадалият е бил спрял на стоп-линията, е било 169,85 м. С оглед движението на водача Д. по път с предимство, настоящият съдебен състав намира, че водачът М. е бил длъжен да пропусне движещия се по път с предимство лек автомобил. Той е имал задължение да прецени дали е налице опасност от настъпване на пътно-транспортно произшествие. Движението на водача Д. е било с изключително превишена скорост, което е извършено в нарушение на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП. При установената скорост на движение на водача Д., 152 км/ч, 122 км/ч към момента на удара, сблъсъкът може да настъпи за 2,4 секунди, след като водачът М. потегли. Обясненията на вещото лице в открито съдебно заседание на 15.01.2024 г., че е много трудно да се прецени с каква скорост и на какво разстояние са автомобилите, които се движат отляво или отдясно на него, когато възприемащият водач е с много ниска скорост или в покой, не могат да изключат извода, че съгласно чл. 46, ал. 2 и чл. 50, ал. 1 от ЗДвП водачът на движещия се лек автомобил, който следва да съобрази движението си със знак Б 3, е бил длъжен да съобрази приближаващото се, движещо се по път с предимство превозно средство, независимо от неправомерното поведение на последния. Настоящият съдебен състав счита, че с оглед посочените норми, се утвърждава правилото, че водачите на движещите се по път без предимство превозни средства, са длъжни да съобразят поведението си с водачите, движещи се по път с предимство. Сочената от вещото лице изключителна трудност за преценка затвърждава така посочените законови изисквания и обяснява защо са налице тези нормативни задължения да бъдат пропуснати движещите се по пътя с предимство. Потвърждение на този извод е и наличието на създаденото правило с чл. 5, ал. 1 от ЗДвП, съгласно което всеки от участниците в движението по пътищата има задължение с поведението си да не създава опасности и пречки за движението, не трябва да поставя в опасност живота и здравето на хората и да причинява имуществени вреди. Следователно водачът М. е извършил неправомерно деяние, като не е съобразил движението на автомобила, управляван от Д. и не е осигурил предимство на същия, като по този начин не е изпълнил и задължението си да не създава опасности за движението. Потегляйки, без да пропусне движещия се по път с предимство водач на автомобил, е извършил нарушение на посочените правни норми, следователно деянието му е противоправно. В случай, че не би потеглил, съобразявайки наближаващото превозно средство, не би настъпил удара. Задължението съществува като при установеното разстояние между спрелия на стоп-линията водач и приближаващия се Д. е имало видимост на разстояние 169,85 м. Това разстояние действително би било достатъчно да премине безпрепятствено и осигурявайки предимство водачът М., ако водачът Д. не бе нарушил изискванията на чл. 21, ал.1 от ЗДвП и бе управлявал автомобила си със скорост от 60 км/ч, съгласно забраната сочена от знак В 26. Въпреки това, поведението на водача М., свързано с неизпълнение на изискването да се съобрази с приближаващо се превозно средство, изчакване на приближаващите превозни средства по пътя с предимство, е противоправно и в причинна връзка с настъпилата вреда. Действително водачът Д., е могъл да избегне удара, ако би направил маневра на дясно, което означава, че освен допуснатото нарушение на посочените правила и субективните му действия са причинили пътно-транспортно произшествие. При преценка на всички действия на водача Д. – допуснатото нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, както и субективните му действия да отклони лекия автомобил не в правилна посока, следва да се приеме, че поведението му е основна причина за настъпване на пътно-транспортното произшествие и причинения вредоносен резултат. Въпреки това неизпълнението на посочените правила от страна на водача М. е в причинно-следствена връзка с противоправния резултат. При спазване изискванията за осигуряване на предимство, противоправен резултат би могъл да не настъпи. Настоящият съдебен състав извърши преценка на противоправните действия на двамата водачи, съпостави ги и намира, че действително поведението на водача Д. е допринесло повече в комплекса от причини, довели до пътно-транспортното произшествие. Предвид единствено неизпълнение на задължението да не потегля, преди да се увери, че е безопасно за движението, неизпълнението на задълженията от водача М., в по-малка степен е допринесло за настъпване на противоправния резултат. Този принос следва да се определи в размер на 20 %.
Ищците са заявили плащане на обезщетение в размер на по 30 000 лв. за всеки, представляващи част от вземане в размер на 164 000 лв. Сумите се претендират като се отчете извършеното извънсъдебно плащане на суми по 36 000 лв., с което е намалено следващото се според ищците обезщетение за причинените им неимуществени вреди в размер на 200 000 лв. Предвид изложените по-горе съображения, че на всеки от ищците се дължи заплащане на обезщетение в размер на 150 000 лв., на основание чл. 52 от ЗЗД, за да се определи размерът на вземанията, съдът намира, че всяко от определените обезщетения на претендиращите лица следва да се намали, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, с 20 % или на всеки се дължат по 120 000 лв. С оглед изплатените обезщетения от застрахователя от по 36 000 лв., следва да се приеме, че застрахователят дължи обезщетения в размер на 84 000 лв. Следователно всеки от ищците има право на вземане в посочения размер и претенцията за частично заплащане на обезщетение, на основание чл. 432, ал.1 от КЗ, по 30 000 лв., е основателна Поради това, че е верен крайният извод на въззивния съд, предвид частично предявените искове, настоящият съдебен състав намира, че следва да остави в сила решението.
При този изход на делото пред касационната инстанция, на ответниците по касационната жалба, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да се присъдят направените по делото разноски. Съгласно представените списъци, на основание чл. 80 от ГПК, всеки от ответниците е направил разноски в размер на по 2 500 лв., представляващи адвокатски възнаграждения. Видно от представените договори за правна защита и съдействие и Н. М., и Й. М., са заплатили в брой на адвокат Т. адвокатско възнаграждение за представителство при касационно обжалване на решението на въззивния съд. Следователно разноските са реално извършени и подлежат на възмездяване. На основание чл. 4 от ЗВЕРБ следва да се присъди сумата от 1 278,23 евро.
Така мотивиран ВКС

Р Е Ш И

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 27 от 07.02.2025 г. по т.д. 253/24 г. по описа на Апелативен съд – Б..
ОСЪЖДА „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК 12171840, [населено място], [улица] да заплати на Н. М. М., ЕГН [ЕГН] и Й. М. М., ЕГН [ЕГН] в размер на по 1 278,23 евро (с равностойност 2 500 лв.), представляваща направените разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: