Определяне на обезщетение за незаконно обвинение срещу бивш заместник-кмет

Текстът на акта

Ключови фрази

1

Р Е Ш Е Н И Е

№50072

гр.София,23.06.2023г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ:МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря Райна Стоименова, като разгледа докладваното от съдия Петкова гр. дело № 2418 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

С определение № 50085/21.02.2023г. е допуснато касационно обжалване на решение № 36/28.03.2022 г. по в.гр.д.№71/2022г. по описа на Апелативен съд Пловдив в частта по предявения от И. И. А. срещу Прокуратурата на Р България иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, по поставените от страните въпроси за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка.

Касаторът ищец И. И. А. иска отмяна на обжалваното решение в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над 75 000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева и присъждане на тази разлика. Твърди, че в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано съдът е приел, че липсва връзка между незаконното обвинение и влошаване на здравословното му състояние, изразяващо се в преминаване в инсулиновозависима фаза на диабетно заболяване. Сочи, че неправилно не бил отчетен фактът на обективна невъзможност да поднови активната си кариера в резултат на обвиненията, а в недостатъчна степен били отчетени следните фактори: броя на обвиненията и тежестта им, заеманата от ищеца длъжност, проведените процесуално – следствени действия, медийното отразяване на случая, промяната в начина на живот и края на професионалната му кариера.

Касаторът ответник Прокуратура на Р България иска отмяна на решението в частта, с която искът е уважен. Заявява, че не са доказани в цялост заявените за репарация вреди, а присъденото обезщетение не съответства на естеството и интензитета на засягане на личния живот на ищеца от наказателното преследване, и е в завишен размер спрямо присъжданите в аналогични ситуации ( р. № 25/11.02.2014г. по гр.д.№ 5302/2013, ВКС, ІІІ ГО; р.№ 115/05.04.2012г. по гр.д.№ 593/2011г., ВКС, ІVГО и р.№ 186/20.06.2013г. по гр.д.№ 30/2013г., ВКС, ІІІ ГО).

Страните взаимно оспорват жалбите си.

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, е налице задължителната практика на ВС - ППВС № 4/23.12.1968г. и ВКС - ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основана на нея трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК , която следва да намери приложение към настоящия спор. Според същата, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна, включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността и начина на развитие на наказателното производство, медийното му отразяване , вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство, дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу ищеца, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му, като в тази връзка следва да бъде съобразено и дали обвиняемият е заемал длъжност при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявал работа, свързана с отговорности в публичен интерес. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално; при съпоставка на относимите обстоятелства, без да се отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други; трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането и при определянето му следва да се отчита, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния й субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, а тя не може да бъде източник на обогатяване за последния. Справедливостта изисква също така сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

По същество на касационните жалби:

Установено е от доказателствата по делото, че: Образуваното срещу ищеца наказателно производство е по обвинения за четири длъжностни престъпления, три от които – тежки; по три от обвиненията ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, а едното обвинение е прекратено; наказателното преследване е продължило общо 5 години 3 месеца и 18 дни в периода август 2012г. - 2017г.; ищецът е бил задържан за 72 часа, търпял е мярка за неотклонение „парична гаранция“, бил е отстранен по реда на чл. 69 НПК от заеманата длъжност – „заместник кмет“ на [община] ; задържането на ищеца от полицейските органи е било показно, а то, както и обвинението, са били широко медийно отразени; ищецът е с чисто съдебно минало.

Неоснователно е оплакването на ответника за нарушение на процесуалните правила при установяване на заявените за репарация обичайни неимуществени вреди. Това са тези вреди, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията, едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Обичайните вреди не подлежат на формално доказване, тъй като причинната им връзка с незаконното наказателно преследване е очевидна. Пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. В тази връзка, независимо от позоваването на събраните по делото гласни доказателства и изготвеното заключение на СПЕ, изводът на въззивния съд за доказаност на обичайните вреди е правилен.

При условията на пълно главно доказване ищецът следва да се установи вредите, извън обичайните, "специфичните" такива, каквато е заявената по делото конкретна болестна проява - инсулиновозависима форма на диабет. Правилно въззивният съд е приел, че ищецът не е провел главно доказване на тази вреда. Основният спорен по делото въпрос в тази връзка е бил кога ищецът е започнал прием на инсулин – преди 17.08.2012г., когато е привлечен като обвиняем или след тази дата. Относимите към този въпрос доказателства са показанията на св.А., съпруга на ищеца, според които, за „преддиабетното състояние“ на последния той е пиел хапчета, но близо два месеца след обвинението състоянието му се е влошило и след като посетил лекар, му било предписано лечение с инсулин, както и заключението на СМЕ на д-р И., в което, като е обсъдена наличната по делото медицинска документация, е прието, че преминаването към инсулиновозависим диабет е станало в периода 2006 - 2012г., без да може да се посочи конкретна дата в този период. В съдебно заседание на 22.06.2021г. вещото лице И. изрично е заявило, че преминаването на заболяването от една в друга форма е процес, който не може да бъде фиксиран като дата, а от медицинската документация категорично се налага извод, че ищецът отдавна ( още 2006г.) е имал необходимост от преминаване към инсулин. Посочените доказателства не си противоречат, в какъвто смисъл е оспорването на ищеца. Показанията на св. А. касаят момента, от който ищецът е започнал да ползва инсулин (два месеца след обвинението), а не този, в който заболяването е преминало в инсулиновозависима форма. Както изяснява в.л. И. това са различни обстоятелства, защото преминаването към тази форма е процес и той не може да бъде фиксиран. Няма основание да не се кредитира заключението на в.л И., че необходимостта от прием на инсулин е възникнала при ищеца много преди 17.08.2012г. Или инсулиновозависимата форма на заболяването на ищеца се е проявила преди началото на наказателното преследване, което изключва причинно следствената връзка между двете, а обстоятелството кога ищецът фактически е започнал да приема инсулин, само по себе си остава ирелевантно, както за диагнозата, така и за тази връзка.

Ищецът е психически здрав, но е понесъл тежко обвиненията. Към момента на прегледа от вещото лице психолог ищецът още преживява репутационните вреди, чувства се непълноценен и има поведение на травмиращо преживял несправедливост. Наказателното производство е било причина за отстраняване от длъжност на ищеца по реда на НПК, а наказателното преследване и широкото му медийно отразяване по злепоставящ ищеца начин е попречило за реализацията на същия в сфера на дейност, свързана с обществена отговорност, където базово е необходима добра обществена репутация. Няма данни обаче наказателното производство да е попречило на професионалната кариера на ищеца. Длъжността, която е заемал – „заместник кмет“ на [община], е политическа, не е професионално обусловена, а е останало неустановено по делото наказателното преследване да е препятствало реализацията на ищеца предвид образованието му или знанията и способностите му в конкретна професионална област. В тази връзка оплакването на ищеца, че въззивният съд не е съобразил/ оценил като фактор по чл. 52 ЗЗД „края на професионалната му кариера“, както и последвалата го финансова нестабилност, е неоснователно.

На медийното разгласяване на повдигнатото срещу А. обвинение не може да бъде отдавано еднозначно и прекомерно значение, тъй като отзвукът в обществото и в медиите е обективно следствие и от заеманата от ищеца публична длъжност на заместник кмет, а „вината“ на Прокуратурата на Р България за медийното отразяване на наказателното производство е ирелевантна, защото отговорността на Държавата в случая е обективна и има обезщетителен характер.

Нито едно от посочените в касационната жалба на ответника решения не е разкрива сходство с настоящия казус, поради което присъдените с тях обезщетения нямат отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД по настоящото дело.

Предвид изложеното, оплакванията в касационната жалба на ищеца за занижен размер на обезщетението са неоснователни, а касационната жалба на Прокуратурата на РБ е частично основателна. В случая, без да се отдава изолирано или прекомерно значение на някои от факторите по чл. 52 ЗЗД, обезщетението следва да бъде определено при превес на тези, обосноваващи по – нисък размер, които са: разумната продължителност на наказателното преследване с оглед фактическата му сложност, броя и вида на обвиненията и обвинените лица; най–леката мярка за неотклонение - „подписка“; обичайния характер на понесените вреди и неповлияването на професионалната сфера на ищеца от наказателното преследване, над факторите, обосноваващи по-висок размер на обезщетението, които са: броя и тежестта на обвиненията; задържането за 72 часа; показността на задържането и широкото медийно отразяване на наказателното преследване; интензитета на засягане на личната и обществена сфера на ищеца; чистото съдебно минало на ищеца. Съпоставката на двете групи фактори, при съблюдаване на обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта и на принципа, че репарацията не може да бъде източник на обогатяване, мотивират настоящата инстанция да занижи присъденото от въззивната инстанция обезщетение за неимуществени вреди на 45 000 лева.

Съдът не обсъжда довода на касатора ищец за необходимост от отчитане на инфлацията при определяне размера на обезщетението. Като изтъкнат едва в хода по същество, той е извън оплакванията по касационната жалба и съответно е недопустим предмет на разглеждане в настоящото производство.

Така мотивиран и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 36/28.03.2022г. по в.гр.д.№71/2022г. по описа на Апелативен съд Пловдив в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение, е осъдена Прокуратура на РБ да плати на И. И. А. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления, за едно от които наказателното производство по пр.пр.№ 2316/2013г. по описа на Окръжна прокуратура Пловдив е прекратено с постановление от 27.01.2015г., а за останалите е постановена оправдателна присъда по нохд № 1259/2013г., по описа на Окръжен съд Пловдив, за разликата над 45 000 лева до 75 000 лева И ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ предявения от И. И. А. ЕГН [ЕГН], съдебен адрес адв. Т. К., [населено място], [улица], Дом В. Л., ет.2, стая 2, срещу Прокуратура на Р България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления за разликата над сумата 45 000 лева до сумата 75 000 лева.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 36/28.03.2022 г. по в.гр.д.№71/2022г. по описа на Апелативен съд Пловдив в останалата обжалвана част, с която искът чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления е уважен до размер от 45 000 лева и е отхвърлен за разликата над 75 000 лева до 150 000 лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: