Отговорност на шофьор при несъобразена скорост и прегазване на пострадал на пътя

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * материална незаконосъобразност * явна несправедливост на наказанието * Причиняване на смърт в транспорта по непредпазливост * съдебно-медицинска експертиза * автотехническа експертиза * случайно деяние

8

Р Е Ш Е Н И Е

№.90

София, 30 юли 2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

МАРИЯ МИТЕВА

при участието на секретаря Невена Пелова

и прокурора от ВКП Галина Стоянова

след като разгледа докладваното от съдия Д. Атанасова н.д. № 276/21г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на адв.Ж.Н., защитник на подсъдимия А. М. О. срещу въззивно решение на Апелативен съд – Бургас, постановено по внохд № 163/20г.

В жалбата са релевирани касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК - нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. Исканията, които се правят в условията на алтернативност са за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или за намаляване размера на наказанието с приложението на чл.55 от НК.

В съдебното заседание пред касационната инстанция, защитата на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Твърди, че неправилно “решаващите мотиви” на въззивния съд, за да приеме виновното поведение на подсъдимия се базират на обстоятелството, че тялото на пострадалия е предвидимо препятствие, от което се извежда нарушение на чл. 20 от ЗДвП. Изразява становище, че от момента, в който подс.О. е имал обективна възможност да възприеме обективните находки на пътя - парчета от фарове, пластмасови парчета и др., и да намали скоростта, тялото на пострадалия Т. е било вече в опасната зона на спиране, и ударът е бил неизбежен. Счита, че е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Алтернативно моли за приложението на разпоредбата на чл. 55 от НК и намаляване размера на наложените на подзащитния му наказания.

Подсъдимият А. О. поддържа становището на защитника си.

Частният обвинител, редовно призован за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явява. Повереникът му адв. М. Б. намира жалбата за неоснователна. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, като наложеното наказание е съобразено с личността на извършителя и с тежестта на извършеното престъпление. Акцентира върху обстоятелството, че тялото на пострадалия е било на самото платно, на равно, видимо място, като Т. не е изскочил внезапно на пътя, поради което твърденията на защитника, че пострадалият не е бил предвидимо препятствие, са неоснователни. Моли решението на Апелативен съд - Бургас да бъде потвърдено, както и да бъдат присъдени в полза на частния обвинител, направените от него разноски.

Представителят на ВКП пледира за оставяне в сила на въззивното решение, тъй като същото е правилно и законосъобразно. Изразява становище, че законът е приложен правилно и с атакуваното решение е даден отговор на въпроса защо деянието не е случайно по смисъла на чл.15 от НК. Във връзка с размера на определеното наказание счита, че същият е определен към минимума на предвиденото в закона, поради което не е налице основание за коригирането му.

Подсъдимият моли да бъде оправдан или да му бъде намалено наказанието.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК , намери следното:

С присъда № 4 от 10.02.2020 г. , постановена по нохд №350/19 г., Окръжен съд – Сливен е признал подсъдимия А. М. О. за виновен в това, че на 23.01.2017г. на Автомагистрала „Тракия“, в посока Бургас – София, км. 261, на територията на [община], при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил марка „Ф.“, модел „К.“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение, визирани в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, като не съобразил скоростта на движението си с конкретните условия на видимост и не спрял при възникване на опасност за движението, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на Д. Г. Т., поради което на основание чл. 343, ал.1 б. „в“ вр. чл. 342, ал.1 от НК и чл. 54 НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК било отложено за изпитателен срок от три години.

На основание чл. 343Г от НК съдът е лишил подсъдимия от правото да управлява моторно превозно средство за срок от две години.

Съдът се е произнесъл по деловодните разноски, тези направени от частния обвинител и веществените доказателства.

С въззивно решение № 165 от 08.01.2021г. , постановено по внохд № 163/20г., Апелативен съд – Бургас е потвърдил първоинстанционната присъда по описа на ОС – Сливен.

Касационната жалба на подсъдимия е допустима, но разгледана по същество се явява неоснователна.

Във връзка с пределите на касационната проверка е необходимо да бъде посочено следното: по отношение заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК в жалбата се излагат доводи от стр.2 до стр.6, но съдържанието/освен, че не е систематизирано/, преобладаващо сочи на аргументирани лични оценки на защитника относно установеността на определени факти и собствен коментар на експертните заключения. Необосноваността не е касационно основание. Частично аргументите могат да бъдат разгледани през призмата на оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение при оценката на доказателствената съвкупност и по-точно досежно съдебномедицинските и автотехнически експертизи. Друга част от изложението, досежно посоченото касационно основание касае правна проблематика и по-точно въпроси относно приложението на материалния закон, като например дали тялото на пострадалия е било предвидимо препятствие на пътя, дали е налице случайно деяние, дали скоростта на движение на лекия автомобил, управляван от подсъдимия е съобразена по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗДвП. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК е категорично заявено и ясно аргументирано.

В принципен аспект ВКС не разполага с компетентност да се намесва и да подменя вътрешното убеждение на съда по фактите. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В случая, контролираната инстанция е мотивирала прецизно и с необходимата задълбоченост становището си за кредитиране заключенията на комплексните СМЕ и АТЕ, приемайки, че същите са обосновани, изчерпателни и достоверни, като не е установила те да страдат от пороци, които да обосноват необходимост от назначаването на повторни такива. Експертните заключения и устните разяснения на вещите лица са анализирани от контролирания съд изключително подробно, като не е пренебрегната значимостта им по всички въпроси от предмета на доказване. Не се споделя оплакването на защитата, че приетият механизъм на причиняване смъртта на пострадалия, и по-точно досежно позицията, в която се е намирало тялото на Т. преди прегазването му, са резултат от “нагласяване” на заключението, както и затова, че липсва описание на всички констатирани увреждания. Тези възражения са били направени и пред апелативния съд, който мотивирано е отговорил, възприемайки ги за неоснователни. Настоящата инстанция изцяло споделя изложената аргументация и не се налага да я повтаря. Контролираният съд не е допуснал нарушения в дейността си по оценка на СМЕ, посочена като “колективна повторна”, но имаща характер на допълнителна такава по смисъла на чл.153 от НПК. Кредитирал е експертното заключение, тъй като същото е базирано не само на първоначалните данни от огледа на местопроизшествието, а и на последващите нови обективни данни, събрани в хода на разследването, които не са били известни към момента на изготвяне на единичната СМЕ. Аргументирано въззивният съд е отговорил на възраженията на защитата за противоречията в експертните заключение досежно механизма на причиняване на смъртта на пострадалия. Изяснен по категоричен начин е въпросът за положението на тялото на Т. на пътното плътно към момента на прегазването му от автомобила, управляван от подс.О., което е довело и до настъпване на леталния изход. Касателно причината за смъртта и двете експертизи дават еднозначен отговор, че се дължи именно на прегазването. Самите експертите са дали обяснения за причините, поради които е настъпила промяна в позицията им относно положението на тялото на пострадалия, а именно обема данни, с които са разполагали към момента на изготвяне на съответното заключение. Споделя се становището на долната инстанция, че категоричността на всяка експертиза се предпоставя от данните по делото, с които експертът е разполагал. Именно обстоятелства, новоустановени след изготвяне на единичната експертиза, са наложили назначаването на допълнителна такава, а не повторна/поради необоснованост на първата/. Също така е необходимо да се посочи, че вещите лица с категоричност установяват, че към момента на преминаване на автомобила върху тялото на пострадалия, последният е бил жив и всички увреждания от прегазването са причинени приживе, както и, че се причинени само от лекотоварния автомобил “Ф.”, управляван от О.. По тялото на пострадалия не са констатирани послесмъртни наранявания. Оплакването на защитата във връзка с липсата на описание на кръвонасяданията в съдебномедицинските експертизи, не обоснована порочност на този способ за доказване, както твърди защитата. В хода на устните разяснения вещите лица са изложили причините, поради които не са описали всяко отделно кръвонасядане и са аргументирали тезата си за тяхното наличие, а именно установените тежки наранявания в различни области на тялото/ръце и крака/, изразяващи се в множество фрактури, което е достатъчно за извод, че в съответните области са налице кръвонасядания. Неоснователни са твърденията на защитата за “нагласяване” на експертните заключения и опороченост на СМЕ с аргументи за непоследователност и промяна в позицията на експертите във връзка с приетото “прегазване” на пострадалия. Споделя се становището на контролирания съд по този въпрос, че достатъчно ясно вещите лица са посочили, какво визират в използвания от тях термин “прегазване” – прекарване на тялото на пострадалия под автомобила, при което са причинени описаните в експертизите травматични увреждания, а не преминаване на гумите на автомобила през части от тялото. Това не води до каквато и да било неяснота за причината за смъртта и по-точно досежно установеността на причинната връзка между поведението на подсъдимия, управляващ МПС и настъпилия вредоносен резултат.

При изложените съображения, неоснователни са твърденията на защитата относно оценката на СМЕ като способ за проверка и събиране на доказателства.

Извън горната конкретика, относно доказателствената дейност на въззивния съд следва общо да се посочи, че събраната доказателствена маса е проверена и оценена при спазване на изискванията на НПК , като не са допуснати нарушения на разпоредбите на чл.13 , чл.14 и чл.107 от НПК . Дадената оценка на доказателствата и доказателствените средства е с оглед на действителното им съдържание, без да е налице недооценяване, надценяване или подценяване на което и да било от тях. Приетата фактическа обстановка е резултат от вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства.

По отношение на материалния закон:

Касационната инстанция не констатира допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК, за да бъде ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия А. О. за извършено от него престъпление по чл. 343, ал.1, б.„В“ вр. чл. 342, ал.1 от НК.

Доводите и възраженията на защитата, свързани с упрек към изводите на апелативния съд относно съобразената скорост, с която О. е следвало да управлява автомобила, това дали легналият пострадал на пътното платно е бил предвидимо препятствие, са поддържани и пред долната инстанция, като са получили надлежен отговор, подробно аргументиран, с който настоящият състав се солидаризира и не намира за необходимо да ги коментира отново.

Също така, не може да бъде споделено виждането на защитата, че настъпилото ПТП, причинило смъртта на Т., е резултат на случайно деяние, поради което липсва виновно поведение на подсъдимия и той следва да бъде оправдан на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК . Първото условие, според чл.15 от НК за невиновно поведение е задължението водачът да се съобрази с определени предписания на правилата за движение при управление на МПС, за да не е длъжен да предвижда настъпването на възможни общественоопасни последици. Следващо условие за приложението на чл.15 от НК е да са налице обстоятелства, при които водачът да е бил поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати общественоопасните последици.

В принципен аспект, водачите на МПС са длъжни да наблюдават постоянно и всеобхватно пътната обстановка, като при обективна възможност за своевременно възприемане на участник в движението и непредприемането на нормативно предписаните мерки, носят отговорност за последвалите съставомерни последици, независимо от приноса на пострадалия. С оглед на събраните по делото доказателства и установената фактическа обстановка е несъмнено, че подсъдимият е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП . Избраната от него скорост на движение от 110 км/ч., не е била съобразена с разстоянието на видимост, осветено от късите светлини на фаровете на превозното средство, на което разстояние той безопасно е могъл да спре. При тази скорост опасната зона за спиране от 171 метра е по-голяма от разстоянието, на което той обективно е могъл да възприеме лежащото на пътя тяло на пострадалия в зоната, осветена от късите светлини на превозното средство – около 70м. При конкретната пътна обстановка и условия на видимост, скоростта с която е следвало да се движи според комплексната АТЕ, за да избегне удара с тялото на пострадалия е била 63 км/ч. Също така, значително преди мястото на удара на пътното платно е имало разпръснати обекти от самокатастрофиралия автомобил на пострадалия, които О. е могъл да възприеме в зоната на осветеност от късите светлини, както и е могъл да възприеме габаритите на л.а. “Х.”, намиращ се в аварийната лента. Всичко това е налагало намаляване на скоростта на движение от страна на водача О..

От изложеното е видно, че подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати ПТП, поради което не може да претендира, че не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Възможността да се ползва от нормата на чл.15 от НК и да бъде оправдан би съществувала само в случай, че той е управлявала автомобила правомерно.

По отношение на явната несправедливост на наложеното наказание:

Неоснователни са оплакванията за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания. Твърди се, че съдът при индивидуализацията на наказанията не е отчел наличието на многобройните смекчаващи вината обстоятелства, като се акцентира на съпричиняването от страна на пострадалия.

Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции.

Апелативният съд вярно е отчел следните смекчаващи обстоятелства: чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, трудова ангажираност и социален статус, критичното му отношение към извършеното и съдействието на органите на разследването.

По отношение на отегчаващите обстоятелства е необходимо да се посочи, че оценката, дадена от двете инстанция на данните относно санкционирането на подсъдимия по административен ред, за предходно извършени нарушения на ЗДвП, е правилна. Също така, изцяло се споделя становището на въззивната инстанция по подробно изложените мотиви затова, че поведението на подсъдимия след деянието – непредприемането на мерки от негова страна за предотвратяване опасността за следващите участници в движението, не го характеризира в негативен план.

При определяне на наказанието не е пренебрегнато предхождащото неправомерно поведение на пострадалия Т., който в резултат на загуба на управление на л.а.“Х.“ е реализирал ПТП, с което е създал опасност за останалите участници в движението. Значението на това обстоятелство, разкриващо особеностите на конкретната пътна ситуация е вярно оценено, поради което неоснователни са възраженията на защитата по този въпрос.

Правилно наказанието е индивидуализирано при предпоставките на чл.54 от НК при значителен превес на смекчаващите вината обстоятелства. Не са налице основанията за приложение на чл. 55 от НК – не се констатират обстоятелства, които да бъдат определени като изключителни или многобройни смекчаващи наказателната отговорност на подс.О., както не е налице и втората кумулативна предпоставка, а именно и най-лекото предвидено в закона наказание, да се явява несъразмерно тежко.

Наложените на подсъдимия наказания – лишаване от свобода за срок от две години с приложението на чл. 66 от НК и лишаване от право да управлява МПС за срок от две години, не разкриват признаците на явна несправедливост, като същите са съответни на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК .

Този състав следва да се произнесе по направените от частния обвинител разноски пред настоящата инстанция, които са в размер на 1000лева за адвокатско възнаграждение и изрично е поискано тяхното присъждане. При тези данни и с оглед признаването на подс.О. за виновен, на основание чл.189 от НПК той следва да бъде осъден да заплати на частния обвинител направените от него разноски в горепосочения размер.

С оглед изложеното, въззивното решение на Апелативен съд – Бургас следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 165 от 08.01.2021г., постановено по внохд № 163/2020г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

Осъжда подсъдимия А. М. О. да заплати на частния обвинител Г. Т. направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1000лева.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: