Потвърждаване на осъдителна присъда за въоръжен грабеж в особено големи размери

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на движима вещ в особено големи размери, ако деецът е бил въоръжен * опасен рецидив * поемно лице * оглед * прочитане на свидетелски показания * особено големи размери * право на справедлив процес * провеждане на тайно съвещание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 212

Гр. София, 04 април 2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ДАНИЕЛ ЛУКОВ

при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП РОСИЦА СЛАВОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1046/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационен протест на прокурор в Апелативна прокуратура-Пловдив, по лични касационни жалби на подсъдимите В. Т. А. и чрез служебно назначения му защитник адв. Г. П., на подсъдимия Д. Г. А. и чрез упълномощения му защитник адв. К. Е., по лична жалба на подсъдимия Ф. Х. Ф. К. и чрез упълномощения му защитник адв. Н. Л., както и по жалби на частните обвинители и граждански ищци Т. Н. Н. чрез упълномощения му повереник адв. Е. К., на Е. В. Х. и С. С. С. чрез упълномощения им повереник адв. Х. Х. срещу въззивно решение № 26000/14.08.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, наказателно отделение, постановено по в.н.о.х.д. №167/2021 г. по описа на същия съд.

В касационния протест на прокурора от АП- Пловдив се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и се прави искане за изменение на въззивното решение с прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което е имало обвинение пред първата инстанция без увеличаване на наложеното наказание на тримата подсъдими. Прокурорът счита, че правилната квалификация на деянието за всички подсъдими лица е по чл. 199, ал.2, т.2, вр. чл. 20, ал.2 от НК, а за подсъдимия А. и по чл. 199, ал.1, т.4, вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ от НК, поради наличието на предпоставките за квалификацията опасен рецидив, а именно – две предходни осъждания в Кралство Испания с наложени наказания лишаване от свобода, които са признати и приети за изпълнение от българската държава, като спрямо тях срокът по чл. 30 от НК не е изтекъл. В протеста се излагат аргументи за неправилна оценка на установените по делото факти в частта относно обвинението по чл. 199, ал.2, т.2 от НК за квалифициращото обстоятелство, че деянието е придружено с опит за убийството на пострадалия Т. Н., което е довело до оправдаването на подсъдимите по същото обвинение, независимо от доказателствата в негова подкрепа. Като съображения в полза на това становище се сочат механизма на прострелването на Н. и състоянието му в резултат на получените наранявания, което е било с опасност за живота, предотвратена единствено от оказаната му медицинска помощ. Както и съпротивата му срещу стрелеца от една страна и намесата на свидетелката Д. от друга, която е препятствала попадането на изстрелите в жизнено важна област от неговото тяло. По тези съображения се заключава, че подсъдимите са осъществили от обективна и субективна страна състава на по-тежко наказуемото престъпление, по което обвинение първоначално са били предадени на съд и се иска признаването им за виновни по същото.

В касационната жалба на защитата на подсъдимия А. се навеждат всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и се прави искане за отмяна на решението на апелативния съд и за неговото оправдаване, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, поради съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в накърняване правата на подзащитния му в процеса. В жалбата се сочи, че съдът е кредитирал само обвинителните доказателства по делото, като е игнорирал напълно обясненията на подсъдимия и неправилно ги е оценил като негова защитна теза без да изложи мотиви за това. Отделно се твърди, че съдът е допуснал превратна и тенденциозна оценка на доказателствата, като не е отчел опороченото разпознаване на подсъдимия А., нарушената цялост на част от веществените доказателства, несъответствието между протокола за оглед и снимковия материал към него и по този начин е нарушил правото на подсъдимия да се защитава по предявеното му обвинение. Навежда се и довод за неизпълнение от въззивния съд на задължението за цялостна проверка на присъдата на окръжния съд и на задължението за извършване на собствен доказателствен анализ при нейното потвърждаване.

В личната касационна жалба на подсъдимия А. се поддържат същите касационни основания като релевираните в жалбата на неговия защитник. Подсъдимият изразява недоволство от доказателствената дейност на въззивния съд, в частност от отказът за уважаване на доказателствените му искания / за назначаване на експертиза на предадения от свидетелката Х. видеозапис от инцидента; за проверка на несъответствието в намерения на мястото на произшествието автомат и др./ и от продължителния срок на изготвяне на въззивното решение, както и от анализа на протоколите за оглед.

В срока по чл. 351, ал.4 от НПК от подсъдимия А. е постъпило писмено саморъчно допълнение към личната му касационна жалба, в което се излагат подробни съображения в подкрепа на исканията от касационната му жалба.

В касационната жалба на защитата на подсъдимия А. се навеждат всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1-3 от НПК и се прави искане за отмяна на въззивното решение в наказателната и гражданска част и за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. С жалбата се отправя упрек към доказателствената дейност на въззивния съд като се оспорва обективността на доказателствената база, послужила за определяне на стойността на предмета на престъплението и се твърди, че вътрешното убеждение на апелативния съд по фактите на обвинението е опорочено, поради липса на цялостен обективен анализ на релевантните доказателства. С жалбата се оспорва доказателствената обезпеченост на авторството на подсъдимия А., като се акцентира върху процесуалната негодност на протоколите от извършените следствени действия, /оглед, претърсване и изземване , поради непълноцено присъствие на част поемните лица при извършването им и поради неграмотност на друго поемно лице / които процесуални документи апелативният съд неправилно е оценил като годни доказателствени средства. Отделно се оспорва обективността на оценката на показанията на свидетелите очевидци на инцидента, С. и Х., на свидетелите М., Ж. И., Т. и Д., както и на извършените разпознавания на подсъдимите, които в действителност не подкрепят обвинението.

Явната несправедливост на наложеното на подсъдимия А. наказание се аргументира с прекомерната продължителност на лишаването от свобода / еднакво по размер с наказанията на останалите двама подсъдими/ при положение, че е оправдан относно квалификацията опасен рецидив, за която те са признати за виновни. В този смисъл се сочи, че липсва индивидуализиране и диференциране на наказателната отговорност на тримата дейци, което не съответства на целите на наказанието по чл. 36 от НК. Същото се сочи и по отношение на гражданската им отговорност.

В личната касационна жалба на подсъдимия А. се излагат доводи, свързани с обвинението срещу подсъдимия К., като се оспорва годността на процесуално-следственото действие по изземване на биологичен материал от същия и се твърди неправилна оценка на показанията на свидетеля Ж. И. чрез игнориране на депозираните пред въззивния съд, които противоречат на заявеното в предходните му разпити. Аналогични доводи се излагат и по отношение на свидетеля с тайна самоличност № 001. В подкрепа на явната несправедливост на наложеното наказание се сочи прекомерната продължителност на наказателното производство, която не е била отчетена при определяне на неговия размер и с това са нарушени изискванията за справедлив съдебен процес спрямо него, като се поддържа искането за прилагане на текста на чл. 55 от НК.

В писмено допълнение към личната касационна жалба на подсъдимия А., депозирано на осн. чл. 351, ал.4 от НПК се излагат допълнителни подробни доводи в подкрепа на релевираните касационни основания.

От подсъдимия К. е постъпила лична касационна жалба, в която се навеждат /описателно / всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НК и се иска оправдаването му по обвинението, за което е признат за виновен от решаващите съдилища, алтернативно се прави искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на долустоящия съд. Подсъдимият се позовава на липсата на получен писмен превод на първоинстанционната присъда; на неправилно извършена полицейска регистрация с вземане на ДНК проба от лице, което не владее български език, в нарушение на законовите изисквания за това; за неправилно формулирано обвинение, непълно и неточно - за мястото на престъплението; на негодните протоколи за оглед, претърсване и изземване, поради пороци при участието на поемните лица; на липсата на веществени доказателства, видеозаписи по делото; на неправилната оценка на предходната съдимост на подсъдимия, поради липса на актуално свидетелство за съдимост от издаващата присъдите чужда държава. В жалбата се излагат и съображения за наличие на основания за отвод на председателя на въззивния съдебен състав; за отказ да се уважи искане за поправка на съдебния протокол от заседанието на апелативния съд; за унищожаване и липса на релевантни за обвинението доказателства; за неправилна оценка на показанията на свидетеля И. и на свидетеля с тайна самоличност; за оказан натиск върху подсъдимия по време на досъдебното производство; както и за липса на отразяване в протокола от първоинстанционното дело, че съдът се оттегля на тайно съвещание, каквото не се установява да е било проведено в нарушение на законовите изисквания за това.

В писмено допълнение към личната касационна жалба на подсъдимия К., депозирано на осн. чл. 351, ал.4 от НПК се излагат подробни доводи в подкрепа на релевираните касационни основания, които се припокриват с изложените в касационната му жалба. Допълнителни аргументи се извеждат от иззетите при огледа на мястото на произшествието веществени доказателства /“свински опашки“/, като се оспорва местонахождението им, от извършеното разпознаване на подсъдимия А. от свидетелката Е. Х., което се определя като опорочено, както и поради отказа на съдилищата да изискат доказателства, посочени от подсъдимия и неговата защита. В допълнението към жалбата се оспорват фактите от въззивното решение по същество, като се твърди, че същите са доказателствено необезпечени, като е даден превес на обвинителните доказателства, докато събраните в полза на подсъдимите са игнорирани неоснователно. Оспорват се вида и стойността на отнетите от пострадалите вещи, предмет на престъплението, като се сочи, че изводите на съдилищата по фактите са базирани на предположения. Отделно се твърди, че заключенията на ДНК експертизите не са обосновани и не дават категоричен отговор на поставените въпроси, което поставя под съмнение компетентността на изготвилите ги вещи лица. Оспорва се оценката на показанията на свидетеля Ж. И. и на анонимен свидетел 001, поради наличието на вътрешни противоречия в тяхното съдържание.

В допълнително писмено изложение/второ по ред/към касационната жалба на подсъдимия К., постъпило в срока по чл. 351, ал.4 от НПК се поддържат направените с жалбата алтернативни искания за отмяна на въззивното решение/да се оправдае подсъдимият; да се върне делото за ново разглеждане; да се намали наложеното наказание/ и се сочат допълнителни доводи в тяхна подкрепа. Излагат се повторно аргументите от касационната жалба и първото допълнение към нея, като се твърди, че обвинителният акт по делото съдържа непълно и неточно обвинение, а присъдата и въззивното решение са основани на предположения, като не е конкретизирано в какво се състои участието на подсъдимия К. в съучастническата дейност по извършване на процесния грабеж.

В касационната жалба на упълномощения защитник на подсъдимия К., адв. Л. се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК и се иска да се отмени въззивното решение и делото да се върне за ново разглеждане на апелативния съд. Наведените касационни основания се обосновават с аналогични на посочените в жалбата на подсъдимия аргументи / чрез подробни доводи за липса на проведено тайно съвещание преди произнасянето на присъдата; нарушения при разпознаването на подсъдимия; както и липса на диференциране на наказателната отговорност на тримата подсъдими според индивидуалният им принос в престъплението./

Към касационната жалба на защитата на подсъдимия К. е постъпило писмено допълнение, на осн. чл. 351, ал.4 от НПК, в което се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК в контекста на доказателствения анализ на въззивния съд, с който защитата изразява несъгласие.

Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от частния обвинител Т. Н., с която се прави искане за изменяване на въззивното решение с прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление в съответствие с обвинението, за което подсъдимите са предадени на съд без увеличаване на наказанието, или за отмяна на същото с цел налагане на наказание доживотен затвор. В жалбата се излагат подробни съображения в подкрепа на по-тежката квалификация по чл. 199, ал.2, т.2 от НК като се акцентира върху механизма на прострелването на пострадалия, на вида на използваните оръжия, на динамиката на обстановката и тежестта на причинените увреждания, които според частното обвинение сочат на пряк инцидентен /или алтернативен пряк/ умисъл за убийството на Н., като от обективна страна извършените от тях действия са били годни да причинят смъртта му, която не е настъпила поради намесата на свидетелката Д. и оказаната му медицинска помощ. В подкрепа на горната теза се сочи заключението на допълнителната съдебно-медицинска експертиза, която не е била възприета от съда при установяването на фактите по обвинението, а е отчетена само по отношение определянето на обезщетението за вреди.

С жалбата се прави искане за промяна на квалификацията на деянието за подсъдимия А., като се признае за виновен, че е извършил деянието при условията на опасен рецидив, за което е имал обвинение пред първия съд, по съображения за наличие на законовите предпоставки за това./при отчитане на осъжданията в друга държава членка на ЕС и контекста на чл. 8, ал.2 от ЕК за международно признаване на присъди и РР 2008/675/ПВР./

Явната несправедливост на наказанието се поддържа с доводи за несъответствие между тежестта на деянието и определеното наказание от 20 години лишаване от свобода, при което не е отчетена високата степен на обществена опасност на деянието, която изисква по-тежка по вид санкция, като продължителността на наказателното производство не следва да се отчита като смекчаващ отговорността на дейците факт, тъй като се дължи на собствените им действия в хода на производството. С жалбата се излагат и доводи за увеличаване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в полза на Н..

Срещу касационните жалби на тримата подсъдими е постъпило писмено възражение от повереника на частния обвинител и граждански ищец адв. К., с което се оспорват направените с жалбите искания за отмяна на въззивното решение и се застъпва становище за уважаване на протеста на прокурора. Счита се, че доказателствената дейност на контролираните съдилища е законосъобразно проведена и фактическите им изводи са изградени на базата на правилно формирано вътрешно убеждение, като се прави подробен доказателствен анализ на доказателствената съвкупност в контекста на наведените оплаквания в касационните жалби на подсъдимите. В допълнението се излагат подробни доводи за неоснователност на оспорените с жалбите фактически положения, приети с въззивното решение, както и се твърди законосъобразност на направеното изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал.1 от НПК, поради разкрити нови обстоятелства в хода на съдебното следствие, свързани с тежестта на уврежданията на пострадалия Н..

От адв. К., на осн. чл. 351, ал.4 от НПК е постъпил писмен отговор на касационната жалба на подсъдимия К., в който се застъпва становище за нейната неоснователност и за оставянето й без уважение, в който се обсъждат подробно оплакванията на подсъдимия и се анализират доказателствата по делото, които ги оборват.

В касационните жалби на частните обвинители Х. и С., чрез упълномощения им повереник адв. Х. се навеждат касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1-3 от НПК и се прави искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление и за увеличаване на наказанието на тримата подсъдими, както и за цялостно уважаване на предявените от тях граждански искове. В писмено допълнение към касационната жалба на гражданските ищци чрез упълномощения им повереник адв. Х. се оспорва правилността на възприетата от апелативния съд правна квалификация на деянието, като се поддържа теза за по-тежката правна квалификация, по която подсъдимите са били предадени на съд.

В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от ВКП поддържа касационния протест в частта относно искането за преквалификация на деянието по чл. 199, ал.2, т.2 от НК за тримата подсъдими, като не поддържа същия по отношение искането за преквалификация „опасен рецидив“ спрямо подсъдимия А.. Моли да се измени въззивното решение като се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление без увеличаване на наложените наказания. Намира жалбите на частните обвинители и граждански ищци за неоснователни в частта относно оплакването по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК и счита, че наказанията са справедливи и съответни на тежестта на деянието. В гражданската част на решението счита, че жалбите са основателни и следва да се уважат.

Жалбите на тримата подсъдими счита за неоснователни и моли да се оставят без уважение.

Частният обвинител и граждански ищец Т. Н. редовно уведомен не се явява. Представлява се от адв. К., която поддържа касационната жалба на доверителя си по изложените в жалбата и допълнението към нея съображения и моли да се уважи, като се върне делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на същия съд. Жалбите на подсъдимите намира за неоснователни и счита, че не следва да бъдат уважени.

Частните обвинители и граждански ищци Х. и С. пред ВКС поддържат касационните си жалби изцяло. Представляват се от адв. М., преупълномощен от адв. Х., който поддържа касационните жалби на доверителите си, изготвени чрез адв. Х. и моли да се уважат.

Подсъдимият А. пред ВКС се представлява от адв. П., служебно назначен защитник, който поддържа касационните жалби /личната си жалба и жалбата на подзащитния си/ по изложените съображения и моли да се уважат с направените в тях алтернативни искания.

Подсъдимият А. в лична защита моли да се уважи личната му касационна жалба по изложените в нея доводи и да се отхвърли жалбата на частния обвинител и граждански ищец Т. Н..

В последната си дума пред ВКС моли за справедлива присъда.

Подсъдимият К. пред ВКС се представлява от упълномощения защитник адв. Л., който поддържа касационната си жалба и моли същата да се уважи като се отмени решението на апелативния съд и делото да се върне за ново разглеждане от въззивната инстанция.

Подсъдимият К. в лична защита заявява, че поддържа личната си касационна жалба и жалбата на своя защитник и моли да се уважат.

В последната си дума пред касационната инстанция моли да бъде оправдан по предявените му обвинения, поради липса на извършено престъпление.

Подсъдимият А. пред ВКС се представлява от упълномощения защитник адв. Е., който поддържа касационната си жалба и моли да се уважи, като се отхвърлят протеста на прокурора и жалбите на частните обвинители.

Подсъдимият А. пред ВКС в лична защита поддържа личната си касационна жалба и допълнението към нея /допълнението е постъпило чрез затвора- Пазарджик след съдебно заседание и е приобщено по делото на осн. чл. 351, ал.4 от НПК/ и моли да се уважи като се отхвърлят протеста на прокурора и жалбите на частните обвинители.

В последната си дума пред касационната инстанция моли за справедлив съдебен акт, с който да бъде оправдан по несъмнен начин.

Частният обвинител С. С. редовно уведомен не се явява. Представлява се от упълномощен повереник адв. А., който взема становище за неоснователност на касационните жалби на подсъдимите и моли да се уважи протеста на прокурора. В гражданската част по отношение на неговия доверител моли решението на въззивния съд да се остави в сила.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените основания в касационния протест на прокурора от АП-Пловдив, тези от касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци Н., Х. и С., на подсъдимите А., К. и А. и на техните защитници, възраженията и отговора на частният обвинител Н. и като взе предвид съображенията на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

С присъда № 260000/ 25.08.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 335/2017 г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, наказателен състав, подсъдимите В. Т. А., Д. Г. А. и Ф. Х. Ф. К. са признати за виновни в това, че на 21.12.2015 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители помежду си с друго неизвестно лице са отнели чужди движими вещи на обща стойност 66 714.00 лв. от владението на С. С. С., Е. В. Х. и С. С. С. с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила и заплашване и подсъдимите А. и К. са действали при условията на опасен рецидив по чл.29, ал.1, б. “а“ от НК, като грабежът е в особено големи размери, дейците са били въоръжени и деянието е придружено с нанасяне на средни телесни повреди на пострадалия Т. Н. Н., изразяващи се в трайно затруднение на движенията на ляв горен и долен крайник, поради което и на осн. чл.199, ал.2, т.3, / за подсъдимите А. и К. и вр. т.4/ , вр. чл.198, ал.1, вр.чл.20 ал.2 от НК са осъдени на лишаване от свобода за срок от двадесет години, всеки един от тях, при първоначален строг режим на изтърпяване, като на осн. чл. 59, ал.1, т.1 от НК при изтърпяване на наказанията са приспаднати предварителното задържане на подсъдимите до влизане на присъдата в сила.

С присъдата на окръжния съд подсъдимите А., А. и К. са оправдани по обвинението по чл. 199, ал.2, т.2 от НК относно квалифициращото обстоятелство деянието да е придружено с опит за убийство на пострадалия Н., а подсъдимия А. и по обвинението за квалификацията опасен рецидив по чл. 199, ал.1,т.4 от НК.

Със същата присъда подсъдимият А. е осъден на осн. чл. 70, ал.7 от НК да изтърпи изцяло остатъка от наказанието лишаване от свобода в размер на 3 години 4 месеца и 6 дни по присъда от 27.08.2007 г. на Областния съд на обл. С. и Б., отделение 2, състав 28, по дело Б 1601-07, с което е потвърдена присъда от 19.06.2007 г. на Районен съд Малмьо, отделение 4, състав 48 по дело Б 9859-06, която присъда е приета за изпълнение с определение от 05.03.2009 г. по ЧНД 577/09 г. на СГС, влязло в сила на 30.07.2009 г., отделно от наказанието по настоящата присъда.

Със същата присъда подсъдимите А., А. и К. са осъдени да заплатят в пола на гражданските ищци обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, както следва: в полза на Т. Н. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 110 000 / сто и десет хиляди/ лв.; в полза на С. Н. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 75 000/ седемдесет и пет хиляди/ лв.; в полза на С. С. обезщетение за неимуществени вреди размер на 6 000/ шест хиляди/ лв.; в полза на С. С. и Е. Х. обезщетение за неимуществени вреди размер на по 50 000 /петдесет хиляди/ лв. за всяка една от тях и съответни описани в присъдата обезщетения за имуществени вреди от процесното деяние за предявилите исковете граждански ищци ведно със законната лихва от датата на деянието до пълното изплащане на главниците, като гражданските искове за неимуществени вреди /с изключение на предявения от С./ са отхвърлени в останалата част до пълните предявени размери за всеки един от гражданските ищци.

С присъдата, окръжният съд на осн. чл.189, ал.3 от НПК е осъдил тримата подсъдими да заплатят направените от тях съответни разноски по делото в полза на държавното и частно обвинение, както и съответните държавни такси.

С въззивно решение № 260000/14.08.2023 г. на Апелативен съд-гр. Пловдив, 2-ри наказателен състав по в.н.о.х.д. № 167/2021 г. присъдата на окръжния съд е била потвърдена изцяло и подсъдимите са осъдени да заплатят направените по делото разноски пред апелативната инстанция.

Касационният протест на прокурора от АП-Пловдив, касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци Н., Х. и С., личните жалби на тримата подсъдими и чрез упълномощените и служебния защитник на подсъдимия А. са подадени в законовия срок за обжалване по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което подлежат на разглеждане, като разгледани по същество се прецениха за неоснователни . Жалбата на адв. В., упълномощен защитник на подсъдимия А. е върната на подателя и не е послужила за образуване на касационно производство, поради което не е предмет на настоящата касационна проверка.

На първо място следва да бъдат разгледани наведените в касационните жалби на частния обвинител Н. и на тримата подсъдими доводи в подкрепа на оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като в протеста на прокурора и в жалбите на частните обвинители Х. и С. се съдържат само оплаквания за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на наложените наказания, които касационни оплаквания могат да бъдат разглеждани само при липса на допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на 348, ал.3 от НПК.

Изложените съображения в подкрепа на това касационно основание, релевирано в касационните жалби на тримата подсъдими се припокриват до голяма степен, което позволява общото им разглеждане и съвместен отговор от касационната инстанция.

По оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК от жалбите на подсъдимите А., А. и К.:

Доводите от жалбите на подсъдимите, чрез които се аргументира наличието на съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивното решение се състоят преимуществено в неправилна доказателствена оценка на релевантните за обвинението обстоятелства, които са поставени в основата на потвърждаването на осъдителната присъда срещу тях.

Настоящата касационна проверка не установи въззивният съд да е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила в дейността си по доказване на обвиненията, за които тримата подсъдими са признати за виновни и са им наложени съответни наказания с първоинстанционната присъда.

По този касационен довод първоначален отговор следва да се даде на оплакването за нарушение на тайната на съвещанието от страна на първия съд при постановяване на присъдата, което по естеството си представлява абсолютно процесуално нарушение и при всички случаи, ако е допуснато би било основание за отмяна на съдебните актове на контролираните съдилища /съдебният акт на първата инстанция, която е допуснала нарушението и потвърдителният съдебен акт на въззивната инстанция, която не го е отчела като нарушение с абсолютен характер/ и за връщане на делото за ново разглеждане на първия съд.

Възражението е поддържано в жалбата на защитата на подсъдимия К. по съображения, че съдът от първата инстанция не се е оттеглил за провеждане и не е провел тайно съвещание преди произнасянето на присъдата и нейното публично обявяване, а само е обявил на страните, че присъдата ще бъде произнесена на друга дата. От защитата на подсъдимия К. се твърди нарушаване на правото на страните по чл. 300 от НПК, което според изложеното в касационната жалба на адв. Л. се изразява във възможността да „следят съда в неговия персонален състав, който е неизменен, от момента на оттегляне на тайно съвещание до момента на произнасяне на присъдата или поне до момента на насрочването на друга дата за обявяването й в съдебно заседание“.

Възражението е неоснователно, както правилно е приел въззивният съд в потвърдителното решение, като следва да се посочи, че почива и на неправилно разбиране на естеството на процесуалното задължение по чл. 300 от НПК за тайната на съвещанието. В теорията и съдебната практика e последователно застъпено становището, че задължението по чл. 300 от НПК обхваща оттегляне на съда на съвещание за решаване на въпросите по чл. 301 от НПК, което следва да се проведе след последната дума на подсъдимия, по начин по който да не става достояние на други лица освен на членовете на съдебния състав. Отделно провеждането на тайното съвещание следва да е отразено в съдебния протокол, който съгласно разпоредбата на чл. 131 от НПК е доказателствено средство за вида на извършените от съда действия в съдебното заседание и за тяхното извършване.

От материалите по делото се установява, че в протокола от съдебното заседание от 20.08.2020 г. след приключването на съдебните прения и последните думи на подсъдимите се съдържа запис, че съдът ще обяви присъдата по делото на 25.08.2020 г. от 14.00 часа. В съдебното заседание, проведено на 25.08.2020 г. съдът е обявил публично присъдата по делото, като е отразил в съдебния протокол от тази дата, че присъдата се обявява след проведено тайно съвещание. По делото не са събрани доказателства между двете съдебни заседания от 20.08 и 25.08.2020 г. съдът да е разглеждал други наказателни дела, каквито доводи не се сочат и от защитата на подсъдимия К.. Основното възражение е относно продължителността на отразеното в протокола тайно заседание, за което се възразява, че обективно не е могло да се проведе за краткия интервал от 20 мин на 25.08.2020 г., който е бил необходим на съда за прочитане на текста на присъдата. Аргументите, които защитата сочи в подкрепа на тезата си за нарушаване задължението за провеждане на тайно съвещание преди произнасянето на присъдата не могат да бъдат възприети за основателни. Съгласно процесуалните разпоредби на НПК след предоставянето на последната дума на подсъдимия съдът е длъжен да проведе тайно съвещание за решаване на въпросите по чл. 301 от НПК, след което да обяви присъдата си публично. Законът не поставя изискване относно продължителността на тайното съвещание на съдебния състав, както в краткосрочен, така и в дългосрочен план, като единствената законова забрана е относно участието на членовете на състава на съда в други наказателни производства преди произнасянето на присъдата. Първоинстанционният съд е обявил на страните, че ще се произнесе с присъда в пет дневен срок от приключване на съдебните прения и последните думи на подсъдимите, като преди публичното й обявяване е отразил в протокола от заседанието, в което присъдата е била прочетена, че същото е предшествано от проведено тайно съвещание, което в принципен план е допустимо да се проведе от приключването на съдебните прения с предоставянето на последните думи на подсъдимите до обявяването на присъдата и за съда не съществува задължение да обявява на страните и неговата продължителност. Процесуалният закон не поставя изискване за непрекъснатост на тайното съвещание във времето, /което в случаите когато съдът е посочил, че присъдата ще бъде обявена на друга дата е обективно невъзможно/ за мястото на неговото провеждане или за точен час на започване на обсъжданията по съдържанието на присъдата след последната дума на подсъдимия, за да се приеме, че е налице нарушение на формални изисквания на процеса по неговото провеждане, каквито доводи навежда защитата в жалбата.

Възражението, че страните по делото „никога не са виждали“ съдът да се оттегля на тайно съвещание е напълно несъстоятелно, доколкото една от съществените характеристики на задължението по чл. 300 от НПК е липсата на публичност на тайното съвещание, което предшества произнасянето на присъдата. Нарушаването на това задължение е абсолютно процесуално нарушение и основание за отмяна на постановената присъда, респективно неговото провеждане не следва да става достояние на лица извън състава на решаващия съд, в това число и на страните по делото. С оглед изложеното за наличният запис в съдебния протокол от 25.08.20202 г., че съдът е провел тайно съвещание преди обявяването на присъдата и членовете на съдебния състав не са участвали в разглеждането на други наказателни дела за времето между двете съдебни заседания не е налице допуснато процесуално нарушение от категорията на съществените. Нарушението по чл. 348, ал.3, т.3, което се състои в нарушаване тайната на съвещанието в съдържателен план означава, че тайно съвещание или изобщо не е било провеждано или когато такова е проведено е било нарушено изискването обсъждането да не става достояние на други лица извън членовете на съдебния състав. В настоящият казус от съдържанието на съдебния протокол се установява, че съдът е провел тайно съвещание преди да обяви присъдата, както и липсват доказателства, че същото е станало достояние на други лица извън съдебния състав, който е разгледал делото, поради което не са налице обективни предпоставки за допуснато абсолютно процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.3 от НПК.

Възражението от жалбата на подсъдимия К. за наличие на основания за отвод от страна на председателя на въззивния съдебен състав по съображения за предходни служебни отношения с повереника на частния обвинител Н. не се намери за основателно. Искането за отвод правилно е било отхвърлено от въззивния съд, поради липса на основания, които да налагат отвеждане на съдията от апелативния съд по смисъла на чл.29, ал.2 от НПК. В касационната жалба на подсъдимия се сочи, че установените в предходен период служебни отношения сочат на съмнения в безпристрастността на съдията от ПАС и това е налагало да се отведе от разглеждането на делото.В практиката на ЕСПЧ изискването за безпристрастност се тълкува като липса на предубеденост или предразсъдъци по отношение на страните, като тестът за изпълнението му е в две форми: обективен и субективен. Субективния тест изисква лична предубеденост, каквато по делото не се твърди спрямо съдията по делото и не се установява от конкретни данни. Обективния тест, който по принцип изисква по-ниско ниво на индивидуализация също налага да се докаже, че съществува достатъчно сериозна причинно-следствена връзка между обстоятелството, за което се твърди, че поставя под съмнение обективната безпристрастност на трибунала, който разглежда делото и фактите, които следва да бъдат преценявани от същия трибунал.Докато предходни трудово-правни отношения на съдията по делото с една от страните могат да послужат като основания за отвод, в конкретния случай се сочат служебни отношения между повереник / който не е страна по делото, а представител на пострадало от деянието лице/ и член от състава на съда, като повереникът няма лично отношение към предмета на делото, поради което обстоятелството, че лицата са работили в един и същ съд за период от няколко месеца не е достатъчна за да обуслови основателността на съмненията в безпристрастността на съдията по делото, който участва в състава на въззивния съд и не представлява законово основание за неговия отвод.

На следващо място е необходимо да бъдат разгледани възраженията срещу формулировката на предявеното на подсъдимите обвинение, за което се възразява, че не съдържа яснота по въпроса за мястото на извършване на деянието, което е съществен елемент от фактическия му състав. При отговора на този въпрос е необходимо да се направи уточнението, че съдебното следствие по делото е започнало преди влизането в сила на текстовете на НПК, които регламентират провеждането на разпоредително заседание, поради което приложимият процесуален ред за разглеждането му, съгл. пар. 114 от ПЗР на ЗИД на НПК / обн. ДВ бр.63, в сила от 17.11.2017 г. / е в рамките на предходната редакция на НПК, съгласно която не се провежда разпоредително заседание. Респективно в касационното производство не се преклудират възражения срещу пороци във формулировката на обвинението, тъй като разпоредбата на чл.351, ал.2 от НПК в актуалната й редакция е неприложима / аналогично е положението и при действащата нормативна уредба с оглед преюдициалното заключение на Съдът на ЕС по дело С-280/20 г. относно отстраняването на неясноти и непълноти в обвинителния акт след разпоредително заседание/ .

Аналогично възражение по повод формулировката на обвинителния акт се съдържа и в депозираните от подсъдимите въззивни жалби, което е получило отговор за неговата неоснователност в решението на апелативния съд, с който ВКС се съгласява. В допълнение следва да се посочи, че обвинителният акт е единство между обстоятелствена част и диспозитив, като последният съдържа в концентриран вид елементите от състава на престъплението, необходими за неговата индивидуализация. В диспозитива на внесеният срещу подсъдимите обвинителен акт за място на престъплението е посочен [населено място], [улица], като в обстоятелствената му част се съдържа детайлно описание на конкретното място, на което е извършено престъпното посегателство срещу пострадалите лица, с което правото на защита на подсъдимите е обезпечено в изискуемата от закона степен. Както правилно е посочил апелативният съд в решението, наименованието на улицата не е единственият индивидуализиращ признак на адресите на недвижимите имоти. В подкрепа на това становище е и разпоредбата на чл. 10 от Закона за кадастъра и имотния регистър /ЗКИР/, в която се съдържа легално определение на понятието „адрес на урегулиран недвижим имот“, а именно - адресът е „ описанието на неговото местонахождение, което се състои задължително от името на областта, общината и населеното място или селищното образувание, и включва наименование на улица, съответно площад или булевард, жилищен комплекс, квартал, номер, вход, етаж, самостоятелен обект в сграда“. При тази законова регламентация на индивидуализацията на местонахождението на недвижимите имоти чрез техния адрес, посоченото в диспозитива на обвинителния акт наименование на улица /Заводска №1/, от една страна не е единствено определящо за мястото на престъплението и от друга, посочената улица е част от описанието на местонахождението на имота, в който е извършено престъплението, независимо, че административният му адрес е индивидуализиран с друга улица, от която се извършва достъпът до постройките. По делото са събрани множество доказателства относно конкретното място на извършване на процесния грабеж, от които се установява, че постройката, в която са се намирали пострадалите по време на грабежа е ситуирана от едната си страна на [улица], а входът се намира от към [улица], на която улица е и административният адрес на сградата, поради което не е налице неяснота относно мястото на престъплението, посочено от обвинението, с оглед подробната му индивидуализация, която съдържа ясно описание на границите на недвижимия имот. Задължителната съдебна практика/ ТР №2/2002 г. ОСНК на ВКС/ е изяснила стандарта, на който следва да отговаря обвинителният акт, за да е процесуално годен да постави фактическите и правни рамки на обвинението и да информира дееца в достатъчна степен за същото, за да обезпечи ефективната си защита. Прочитът на обвинителният процесуален документ сочи, че въведеният с цитираното тълкувателно решение стандарт е удовлетворен, поради което липсва нарушение на процесуалните права на подсъдимите и на тяхната защита, респективно не е допуснато съществено процесуално нарушение по настоящото дело, състоящо се в неясно формулирано обвинение.

Не се намери за основателно и възражението на подсъдимия К. за допуснато процесуално нарушение от категорията на съществените чрез необезпечаване на надлежен превод на актовете на съда, които са от значение за реализиране на неговата защита. Безспорно нарушаването на правото на дееца за запознаване с актовете на съда на разбираем за него език накърнява правото му на защита и ако е допуснато има характер на съществено процесуално нарушение, каквото по отношение на подсъдимия К. по настоящото наказателно производство не се установява.

В касационната жалба на подсъдимия се акцентира върху липсата на писмен превод на първоинстанционната присъда, който му е бил необходим за неговата защита в хода на въззивното производство. В решението на апелативния съд се съдържа подробен отговор за неоснователността на същото възражение, което подсъдимият К. е депозирал пред контролираната инстанция, с който настоящият касационен състав се солидаризира изцяло. Въззивният съд е направил преглед в детайли на предоставените документи в превод на подсъдимия и е посочил по какъв начин той се е снабдил с тях. Правилно е становището на съда, че правата на подсъдимия по чл.55, ал.4 от НПК са били обезпечени в изискуемата от закона степен от първоинстанционният съд и не е налице съществен процесуален пропуск, изразяващ се в накърняване на правото му на защита. Подсъдимият К. е бил представляван от защитник по негов избор в хода на цялостното наказателно производство, реализирал е правото си на въззивна, а впоследствие и на касационна жалба срещу постановените съдебни актове, видно от материалите по делото е участвал активно в процеса по събиране и проверка на доказателствата по делото, което сочи на достатъчна информираност за тяхното съдържание. Присъдата на първия съд е била обявена публично в присъствието на подсъдимия К., упълномощения защитник и преводач, който е извършил устен превод на съдебния акт. Подсъдимият К. е получил писмен превод на мотивите към постановената присъда в цялост, в същите е инкорпориран текста на присъдата в пълнота, поради което възражението за нарушаване на правото на подсъдимия на писмен превод е напълно неоснователно. В този смисъл не се констатира твърдяното с жалбата нарушение на Директива 2010/64/ЕС относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство/ транспонирана в НПК / доколкото от материалите по делото се установява, че подсъдимият К. е бил снабден в разумен срок с писмен превод на всички необходими документи от съществено значение за упражняване правото му на защита и за гарантиране на справедлив процес / чл.3, т.1 от същата Директива/ в това число и със съдебния акт на първата инстанция, който видно от съдържанието на въззивната му жалба е изцяло изписан като текст в същата./л.163 от въззивното дело/. Цитираната от подсъдимия съдебна практика на ВКС /освен, че няма задължителен характер и не обвързва настоящият касационен състав/ е в обратния смисъл на застъпената от него теза, доколкото с посоченото решение на ВКС се отменя акта на въззивния съд на друго основание, а твърдяната липсата на пълен превод на обвинителния акт е оценена като несъществен пропуск, който не се отразява на правото на защита на подсъдимия по делото.

Защитата възразява срещу законосъобразността на въззивната проверка на първоинстанционната присъда от гледна точка на нейния обхват и пълнота, както и поради липсата на собствен доказателствен анализ, на който да са базирани фактическите изводи на контролирания въззивен съд. Касационната инстанция намери, че апелативният съд е изпълнил в пълнота задълженията си по чл. 313 от НПК за цялостна проверка на първоинстанционната присъда, което е обективирано в изготвеното решение, съдържащо изключително детайлен анализ на доказателствената съвкупност, в това число и чрез съпоставка с доказателствата, събрани в хода на проведеното въззивно съдебно следствие, преимуществено по искане на подсъдимите лица. Апелативната инстанция е допуснала събиране на значителен обем нови доказателства по настояване на защитата на подсъдимите, подложила е на допълнителна проверка чрез използване на специални знания голяма част от събраните доказателства, оспорени от дейците, като подробно е анализирала в решението цялостната доказателствена съвкупност. Доказателствата са оценени обективно и съобразно действителното им съдържание без да се допуска превратна интерпретация или необективен прочит.

В касационните жалби на подсъдимите се съдържат възражения срещу протоколите за оглед от мястото на произшествието, които се оценяват като негодни доказателствени средства и се твърди, че иззетите веществени доказателства при извършването на следствените действия неправилно не са били изключени от доказателствената съвкупност, която е поставена в основата на обвинението и е послужила за доказаността на тяхното авторство. Възразява се срещу процесуалната годност на протокола за оглед на местопроизшествие, съставен на датата на деянието, като се излагат разностранни доводи в насока необективността на отразените в същия констатации, преимуществено концентрирани върху несъответствието между снимковия материал в приложения фотоалбум и видеозаписите от камерите, които са били поставени в района на местопроизшествието и са заснели извършването на грабежа.

На първо място неоснователно е възражението за неустановеното място на огледа, извършен на датата на деянието, 21.12.2015 г., поради неправилно индивидуализиран адрес на улицата, посочен като [улица]. Апелативният съд е дал аргументиран отговор за неоснователността на същото възражение, което е било поддържано и пред него, който ВКС изцяло споделя. В случая важи казаното по-горе за множеството индивидуализиращи признаци на адреса на урегулирания недвижим имот, като описанието на мястото на огледа и приложеният фотоалбум, който е неразделна част от съставения протокол недвусмислено конкретизират къде е проведено следственото действие. В същата насока правилно са ценени и изисканите от въззивния съд справки за местонахождението на имота от приложението Гугъл Мапс/ Гугъл карти/, които напълно съответстват на описанието на мястото, на което е проведен процесният оглед.

Не се намериха за основателни и възраженията срещу процесуалната годност на протоколите от извършените огледи, поради това, че участието на поемните лица в следствените действия не е било обезпечено в достатъчна степен /по аргумент от показанията на М. и Н. при разпита им като свидетели и поради неграмотността на свидетеля Б./. С изключение на огледния протокол от 30.12.2015 г., в което действие е участвал последният свидетел, прочитът на материалите по делото не установява пороци при извършването на огледите. Процесуалните проблеми в протокола от огледа, проведен на 30.12.2015 г. не се състоят в участието на неграмотно поемно лице. Обстоятелството, че едно от поемните лица при огледа е било неграмотно само по себе си не е пречка за пълноценното му участие в следственото действие, ако е спазено условието протоколът от извършването му да е бил прочетен на лицето, за да се запознае със съдържанието му и да го подпише при липса на възражения. В съставения протокол от този оглед не се съдържа отбелязване за извършен прочит на съдържанието на огледния протокол на неграмотното поемно лице, което е условие за валидността на действието. Правилно първият съд е приел, че не може да се ползва от този процесуален документ и го е изключил от доказателствената съвкупност, на която е основал фактическите си изводи, поради пропуск в съдържанието му. Становището на въззивният съд в обратна насока не може да се възприеме за правилно, поради липса на надлежно отбелязан прочит в протокола от огледа на съдържанието му, което е било абсолютно необходимо, за да може поемното лице Б. да се запознае със същото, поради установената неграмотност, която е пречка за самостоятелното му възприятие. Посоченият пропуск не е от естество да се отрази върху правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция, предвид наличието на достатъчен обем годни доказателства и доказателствени средства в подкрепа на фактическите изводи на решаващия съд, поради което не представлява съществено процесуално нарушение и не води до отмяна на контролираното решение.

По отношение на останалите протоколи за оглед правилно апелативният съд е намерил, че не са налице основания за оспорване на процесуалната им годност, като се е позовал на показанията на присъствалите поемни лица М. и Н., разпитани като свидетели, съгласно които двамата са участвали пълноценно при провеждането на следствените действия, като са възприели поведението на разследващите органи по изземването на веществените доказателства, закрепени в същите документи. Процесуалният закон не оправомощава поемните лица да участват в извършването на следственото действие по чл. 129 от НПК, изискването на закона е огледът да се извърши в присъствието на поемни лица, което ограничава тяхното участие до наблюдение на действията на разследващите, без да вземат активно участие в тях. При това положение, възражението за допуснато нарушение при огледите, състоящо се в това, че поемните лица са наблюдавали действията по изземване на веществените доказателства от входа на стаите, без да влизат вътре в тях, при положение, че видимостта им не е била ограничена, за да не компрометират мястото на престъплението, /видно от снимковия материал разследващите и специалист - техническите помощници са били снабдени със специални защитни облекла/ не се намери за основателно, поради което правилно апелативният съд не ги е изключил от годната доказателствена съвкупност.

Възраженията срещу видеотехническата експертиза с предмет видеозаписите от инсталираните в района на местопроизшествието видеокамери, които са записали процесния инцидент, поради прехвърляне на записите върху преносима памет не се намериха за основателни. Съдебната практика е изяснила правната природа на т.н. „случайни видеозаписи“ , в това число и видеозаписите от поставени камери в района на местопроизшествието, съдържащи следи от местопрестъплението, които се определят като веществени доказателства по смисъла на чл.109 и сл. от НПК, а не като веществени доказателствени средства по см. на чл.129 и сл.от НПК, като процесуалният прочит на въззивния съд е правилен и съответен на цитираното тълкуване. Въззивният съд е осъществил детайлна проверка на автентичността на изследваните видеозаписи, като за целта е назначил две технически експертизи, от заключенията на които е установена липсата на интервенции върху съдържанието на видеозаписите, които са приобщени по делото. В писмените заключения и устните разяснения на експертите се съдържат ясни и аргументирани отговори на въпросите за датата и часа на оригиналните записи, за това кога са извършени последващите презаписи и за идентичността на тяхното съдържание, което определя неоснователността на възраженията. От същите експертизи, както и от разпитите на свидетелката Х. се изяснява и причината за прехвърлянето на записите на преносим носител, поради повреждането на първоначално предадения компакт диск със записи от инцидента, който не е могъл да бъде възстановен, за да се изследва неговото съдържание и това е наложило да се ползват други носители за възпроизвеждане на процесния запис.

В жалбата на подсъдимия К. се възразява срещу заключението на изготвената ДНК експертиза, съгласно което върху едно от веществените доказателства/ пластмасова връзка, т.н. „свински опашки“/, иззето от мястото на престъплението са намерени биологични следи едновременно от подсъдимия К. и от пострадалия С.. Възражението е развито в няколко посоки - относно годността на протокола за претърсване и изземване, относно идентичността между иззетите и изследваните веществени доказателства, за начина на тяхното съхранение и от друга – за използвания способ за изземване на ДНК материал от подсъдимия. В решението на въззивния съд е даден подробен отговор за неоснователността на доводите, които се съдържат в жалбите на подсъдимия и неговата защита, доколкото аналогични по вид възражения са правени пред контролираната инстанция. ВКС намира застъпеното становище на ПАС за правилно и споделя по-голямата част от аргументите на съдебния състав. Предмет на експертното заключение е веществено доказателство, иззето с протокол за оглед от 21.12.2015 г. Процесуалната годност на протокола се обсъди по-горе, поради което иззетото веществено доказателство също следва да се оцени като годен обект на изследване, доколкото е приобщено по делото по надлежния ред, предвиден в НПК. От прочита на материалите по делото не се установява основателност на възражението за нарушена цялост на опаковката на изследваното веществено доказателство, както твърди защитата, за да се отхвърли обективността на заключението, което го е изследвало. В експертното заключение се съдържа пълно описание на предадените и приети за изследване вещи, без да се сочи нарушена опаковка, поради което се налага извода, че изследваните веществени доказателства са тези, които са иззети от мястото на престъплението в оригиналния им вид. По делото не са събрани доказателства за неправомерно въздействие върху тях, поради което хипотетичната възможност за въздействие, която вещите лица са коментирали в отговор на конкретен въпрос не се установи да е реализирана спрямо изследваните предмети. От съществено значение, както правилно е отчел и контролираният съд е обстоятелството, че процесът по изземване, съхранение и предаване за експертно изследване на оспореното веществено доказателство е ясно проследим от материалите по делото и дава възможност да се установи неговата идентичност с иззетото от мястото на произшествието, поради което възражението за процесуалната му негодност правилно е било отхвърлено като неоснователно от решаващите съдилища.

По-нататък защитата възразява срещу начина на приобщаване на ДНК пробата от подсъдимия К., иззета по метода на полицейска регистрация на подсъдимия след привличането му в качеството на обвиняем, на осн. Закона за Министерството на вътрешните работи/ЗМВР/ и чл.11 от Наредба за реда за извършване и снемане на полицейската регистрация /Наредбата/.

Контролираните съдилища са изложили детайлни съображения за законността на изземване на ДНК материала – след доброволно съгласие от подсъдимия, инкорпорирано в писмена декларация, изготвена с участието на преводач. Изземването на генетичния материал е в съответствие с регламентацията по Наредбата, поради което не са налице основания за неговото изключване от доказателствата по делото. Съгласно регламентацията в същата наредба след привличане на лице в качеството на обвиняем за умишлено престъпление от общ характер за целите на полицейската му регистрация се изземват материали, в това число и ДНК проба. При изземването на процесният ДНК материал подсъдимият К. е бил привлечен като обвиняем и му е бил назначен служебен защитник. От протокола за разпит в това му качество, както правилно е посочил апелативният съд се изяснява, че на подсъдимия е била разяснена процедурата по наредбата и той е изразил позицията си, че разбира естеството на полицейската регистрация и целите на същата. Разпитът е проведен с участието на преводач и защитник, поради което не е налице нарушено право на защита, която е задължителна с оглед тежестта на обвинението. В решението на въззивния съд се съдържат детайлни съображения за законността на действието, като е посочено, че съдържанието на декларацията по чл. 11 от Наредбата е било преведено на подсъдимия от назначения преводач, който е индивидуализиран и е поставил подпис под името си. Правилно ПАС е посочил, че изземване на биологичен материал за целите на полицейска регистрация е процедура, която не изисква присъствие на защитник, поради естеството на действието. Следва да се посочи и че при изземване на генетичен материал в наказателното производство по реда на чл. 146 от НПК като образец за сравнително изследване също не се изисква присъствие на защитник, който участва в наказателното производство.

В решение на СЕС от 26.01.2023 г. по дело С 205/21г. и по-актуалното Решение на СЕС от 30 януари 2024 г. по дело С-118/22 г. е даден отговор за съвместимостта на националното ни законодателство с правото на ЕС в областта на защита на данните на физическите лица /Директива / ЕС/ 2016/680 на ЕП и на Съвета от 27 април 2016 г. и Регламент /ЕС/ 2016/679 на ЕП и на Съвета от 27 април 2016 г./, при положение, че в правната система на страната се съдържа достатъчно ясно и точно правното основание за разрешаване на посоченото обработване на данни / в случая привличане на лице в качеството на обвиняем за тежко умишлено престъпление / ; а по отношение на лице, обвинено за умишлено престъпление от общ характер, което не е дало доброволно съгласие за това, при положение, че националното право гарантира ефективен последващ съдебен контрол върху условията на обвинението, което е основанието за събиране на данните / спрямо подсъдимия К. съдебният контрол е осъществен в пълнота чрез настоящото наказателно производство/.

Подсъдимият К. не твърди, че е отказал доброволното предоставяне на ДНК проба, като се позовава на това, че не е бил уведомен за правата си по ЗМВР. Последното, както се посочи по-горе се опровергава от съдържанието на протокола за разпит като обвиняем, участието на защитник и подписът на преводач под декларацията. Обстоятелството, че изявленията на подсъдимия са изписани в превод на български не опорочава даденото съгласие, при наличието на подпис от преводач, който е удостоверил верността на превода и съдържанието на текста. В случая се касае за процедура, която изисква съгласие на подсъдимия и съставяне на писмен документ, който го удостоверява пред полицейските органи, поради което декларацията не може да бъде съставена на чужд език. Безспорно липсата на подпис на свидетел върху декларацията за съгласие е пропуск в нейното съдържание, но той не води до негодност на взетата ДНК проба. Процесната проба е била взета по реда на Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, което съгласно чл. 2, ал.1 от същата наредба е регламентирано като дейност по обработване на лични данни, осъществява се при условията на ЗМВР и нейната цел е за защита на националната сигурност, противодействие на престъпността и опазване на обществения ред. Апелативният съд е дал аргументиран отговор и на въпроса за естеството на процедурата по изземване на генетичен материал като се е позовал на Закона за трансплантациите, където се съдържа легално определение на понятието „инвазивна процедура“ и на ЗМВР, съгласно който генетичният материал /ДНК проба/ се изземва от експерт криминалист, респективно не изисква медицинска компетентност на лицето, което взема пробата, каквато се изисква в случаите на чл.146, ал.4 от НПК, който ред е неприложим за вземането на ДНК материал .

В жалбата на подсъдимия А. като съществен процесуален пропуск се определя отказът на решаващия съд за допускане на свидетели, в това число и на Л. Д., който е прехвърлил информацията от записващите устройства /пътни камери/ върху друг носител, впоследствие приобщен по делото с протокол за доброволно предаване. ВКС е последователен в разбирането, че не всеки отказ за събиране на доказателства може да се определи като съществено процесуално нарушение, като преценката е в зависимост от значението на същото и дали има решаващ характер за доказаността на обвинението. В конкретният случай обстоятелствата, свързани със съдържанието на оспорения видеозапис и неговата автентичност са детайлно изследвани и безспорно установени от наличната доказателствена съвкупност, което не е налагало необходимост от събиране на допълнителни доказателства, включително и разпит на посочения ИТ специалист като свидетел. Последният е извършил техническо действие по прехвърляне на информация, с чието съдържание не е бил запознат, поради което и не би могъл да свидетелства дали записаната информация на двата носителя е с идентичен вид. Последното обстоятелство е било предмет на обстойна проверка от експертния състав, изготвил техническите експертизи пред въззивния съд, с които е даден категоричен отговор на въпроса относно автентичността на приобщения по делото запис, поради което не е било необходимо да се извършва допълнителна доказателствена проверка.

По аналогичен начин стои въпросът с искането за разпит на банковия служител при „банка“ Б. З., която е предала видеозаписа от 21.12.2015 г. относно тегленето на парични средства от пострадалата Х. на каса от същата банка. Действията на пострадалата са установени чрез писмени документи от транзакциите /постъпване и теглене/ на инкриминираните парични средства, част от предмета на престъплението, което не е налагало допълнителна проверка на това обстоятелство. Отделно, процесният видеозапис е бил обект на техническа експертиза, която е отговорила на всички поставени от защитата на подсъдимите въпроси по еднозначен начин и заключението е в пълна кореспонденция с писмените документи за постъпилия банков превод и последващото теглене на сумата от съответния банков клон, поради което събиране на допълнителни доказателства за изясняване на този въпрос не е било необходимо.

В жалбата на подсъдимия А. се възразява срещу констатациите на разследващите органи, отразени в протокола за оглед от датата на деянието, като се оспорват изземването на веществени доказателства, в това число и намерените куршуми и гилзи и последващото им съпоставяне с намерените капсулни следи по якето, с което е бил облечен на процесната дата/ предадено с протокол за доброволно предаване от подсъдимия/ като се оспорват съответстващите им факти, които са залегнали в решението на въззивния съд.

В тази връзка и по повод множеството доводи от касационните жалби на подсъдимите, с които се оспорват фактическите изводи на контролирания въззивен съд по съществото на обвинението се налага да се направи уточнението, че в тази им част жалбите съдържат доводи за необоснованост на въззивното решение, която не е елемент от касационната проверка и не се контролира от ВКС. Касационната инстанция за разлика от въззивната не проверява изцяло правилността на въззивния съдебен акт, като разполага с ограничени правомощия за проверка, съгласно разпоредбата на чл. 347 от НПК от една страна и от друга, в рамките на установените с чл. 348, ал.1 от НПК касационни основания. В пределите на касационната проверка се включва правилността на доказателствената дейност на контролираните съдилища като процесуален подход, но не и фактическите им изводи по същество. Съотнесени към протоколите за оглед, претърсване и изземване при установената липса на процесуални нарушения при извършването на следствените действия, съдържанието на доказателствените средства, в които са закрепени констатациите от същите не подлежи на проверка от ВКС.

Подсъдимите оспорват обективността на показанията на свидетеля Ж. И., депозирани на досъдебното производство, надлежно приобщени към доказателствата по делото по реда на чл. 281 от НПК и в тази връзка оценката на същите гласни доказателствени средства от контролираните инстанции, които са им дали вяра и са отхвърлили заявеното от същия свидетел при разпита му пред първоинстанционния и впоследствие пред въззивния съд като необективно свидетелство. На първо място при анализа на изходящите от свидетеля Ж. И. гласни доказателствени средства следва да се отграничат първичните доказателства, които се съдържат в тях и се отнасят до лични възприятия на свидетеля за поведението на подсъдимите от производните доказателства, които възпроизвеждат чужди възприятия. Първите гласни доказателства са допустим източник на доказателствени факти, докато втория вид, т.н. производни или вторични доказателства имат ограничена доказателствена сила и по правило нямат самостойна доказателствена стойност като източник на правно релевантни факти / с изключение на стриктно ограничени хипотези, които са възприети в доктрината и практиката/.

Апелативният съд е извършил разпит на свидетеля И. в хода на проведеното въззивно съдебно следствие и поради констатирани съществени противоречия с депозираните показания на досъдебното производство е приобщил показанията му пред съдия от съответния съд, на осн. чл. 281, ал.1, т.1 от НПК. След подробен анализ на съдържанието на отделните разпити, ПАС е приел за обективно дадени показанията на И. от досъдебната фаза на процеса, като обстойно е мотивирал тезата си с кореспонденцията между приобщените показания и останалата доказателствена съвкупност, събрана в подкрепа на авторството на дейците. Заявеното от свидетеля И. за проведен разговор с подсъдимия А. преди извършването на грабежа, в който разговор последният му е предложил да участва в процесното деяние, / чрез конкретизиране на лицата, обект на нападение като местоживеене и други данни, например продажба на специфична марка и модел лек автомобил и др./ последващите му разговори с подсъдимия А., в които той е поискал от И. съдействие да напусне страната по нерегламентиран път, както и превозването на подсъдимия К. с личния автомобил на И., с цел подсъдимият да намери оръжията, с които е извършено престъплението са лични възприятия на свидетеля и на това основание правилно са оценени като първичен източник на обвинителни факти.

В останалата част от показанията, в която И. свидетелства за проведени разговори с подсъдимия А. относно участието на последния в процесния грабеж и съобщава подробности за механизма на неговото извършване, същите имат производен характер и не представляват източник на обвинителни факти. Едновременно с това те не са лишени изобщо от доказателствена сила, но тя се ограничава до проверка на първичните доказателства /които са налични и не са недостъпни или погинали/, обяснения на подсъдимите и другите преки доказателства за авторството на деянието, чрез съпоставката им с тях. В този смисъл показанията на свидетеля И. за т.н. “извънпроцесуални признания„ на А. /дадени в свободен разговор между тях/, съпоставени с доказателствата за мястото на деянието, механизма на извършването му и самоличността на извършителите правилно са оценени в подкрепа на авторството на тримата подсъдими, доколкото се намират в пълна кореспонденция с тези преки доказателства.

Аналогичен извод следва да се направи и за показанията на анонимния свидетел 001, които за разлика от тези на И. съдържат само производни доказателства и нямат самостойно значение на пряк доказателствен източник. В принципен план показанията на свидетел с тайна самоличност винаги изискват по-внимателна оценка, доколкото се касае до източник с неустановен произход, чиято проверка е значително ограничена от вида на предоставената защита, чрез скриване на самоличността на лицето, което свидетелства. В същото време показанията на свидетелите с тайна самоличност притежават доказателствена сила, с изключение на ограничението по чл.124 от НПК обвинението и присъдата да се основават само на такъв вид доказателствени средства, какъвто не е настоящият случай, поради което показанията на анонимния свидетел са допустими за проверка на останалите доказателства по делото.

ВКС не се съгласява с тезата на апелативната инстанция по въпроса за т.н. „извънпроцесуални признания“ на подсъдимите, съгласно която е допустимо чрез тях да се заместят първични доказателства извън трите допустими хипотези – за проверка на първични доказателства, за тяхното разкриване и за замяна на първичните, но само ако същите са недостъпни.

За прецизност следва да се посочи, че прочитът на показания на лице, което свидетелства за възприятия на починало лице е една от хипотезите на допустима замяна на първични с производни доказателства, поради погиване на първоизточника. В този смисъл независимо дали признанията на подсъдимия са дадени пред полицейски орган, в контролирана среда или в свободен разказ пред лице, което няма служебно качество, възпроизвеждането им в наказателното производство, което се води с участието на дееца им придава стойността на производно доказателство с ограничена доказателствена сила. В този ред на мисли показанията на анонимния свидетел, в които се възпроизвеждат признания на подсъдимия А., направени в частен разговор между тях също нямат пряка доказателствена стойност на източник на факти. По същото време е напълно допустимо съдържанието им да се ползва за проверка на останалите доказателства по делото/ т.н. контролни факти/, още повече, че тези показания се намират в пълна кореспонденция с показанията на свидетеля Ж. И., което правилно е отчетено от апелативния съд в подкрепа на тяхната обективност.

По отношение извършените по делото разпознавания на подсъдимия А. от свидетелката Х. - не се намери за основателно възражението срещу протокола за разпознаване на живи лица, в който е закрепено разпознаването на подсъдимия А. от пострадалата свидетелка. Контролираните съдилища са изложили аргументирани съображения в насока неоснователността на аналогичен довод, поддържан пред тях, които ВКС изцяло споделя. Разпознаването е проведено при спазване на изискванията на чл. 169 и сл. от НПК - предшествано е от непосредствен разпит на свидетелката, в който се съдържа описание на разпознаваното лице и заявление по какви характерни белези тя може да го разпознае и е проведено в присъствието на поемни лица. В съставения протокол от следственото действие се съдържа подробно изявление на разпознаващото лице по какви белези е разпознало А.. Поведението на пострадалата при разпознаването /независимо, че същото не е реквизит на протокола от проведеното следствено действие, не е налице процесуална пречка да бъде закрепено в същия/ потвърдено от показанията на поемните лица в същата посока, правилно е било отчетено като косвено свидетелство в подкрепа на обективността на разпознаването на подсъдимия. Възраженията за несъответствие на часа на провеждане на разпознаването и присъствието на същата свидетелка при един от огледите по делото са отхвърлени от решаващите съдилища с убедителни мотиви, които се споделят от настоящият състав и не е необходимо да се преповтарят. Следва да се посочи, че свидетелката Х. последователно е поддържала в разпитите от досъдебното производство, че може да разпознае един от извършителите, независимо от поставената на лицето му маска, поради формата и големината на отвора в областта на очите, който според даденото от нея описание е бил общ за двете очи и достатъчно широк, като й е осигурил видимост към части от лицето му - очи, нос и цвят на кожата. Последващото разпознаване на подсъдимия се потвърждава от външния му вид, който напълно кореспондира с описанието, дадено от Х. при проведения разпит по чл. 171 от НПК, поради което основателно е кредитирано като достоверно възприятие на свидетелката на самоличността на извършителя.

Не се намериха за основателни и възраженията от жалбите на подсъдимите и защитата за необективност на кредитираните от апелативния съд гласни доказателствени средства, събрани от разпитите на свидетелите по делото, които подкрепят обвинението. На първо място следва да се отговори на възражението за това, че съдът е дал вяра само на обвинителните доказателства и неправомерно е игнорирал събраните в полза на подсъдимите. Прочитът на материалите по делото показва, че въззивният съд е подходил изключително балансирано към цялостната доказателствена съвкупност, както и е проявил немалко усърдие за проверка на защитната позиция на подсъдимите, уважил е по-голямата част от исканията им за събиране и проверка на доказателствата, които ги подкрепят, поради което не може да бъде упрекнат във фаворизиране на обвинителните доказателства по делото и неоснователно игнориране на тези, които съдържат оправдателни факти.

Показанията на пострадалите свидетели са оценени с необходимата доза критичност, предвид заинтересоваността им от изхода на делото, в което са конституирани като страни и предвид позицията им на частни обвинители. Въззивният съд е извършил самостоятелен подробен анализ на гласните доказателствени средства, изходящи от пострадалите лица, чрез проверка за вътрешната им устойчивост и кореспонденция с цялостната доказателствена съвкупност. Изводите за кредитиране на доказателствените източници при наличие на противоречия между тях са мотивирани по начин, който позволява ясно да се разбере волята на съда за причините относно даване кредит на доверие на едни доказателствени средства и отхвърляне на тези, които им противоречат.

В контекста на горното правилно апелативният съд е кредитирал показанията на свидетелите Н., С. и Х. от досъдебното производство и не е възприел депозираните от тях в съдебно заседание в частта, в която са заявили, че разпознават подсъдимите К. и А. след като са ги възприели визуално пред съда.

Не се намери за основателно и възражението срещу интерпретацията на писмените доказателства и експертните медицински заключения за причинените на пострадалия Т. Н. телесни увреждания, които решаващите съдилища са оценили с характер на средни телесни повреди. Въззивният съд е изложил аргументирани съображения в подкрепа на фактическия си извод за тежестта на телесните повреди на Н. и механизма на причиняване на уврежданията – чрез изстрели в областта на горния и долен леви крайници, отправени от не близко разстояние. Медицинските заключения по делото правилно са оценени съобразно действителното им съдържание и смисъл, съгласно които Н. е получил трайно затруднение на движението на двата крайника за период от няколко месеца, всяко от които отговаря на медицинския критерий за средна телесна повреда. Допълнителната експертиза е изготвена на базата на цялостната медицинска документация от лечението на Н., /проследено в развитие за период от две години след деянието/ като устните разяснения на експертите са съобразени и с показанията на медицинския персонал, който първоначално е възприел състоянието му при оказване на първа помощ и при постъпване в болничното заведение. От заключението на допълнителната медицинска експертиза не се установява нараняванията на пострадалия да са създали непосредствена опасност за неговия живот, което изцяло кореспондира с възприетите от контролираните съдилища факти по този въпрос и опровергава тезата за неправилната им оценка. Експертните становища са в пълна кореспонденция с показанията на пострадалия, че стрелецът целенасочено го е прострелял в областта на бедрото, като първо е насочил е оръжието към тази конкретна част от тялото му, след което е произвел процесния изстрел.

Доводите от жалбата на частния обвинител, с които се възразява срещу фактическите изводи на съдилищата за механизма на причиняване на увреждането в областта на предмишницата на Н. по естеството си представляват оплакване за необоснованост, която не е касационно основание по чл. 348, ал.1 от НПК и не се проверява от касационния съд. За пълнота следва да се отбележи, че установените в решението на апелативната инстанция фактически положения за това как е получено това нараняване на Н. съответстват изцяло на показанията на свидетелката П. Д., съгласно които лицето произвело изстрела го е отправило директно в ръката на пострадалия и оръжието не е било насочвано към други части от тялото или главата му. Цитираните показания опровергават изцяло тезата на частното обвинение, че насочеността на този изстрел е била към жизнено важни части от тялото на пострадалия и попадането му в тях е било предотвратено от действията на свидетелката Д. по издърпване на Н., което не намира доказателствена опора в материалите по делото и сочи на неоснователност на поддържаното възражение.

В заключение, правилно от съвкупният анализ на събраните доказателства при правилният им процесуален прочит е изведен фактическият извод на контролирания въззивен съд за авторството на тримата подсъдими, който е доказателствено обезпечен в изискуемата от закона степен от установените по делото данни за поведението на тримата извършители преди, по време и след извършването на престъплението. Правилно контролираният съд се е позовал на доказателствата за извършеното разпознаване от страна на пострадалата Х. на подсъдимия А. като един от извършителите на грабежа, на установените капсулни следи върху горната му дреха /яке/, с която е бил облечен на процесната дата, които са с идентичен състав като състава на изстреляни на мястото на произшествието гилзи, иззети като веществени доказателства и на предшестващите му действия по мотивиране на свидетеля И. за участие в извършване на грабеж на лица, които по посоченото от подсъдимия местоживеене и други свързани с тях обстоятелства индивидуализират в достатъчна степен пострадалите лица. В същата насока правилно са оценени съобщеният от всички пострадали лица идентичен механизъм на извършване на посегателството като брой на участниците, които са въоръжени, начин на проникване в постройката тип „барбекю“ и неутрализиране на съпротивата на присъстващите чрез прострелване на С. и Н., завързването им с т.н. „свински опашки“ и облепване с тиксо. Както и установените биологични следи, ДНК материал по едно от използваните приспособления за връзване както от свидетеля С. така и от подсъдимия К., който е испански гражданин и не владее български език/всички пострадали сочат, че един от извършителите е говорел на чужд език/ и кореспондиращите на описаните действия видеозаписи от камери от района на произшествието. В подкрепа на извода на въззивния съд правилно са възприети установяването чрез спиране за полицейска проверка на тримата подсъдими в автомобила на свидетеля М. непосредствено след деянието в близост до района на престъплението и бягството им от проверяващите полицейски служители, /подсъдимите и свидетеля М. са избегнали два полицейски поста, като са оставили документите си за самоличност при първите проверяващи/ потвърдено от разпознаването на извършилите проверката полицаи Д. и Т. при разпита им като свидетели. В подкрепа на авторството на деянието правилно са оценени и последващите действия на подсъдимия К./ превозван от свидетеля И./ по издирване на оръжия в близост до същата местност, където е осъществена проверката за времето след извършването на грабежа. В подкрепа на събраните първични доказателства правилно като контролни факти, които подкрепят обективността на изброените първични доказателства са оценени показанията на свидетелите И. и депозираните от анонимния свидетел 001 за съобщения от подсъдимия А. мотив за извършване на грабежа и последващия механизъм на реализирането му /съвпадащ в детайли с показанията на пострадалите и другите подкрепящи ги доказателства и доказателствени средства/, за хронологията на бягството на дейците от полицейската проверка и опита за нерегламентирано напускане на страната от подсъдимите А. и К., както и приложените ВДС, събрани чрез използване на СРС от подслушване на свидетеля И., / в разговор по телефона с неустановено по делото лице с име А./ осъществено без негово знание относно проведен разговор с подсъдимия А. за участието му в процесния грабеж. Становището на апелативния съд за доказаността на авторството на подсъдимия А., /за когото не са налице преки доказателства/ само на базата на косвени доказателства, при тяхната кореспонденция и взаимна връзка, от която се изключва друга възможност е допустимо и законосъобразно, като контролираният съд аргументирано е защитил позицията си по фактите за участието на този подсъдим в извършването на деянието и вътрешното му убеждение е формирано в съответствие с изискванията на процесуалния закон.

Не се намери за основателно възражението на частния обвинител Н. от касационната му жалба за неправилна оценка на показанията му и тези на останалите свидетели очевидци на грабежа, на базата на които е формиран фактическия извод на ПАС за целта, с която е осъществено прострелването в крайниците му – да се причини телесно увреждане, а не с цел лишаването му от живот. Изложените в жалбата аргументи се концентрират върху тежестта на причинените увреждания и твърдяната опасност за живота на Н., за която се сочи, че е била преодоляна поради оказаната своевременна медицинска помощ и поведението на свидетелката Д.. Въззивният съд е анализирал всички относими доказателства с необходимото внимание при отчитане на заключенията на медицинските експертизи / същите са еднопосочни относно характера на уврежданията и тяхната тежест /и е формирал фактическите си изводи по този въпрос в съответствие с наличните доказателства за вида, характера и тежестта на уврежданията от една страна и обективните действия на подсъдимите по причиняване на същите увреждания от друга, поради което не може да бъде упрекнат за процесуалната си позиция, която е надлежно защитена и аргументирана.

В заключение, касационната проверка не установи допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд по събиране, проверка и оценка на цялостната доказателствена съвкупност, както и не установи пороци при формиране на вътрешното му убеждение по правно значимите за обвинението факти, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК.

Фактическите изводи на контролираните инстанции за авторството на тримата подсъдими в извършването на деянието са доказателствено обезпечени в изискуемата от закона степен, не почиват на предположения и удовлетворяват изцяло стандарта по чл. 304 от НПК за несъмненост и безспорност по отношение доказаността на предявеното обвинение.

С оглед изложеното за липса на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК претенциите на тримата подсъдими и на частния обвинител Н. за отмяна на контролираното решение на това основание и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд не могат да бъдат удовлетворени.

Касационната проверка не установи основателност и на оплакването за нарушение на материалния закон, което в протеста и жалбите на подсъдимите и на частните обвинители се поддържа на различни основания.

Оплакването от касационния протест и жалбите на частните обвинители за неправилно оправдаване на подсъдимите относно квалифициращото обстоятелство по чл. 199, ал.2 , т.2 от НК, грабежът да е бил придружен с опит за убийството на пострадалия Т. Н. и преквалифицирането му по чл. 199, ал.1, т.3 от НК, при което дейците са признати за виновни по квалификацията грабежът да е придружен със средна телесна повреда на Н. е неоснователно. В рамките на установените от контролираните инстанции факти, законът е приложен правилно като дейците са оправдани по предявеното обвинение, поради несъставомерност на деянието по по-тежката квалификация. Изводите на контролирания въззивен съд по правото са съответни на заключението на основната съдебно-медицинска експертиза по делото, съгласно която Т. Н. е получил три огнестрелни наранявания в областта на левите крайници, /едно в предмишницата и две в подбедрицата / които са му причинили трайно затруднение на движенията на двата крайника за продължителен няколкомесечен период, всяко от които осъществява признаците на средно телесно увреждане по смисъла на чл. 129 от НК.

От заключението на допълнителната медицинска експертиза по делото се потвърждава тежестта и характера на причиненото увреждане в областта на левия крайник, което е определено на средна телесна повреда. От същото допълнително заключение не се установява в резултат на получените огнестрелни наранявания в областта на лявото бедро да е настъпила непосредствена опасност за живота на пострадалия, за да се приеме наличие на обективната страна на оспорената по-тежка квалификация. Обжалващите страни излагат съображения за довършен опит за убийство като сочат, че тежестта на причинените увреждания е създала опасност за живота на Н., която е избегната единствено поради оказаната медицинска помощ. В устните разяснения на експертите при изслушване на допълнителното заключение действително се съдържат данни, че пострадалият при постъпване в болничното заведение е бил в състояние на травматичен и хеморагичен шок от болката и настъпилата кръвозагуба, при което състояние той би изпаднал бързо в безсъзнание, ако не се вземат адекватни и навременни мерки, като в противен случай е възможно и той да загине. Едновременно с това вещите лица категорично са посочили, че с изстрелите в левия крайник на Н. не са били засегнати големи магистрални съдове, евентуалното нараняване на които би довело до масивен кръвоизлив, какъвто реално не е настъпил и не е била създадена реална опасност за живота му.

С изключение на така посочената хипотетична възможност за неблагоприятно развитие на състоянието на пострадалия Н. в писмените заключения не се съдържа извод, че в резултат на получените огнестрелни наранявания е била създадена реална опасност за неговия живот. Експертите потвърждават, че Н. е бил приет в болничното заведение в шоково състояние, което ако продължи ще настъпи безсъзнание на пострадалото лице, но не променят становището си за характера на увреждането и неговата тежест.

Известно е, че опитът към дадено престъпление е възможен само при наличие на пряк умисъл, като в хипотезата на алтернативен пряк умисъл деецът следва да цели настъпването на един от няколко възможни резултата / телесна повреда или смърт/ и в случаите когато по причини извън неговата воля се реализира по-лекият резултат, то той ще отговаря за опит към по-тежкия. / ППВС №2/57 г. изм и доп. с ТП 7/87 г.; Р № 24 /05.05.1998 г. по н. д. № 452/1996 г., I Н. О. на ВКС/. При всички случаи, за да се приеме тази форма на вина е необходимо наличие на съответни конкретни фактически обстоятелства, които недвусмислено да сочат на този вид субективно отношение от страна на дееца/дейците към вредоносния резултат, а именно да се цели или допуска причиняване както на телесна повреда, така и на смърт.

В случая установеният механизъм на причиняване на увреждането в областта на левия долен крайник и причиненото в областта на горния ляв крайник, техният характер и тежест не сочат на формиран пряк умисъл за убийството на пострадалия Н.. От съществено значение е насочеността на изстрелите, всеки от които е бил отправен в крайниците на пострадалия от една страна, и от друга - обстоятелството, че изстрелите не са били нанесени от упор, нито от близко разстояние, за да се обсъжда хипотезата, че стрелецът е целял да умъртви простреляното лице. От фактите по делото се установява, че изстрелите са произведени за неутрализиране съпротивата на пострадалия и са били насочени директно към крайниците на простреляния свидетел, поради което и не са налице основания за преквалифициране на деянието по чл. 199, ал.2, т.2 от НК/ с каквито правомощия ВКС принципно разполага по чл. 354, ал.2, т.4 от НПК, но в случая , не са налице предпоставки за това/ поради което протестът на прокурора и жалбите на частните обвинители на това основание следва да се оставят без уважение.

Не се намери за основателно и искането за промяна на квалификацията на извършеното от подсъдимия А. деяние в опасен рецидив. Въззивният съд е обсъдил обстойно данните по делото относно предходната съдимост на А. за постановени осъждания от страна на Кралство Испания и аргументирано е отхвърлил същото искане, което частният обвинител е поддържал пред него. Квалификацията на деянието за този подсъдим е правилно определена и съответна на предходните осъждания на дееца. Постановените от български съд осъждания, предвид изтеклия период от пет години от изтърпяване на ефективното наказание лишаване от свобода до извършването на настоящото деяние са ирелевантни за квалификацията по чл. 199, ал.1, т.4, на осн. чл. 30 от НК. Осъжданията от К Испания също не обуславят по-тежката правна квалификация, тъй като по две от присъдите са определени наказания глоба, / след замяна на лишаването от свобода/ а третото осъждане е на лишаване от свобода за срок от пет месеца и 15 дни, поради което не са налице предпоставките по чл. 29 от НК, както правилно са заключили контролираните съдебни инстанции. Доводите от жалбата, че от значение за правната квалификация на грабежа са наказанията лишаване от свобода, а не наложените глоби, с които тези наказания са заменени, не са съобразени с обстоятелството, че извършената замяна не е елемент от изпълнението на наказанието, а е осъществена в рамките на редовния инстанционен контрол от по-горната съдебна инстанция, която с окончателен съдебен акт е определила по-лекото наказание „глоба“ и по двете осъждания на А., като замяната на наказанията лишаване от свобода е посочена в решението на съда .

В рамките на установените факти поведението на тримата подсъдими по противозаконно отнемане на движимите вещи на пострадалите свидетели правилно е квалифицирано като въоръжен грабеж в особено големи размери, придружен със средни телесни повреди, извършен от подсъдимите в съучастие като съизвършители с неустановено по делото лице/ съобразно предявеното обвинение/, който за подсъдимите А. и К. е квалифициран и по чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.20, ал.2 от НК, поради наличие на предпоставките на опасен рецидив по чл.29, б. “а“ от НК, предвид предходната им съдимост, която обуславя по-тежка правна квалификация в сравнение с тази на подсъдимия А., за когото е налице само квалификацията чл.199, ал.2, т. 3 от НК.

Деянието е осъществено под формата съизвършителство. Дейците са участвали съвместно в процесното посегателство, като всеки един от тях е употребил сила и заплаха за безпрепятственото отнемане на вещите на пострадалите, всички подсъдими са били въоръжени като действията им са били съгласувани и целенасочени, включително и по отношение причиняването на средните телесни увреждания на пострадалия Н., което се обхваща от общият им умисъл. Субективната страна на деянието и общността на умисъла се извеждат от обективните действия на подсъдимите, които са координирани и взаимно допълващи се в тяхната насоченост за постигане на престъпния резултат. Поведението на дейците по упражнената принуда е еднопосочно и спрямо тяхната цел – безпрепятствено прекъсване на владението на пострадалите върху движимите им вещи и установяване на свое владение върху тях, което безусловно установява и общата субективна насоченост на престъпната им деятелност.

Не се намери за основателно и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание спрямо всеки от подсъдимите, което в жалбата на частните обвинители Н., С. и Х. се поддържа по съображения за занижена наказателна санкция, а в жалбите на подсъдимите поради прекомерна тежест на наложените наказания.

Въззивният съд е изложил изключително подробни мотиви по въпроса за наказанието, което следва да се наложи на тримата подсъдими, от една страна като вид наказание и от друга като съответна тежест на избрания вид санкция, която е определил. ВКС се съгласява със становището на контролирания въззивен съд, че от трите алтернативно предвидени наказания за престъплението, за което подсъдимите са признати за виновни по чл. 199, ал.2 от НК най-подходящо по вид наказание за постигане целите по чл. 36 от НК и максимално адекватно на тежестта на извършеното деяние се явява наказанието лишаване от свобода, което определя неоснователността на искането от жалбите на частните обвинители за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане с цел налагане на по-тежко по вид наказание, а именно доживотен затвор. Както правилно е посочил и апелативният съд в решението, наказанието доживотен затвор изисква изключителна тежест на извършеното престъпление, каквато настоящото деяние не разкрива.

Безспорно инкриминираното деяние се отличава с изключително висока обществена опасност, която се извежда от механизма на извършването му, чрез висока интензивност на принудата в двете й форми, от големия брой на съучастниците и този на пострадалите лица, както и от високата стойност на предмета на престъплението, която надвишава значително изискуемият стойностен минимум за квалификацията „особено големи размери“. Процесният грабеж е извършен с изключителна дързост и бруталност на нападението, което е осъществено чрез насилствено проникване в помещение, използвано за битови нужди на семействата на пострадалите братя С. и Н. от група въоръжени маскирани лица, докато са се събрали за вечеря с членове на тяхната фамилия, в това число и пред дъщерята и внука на С., които са били непълнолетни. Пострадалият С. и неговият брат Н. са простреляни няколкократно пред очите на близките им, като по отношение на тях е упражнена интензивна физическа принуда за сломяване на съпротивата им след което са оставени със сериозни наранявания без да им бъде оказана помощ продължително време. Деянието е съпроводено със заплаха срещу дъщерята на С. и нейната майка, свидетелката Х. с оръжие, като всички присъстващи са били вързани и държани принудително в това състояние, докато дейците са отнемали вещите им. Пострадалите Х. и С. са били принудени насилствено да свалят носените от тях бижута и часовници, от Х. принудително е отнета дамската й чанта с лични вещи и голяма сума парични средства.

Грабежът е бил предварително подготвен, планиран и реализиран от група от пет лица, чрез оказване на принуда върху седем пострадали лица, в това число и охраната на свидетелите Н. и С., който се е намирал в каравана пред постройката, в която е извършен грабежа. За извършването му е използвано незаконно придобито оръжие и дейците са използвали маски за да скрият тяхната самоличност, което е част от подготовката за посегателството, от деянието са причинени несъставомерни телесни повреди на част от пострадалите лица, включително и несъставомерното увреждане на С. е реализирано чрез прострелване с огнестрелно оръжие.

Личността на тримата подсъдими също се отличава със завишена степен на обществена опасност, същите са осъждани неколкократно за тежки умишлени престъпления /извън съставомерните осъждания на А. и К. за квалификацията опасен рецидив/, които не са изиграли поправителната и възпитателна роля, която са целели предходните осъждания. Подсъдимият А. е извършил деянието в изпитателния срок по чл. 70 от НК, подсъдимият К. е освободен от изтърпяване на предходно наложеното му наказание лишаване от свобода в двугодишен срок преди извършването на настоящото тежко посегателство и подсъдимият А. е осъждан пет пъти, двукратно за аналогично по вид престъпно посегателство – грабеж на чужди движими вещи по чл.198 от НК, както и има постановени три осъждания за престъпления против собствеността за деяния, извършени на територията на /държава/. Въззивният съд е интерпретирал правилно данните за предходната съдимост на подсъдимия К., получени от Министерството на правосъдието на Кралство Испания по реда на международната правна помощ в приложение на Конвенция съставена от Съвета в съответствие с член 34 от Договора за

Европейския съюз, за взаимопомощ по наказателноправни въпроси между държавите - членки на Европейския съюз. Квалификацията „опасен рецидив“ по чл.29, ал.1, б.“а“ от НК за този подсъдим правилно е изведена от наложеното ефективно наказание лишаване от свобода, срока на неговото изтърпяване и тежестта на престъплението, за което е постановена присъдата в чуждата държава-членка на ЕС. / по чл.163 от НК на /държава/, за което се предвижда от три до шест години лишаване от свобода/.

Цялостната характеристика на личността на тримата подсъдими е наложила извода на контролираните инстанции за необходимост от определяне на максималния размер на избрания вид наказание лишаване от свобода, който единствено се явява адекватен на тежестта на извършеното престъпно посегателство и на личната обществена опасност на извършителите. Правилна е преценката на въззивния съд, че тежестта на деянието разгледана съвкупно с предходните осъждания на подсъдимите изисква по - интензивна принуда и че целите на наказанието спрямо тях не могат да бъдат постигнати ефективно с налагане на по-ниско по размер наказание. Подсъдимите не са трудово ангажирани, по отношение на подсъдимия К. са налице извън съставомерни осъждания, а събраните по делото характеристични данни определят личността на А. негативно. За подсъдимия А., правилно е отчетена водещата му роля за извършването на грабежа, чрез мотивиране на останалите съучастници да се включат в престъпното посегателство. По отношение на подсъдимия К. въззивният съд е отчел краткия период от изтърпяване на предходното му ефективно наказание до извършване на деянието като свидетелство за липсата на поправителен ефект от постановеното осъждане.

Като смекчаващ факт в полза на тримата подсъдими въззивният съд е приел срока на наказателното производство, с продължителност от осем години и три месеца до приключване на настоящият касационен стадий. Едновременно с това правилно е посочил, че не са налице предпоставки за намаляване размера на наказанията лишаване от свобода, наложени на всеки един от подсъдимите единствено на това основание, поради липса на необходимост от компенсиране на дейците за неразумен срок на производството. В практиката на ЕСПЧ са изяснени критериите за преценка, за да се приеме, че е допуснато нарушаване изискването по чл. 6 от ЕКЗПЧОС за разумен срок на наказателното производство /бездействие на властите, сложност на производството, поведение на дееца/които приложени към настоящият казус не разкриват нарушение по този текст. Видно от процесуалното развитие на делото досъдебната му фаза е продължила една година и четири месеца, производството пред първоинстанционния съд се е развило в рамките на три години и въззивното производство също е приключило за три години, касационното е за срок от пет месеца. Не се констатира неоснователно забавяне в дейността на решаващите съдилища, заседанията са насрочвани ритмично, като продължителността на процеса до голяма степен е обусловена от множеството доказателствени искания на подсъдимите, които са наложили и провеждане на въззивно съдебно следствие, което е довело и до установената продължителност на въззивното производство. Отделно делото се отличава с фактическа и правна сложност, която е допринесла за продължителността на процеса. Изготвянето на мотивите към въззивното решение, което е продължило над инструктивния срок по НПК е по причина на множеството доказателства, събрани пред този съд, които са били подложени на детайлна проверка и анализ от тази инстанция, обективирани в изготвения съдебен акт, който се отличава с изключителна подробност и аналитичност на изложението. В този смисъл правото на подсъдимите на защита е било обезпечено в максимална степен, като е постигнат баланс между разумния срок на процеса, правото на подсъдимите да получат отговор на възраженията си срещу първоинстанционния съдебен акт, който обжалват и задължението на въззивния съд за излагане на надлежна аргументация и мотивировка на съдебния му акт по съществото на делото.

Не са налице предпоставки за намаляване на наказанието и на подсъдимият А., за когото деянието е извършено при две квалифициращи обстоятелства, за разлика от останалите двама подсъдими, по отношение на които е налице и квалификацията опасен рецидив. Правилно апелативният съд е отмерил наказанието на А. в рамките на максимума като се е позовал на тежестта на посегателството и на обстоятелството, че предходните осъждания на дееца не са постигнали целения възпиращ ефект и не са попречили на подсъдимия да извърши процесното деяние, което се характеризира с изключително висока обществена опасност. Едновременно с това е отчел, че личността на подсъдимия също се характеризира негативно от наличните по делото данни, в това число и събраните в периода на задържането му, които не могат да бъдат игнорирани напълно.

Съвкупната преценка на тези обстоятелства, които надхвърлят рамките на обичайната обществена опасност за престъпленията против собствеността правилно са отчетени като аргумент в насока необходимостта от максималната продължителност на лишаването от свобода за постигане на целения с наказателната репресия ефект. В настоящият случай не са налице основания за проява на по-голяма снизходителност към подсъдимия А., тъй като определеното му наказание напълно съответства на изискванията за индивидуализация и кореспондира в максимална степен със завишената обществена опасност на деянието и дееца, както и е в състояние да способства за ефективно постигане на личната и генерална превенции.

Здравословното състояние на подсъдимите А. и А., за които има данни по делото, че страдат от различни заболявания не е от естество да наложи намаляване на размера на определените наказания лишаване от свобода, тъй като заболяванията им не се отличават с особена тежест и по отношение на тях се провежда адекватно лечение в условията на ареста и извън него, във външни лечебни заведения по реда на ЗИНЗС.

По изложените съображения оплакването за явна несправедливост на наказанията на тримата подсъдими е неоснователно и жалбите на дейците и тяхната защитата следва да се оставят без уважение и в тази им част.

По касационните жалби в гражданската част на решението.

Касационната проверка не установи нарушаване на принципа за справедливо обезщетяване на причинените на гражданските ищци неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД в нито една от двете посоки – неоснователно занижаване или завишаване на присъдените обезщетения. В решението на въззивния съд се съдържа детайлна обосновка на становището на съда по размерите на уважените граждански искове, която е съобразена в максимална степен с тежестта на претърпените от всеки един от пострадалите болки и страдания, техният интензитет и продължителност.

Обезщетението за претърпените от гражданския ищец Н. неимуществени вреди е присъдено в размер на 110 000 лв., като съдът неправилно е разделил гражданския иск на две части, съобразно броя на причинените средни телесни увреждания. Основание за гражданския иск в наказателния процес е извършеното деяние, / квалифицирано като въоръжен грабеж, със съответните квалифициращи обстоятелства/ и понесените от пострадалите неимуществени вреди се дължат на това основание, поради което дължимото обезщетение е едно и се определя от тежестта на претърпените от тях болки и страдания, резултат от процесното деяние. Независимо от това, определеният размер на претърпените вреди е съответен на тежестта на увредата и е справедлив, поради което жалбата на Н. в гражданската й част следва да се остави без уважение.

Не се намериха за основателни и жалбите на тримата подсъдими срещу гражданската част на решението, с които се иска намаляване на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в полза на гражданските ищци. По отношение на гражданския ищец Т. Н. не са налице основания за намаляване на размера на присъденото обезщетение поради голямата тежест и интензивност на посегателството, с което са причинени две средни телесни повреди и продължителния период на възстановяване, както и с оглед трайната увреда на долния крайник /скъсяване на крака/, която е с необратим характер.

За пострадалия С., правилно е отчетен механизма на причиняване на нараняванията, чрез прострелване с огнестрелно оръжие и понесените в тази връзка болки и страдания, които се отличават с немалка тежест и са репарирани справедливо от решаващите съдилища.

Обезщетенията за неимуществени вреди в полза на гражданските ищци Х. и С. също са отмерени адекватно и справедливо в съответствие с тяхната тежест, като са съобразени с вида на отправената спрямо тях заплаха с огнестрелно оръжие и цялостната тежка обстановка, в която е реализирано процесното деяние, съпътствана с нападение над близките им хора, което е допринесло за по-голямата тежест на претърпените страдания, поради което не са налице основания за намаляване на техния размер.

Не се намери за основателно и искането на гражданските ищци Х. и С. за увеличаване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди за всяка една от тях, претенциите на които са уважени в размер на по 50 000 лв., като предявените от тях граждански искове са отхвърлени в останалата част до пълния предявен размер от по 100 000 лв. за всяка една от гражданските ищци. Въззивният съд е преценил правилно, че с така определения размер се репарират адекватно понесените от пострадалите неимуществени вреди в резултат от упражнената спрямо тях принуда, която е била със сравнително по-нисък интензитет, както и вредите от изживения от свидетелките стрес и уплаха от извършеното тежко посегателство в цялост. В жалбите на Х. и С. не се сочат конкретни доводи в подкрепа на направеното с жалбите искане, които да бъдат обсъждани, като декларативно се прави искане за уважаване на гражданските искове в пълния предявен размер, което се намери за неоснователно.

В частта относно имуществените вреди гражданските претенции са уважени съразмерно със стойността на съставомерните вреди, поради което не се установи основателност на жалбите на подсъдимите в тази им част.

Предвид изложеното за неоснователност на протеста на прокурора, касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци и жалбите на подсъдимите А., А. и К., въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 26000/14.08.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, наказателно отделение, постановено по в.н.о.х.д. №167/2021 г. по описа на същия съд.

На осн. чл.55, ал.4 от НПК да се извърши писмен превод на настоящото съдебно решение на испански език и се връчи на подсъдимия Ф. Х. Ф. К..

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: