Нищожност на клауза за прекомерна неустойка при забавено строителство

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 1

гр. София, 02.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 633 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Мария Б. С.-А. срещу решение № 424/06.10.2022 г., постановено по възз. търг. дело № 358/2022 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260029/31.01.2022 г. по търг. дело № 72/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу „НДН груп“ ООД, иск за признаване за установено съществуването на вземане за неустойка в размер 21 475 EUR по сключения между страните договор за строителство от 18.12.2017 г., ведно със законната лихва от 11.09.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 11642/2020 г. на Пловдивския районен съд; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски за първоинстанционното производство по делото.

В касационната жалба на ищцата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответникът „НДН груп“ ООД в отговора си на касационната жалба и в откритото съдебно заседание излага становище и съображения за неоснователност на жалбата

С определение № 2328/26.07.2023 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 92, във вр. с чл. 9 и с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, а именно: относно критериите (обстоятелствата), предвид които съдът извършва преценка за валидност, респ. – за нищожност поради противоречие с добрите нрави, на договорна клауза за неустойка.

Разрешение на въпроса е дадено с трайно установената, основана на т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, практика по чл. 290 от ГПК на ВКС, в която се приема следното: Клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, само ако единствената цел, за която е уговорена неустойката, излиза извън присъщите `и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност/валидност на клаузата се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тълкувателното решение са изброени примерни критерии, които имат принципен характер и са приложими при преценката относно валидността/нищожността на уговорена с договор неустоечна клауза поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, като: естество на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка – парични или непарични, и техния размер; наличие или липса на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди за кредитора. При преценката за валидността на конкретната неустоечната клауза съдът може да използва критерии извън изброените примерно, съобразявайки конкретните факти и обстоятелства, установени по делото във всеки отделен случай. Въпросът доколко клаузата за неустойка е уговорена в нарушение на добрите нрави следва да се разрешава чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на фактори като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпалнението, за да не се превърне неустойката в средство за носнователно обогатяване, и други фактори, относими за конкретните правоотношения между страните. Съдът следва и служебно да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Не е нищожна a priori неустойка само заради това, че е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. Само несъразмерност между главницата и неустойката към момента на неизпълнението не е основание за обявяването на клаузата за неустойка за нищожна. Липсата на уговорен краен предел и срок за начисляване на неустойката не я прави нищожна, доколкото и периодът, и размерът на неустойката, са последица единствено от виновното бездействие на страната по договора. Нищожна поради противоречие с добрите нрави е договорна мораторна неустойка, която е несъизмеримо висока с очакваните за кредитора вреди от забавеното изпълнение и нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговски спорове. В този смисъл са решение № 122/18.07.2019 г. по гр. д. № 3238/2018 г. на ІV-то гр. отд., решение № 223/19.04.2016 г. по търг. д. № 3633/2014 г. на І-во търг. отд., решение № 229/29.06.2017 г. по търг. д. № 3550/2015 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 104/26.06.2017 г. по гр. д. № 2559/2016 г. на ІV-то гр. отд., решение № 144/28.02.2020 г. по търг. д. № 167/2019 г. на І-во търг. отд., решение № 148/25.02.2020 г. по търг. д. № 219/2018 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 216/20.02.2018 г. по търг. д. № 861/2017 г. на І-во търг. отд. и др. Настоящият съдебен състав изцяло споделя така даденото разрешение, като предвид него, при извършената касационна проверка на обжалваното въззивно решение, намира следното:

В мотивите към решението си апелативният съд е приел за установени следните обстоятелства: С три договора, сключени в нотариална форма на 18.12.2017 г., ищцата е закупила от ответното дружество правото на строеж върху апартамент и два гаража в сграда със смесено предназначение, предвидена да се изгради и изграждаща се в поземлен имот в [населено място], на основание одобрени на 20.03.2017 г. инвестиционни проекти и разрешение за строеж от 21.03.2017 г., в сила от 18.04.2017 г. Цената на закупеното право на строеж е 29 750 лв. за апартамента и по 3 310 лв. за всеки един от двата гаража (общо 36 370 лв.), и е заплатена напълно от ищцата към момента на сключването на сделките, когато е и придобито от нея правото на строеж. В нотариалните актове е вписано още, че сделките по тях се извършват и при условията на сключения между страните договор за строителство – също от 18.12.2017 г., в който са уредени облигационните отношения за построяването на обектите. С чл. 2 от този договор ответното дружество, срещу заплащането на определена цена, се е задължило да изгради и да предаде на ищцата с разрешение за ползване, респ. с удостоверение за въвеждане в експлоатация самостоятелните обекти, описани в трите нотариални акта. В чл. 3 от договора е уговорена неговата стойност, която общо за трите обекта е 50 403.37 лв. (25 770.84 EUR) без ДДС, като съгласно чл. 4, дължимата от ищцата сума е платима на вноски: първата от 30 315.37 лв. (15 500 EUR) без ДДС – при издаване на акт образец 14 за сградата, 6 071.22 лв. (3 104.17 EUR) без ДДС са платими при издаване на констативен акт образец 15 за строежа и остатъкът от 14 016.78 лв. (7 166.67 EUR) без ДДС – при издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на строежа. С чл. 5 от договора ответникът се е задължил да изгради и предаде на ищцата с разрешение за ползване, респ. с удостоверение за въвеждане в експлоатация самостоятелните обекти, в срок от 2 години от издаване на протокол за откриване на строителна площадка и откриване на строителна линия и ниво на строежа, или най-късно до 02.08.2019 г. В чл. 10 е уговорена неустойка за ищцата при забава на плащане по чл. 4 с повече от 10 работни дни от издаване на данъчната фактура, която е 0.1 % от дължимата вноска за всеки ден забава. В чл. 11 от договора е уговорено, че при забава на ответника повече от 2 месеца относно задължението му по чл. 5, той дължи на ищцата неустойка в размер 350 EUR месечно за период от 6 месеца, а при забава и след изтичане на този срок – процесната неустойка в размер 21 475 EUR с включен ДДС. Цялата сграда, включително обектите на ищцата, предмет на договора за строителство, е построена от ответника, като въвеждането в експлоатация е станало с разрешение за ползване от 21.07.2020 г. Безспорен е релевантният факт на продължила повече от 6 месеца забава на ответника.

При така установените обстоятелства, по основния спорен между страните въпрос – относно действителността на процесната клауза за неустойка в размер 21 475 EUR по чл. 11 от договора за строителство, въззивният съд е приел, че същата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, апелативният съд, позовавайки се на т. 3 от ТР № 1/2009 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, правилно е приел, че при преценката си за противоречие на процесната клауза с добрите нрави, на първо място съобразява, че уговорката за неустойка е само за забава при изпълнение на строителството от страна на ответника-изпълнител, т.е. клаузата е за мораторна (а не компенсаторна) неустойка. Правилно съдът е приел и че преценката му се свежда до това, доколко уговорената неустойка за забава, продължила повече от 6 месеца, съответства на присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Основателни са обаче касационните доводи на ищцата, че при извършването на тази преценка въззивният съд неправилно е отрекъл функционалната връзка между договора за строителство и сключените на същата дата между страните три договора за продажба на правото на строеж върху трите процесни обекта. Тази връзка, освен, че е изрично посочена в текста на всеки от четирите договора, очевидно и ясно следва от общата им икономическа цел – реализирането на закупеното от ищцата право на строеж чрез извършването на договореното строителство на трите обекта и придобиването като краен резултат на правото на собственост върху тях от ищцата срещу заплащането на паричните суми по четирите договора. Основателно е и оплакването на жалбоподателката, че в резултат на горния си неправилен извод, при преценката относно действителността на клаузата, въззивният съд е съпоставил размера на процесната неустойка от 21 475 EUR с ДДС единствено със стойността на договора за строителство в размер 25 770.84 EUR без ДДС, като е игнорирал съотношението между неустойката от 42 001.45 лв. (=21 475 EUR) и общата стойност на четирите договора в размер 96 854.04 лв.

Неправилни са и основните принципни съображения на апелативния съд, че уговарянето на неустойка за забава в глобален размер, независещ от периода на забавата, във всички случаи било несправедливо и противоречало на добрите нрави и на присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; както и че тези функции изисквали размерът на неустойката винаги да е в зависимост от периода на забавеното изпълнение на задълженията, за да има стимулиращ ефект и да обезпечи кредитора за вредите от конкретна забава, продължила определен период от време. Такова отричане a priori на уговорена в глобален размер неустойка за неопределен период на забавата, също е в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС, съгласно която, и в тези случаи преценката за съобразяване или не с добрите нрави следва да е комплексна – предвид всички релевантни обстоятелства в конкретния случай. При необходимостта от извършването на такава всестранна преценка към момента на сключването на неустоечната клауза (съобразяване, например – на конкретния размер на неустойката, макар и уговорен в абсолютна стойност, съпоставен и с други релевантни стойности в конкретния случай, на вида и естеството на обезпеченото задължение, особено когато то е непарично, на предвидимите към момента на договарянето вреди за кредитора от забавата, макар и при непосочен период на същата в клаузата, на липсата на други обезпечения и обезщетения за кредитора, и на всякакви други специфични обстоятелства в конкретния случай) не може изначално и принципно да се приеме, че глобално определена по размер неустойка за неопределен период на забавата винаги би била в противоречие с функциите на неустойката и винаги би довела до неоснователно обогатяване на кредитора, респ. всякога би била в противоречие с правилата на морала.

По настоящото дело въззивният съд е извършил подобна комплексна преценка, но в рамките на същата, освен че не е обсъдил всички релевантни обстоятелства, неправилно е обсъждал вредите, които ищцата е търпяла през приетия за установен от него период на забавата от близо една година, а не предвидимите вреди към сключването на договора. От друга страна апелативният съд правилно е посочил вида и характера на релевантните за преценката вреди на ищцата от забавата – лишаване от възможността да ползва процесните обекти, съизмерими с евентуалния пазарен наем за тези обекти, именно каквито в случая са предвидимите към момента на договарянето на неустойката вреди, съставляващи типична и закономерна последица от забавяне на строителството.

Правилно също така, при преценката си въззивният съд е извършил съпоставка между процесната клауза за неустойка и уговорената в полза на ответника неустойка в размер 0.1 % от дължимата вноска за всеки ден забава на изпълнението на паричното договорно задължение на ищцата. Въпреки различното естество на двете обезпечени задължения – парично и непарично, обосновано апелативният съд е приел, че е налице несъответствие между двете неустоечни клаузи, тъй като и двете са за забава, но докато тази по чл. 10 от договора е обвързана с периода и размера на забавеното плащане, то процесната неустойка е в глобален размер, независещ от периода на забавата и предвидимите вреди за ищцата от нея. Неоснователни в тази връзка са доводите на жалбоподателката, че процесната неустойка се свеждала до 0.391 % за всеки просрочен ден, изчислена спрямо общата стойност на четирите договора и 111 дни забава след изтичането на шестмесечния срок по чл. 11 от договора. На първо място, макар самата ищца основателно да сочи, че преценката за валидност се извършва към момента на сключването на неустоечната клауза, тя основава този свой довод на част от приетия за установен по делото, изтекъл период на забавата, което не кореспондира и със самата процесна клауза, която не обвързва неустойката с какъвто и да било период. На следващо място, дори и да се приемат за релевантни изчисленията на ищцата, то и при това положение уговорената в полза на ответника неустойка за забава се явява почти четири пъти по-ниска от процесната неустойка. Такова несъответствие е значително и съществено накърняващо принципа за равнопоставеност на страните в договорните отношения, включително като се вземат предвид изтъкваните от ищцата обстоятелства, че ответникът има качеството на търговец и изпълнител по договора, при което извършва строителството на свой риск в тези си качества, докато ищцата дължи плащанията по договора в качеството си на възложител и потребител, и е икономически по-слабата страна.

На следващо място, основателни са касационните доводи на ищцата, че при извършената от него преценка въззивният съд не е съобразил и релевантните по делото обстоятелства, че четирите договора между страните, респ. – процесната клауза за неустойка са сключени в ранен етап на строителството – 6 месеца след издаването на протокола за откриване на строителна площадка и строителна линия, че договореният срок на строителството е повече от 2 години, че в процесната клауза на чл. 11 от договора е уговорен най-напред 2-месечен период на „безпенална“ забава (за която не се дължи неустойка), следван от 6-месечния период, за който се дължи неустойка от 350 EUR на месец, и едва тогава следва процесната неустойка в глобален размер от 21 475 EUR. Настоящият съдебен състав намира обаче, че и при съобразяване на тези обстоятелства, и макар и необоснован, изводът на въззивния съд, че размерът на процесната неустойка е несправедливо висок, е правилен. В тази връзка, респ. – при извършването на комплексната преценка относно валидността на процесната неустоечна клауза, следва да се вземат предвид и релевантните обстоятелства, че плащанията на трите дължими от ищцата вноски по договора за строителство са обвързани със завършването на съответен етап от строителството – при издаването, съответно – на акт образец 14, на акт образец 15 и на удостоверението за въвеждане в експлоатация. Плащането на последната вноска в размер 14 016.78 лв. (7 166.67 EUR) без ДДС (28 % от стойността на договора за строителство и 17 % от общата стойност на четирите договора) съвпада с уговореното завършване на строителството и, макар да няма характер на обезщетение, това едновременно изпълнение на последните части (етапи) от основните насрещни договорни задължения на страните, също служи на ищцата като обезпечение за приключване на строителството в уговорения срок, тъй като има стимулиращ спрямо ответника ефект с оглед недопускането на забава, наред с двете неустойки по чл. 11 от договора. Освен това, първата от тези неустойки възлиза в общ размер на 2 100 EUR – за уговорения за нея 6-месечен период на забавата, а процесната неустойка в размер 21 475 EUR е 10 пъти по-голяма от нея, като се дължи изцяло още след първия ден, следващ 6-месечния срок, независимо от продължителността на забавата след това. Тази прекомерна несъразмерност между двете договорени в полза на ищцата неустойки, и най-вече – десетократното увеличение на санкцията за ответника, респ. – на обезщетението за ищцата още след първия ден, следващ първоначалния 6-месечен период на забавата, като сумата 21 475 EUR би могла да се дължи и само при изтичането на този един ден, несъмнено сочи, че процесната неустоечна клауза създава предпоставка за неоснователно обогатяване, поради което и излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Този извод следва още и от обстоятелството, че след изтичането на 6-месечния срок плюс един ден, тези две неустойки се дължат кумулативно, като общият им размер от 46 108.69 лв. (=23 575 EUR) възлиза на 48 % от общата стойност от 96 854.04 лв. на четирите договора между страните, а само процесната неустойка възлиза на 43 % от тази обща стойност.

В заключение – съобразявайки всички обсъдени по-горе релевантни обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че въпреки установената необоснованост и незаконосъобразност на част от правните съображения на въззивния съд, решаващият му правен извод по делото за нищожност поради противоречие с добрите нрави на процесната клауза за неустойка в размер 21 475 EUR по чл. 11 от договора за строителство между страните, е правилен, респ. – правилен е и постановения с обжалваното решение краен резултат – отхвърлянето, като неоснователен, на предявения по реда на чл. 422 от ГПК установителен иск за вземането за тази неустойка, поради което решението следва да се остави в сила.

При този изход на делото, на жалбоподателката-ищца не се следват разноски, каквито тя претендира, а съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, същата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него, разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната съдебна инстанция, в размер 4 000 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 424/06.10.2022 г., постановено по възз. търг. дело № 358/2022 г. на Пловдивския апелативен съд.

ОСЪЖДА Мария Б. С.-А. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „НДН груп“ ООД с ЕИК[ЕИК] сумата 4 000 лв. (четири хиляди лева), представляваща разноски за касационното производство по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: