Регресен иск на Гаранционния фонд срещу виновен водач без застраховка

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 24

С., 30.03.2022 година

В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА

ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

При участието на секретаря: А. Йорданов

изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 255/2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Гаранционен фонд, [населено място], е подал касационна жалба против решение №260039 от 19.10.2020 г. по в.гр.д. № 302/2020 г. на Пловдивски апелативен съд.

Касаторът, чрез пълномощника си – адв. С. М. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е развито разбиране, за това, че въззивният съд е нарушил принципа на служебното начало, установен в чл.6,ал.2 ГПК, с оглед бездействието на ответника, който в законоустановените срокове не е заявил възражение за нередовно плащане на обезщетението на пострадалите от страна на ищеца. Развити са подробни съображения и относно неправилност на крайните изводи на състава, за това, че адв. Р. Т. не е имала изрично пълномощно да получи обезщетението от името на пострадалия, като оплакването е за несъобразяване на установеното по спора, с оглед доказания факт на валидното плащане на сумите чрез пълномощник. Развито е и разбирането на страната, че нито ответникът може да прави възражение за нередовно плащане от името на пострадалия и в негов интерес, нито ПАС служебно да следи за това как са се развили отношенията между пълномощник и упълномощител.

Ответникът по касация – И. М. И. е на становище, че жалбата е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

С определение № 60636 от 19.11.2021г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд, след отмяна на решение по т.д. № 179/19г. на Пловдивски окръжен съд, в частта му, с която е бил уважен предявеният от Гаранционен фонд, [населено място] против И. М. И. иск с правно основание чл.288 КЗ /отм/ за сумата 30645,13лв., е отхвърлил иска в тази част. За да постанови този резултат, съдът е приел, че регресното право на ищеца е пряко обусловено от изплащането на дължимото обезщетение на пострадалото лице. В тази връзка е мотивирано, че отговорността на ищеца е функция от отговорността на деликвента, която в случая е призната от съда с влязло сила решение, с което е било определено и обезщетението за претърпените вреди от ПТП, като в производството пред СГС настоящият ответник / водач на увреждащия автомобил/ не е участвал. Това обстоятелство, поради неоспорване от негова страна на основанието за възникване на отговорността на Фонда, съставът на ПАС е счел за непрепятстващо възможността да се търси регресно платената от ищеца сума. Съдът, обаче, с оглед направеното във възивната жалба възражение за липса на валидно плащане на пострадалия е приел иска за недоказан. Този извод е направил, след като е отчел, че сумата определена като обезщетение е преведена по сметката на представляващия пострадалия адвокат, при отбелязване на представеното пред първостепенния съд доказателство за наличие на изрично пълномощно за получаването й именно по този начин. В производството пред него, решаващият състав е дал възможност на Гаранционния фонд да представи това пълномощно с определение от съдебно заседание от 24.07.2020г. Такова не е било представено, тъй като делата пред СРС и СГС са били унищожени, а ищецът е заявил, че не разполага с такъв документ. Така искът е счетен за недоказан и поради това отхвърлен.

За релевантен, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК е приет въпросът –„Може ли въззивният съд служебно да изиска да бъдат установявани факти и обстоятелства по делото, които не са били спорни между страните в първата инстанция, въпреки преклудиране на възможността за възражения на ответника и заявяването им за първи път с въззивната жалба?“. Така приетият за релевантен въпрос е разрешен при отклонение от разрешенията дадени по него с ТР ОСГТК № 1/13г. С т.4 на ТР ОСГТК № 1 /13г. е изяснено, че възраженията на ответника срещу предявения иск не могат да бъдат направени за първи път пред въззивната инстанция с въззивната жалба, освен ако страната не е могла да ги заяви пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Т.е. въззивникът, за да въведе валидно възражение срещу претенцията, с въззивната си жалба е следвало да обоснове именно такова допуснато нарушаване на процесуалните му права пред първата инстанция, респективно нарушения във връзка с доклада по делото или разпределяне на доказателствената тежест, което е довело до незаявяване на възражението по надлежния ред в сроковете по чл.133 ГПК.

В противоречие с така установената задължителна практика и с оглед това, че в случая във въззивната жалба липсва твърдение за конкретно процесуално нарушение от страна на първостепенния съд, което да обосновава възможност за въвеждане на възражение относно активната материалноправна легитимация на ищеца, решаващият състав е процедирал незаконосъобразно. Не е съобразено, че ответникът пред първоинстанционния съд и в сроковете по чл.133 ГПК е въвел единствено възражение за изтекла погасителна давност, което първостепенният съд е разгледал. Приет е и доклада без възражения относно фактите, като искането за счетоводна експертиза е било направено от ищеца във връзка с оспорване на размера на изплатеното обезщетение. Въззивният съд, в отклонение от цитираната задължителна практика е приел за валидно въведено възражението за липса на плащане в полза на увреденото лице от Фонда, не е констатирал наличие на процесуално нарушение,но въпреки това е дал служебно възможност за представяне на доказателства, като не е посочил на какво основание и по какъв процесуален ред допуска представянето им. Поради това и неговото решение подлежи на касиране.

По основателността на касационната жалба:

От данните по делото е изяснен предмета на спор- установено е било че в резултат на ПТП на 04.05.2005г., ответникът по настоящия спор И. М. И., поради управление на л.а. с несъобразена скорост е причинил средна телесна повреда на Г. М. Т.. Тези обстоятелства са били установени и с влязла в сила присъда. Установено е още по спора и това, че в резултат на успешно проведен пряк иск от пострадалия срещу настоящия ищец, последният е бил осъден да заплати обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 20 000лв., ведно със законната лихва, считано от 04.04.2005г. В тази връзка безспорно е и това, че Гаранционният фонд е заплатил така присъденото обезщетение на основание чл.88,т.1 б.“б“ КЗ / отм./, с оглед това, че виновният водач не е имал сключен договор за застраховка. Това решение от 11.06.2014г. по гр.д. №534/13г. на Софийски градски съд, е изменено с решение №131 от 19.06.2017г. на ВКС, ІІ т.о. само в частта относно началния момент на дължимост на законната лихва, като ВКС, като е определил такъв от 22.10.2009г. С решението на Софийски градски съд, изрично е отбелязано, че дължимото обезщетение на Г. Т. ще бъде изплатено чрез неговия пълномощник по делото – адв. Р. П.. Към първоинстанционното дело са приложени още изпълнителен лист за сумата от 20 000лв. при начален момент на дължимост на лихвата - от ПТП – 04.04.2005г., отново с изричното отбелязване, че същото следва да се изплати чрез адв. Р. П. като пълномощник на Г. Т.. Представена е още и молба на пълномощника, с която е посочена сметка за превеждане на сумата, както и платежно нареждане, удостоверяващо изплащането й по посочени начин- като общо заплатената сума е и претендираната в настоящето производство, а именно – 43026.02лв. Както бе посочено пред първата инстанция не е имало спор относно надлежното изпълнение от Гаранционния фонд на задължението за изплащане на обезщетение дължимо от деликвента, т.е. от установеното ангажиране и осъществяване на неговата гаранционно обезпечителна отговорност.

При тези фактически данни правно необоснован е извода на въззивният съд относно ненадлежното осъществяване на юридическите факти, формиращи фактическия състав на чл. 91,ал.1 от ЗЗ/отм./ В случая именно такава е правната квалификация на иска, непрецизно определена от възивният съд. Плащането на обезщетението е установено като надлежно и валидно извършено действие, с оглед данните по делото. След като с влязло в сила решение е извършена изрична преценка относно пълномощията на адв. Р. П. и в диспозитива на съдебния акт също изрично е посочено, че обезщетението ще бъде изплатено чрез нея, като в титула за изпълнение е възпроизведено същото, то Гаранционният фонд С. е изпълнил пряко съдебният акт и е изплатил задължението на деликвента, съгласно изричното нареждане на съдилищата. В тази връзка не следва да бъде доказвано упълномощаването на процесуалния представител да получи изпълнение, тъй като това негово право вече е установено с диспозитива на влезлия в сила съдебен акт. Извън това, липсват каквито и да било данни, даващи основание на въззивният съд да счита, че сумата не е била получена от пълномощника, респективно не е била предадена на пострадалия. Още повече, че това са отношения между други правни субекти във връзка с осъществяване на договорната им връзка, неизпълнението, на които не е предмет на съобразяване от съда сезиран с иск по чл.91 ЗЗ/отм./ в производство между различни страни, неучастващи в производството. Доколкото е изпълнен изрично съдебен акт, то се налага извод и за надлежно осъществяване на фактически състав на чл.91, ал.1 ЗЗ /отм/ и успешното встъпване на Фонда в правата на увреденото лице.

Пред първата инстанция е бил спорен и въпросът в какъв размер следва да бъде удовлетворен ищеца, с оглед решението на ВКС, определящо по-късен момент на дължимост на законната лихва. Няма спор, обаче, а и от цитираните документи се установява че Гаранционния фонд е заплатил обезщетението така както то се дължи от деликвента – от събитието – ПТП на 04.04.2005г. и съобразно титула за изпълнение. И след като ГФ встъпва в правата на увредения, които се извеждат от разпоредбата на чл.45 ЗЗД – т.е. дължими са всички настъпили в резултат на неправомерното увреждане вреди, то и настоящият състава намира, че доколкото напълно е изплатено задължението на деликвента, то сумата се дължи изцяло, Или доколкото тази сума е дължима от деликвента и изплатена от застрахователя при осъществяване на неговата гаранционна отговорност за вредите от ПТП, то и нейното заплащане следва да бъде възстановено, така както е заплатена. В случая, обаче решението на първостепенния съд, с което е отхвърлен искът над сумата 30645.13лв. до пълния предявен размер от 43026.02лв. не е било обжалвано от Гаранционния фонд и за тази разлика същото е влязло в сила, поради което след отмяна на решението на ПАС на ищеца по спора следва да бъде присъдена сумата 30 645.13лв.

С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде отменено, а искът уважен, така както бе мотивирано по-горе.

При този изход на спора и на основание чл.78,ал.1 ГПК на касатора – ищец в производството следва да бъда присъдени надлежно поисканите и установени разноски за цялото съдебно производство / трите съдебни инстанции / в общ размер от 7571лв.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №260039 от 19.10.2020 г. по в.гр.д. № 302/2020 г. на Пловдивски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА И. М. И. да заплати на Гаранционен фонд , [населено място] сумата 30 645.13 лв. – съставляващи изплатено на Г. М. Т. на основание чл. чл.88,ал.1 ЗЗ/отм./ обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП от 04.04.2005г. от И. М. И., ведно със законната лихва считано от 07.03.2019г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.78,ал.1 ГПК направените разноски за цялото съдебно производство в размер на 7571лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: