Отговорност на работодател при трудова злополука с автовишка и съпричиняване

Текстът на акта

Ключови фрази

Лишаване от живот при професионална непредпазливост * професионална непредпазливост по чл. 123 НК * съпричиняване * справедливост на обезщетение * граждански иск в наказателното производство

Р Е Ш Е Н И Е

№ 625

Гр. София, 05 декември 2024 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

с участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов, като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева н.д. № 544/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационни жалби на адвокат К. Д. –упълномощен защитник на подсъдимия С. Х. Р., на адвокат Д. Д. – повереник на гражданския ищец и частен обвинител Е. И. И., и на адв. П. В. – повереник на гражданския ищец и частен обвинител К. С. К., против решение № 39/27.03.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 359/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

В касационната жалба на защитника адвокат К. Д. се твърди, че е налице несъответствие между приетите от съда фактически констатации и събраните доказателства. Заявяват се и касационните основания по чл. 348, ал. 1 т. 1 и т. 2 НПК. Същественото нарушение на процесуалните правила се аргументира с твърдение за превратно тълкуване на доказателствата, че след 2014 г. процесното съоръжение е било ползвано от подсъдимия. Въведено е твърдение за опорочен процес по формиране на вътрешното убеждение, аргументирано с отказа на съда да кредитира в цялост обясненията на подсъдимия. Нарушен бил и материалният закон, тъй като без основание съдът приел, че подсъдимият е имал качеството на работодател, а пострадалите лица са били без правоспособност. В касационната жалба на защитата липсва просителен пункт и не е отправено конкретно искане към касационния съд.

Касационните жалби на поверениците – адвокат Д. Д. и адвокат П. В., съдържат идентични оплаквания. В тях се изразява несъгласие с решението на въззивния съд да намали обезщетенията за неимуществени вреди от 100 000 лева на 80 000 лева. Смята се, че въззивният съд неправилно е приел, че пострадалите са допринесли за настъпването на резултата – смърт в единия случай и тежка телесна повреда в другия, като е оценил приносът им към деликта на 20 %. Акцентира се върху доказаността на гражданските искове не само по основание, но и по размер, и се моли за тяхното уважаване в пълните им предявени размери от по 100 000 лева.

В съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба по посочените в нея съображения. Настоява, че подсъдимият не е бил собственик, нито ползвател на процесното съоръжение с повишена опасност. Пледира Р. да бъде оправдан по двете обвинения, а предявените и уважени граждански искове на гражданските ищци К. и И. да бъдат отхвърлени.

Подсъдимият С. Р. отправя идентично с това на защитника си искане. Твърди, че поведението му няма отношение към настъпване на процесния инцидент и подчертава, че за техническата поддръжка на съоръжението е трябвало да следи и отговаря неговият собственик. В последната си дума моли да бъде оправдан.

Гражданският ищец и частен обвинител Е. И., редовно призован, не се явява.

Повереникът му адвокат Д. Д. в съдебното заседание пред ВКС пледира за уважаване на своята жалба, респективно за отхвърляне на жалбата на защитника. Определя за несъмнено както качеството на ползвател на подсъдимия по отношение на процесното съображение, така и причиняването на съставомерния резултат, в причинна връзка с който поведението на Р. се е намирало.

Гражданският ищец и частен обвинител К. С. К. и повереникът му адвокат П. В. не се явяват в проведеното пред ВКС съдебно заседание. Повереникът заявява писмено становище за основателност на своята касационна жалба и за неоснователност на касационната жалба на защитата.

В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата намира за установена връзката между задълженията на подсъдимия като работодател на пострадалите и съставомерния резултат. Подчертава, че всички възражения на защитата са намерили отговор във въззивното решение. Смята, че жалбите на поверениците могат да бъдат уважени, като спрямо гражданските ищци бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в справедлив размер.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда от 28.09.2023 г. по н.о.х.д. № 615/2022 г. на Окръжен съд Плевен подсъдимият С. Х. Р. е признат за виновен в това, че на 27.07.2019 г. в гр. Плевен, в двора на „К. ресурс“ ЕООД, поради немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - ползване на подвижна работна площадка (повдигач TP 15 3RQ UK, ТИП I., 9305, уom 7/95, S.W.I. 200кг., 2 персони + 40 кг., монтиран на специален автомобил с марка „****“ с рег. [рег.номер на МПС] ) и в нарушение на чл. 46, ал. 1, т. 2 и чл. 46, ал. 2, т. 3 от Закона за техническите изисквания към продуктите (З.); чл. 55, т. 2 и т. 4 от Наредба за безопасната експлоатация и техническия надзор на повдигателни съоръжения; чл. 14, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 2а, т. 6 и т. 7 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗЗБУТ); чл. 3 от Наредба №1 от 04.03.2002 г. за условията и реда за придобиване и признаване на правоспособност за упражняване на професии по управление на товароподемни кранове и подвижни работни площадки; чл. 246, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и използване на работното оборудване; чл. 11, ал. 1, т. 3 от Наредба №РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и т. 2 от Наръчник за експлоатация и резервни части на inter REACH сериен №9305, причинил смъртта на С. К. В., поради което и на основание чл. 123, ал. 1 НК и чл. 54 НК е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода, които е приел, че следва да бъдат отложени с изпитателен срок от четири години.

С присъдата подсъдимият С. Р. е признат за виновен в това, че на горната дата и място, при немарливо изпълнение на същата правно-регламентирана дейност и в нарушение на горепосочените норми и правила е причинил на Е. И. И. тежка телесна повреда, изразяваща се в многофрагментно счупване на телата на пет гръдни прешлена на гръбначния стълб (от трети до седми) с прекъсване на гръбначния мозък, довело до пълна плагия (пълна липса на движение) на долните крайници, представляващо осакатяване на двата крака, поради което и на основание чл. 134, ал. 1, т. 1 НК и чл. 54 НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66 НК е отложено с изпитателен срок от четири години.

На основание чл. 23 НК на подсъдимия С. Р. е наложено общо наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено с изпитателен срок от четири години.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци суми, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от престъпленията, предмет на обвиненията, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумите, както следва:

- на К. С. К. (син на починалия С. В.) - 100 000 лева;

- на Б. К. Х. (сестра на починалия С. В.) - 50 000 лева и

- на Е. И. И. – 100 000 лева.

С присъдата на подсъдимия са възложени разноските по делото, като е извършено произнасяне и по веществените доказателства.

По жалба на защитата с решение № 39 от 27.03.2024 г. по в.н.о.х.д. № 359/2023 г. Апелативен съд – Велико Търново е изменил присъдата в гражданско-осъдителната част, като е отхвърлил предявения от гражданската ищца Б. К. граждански иск против подсъдимия и е намалил размера на обезщетенията за неимуществените вреди по отношение на другите двама граждански ищци К. К. и Е. И. от 100 000 лева на 80 000 лева.

С решението е намален съответно размерът на дължимата държавна такса върху уважените размери на гражданските искове, като подсъдимият е осъден да заплати сторените във въззивната инстанция разноски.

В останалата ѝ част присъдата е потвърдена.

Това въззивно решение е предмет на касационна проверка в настоящото производство – първа по ред.

Касационните жалби срещу въззивното решение са процесуално допустими, тъй като са подадени от процесуално легитимирана страна (защитник) и повереници на гражданските ищци, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 НПК.

По съществото си трите касационни жалби са неоснователни , а съображенията за това са следните:

По касационната жалба на защитника адвокат К. Д.

1. В тази жалба са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, но са въведени и твърдения за несъответствие между приетите от въззивния съд фактически положения и събраните доказателства. Последните представляват доводи за необоснованост на проверявания акт и не отчитат правомощията на върховната съдебна инстанция. Тя извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК (практиката на касационната инстанция в тази насока е многобройна и константна) е съд само по правото и не може да приема нови фактически положения. Аргументите на защитата могат да бъдат обсъждани единствено с оглед преценка за евентуално допуснато нарушение на правилата за анализ и оценка на доказателствената съвкупност и само в тази насока те ще бъдат коментирани от касационния съд.

2. В този контекст касационната инстанция не възприе оплакванията на касатора, чието основно процесуално усилие - поне що се отнася до касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК - е насочено към атакуване на подхода на въззивния съд да кредитира обясненията на подсъдимия Р. частично.

На първо място и в чисто принципен план такъв подход - когато на базата на пълен и всеобхватен анализ бъде преценено, че тези обяснения са частично недостоверни - е напълно законосъобразен. Няма процесуално задължение, нито нормативна обвързаност съдът да кредитира, респективно да откаже да кредитира обясненията на подсъдимия в цялост, както очевидно счита защитникът. Известно е, че обясненията имат специфична процесуална природа: освен доказателствено средство, те са и средство за защита на подсъдимия, чието упражняване не е обвързано със задължение за разкриване на обективната истина. Ето защо оценката за достоверност на дадените от подсъдимия обяснения трябва да бъде много внимателна, като в зависимост от резултатите от нея съдът може да кредитира обясненията изцяло, да възприеме само отделни части от тях или да приеме, че са защитна версия, която не е достоверно отражение на действителността. Такъв подход е следвала въззивната инстанция, която е приела, че следва да отхвърли обясненията на подсъдимия не в цялост, а в онези техни части, които се опровергават от събраните други доказателства. Избраният подход не само, че не е процесуално порочен, а съответства на задължението на съда да осигури разкриването на обективната истина и да мотивира надлежно своята обоснована увереност, че тази обективна истина е установена.

Втората инстанция е подложила на обективна проверка обясненията на подсъдимия в контекста на цялата доказателствена съвкупност, включваща гласни и писмени доказателства и експертизи. Във въззивното решение с показанията на пострадалия Е. И. и с показанията на свидетеля М. Н. – шофьор на специалния автомобил „***“, убедително са защитени основанията, поради които са отхвърлени възраженията на подсъдимия, че не е изисквал от пострадалия С. В. да извършва работа с процесната вишка (вж. л. 13-14 от въззивното решение). Изрично следва да се подчертае, че при извършване на правно регламентираната дейност, представляваща източник на повишена опасност, подсъдимият Р. е бил на място в двора на „К. р.“ ЕООД, лично е възприел осъществяваната електромонтажна работа и от двамата пострадали, на които дори е съдействал, подавайки на височина кабели за монтаж. При това положение не може да се счете, че направената от въззивния съд доказателствена оценка в спорната за касатора част е била произволна и не се е основавала на доказателствени материали, събрани и проверени при обективното, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото.

Не е допуснато нарушение на правилата за анализ и оценка на доказателствата от страна на въззивния съд отказал да ползва обясненията на подсъдимия Р. в частта, в която е твърдял, че не е знаел по процесното съоръжение да са извършвани ремонтни дейности. И относно тези обстоятелства обективната страна на вътрешното съдийство убеждение е била обоснована с доказателствените материали по делото и е била надлежно подкрепена с мотиви, изложени ясно, логично и убедително. В тази връзка въззивният съд се е позовал на заключенията на вещите лица инж. С. Ш. и инж. С. М., според които причина за техническата неизправност, довела до обръщане на коша на вишката, респ. до изпадане на двамата пострадали от височина, е конструктивното изменение на начина на законтряне срещу излизане на възел пантограф от дясна ос и конструктивна промяна на дясна рейка. Конструктивните промени при възел пантограф и знанието на подсъдимия за неоторизирания ремонт на болта са били изведени от въззивния съд и от показанията на свидетелите В. П. и И. И. (вж. л. 131 и л. 168 от н.о.х.д. №615/2022 г., т. 6, 66 – 67, л. 94-96 от д.п.), както от заповедите на т. 4, л. 8 и л. 9 от досъдебното производство, с които на тези свидетели е била възложена поддръжка на съоръжението. Предходната инстанция е спазила принципа за обективност при изграждане на вътрешното си убеждение, тъй като е обсъдила без каквато и да е избирателност тези доказателства и ги е преценила в контекста на останалите налични такива.

С отказа на въззивния съд да кредитира обясненията на подсъдимия, че и двамата пострадали са имали лични предпазни средства също не са били нарушени правилата за анализ и оценка на доказателствата. За да отхвърли обясненията на подсъдимия в тази част, въззивният съд се е позовал на показанията на пострадалия Е. И., който еднозначно е заявил, че единствен той (без да го използва) е имал обезопасителен колан, както и на показанията на св. Н. К. – поемно лице на първоначалния оглед на местопроизшествието, според който в двора на „К. р.“ ЕООД е имало само „един колан оставен на джипа“. Доказателствената маса е била внимателно анализирана, а процесът по формиране на вътрешно убеждение не е бил опорочен.

Без основание защитникът твърди, че въззивният съд е направил превратния извод, че след 2014 г., когато подсъдимият не е бил ангажиран с управлението и собствеността на „П. И.“ ЕООД, той е ползвал процесното съоръжение. Защитното възражение не държи сметка за подлежащите на доказване обстоятелства по чл. 102, т. 1 НПК, за които без значение е това дали подсъдимият е ползвал вещта в периода след 2014 г. и дали е бил неин собственик. С оглед очертания от прокурора предмет на доказване от значение за делото е дали на процесната дата (27.07.2019 г.) подсъдимият е бил ползвател на съоръжението. Според приложимия към казуса текст на чл. 31, ал. 1 от Закона за техническите изисквания към продуктите „ползвател“ е не само собственикът на вещта, а и всяко физическо или юридическо лице, което ползва съоръжение с повишена опасност по силата на договор или на друго правно основание. Тези характеристики по отношение на конкретния подсъдим са били налице. На процесния ден, по силата на устна договорка и без възнаграждение Р. е получил процесното съоръжение от собственика „Д. В. и Д. И.“ ООД, като се е задължил да използва вещта според нейното предназначение в своя полза и за свои нужди – за да изпълни задълженията си по сключения със „***“ ЕООД договор за изработка, след което да върне вещта на титуляра на правото на собственост. И в тази част въззивният съд е мотивирал вътрешното си съдийско убеждение по убедителен начин, като се е позовал на показанията на свидетелите Е. Г., Ц. З., Д. Г. и М. Н., както и на договора за изработка от 23.07.2019 г. Предходната инстанция е спазила принципа за обективност при изграждане на вътрешното си убеждение и е обсъдила посочените доказателства без избирателност, без процесуални или логически грешки и без едностранчива или превратна интерпретация.

В заключение - при осъществената проверка ВКС не установи Апелативен съд - Велико Търново да е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с оценката на доказателствените материали. Упражнявайки правомощията си на инстанция по фактите, въззивният съд не е основал изводите си по същество върху недостатъчна доказателствена основа, нито е интерпретирал наличните по делото доказателствени материали избирателно, едностранчиво или превратно.

3. Неоснователно е твърдението на защитата, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон.

За да обоснове касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, защитникът твърди, че неправилно въззивният съд е приел, че по отношение на двамата пострадали подсъдимият е имал качеството на работодател. Това твърдение е било релевирано и пред двете съдебни инстанции и е получило правилен отговор в мотивите към първоинстанционната присъда и във въззивното решение. Във връзка с този довод следва да се има предвид, че Закона за безопасни и здравословни условия на труд въвежда собствено понятие за работодател. Освен дефиницията на § 1, т. 1 от Кодекса на труда, според която работодател е всяко физическо лице, което самостоятелно наема работници или служители, ЗБУТ приема, че работодател е и „всеки, който възлага работа и носи цялата отговорност за предприятието, кооперацията или организацията“. В конкретния случай подсъдимият е имал лична договорка с пострадалите, по силата на която срещу възнаграждение те е следвало да извършат електромонтажни работи на височина, за които самият С. Р. в качеството на изпълнител е имал сключен договор за изработка с фирма „****“ ЕООД. По смисъла на КТ и на ЗБУТ следователно подсъдимият е имал качеството на работодател и именно върху него е лежало задължението за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд, както и задължението да не допуска до работа със съоръжението лица без призната правоспособност.

Неоснователен е и следващият релевиран във връзка с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК довод – че двамата пострадали са имали съответна правоспособност да извършват правно-регламентираната дейност, източник на повишена опасност. Обосновавайки това твърдение, защитата се позовава на разпоредби от Правилника за безопасност и здраве при работа в електрически и топлофикационни централи и по електрически мрежи и на това, че пострадалите са имали съответно четвърта и пета квалификационна степен за работа в електрически уредби с напрежение над 1000 V. Обстоятелството, че пострадалите са били с електротехническа специалност и са притежавали съответните високи квалификационни степени за работа с електрически уредби с високо напрежение не е спорно по делото. Извършваната от пострадалите работа обаче не е била източник на повишена опасност само заради извършваната от тях техническа дейност по електрическата уредба и мрежа. Тя е такава и заради това, че в конкретния случай се е налагало да се използва подвижна работна площадка – повдигач TP 15 3RQ UK, ТИП I., 9305, уom 7/95, S.W.I. 200кг., 2 персони + 40 кг., монтиран на специален автомобил с марка „****“ с рег. [рег.номер на МПС] . Съгласно Наредба за безопасната експлоатация и техническия надзор на повдигателни съоръжения и Наредба за условията и реда за издаване на лицензии за осъществяване на технически надзор на съоръжения с повишена опасност тази работна площадка е представлявала съоръжение с повишена опасност и на собствено основание е изисквала лицата, които работят с нея, да имат специална правоспособност на машинисти. Такъв задължителен обем от професионални компетенции обаче двамата пострадали не са притежавали. Издаденото на името на пострадалия С. В. Удостоверение за професионално обучение с рег. № 1420-317/09.01.2015 г. (т. 1, л. 180 от д.п.) също не му е давало право да осъществява работа с процесната работна площадка. Последното е изводимо недвусмислено от отговора на седмия въпрос на комплексната експертиза - т. 5, л. 83 и сл. от д.п., според който удостоверението не доказва съответна правоспособност, тъй като не е свързано с придобиване на компетентност за управление на автовишка с хидравлично управление.

4. Неоснователността на защитните възражения, свързани с касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, влече след себе си неоснователност и на претенцията на адв. Д. за неправилно уважаване на гражданските искове, предявени от гражданските ищци К. К. и Е. И..

По касационните жалби на поверениците адв. Д. В. и адв. П. В.

Преди произнасянето по двете жалби изрично следва да бъде посочено, че въззивното решение в частта, в която предявеният от Б. Х. граждански иск е отхвърлен, не е обжалвано пред касационната инстанция. Ето защо и касационната проверка на гражданската част на присъдата ще обхване единствено направеното от въззивния съд произнасяне по исковете, предявени от останалите двама граждански ищци - К. К. и Е. И..

Касационните жалби на двамата техни повереници ще бъдат разгледани общо, тъй като релевираните в тях възражения за неправилност на въззивното решение са сходни по своето съдържание.

Преценявайки основателността на касационните жалби на двамата повереници, касационният съд не намери основания за ревизия на въззивното решение в оспорената му гражданска част. С оглед наказателно-правния изход на делото правилно въззивният съд е приел, че са доказани съставомерността на деянията, виновността в поведението на подсъдимия Р., противоправността на извършеното от него и настъпилите поради тези деяния вреди от неимуществен характер за гражданските ищци, т.е. общите предпоставки по чл. 45 от ЗЗД са установени несъмнено.

Основният спор по делото е за размера на дължимото обезщетение, което според поверениците касатори е неоснователно снижено от въззивния съд с аргумент съпричиняване на деликта от пострадалите С. В. и Е. И..

В принципен план неимуществените вреди представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага. Последните не биха могли да бъдат възстановени, поради което и предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

По отношение на предявения от К. К. граждански иск от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението е това, че между гражданския ищец и починалия му баща С. В. са съществували отношения на доверие, обич, взаимна привързаност и разбирателство. Тези отношения са били пълноценни независимо от обстоятелството, че към момента на инцидента гражданският ищец е живял и работил в чужбина – въпреки разстоянието двамата са поддържали присъщите между баща и син отношения на топлота и привързаност. Невъзвратимата загуба на бащата, който го е отгледал и с когото е живял след раздялата между родителите му, е белязала сериозно ежедневието на гражданския ищец К., който е бил завинаги лишен от бащина обич и подкрепа.

От значение за определяне на справедливия размер на обезщетението на гражданския ищец Е. И. са трайният и необратим характер на тежката телесна повреда, довела до пълна загуба на функцията на двата долни крайника; допълнителните (извън процесното) три телесни увреждания, които той е получил и които по характер представляват средни телесни повреди; вида на проведеното лечение - болнично и домашно, и дълговременността на това лечение, което е продължило с месеци. От значение за размера на това обезщетение са и установените с гласни доказателства неудобства за ищеца и невъзможността да се обслужва сам при елементарните си нужди в периода на лечение, а и понастоящем. Релевантно в тази връзка е и обстоятелството, че подлежащите на обезщетение вреди са причинени лично на пострадалия.

Извън тези обстоятелства въззивният съд е направил преценка дали с поведението си двамата пострадали са допринесли за настъпване на вредоносния резултат, като е отчел и степента, в която обективният принос на увредените лица се съотнася към деликта. Този подход е бил в съответствие с нормата на чл. 51 ЗЗД, задължаваща съда да отчете има ли осъществени конкретни действия или бездействия, с които пострадалите са способствали за настъпване на вредоносния резултат.

В процесния казус въпросът за обема на съпричиняване е разрешен от въззивния съд с оглед конкретно установените факти по делото. Този съд е направил извод за съпричиняване, като е изложил мотиви кои конкретно установени факти налагат извод, че пострадалите са допринесли за настъпване на вредите. Конкретно установено в тази връзка от съда е, че по време на работата на процесното съоръжение с повишена опасност пострадалите са били без предпазни средства, като едновременно с това според отговор по въпрос пет от експертизата на т. 5, л. 83 и сл. от д.п., ангажирана с подобен въпрос, използването на въздушно коланно средство би довело до провисване под коша на автовишката и би предотвратило настъпването на инцидента. Тези конкретни факти, ведно с факта, че двамата пострадали не са притежавали задължителния обем от професионални компетенции, които да има дадат право да боравят със съоръжението – обстоятелство напълно осъзнавано от тях, обуславят извод, че е налице противоправно действие, извършено от подсъдимия С. Р., което обаче в съвкупност с противоправното действие на самите пострадали, е допринесло за причинените увреждания на единия от тях и смъртен резултат на другия.

Предвид горното касационният съд приема, че въпросът за съпричиняването на вредите е разрешен правилно, като е определено, че то е в размер на 20 %. Това разрешение е извършено при спазване изискванията на закона, така както са предвидени в чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и разяснени в съдебната практика. Наличие на 20% съпричиняване от обезщетението, определено по справедливост в размер на 100 000 лева, означава, че в окончателния му размер за всеки от гражданските ищци то следва да бъде определено на от по 80 000 лева.

С оглед всички тези съображения съставът на първо наказателно отделение прие, че не са налице визираните в трите касационни жалби касационни основания и не се налага да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2-5 от НПК. Поради това въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 39/27.03.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 359/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.