Отмяна на въззивно решение за конфискация поради липса на самостоятелни мотиви

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50129/09.01.2024 г.

гр. София, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

АНЕЛИЯ ЦАНОВА

при участието на секретаря Кристина Първанова, като изслуша докладваното от съдия Цанова гр. д. № 3737 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано по подадени от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и от Ж. К. Д. касационни жалби.

С касационната жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество се обжалва постановеното от АС- Варна решение № 134/13.02.20220 г. по в.гр.д. № 549/2019г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените от Комисията искове с правно основание чл.28 ЗОПДИППД /отм./ за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност 2 799 337,70лв. Твърди се че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано- касационно основание по чл.281,т.3 ГПК и се иска да бъде отменено в обжалваната част.

По делото е постъпил писмен отговор от Ж. Д. , в който изразява становище за неоснователност на касационната жалба на КОНПИИ.

Отговори от другите страни не са постъпили.

С касационната жалба на Ж. К. Д. се обжалва постановеното от АС- Варна решение № 134/13.02.20220г. по в.гр.д. № 549/2019г. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е постановено отнемане в полза на държавата на поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], ведно с построената в него еднофамилна полумасивна жилищна сграда и паянтова селскостопанска страда. Твърди се, че в тази си част решението е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Иска се решението да бъде обезсилено и производството- прекратено, евентуално- отменено и вместо него бъде постановено друго, с което искът за отнемане на това имущество бъде отхвърлен.

По делото е постъпил писмен отговор от КОНПИ, в които се изразява становище за неоснователност на касационната жалба на Ж. Д..

Отговори от другите страни не са постъпили.

С обжалваното решение, АС- Варна е приел, че предявеният иск е допустим, препращайки към определение № 3/24.01.2019 г. на първоинстанционният съд, както и към мотивите на първоинстанционното решение. Счел е, че тъй като проверката е започнала при действието на ЗОПДИППД /отм./, основанието на претенцията е по чл. 28, вр. с § 5 от ПЗР на ЗОПДНПИ /отм./, а не по чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./, макар производството да не е приключило до влизането му в сила на 19.11.2012 г. По отношение на проверявания период, е изложил, че правилно първоинстанционният съд е приел, че по ЗОПДИППД /отм./ периодът на проверката не е фиксиран, както в чл.27 от ЗОПДНПИ /отм./ и чл. 112 от ЗПКОНПИ, като разпоредбата на приложимия по силата на § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ текст на чл.11 от ЗОПДИППД /отм./ предвижда, че правата на държавата се погасяват с изтичането на 25- годишна давност от датата на придобиване на имуществото, но поради липсата на разпоредба, задължаваща Комисията изрично да фиксира срока на проверката, нямало законова пречка тя да бъде извършена по отношение на имущество, придобито преди 25 години. Счел е, че допуснатата нередовност на постановлението за привличане на обвиняем от 03.05.2010 г. не е основание да се приеме недопустимост на исковете, тъй като е отстранена съобразно дадените указания, поради което не отменя валидността на началната дата на производството по ЗОПДИППД /отм./, нито неговата приложимост. Относно спазването на изричната разпоредба на чл.15, ал.2 от ЗОПДИППД /отм./ и процесуалната природа на срока по този текст, въззивният съд е споделил изразеното в определение № 38/24.01.2019 г. становище за допустимостта на предявените искове. Изложил е, че предпоставка за основателността на предявените искове е установеност относно трите предпоставки на законновата презумпция: влязла в сила осъдителна присъда, данни за придобито от лицето имущество на значителна стойност, превишаваща установените законни доходи на семейството, като престъплението, за което е признат за виновен ответникът следва да е сред изчерпателно изброените в чл. 3 от ЗОПДИППД /отм./.От доказателствата по делото се установявало, че ответниците Ж. Д. и С. Д. са съпрузи, а третият ответник К. Д. е техен син, като първоинстанционният съд бил установил и описал участието на проверяваното лице в ЕТ и търговски дружества. Счел е, че през периода на проверка по чл. 11 от ЗОПДИППД /отм./: 01.01.1988 г. - 31.12.2012 г., ответниците са получили приходи общо в размер 1236859,20 лв. или 5967,69 МРЗ, при извършените разходи от проверяваното лице и членовете на семейството в размер на 26146,81 МРЗ, т.е. констатирана е отрицателна разлика между приходи и разходи в размер на 20179,11 МРЗ, което е значителна стойност по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗОПДИППД /отм./. Следователно, лицето е придобило имущество на значителна стойност по смисъла на параграф 1, т.2 от ДР на ЗОПДИППД /отм./, за придобиването на което не е разполагало с достатъчно законни доходи и източници на средства, тъй като установените доходи и приходи на проверяваното лице и съпругата му не са достатъчни за извършените разходи. Счел е, че по делото не са представени доказателства, установяващи какъв е фактическия състав на деянията, за които е осъждан ответникът Ж.Д. с присъди през 1986 и 1988 г., нито относно размера на получената от тях имотна облага, за да се направи обосновано предположение, че имотите, придобити от 1988 до 1998 г., са от предходната му престъпна дейност. С присъда № 12/08.04.2016 г. по нохд. № 82/2015 г. на ОС- Силистра, влязла в сила на 26.02.2018 г., Ж.Д. е признат за виновен в това, че в периода 1998 – 2009 г., извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква разрешение по закон – чл.1, ал.1 и ал.4 ЗБ /отм./ и по чл.2 и чл.13, ал.1 ЗКИ, като е предоставял парични заеми на различни лица, обезпечени с ипотеки на недвижими имоти, записи на заповеди или залози на вещи, срещу получаване на лихви и задължения за връщането им, като предметът на престъплението е в размер на 108 496 лв. Приел е, че съгл. чл.3, ал.1 ЗПДИППД /отм./ като условие за основателност на претенцията, придобитото от лицето имущество следва да е на "значителна стойност", която - съгласно §1, т.2 от ДР на ЗПДИППД /отм./ е стойността над 60000 лева, а заявената претенция от 2821337,70 лв. безспорно е значителна по размер. Изложил е, че при доказан в наказателното производство размер на неправомерно получените доходи от ответника Ж.Д. от 108 496 лв., липсват доказателства, че цялото претендирано имущество е придобито от престъпна дейност. Позовал се е на чл.4, ал.1 от ЗОПДИППД /отм./, както и на практиката на ВКС, съгласно която основателното предположение, по смисъла на ЗОПДИППД /отм./ е обикновено предположение, формирано въз основа на преценка на конкретните установени по делото факти и обстоятелства, и връзките между тях, от които следва извод за престъпния произход на средствата, вложени в придобиване на имуществото, която преценка не е хипотетична, а следва да се основава на конкретни фактически обстоятелства, установени въз основа на събраните доказателства. Счел е, че основателно предположение по смисъла на специалния закон не може да се направи, когато установеното с акт на наказателния съд престъпление има инцидентен и еднократен характер, фиксирано в ограничен период от време и по делото липсват доказателства за осъществявана преди или след това, но в рамките на проверявания период от страна на ответника престъпна дейност, от естество да обоснове извод, че имуществото, предмет на искането за отнемане, е придобито като резултат от нея. Изложил е, че първоинстанционният съд е описал подробно имуществото, за което е доказана връзка между придобиването му и осъществяваната от ответника престъпна дейност, като, преценявайки основателността на претенциите, е взел предвид практиката на ВКС на РБ - решение № 129/08.06.2015 г. по гр.д. № 5562/2013 г., IV г. о., съобразно което предмет на отнемане в хипотезата на чл.4, ал.1 от ЗОПДИППД /отм./ са налични парични средства, при доказаност и на останалите условия- пряка или косвена връзка между престъпната дейност по чл.3, ал.1 ЗОПДИППД /отм./ и придобиването на средствата; връзката да може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото и да не е установен законен източник в придобиването им. Приел е, че в случаите на неналичност, тъй като са изразходвани за задоволяване на ежедневни или други нужди на ответника или семейството му, при което не се реализира насрещна облага, неналичните парични средства не можели да бъдат отнемани по чл.28 от ЗОПДИППД /отм./, какъвто бил настоящия случай- приложените към искането на Комисията доказателства установяват, че по сметките на ответниците във всички банки салдото е отрицателно или нула. Наличен в патримониума на ответниците бил само недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 190 кв.м., ведно с построените в него еднофамилна жилищна сграда и паянтова селскостопанска сграда, с пазарна стойност 22 000 лв., поради което е приел, че исковата претенция е основателна само в частта, с която се претендира отнемане в полза на държавата на основание чл.4, ал.1 вр. чл.10 от ЗОПДИППД /отм./ на този имот, по отношение на който е доказано обоснованото предположение, че е придобит от престъпна дейност.

Доводите на касатора Ж. К. Д. за недопустимост на обжалваното решени са неоснователни. Съгласно дадените с ТР № 1/2018 г. от 04.06.2020 г. по тълк. дело № 1/2018 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, изтичането на срока за проверка по чл.15, ал.2 ЗОПДИППД (отм.) не е процесуална пречка за надлежното упражняване и съществуването на правото на иск и на материалното право на държавата за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, т.е. предвиденият в чл.15, ал.2 ЗОПДИППД (отм.), срок за извършване на проверки и събиране на доказателства за установяване на произхода и местонахождението на имущество, за което има данни, че е придобито пряко или косвено от престъпна дейност е инструктивен, и е допустимо образуване на производство по чл.28 ЗОПДИППД /отм./ след неговото изтичане. Комисията е сезирана на 06.12.2011 г., като на 13.12.2011г. срещу ответника Ж. Д. е започнала проверка, поради което и производството по делото се е развило в съответствие с § 5 от ПЗР на ЗОПДНПИ в сила от 18.05.2012 г.- по реда на отменения ЗОПДНПИ. Само по себе си, прилагането към уведомлението до Комисията на постановлението за привличане на ответника Ж.Д. в неподписано копие, също не води до недопустимост на иска. По аргумент от чл.21, ал 1 ЗОПДИППД /отм./, прилагането на постановлението за привличане на обвиняем не е част от задължителните елементи на уведомлението, с което Комисията е сезирана, което в случая е и представено още с уведомлението, а нередовността му е отстранена по- късно.

С определение № 260/06.04.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на КОНПИ по въпроса относно задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на проверката по чл.269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи, както и по касационната жалба на Ж. Д. при условията на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение поради наличие на неяснота в съображения на съда, изложени в съдебния акт, която на практика се приравнява на липсата на мотиви.

По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя изцяло. Съгласно дадените в т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. В този смисъл е и разрешението по т.19 от ТР №1/2001г. ОСГК, според което при въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. В постоянната практика на ВКС- решение № 12/16.02.2016г. по гр.д. № 2184/2015г. на ВКС, ТК, IІІ г.о., решение № 42/05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г.на ВКС, IV г.о., решение № 283/14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 40/04.02.2015г. по гр.д. № 4297/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 145/07.01.2019г. по гр.д. № 811/18г., ВКС, ІІ г.о., решение № 157/11.02.2016г. по т.д. № 3638/2014г. на ВКС, I т.о. и др., последователно се застъпва становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество на твърдения и възражения на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл.269, ал.2 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 ГПК. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като посочи в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани.

По въпроса за очевидна неправилност на въззивното решение поради наличие на неяснота в съображения на съда, изложени в съдебния акт, която на практика се приравнява на липсата на мотиви: Въведеното основание „очевидна неправилност“ е самостоятелно и различно от основанията, посочени в ал. 1 на чл. 280 ГПК, поради което не е обусловено от формулиране на правен въпрос. В практиката на Върховният касационен съд се приема, че очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2 ГПК е налице при установимо от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост, без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акт. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК- неправилност на въвззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд- решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд. В съдебната практика се приема, че очевидна неправилност поради нарушение на материалния закон е налице при нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Очевидна неправилност поради необоснованост е налице при нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. Очевидна неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила е налице при нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, на правила относно подсъдността и др.

По основателността на касационните жалби:

Съобразно изложеното по процесуалноправните въпроси, направените в касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения във връзка с мотивирането на съдебното решение, респ. за липсата на такива мотиви и необсъждане на наведените с въззивната жалба оплаквания, възражения и доводи, са основателни. В противоречие с трайната практика на ВКС, въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, нито е изложил същински собствени мотиви, от които да е видно налице ли са всички предпоставки на закона за да прецени основателността на предявения иск с правно основание чл.28, ал.1 от ЗОПДИППД /отм./. Фактическите и правни заключения в обжалваното решение са направени само на базата на принципни постановки, без да е извършена самостоятелна оценка на конкретните данни по делото за начина, по който е придобито всяко отделно имущество и възможностите към същия момент на приобретателя, респ. съществува ли пряка или косвена връзка с престъпната дейност, а също дали такава може да се установи по пътя на обосновано предположение.

С оглед на това, обжалваното въззивно решение на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК следва да бъде отменено като неправилно, и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на АС- Варна.

При новото разглеждане на делото, въззивният съд следва да обсъди всички релевантни факти и обстоятелства, наведени от въззивниците, и да изложи собствени мотиви по съществото на правния спор, като прецени предпоставките по чл.4, ал.1 ЗОПДИППД /отм./ за всяко конкретно придобиване- на каква стойност е, какви средства са вложени в него от ответниците, те от законен източник ли са, какви са били доходите и разходите по същото време на извършителя, съответно на семейството му, възможната връзка с установеното престъпление. Съдът следва да установи стойността на незаконно придобитото налично имущество, представляваща сбор от реалната пазарна оценка на имотите и вещите, посочени в мотивираното искане на КОНПИ, към момента на придобиването и го съпостави с приходите на проверяваните лице от законен източник като величина, изразена в минимални работни заплати, за да прецени дали придобитото е на значителна стойност. В случай, че така установеното имущество е на значителна стойност- над 60 000 лв., съдът следва да извърши преценка за наличието на основателно предположение за връзка между престъпната дейност и придобитото имущество. Относно връзката между престъпната дейност по чл.3, ал.1 ЗОПДИППД /отм./ и придобиването на имуществото от проверяваното лице като една от материално- правните предпоставки на правото по чл.28, ал.1 от закона, съдът следва да отчете, че връзката е пряка, когато имуществото е придобито от престъплението, а косвена, когато придобитото не произтича пряко от престъплението, но е опосредено от други действия, които го следват. Достатъчно е връзката да се предположи логически, като съдът базира извода за наличие или липса на такава връзка като обсъди конкретното престъпление, характера на произтичащата от него престъпна дейност и всички други установени обстоятелства, при които е придобито имуществото. Следва да има предвид, че конкретната престъпна дейност и обстоятелствата, от които се прави предположение за връзката с придобиването на имуществото, са тези, които определят релевантния период за всеки конкретен случай, а законът го ограничава единствено през периода, посочен от чл.11 ЗОПДИППД /отм./. Законът допуска основателно да се предположи придобиване на имущество във връзка с престъпната дейност или назад във времето- преди извършване на престъплението по чл.3, ал.1 ЗОПДИППД /отм./. Тази връзка следва да произтича от онези условия, които го способстват /помагат да бъде извършено/. За обоснованото предположение, че такава връзка е налице, е необходимо да са проявени и логически да е възможно да се свържат с придобитото имущество, за което няма законен източник или с резултата от придобиването на точно такова имущество. Целта на специалния закон е да се отнеме имущество, придобито от престъпна дейност и този начин да се пресечи възможността за извличане на полза от такава. Ето защо в обхвата на имуществото, което подлежи на отнемане, ЗОПДИППД /отм./ включва не само имуществото, но и заместващите го облаги, когато то е прехвърлено- чл.4, ал.2, предвиждащ отнемане на полученото срещу имуществото при прехвърлянето му на трето добросъвестно лице по възмезден начин и по действителната му стойност или по чл.7- даденото по сделки, извършени с имущество, придобито от престъпна дейност, когато не са безвъзмездни или възмездни и третото лице е знаело, че имуществото е придобито от престъпна дейност, или е придобито имущество за неговото укриване, съгласно която не подлежи на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в или за прикриване на незаконния му произход, или на действителните права, свързани с това имущество. Относно искането за отнемане парични средства, преминали през банковите сметки на лицето, решаващият съд следва да вземе предвид дадените в т.2 на ТР № 4/ 18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/ 2021 г., ОСГК на ВКС, разяснения, съгласно които предмет на отнемане могат да са налични парични средства, т.е. такива в икономическата им функция на запас от стойност (натрупани и неизразходвани средства) и в по-тясното им разбиране, налични по банкови сметки, ако за тях са налице и останалите условия за отнемане по закона. Не могат да бъдат предмет на отнемане парични средства, преминали през банковите сметки на лицето или през неговото имущество, но неналични към датата на предявяване на иска, тъй като законът не предвижда такава възможност. Постъпилите суми по банкови сметки стават част от имуществото на проверяваното или свързаните с него лица, тъй като това са техни вземания от съответната банка. С изтеглянето на суми и с извършването на преводи, тези вземания се погасяват и престават да бъдат част от имуществото на проверяваното или свързаните с него лица. Част от него стават изтеглените суми в брой и вземанията, ако такива са възникнали в резултат на извършените преводи. Ако са налице в края на проверявания период, те формират несъответствие и подлежат на отнемане, при наличие на съответните законови предпоставки.

По въпроса за разноските следва да се произнесе въззивният съд при повторното разглеждане на делото (чл. 294, ал. 2 ГПК).

Воден от изложеното, ВКС, състав на ІV гр. отд.,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 13/13.02.2020 г. на АС- Варна, ГО, постановено по гр.д. № 549/2019 г.

ВРЪЩА делото на друг състав на Апелативен съд- Варна за ново разглеждане.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/.

2/.