Доказване на предаването на пари при договор за заем и издаден запис на заповед

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50091

София,03.11.2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември, две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ

Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при секретаря Анжела Богданова

изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр.д.№ 2856 по описа за 2022 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. П., със съдебен адрес [населено място], подадена чрез процесуалния ѝ представител адвокат Я. И., срещу решение № 78 от 18.04.2022 г. по гр.д. № 66/2022 г. на Смолянския окръжен съд, с което е отменено решение № 12/27.01.2017 г. по гр.д. № 198/2020 г. на Златоградския районен съд и е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу С. Х. Д. установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на парично вземане в размер на 9500 лева, представляващи неизплатена главница по договор за паричен заем от 18.10.2019 г. и 315 лв., представляващи договорна лихва в размер на 5 % от стойността на заема за периода от 18.10.2019 г. до 25.06.2020 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 26.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 43/30.06.2020 г. по ч.гр.д. № 114/2020 г. на Златоградския районен съд.

Въззивният съд е приел, че според твърденията на ищцата между нея и ответника е сключен договор за заем от 18.10.2019 г., с който в качеството си на заемодател му е предоставила в заем сумата от 9500 лева за срок от три месеца от датата на сключване на договора, а заемателят С. Х. Д. се е задължил да върне заема след изтичане на срока и при условията на договора. Между страните е договорена годишна лихва, в размер на 5% от стойността на заема, като след изтичане на срока, ако заемателят не върне заетата сума дължи за всеки ден просрочие наказателна лихва в размер на 0,05% от сумата. Посочените обстоятелства се установяват от представения по делото договор за заем от 18.10.2019г., сключен между страните по делото. За обезпечаване на вземането на заемодателя заемателят е издал запис на заповед за сумата 9500 лева с падеж 18.02.2020 г. В записа на заповед изрично е посочено, че сумата от 9 500 лева представлява заем от дата 18.10.2019 г. Първоначално в отговора на исковата молба ответникът е оспорил подписите си в договора за заем и записа на заповед, но след представянето им в оригинал е оттеглил оспорването. Оспорил е подписа на заемодателя в договора за заем от 18.10.2019г., но и от приетата по делото почеркова експертиза се установява, че подписът за „заемодател“ в договора за заем от 18.10.2019г. е положен от същия. Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Безспорно договорът за заем е реален договор и като такъв за сключването му следва да е налице не само съгласие на страните, т.е. съвпадане на насрещните им волеизявления, но това и предаването на вещта /парите/ от заемодателя на заемателя, за да бъде завършен фактическия състав. Едва с предаването на парите договорът се счита сключен. При доказана връзка между записа на заповед и договора за заем сключването на договора, в това число предаването на заемната сума като елемент от неговия фактически състав, следва да се извърши с други доказателства, извън самия запис на заповед, каквито в случая не се представят. В разглеждания случай по делото не са събрани доказателства за предаване на заемната сума на заемателя, поради което исковете са неоснователни.

Касаторът е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според него съдът неправилно е приел, че в случая е приложимо ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за доказване съществуването на договори на стойност над 5000 лв., както и че редовния запис на заповед не изпълнява функциите на доказателство за сключен заем, нито на разписка за предаване на парични средства по договор за заем. Вследствие на това е неправилен крайният извод на въззивната инстанция, че процесната сума, предмет на договора за заем между страните, не е била реално предадена и следователно между страните липсва твърдяната облигационна връзка.

Ответникът по касационната жалба С. Х. Д., със съдебен адрес [населено място], не е заявил становище.

С определение № 50209 от 25.05.2023 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 78 от 18.04.2022 г. по гр.д. № 66/2022 г. на Смолянския окръжен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства, като посочи кои от доводите и възраженията са неоснователни.

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Според задължителната практика на ВКС, включително и тази, посочена от касатора, съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това.

Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението да „върне”, а не да „даде” нещо /задължава се да върне този, който е получил, освен ако се задължи да върне, след като получи/. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. Реалният характер на договора за заем не се нарушава, дори заемателят да не е получил нищо, ако той е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение /напр. дължал е обезщетение за вреди от деликт или гестия, или е поел или поръчителствал за чужд дълг/. В този случай заемателят е „получил реално” премахването на един пасив от своя патримониум.

Записът на заповед е ценна книга, която материализира парично вземане и едностранна абстрактна правна сделка, от която се поражда задължение за издателя, като основанието за плащане /каузата/ не е елемент от съдържанието на менителничния ефект, нито е условие за действителността на записа. В този смисъл, когато записът на заповед е редовен - формата е спазена и съдържанието отговоря на определените от закона реквизити (чл. 535 ТЗ), поемателят-кредитор разполага с правото да събере вземането си на основание ценната книга. Посочването на каузалната сделка, по повод на която е издаден записът на заповед не опорочава абстрактното менителничното задължение, а има за цел да осигури доказателство за каузалните отношения, по повод на които е издаден записът на заповед. Дори когато формата на записа на заповед е опорочена, поради което същият не поражда задължение, записът на заповед като подписан документ удостоверява изявление на лицето, което го е подписало. Изявлението, с което се признава съществуването на дълга е извънсъдебно признание, което съдът преценява с оглед на всички обстоятелства по делото съгласно чл. 175 ГПК.

В процеса по повод вземането, инкорпорирано в ценната книга, всяка от страните може да въведе твърдение или съответно възражение за наличието на конкретно каузално правоотношение между страните по повод или във връзка, с което е създаден менителничния ефект. В този момент се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната книга. Съгласно разрешенията, дадени в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът разглежда записа на заповед освен като самостоятелна сделка и с оглед въведената каузална сделка. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, тоест при установена връзка между двете сделки, съдът ги разглежда както като самостоятелни сделки, така и в логическа цялост с оглед обусловеността помежду им.

Поради реалния характер на договора за заем, предаването на заемната сума представлява съществен елемент на договора и установяването му е по същество доказване на съществуването на договора. Поради тази причина за факта на предаването на сумата е приложима забраната за свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. За останалите елементи на договора, които не са част от фактическия състав на сключването му, няма забрана за установяването им и със свидетелски показания. Свидетелските показания са винаги допустими, когато страните ги сочат за установяване на обстоятелствата около сключване на договора, респ. за мотивите им да се обвържат с определена сделка.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения:

Правилно въззивният съд е приел, че наличието на писмен договор между страните установява постигнатото съгласие, но неправилен с оглед гореизложеното се явява изводът, че при липсата на изрична клауза, установяваща предаването на заемната сума на заемателя, не установява че е сключен договор за заем, тъй като не е доказано завършването на фактическия състав с реалното предаване на заетата вещ /парите/. Според договора „Заемателят се задължава да върне заема…“. Освен това от изричното вписване в текста на записа на заповед, че сумата от 9500 лв. представлява заем от дата 18.10.2019 г., което не е било оспорено от страните, и с оглед направеното признание от издателя на записа на заповед чрез собственоръчното полагане на подпис на документа се установява, че същият не оспорва това изявление. Записът на заповед би могъл да има значението на иницииращо доказателство относно съществуването на каузална сделка при наличие на друго оригинерно доказателство, свидетелстващо или удостоверяващо твърдяната каузална сделка. Наличието на писмен договор от същата дата, сключен между същите страни, се явява такова доказателство. Съобразно изложеното по-горе неправилен е изводът, че искът е неоснователен.

Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Искът трябва да се уважи за сумата 9500 лева, представляваща неизплатена главница по договор за паричен заем от 18.10.2019 г., и 315 лв., представляващи договорна лихва в размер на 5 % от стойността на заема за периода от 18.10.2019 г. до 25.06.2020 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 26.06.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.

Във връзка с направеното в касационната жалба искане за присъждане на направените разноските, на касатора трябва да се присъдят 5068.90 лв. деловодни разноски за всички инстанции.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 78 от 18.04.2022 г. по в.гр.д. № 66/2022 г. на Окръжен съд – Смолян и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че С. Х. Д., [населено място], дължи на Д. П. П., [населено място], 9500 лв., представляващи главница по договор за паричен заем от 18.10.2021 г., 315 лв., представляващи договорна лихва в размер на 5 % от стойността на заема за периода от 18.10.2019 г. до 25.06.2020 г., както и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК в съда на 26.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА С. Х. Д., [населено място], да заплати на Д. П. П., [населено място], 5068.90 лв. деловодни разноски.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.