Намаляване на присъда за отвличане и изнасилване поради надценени отегчаващи обстоятелства

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 181

София, 06 април 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при секретар: Елеонора Михайлова

и в присъствието на прокурора К. Н.

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 1036/2025 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от защитника на подсъдимия С. М. К., против въззивно решение № 127/09.10.2025 г., постановено по ВНОХД № 212/2025 г. от Апелативен съд – Велико Търново.

В жалбата се съдържат аргументи за съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото и за явна несправедливост на наложените наказания. Направени са алтернативни искания : за намаляване на наказанията на подсъдимия или за отмяна на присъдата, вероятно се има предвид въззивното решение, и връщане на делото за ново разглеждане. Изтъква се довод за допуснати от окръжния съд нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 107 и чл. 305, ал. 3 от НПК, тъй като е коментирал само част от показанията на свидетелите, което по същество представлявало и липса на мотиви. Въззивният съд от своя страна не е обсъдил този процесуален порок задълбочено и необосновано е пренебрегнал защитните възражения в тази насока. Наложеното на подсъдимия К. общо наказание от дванадесет години лишаване от свобода е счетено за несправедливо, като основният акцент на оплакването е поставено върху тежестта на санкцията, определена за извършеното престъпление по чл. 142 от НК. Поддържат се аргументи за неотчетени, но налични смекчаващи отговорността обстоятелства, които определяли невисоката степен на обществена опасност на личността на подсъдимия, и за надценяване на отегчаващите обстоятелства. В заключение се сочи, че с налагането на по-леки наказания и за трите престъпни посегателства, ориентирани към минимума на предвидените в закона, биха могли да се постигнат целите, визирани в чл. 36 от НК.

В съдебно заседание подсъдимият С. К. и неговият защитник, редовно призовани, се явяват лично. Поддържат жалбата по изложените в нея съображения и искания.

Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Плевен с присъда № 30/20.06.2025 г., постановена по НОХД № 155/2025 г., признал подсъдимия С. М. К. за виновен в това, че : -на 03.09.2024г. в с. Бреница, в съучастие като извършител с В. В. Б. - помагач, влязъл в чуждо жилище, обитавано от Е. С. Д., като употребил за това сила и деянието е извършено нощем, поради което и на основание чл.170, ал.2, предл.1-во, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 вр. чл.54 от НК го е осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода; на същата дата и място отвлякъл Й. Л. Л., като деянието е извършено от две лица и в условията на домашно насилие, поради което и на основание чл. 142, ал.2, т.2 и т.5а, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 вр. чл.54 от НК го осъдил на дванадесет години лишаване от свобода; на 04.09.2024г. се съвкупил с Й. Л. Л. като я принудил към това със заплашване, поради което и на основание чл.152, ал.1, т.2, предл.2-ро вр. чл.54 от НК го осъдил на шест години лишаване от свобода.

На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил подсъдимият К. да изтърпи най-тежко наказание от определените му с присъдата в размер на дванадесет години лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим. На основание чл.59, ал. 1 и ал. 2 от НК е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан по ЗМВР и при изпълнение на мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 05.09.2024г.

Първостепенният съдебен акт е бил предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия К.. С атакуваното по касационен ред решение апелативният съд е потвърдил присъдата.

Жалбата е частично основателна.

Основната претенция, поддържана в контекста на заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, се обосновава с твърдението за непълнота на мотивите към първоинстанционната присъда поради необсъждане на част от свидетелските показания. Възражението е било поставено на вниманието и на апелативния съд, като основанията за неговото отхвърляне са изложени в атакуваното решение, поради което не би могло да се настоява за отсъствие на съдебна реакция в нарушение на изискванията по чл. 339, ал. 2 от НПК. Проверявайки основателността на поддържаните доводи, втората инстанция е констатирала направеното от окръжния съд обобщаващо заключение, че извън обсъдените показания на Л., Д., Б. и В., свидетелстването на останалите разпитани по делото лица няма пряко отношение към предмета на доказване. Същевременно, във въззивното решение е разкрито съдържанието на всички гласни доказателствени източници и е преценена тяхната значимост за процеса на доказване. Така въззивната инстанция е отстранила допуснатата непрецизност и непълнота в аналитичната дейност на първостепенния съд. Всъщност, в жалбата отсъства противопоставяне на извършения от апелативния съд анализ на тези доказателствени средства, както и на преценката, че те нямат съществена способност да допринесат за установяването на интересуващата процеса релевантната фактология. Съответно, не се изтъкват доводи, че реализираната от този съд оценъчна дейност е в нарушение на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, довело до накърняване процесуалните права на подсъдимото лице, вкл. правото му на мотивирано решение. В случая от процесуална гледна точка вярно е заключението на апелативния съд, че решаването на въпросите относно инкриминираните деяния и вината на подсъдимия К. успешно може да се постигне чрез съобщената информация от пострадалата, показанията на разпитаните свидетели Д., Б. и В., станали очевидци на част от инкриминираните действия. Посочените източници на доказателствени факти са преценявани с оглед на критериите за последователност, коректност и непротиворечивост, при отчитане на връзките на свидетелите с подсъдимия и с пострадалата Л. и чрез съпоставянето им с останалите елементи на доказателствените материали, вкл. обясненията на К. и съответните експертни заключения. Извършената процесуална дейност от въззивния съд не страда от съществени процесуални недъзи, налагащи отмяна на атакуваното решение, а възражения, относими към основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, които да подлежат на обмисляне, не се изтъкват от касатора.

Доводите за наличие на третото от касационните основания, съдържащи се в жалбата, са частично основателни. Както вече се посочи, основното оплакване се отнася до тежестта на санкцията за извършеното престъпление по чл. 142 от НК. Това е и обяснимо, тъй като с прилагането на основното правило относно наказуемостта при съвкупност от престъпления по чл. 23, ал.1 от НК наложеното наказание от дванадесет години лишаване от свобода е най-тежкото и поглъща по-леките, определени за останалите две престъпни прояви.

За да утвърди размера на наложените на К. наказания лишаване от свобода, апелативният съд се е мотивирал с отегчаващите отговорността обстоятелства, приети за установени от първата инстанция – криминалната биография на подсъдимия, недобрите характеристични данни за личността му и упражненото насилие по отношение на пострадалата в рамките на престъпната деятелност.

Несъмнено предходните осъждания са фактор, с който съдът трябва да съобрази оценката си за степента на обществена опасност на дееца. Изложеното в атакувания съдебен акт оскъдно обсъждане на тези данни се споделя частично от касационната инстанция, като изрично се подчертава, че спорна е само придадената им тежест. При обсъждане на въпроса за наказанието, наложено на К. за престъплението по чл. 142 от НК и отговаряйки на защитните възражения по отношение и на другите две деяния, въззивният съд е отразил, че приложената по делото справка за съдимост съдържа десет пункта. По повод това е прието, че те отразяват извършени от него десет престъпления в периода 1991 год. – до 2012 год. Подхождайки статистически при оценката на криминалното минало на К., интерпретирано като обстоятелство със значителна тежест при индивидуализация на наказателната му отговорност, апелативният съд не е анализирал пълно съдържащите се данни в обсъжданата справка. В тази насока трябва да се спомене, че поставеният акцент върху броя на пунктовете, отбелязани в свидетелството за съдимост, не държи сметка за присъствието на съдебен акт, с който е определено общо наказание (виж, пункт 7, където е отразено ЧНД № 471/2005 г.), както и че с част от присъдите (споразуменията) е прилагана разпоредбата на чл. 25 от НК – виж, напр. тези по НОХД № 264/2006 г., по НОХД № 407/2012 г. (пункт 6 и 10 от справката за съдимост). Споделяйки инертно констатацията на първата инстанция, че К. е осъждан многократно, въззивният съд е изключил от своето внимание и проверка посочените данни, но съдебното им обмисляне е било необходимо, като се има предвид изразяваното в съдебната практика становище, че когато деянията, предмет на отделните присъди, са в отношение на съвкупност се касае за едно осъждане. Като отегчаващо отговорността обстоятелство е ценена и характеристичната справка за подсъдимия, изготвена от полицейски инспектор, за „образувани 12 броя ЗМ (заявителски материал, бел. ВКС), 1 брой криминална регистрация и 6 броя присъди“. Не е необходимо подробно да се аргументира, че коментари за полицейската регистрация на подсъдимия, както и за налични заявителски материали срещу него, чиято процесуална съдба е неясна, противоречи на принципната разпоредба на чл. 16 от НПК, регламентираща презумпцията за невиновност. В конкретната справка е отразено още, че К. „по характер е агресивен, употребява алкохол, не употребява наркотични вещества, има хазартни навици и дружи с лица от криминалния контингент“. Тези полицейски сведения не носят съответната задълбоченост и безспорност, поради което не могат да послужат на самостоятелно основание като ориентир и надеждна информационна база за характеристиките на личността на подсъдимия.

На следващо място, в мотивите на атакуваното решение (стр. 13 – стр. 32 от досието на делото), за да подкрепи извода на първата инстанция, определила наказание от дванадесет години лишаване от свобода за престъплението по чл. 142 от НК, решаващият въззивен съдебен състав се е аргументирал с начина на осъществяване на престъпното посегателство – „извличането на пострадалата насила от леглото“, „прехвърлянето й през оградата“, „насилственото й натикване в автомобила“. Същите обстоятелства обаче са обсъждани и при извеждане на доказателствената база за правната квалификация на деянието, поради което повторното им отчитане и като отегчаващо обстоятелство влиза в конфликт с разпоредбата на чл. 56 от НК. С опита за преформулиране на същината на тези факти, определени в атакуваното решение като „индикиращи на жестоко отношение“ към жертвата, всъщност се създава привидна предпоставка за преодоляване на посочената забрана. Включвайки ги в комплекса от обстоятелствата, значими за индивидуализиране обема на наказателната принуда дължима се на подсъдимия за извършеното престъпление, съдът е допуснал нарушение на закона.

По отношение на смекчаващите отговорността обстоятелства в съдебният си акт апелативният съд е маркирал наличието им, така както те са били дефинирани от първата инстанция, но единствено е отбелязал, че процесуалното поведение на подсъдимия, оказаното съдействие за установяване на правнорелевантните факти, самопризнанието, направено още на досъдебното производство, биха имали по-голямо значение ако той бе с чисто съдебно минало и добри характеристични данни. При горните констатации за не съвсем точното третиране на миналата съдимост на К. и на коментираната справка, изготвена от полицейски служител, с посочената забележка съдът практически е подценил ролята и значението на споменатите облекчаващи фактори при преценката за нивото на справедливост, постигнато с отмерените от първата инстанция наказания. Тук е мястото да се отбележи, че въззивният съд е изолирал от съвкупността на обстоятелствата със значение за индивидуализацията на наказанието създадения в отношенията между подсъдимия и пострадалата стереотип за редуване на раздяла, последвана от връщането им към съвместно фактическо съжителство. Макар този факт да няма самостоятелно значение на смекчаващо обстоятелство, както правилно е счел апелативният съд, той има своето място при решаването на въпроса за строгостта на санкцията. Обективна оценка, разбира се без да им се придава съществена относителна тежест, е следвало да получат и данните за трудовата ангажираност на подсъдимия, както и това, че от последно изтърпяното наказание лишаване от свобода през м. декември 2014 г. до деянията по настоящето дело, осъществени през 2024 г., той се е въздържал от извършване на противоправни прояви. Това показва, че дори и временно, но все пак в един продължителен близо десетгодишен период, поправителният и възпиращ ефект на наказателната санкция е оказал своето въздействие върху К.. Затова по мнението на настоящият касационен състав изводът на съда за пълна негова резистентност към поправителния ефект на вече изтърпяваните срокове лишаване от свобода е преувеличен.

По изложените съображения предвид разкритата необходимост от корекция в съвкупността на релевантните обстоятелства по въпроса за наказанието и тяхната относителна тежест касационната инстанция намира, че с отмереното наказание от дванадесет години лишаване от свобода за престъплението по чл. 142 от НК предходните инстанции са проявили ненужна строгост. В случая наказание от девет години лишаване от свобода се явява достатъчен по обем наказателна принуда, която ще окаже с необходимия интензитет възпитателно и предупредително, възпиращо въздействие както върху подсъдимия К., така и върху останалите членове на обществото. Въпреки посочените по-горе недостатъци в изводите на съда за обхвата и тежестта на отегчаващите обстоятелства, наред с отбелязаното нарушение на чл. 56 от НК, отправената от защитата претенция в жалбата, че наказанието на подсъдимия следва да се сведе до размера на предвидения законов минимум в санкционната част на чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 5а от НК, е неприемлива. Негативните нюанси за личността на подсъдимия, а и на самия престъпен акт, осъществен при две квалифициращи обстоятелства, не дават основание да се приеме, че разглежданото престъпление е с ниска степен на обществена опасност на деянието и дееца, обуславящо санкциониране с минимален срок на лишаването от свобода.

Утвърденият от въззивния съд размер от шест години лишаване от свобода, наложено на К. за престъплението по чл. 152 от НК, също подлежи на корекция. С общите разсъждения за правилност на съдебната мотивация на окръжния съд, свързана с предходните осъждания на подсъдимия и недобрите характеристики за личността му, втората инстанция е отдалечила своята оценка от конкретните параметри на реално осъществената принуда спрямо пострадалата, които трасират обществената опасност на деянието. Употребеното от подсъдимия заплашване, което по своето съдържание и интензитет, разкрито чрез показанията на пострадалата, не надхвърля обичайните нива на принуда, необходима за сломяване на нейната съпротива, за да се извърши съвкуплението. Адекватната оценка на инкриминираната дейност и на отегчаващите обстоятелства, съобразена и със смекчаващите такива, налагат изменение на постановеното от апелативния съд решение и намаляване на утвърденото от него наказание от шест години на пет години лишаване от свобода за това престъпление.

Наказанието, наложено на подсъдимия за престъплението по чл. 170, ал. 2 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, очевидно е отмерено при баланс на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, поради което е справедливо и няма основания за намеса на касационната инстанция.

Обобщено, настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НК за намаляване на наложените на подсъдимия С. К. наказания лишаване от свобода за престъпленията по чл. 142 и чл. 152 от НК в посочените параметри. Тази корекция налага редукция и на наложеното на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо най-тежко наказание лишаване от свобода до размера на девет години.

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 127/09.10.2025 г., постановено по ВНОХД № 212/2025 г. от Апелативен съд- Велико Търново, като

НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия С. М. К. наказание за извършеното престъпление по чл. 142, ал. 2, т.2 е т. 5а от НК от дванадесет години на девет години лишаване от свобода;

НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия С. М. К. наказание за извършеното престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2, пр. 2 от НК от шест години на пет години лишаване от свобода;

НАМАЛЯВА определеното на подсъдимия С. М. К. на основание чл. 23, ал.1 общо най-тежко наказание на девет години лишаване от свобода;

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Настоящето решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.