Отмяна на осъдителна присъда за измама при продажба на недвижим имот

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 115
Гр.София, 27 февруари 2026 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
СВЕТЛА БУКОВА
при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Б. Д. от Върховната касационна прокуратура изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 999/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба на адвокат Т. Д. от АК-Бургас –защитник на подсъдимия Х. Я. И. срещу въззивна присъда № 25 от 13.06.2025г., постановена по ВНОХД № 20252100600124 по описа за 2025 г. на Окръжен съд - Бургас.
В жалбата са заявени всички касационни основания по чл.348, ал.1 т.1, 2 и 3 НПК. Оспорват се аналитичната доказателствена дейност на въззивната инстанция и крайният извод за извършена измама с доводи за игнориране на обстоятелствата, изводими от показания на разпитани по делото свидетели, че подсъдимият е фактическият собственик на процесния имот и за ролята му той да бъде придобит от формалния собственик – свидетелят М.. Това изключвало изначално намерение подсъдимият да получи нещо, което не му се следва и елиминира обективните и субективните признаци на престъплението измама. Касаторът се позовава също на знанието на частния обвинител Г., че подсъдимият не е формалният собственик на имота и на липсата на договорен точен срок за приключване на сделката. Въпреки предложението на подсъдимия да се прехвърли собствеността, частният обвинител Г. отказал, защото искал единствено връщане на платеното. Според жалбоподателя, непрехвърлянето на имота не е достатъчно, за да се дефинира наличието на измама, тъй като са събрани доказателства за причините, поради които сделката не е била приключена. Като такива се изтъкват липсата на цялата договорена цена и на уговорен срок, непълна документация и лични причини на подсъдимия. Сочат се конкретни противоречия в мотивите към обжалваната присъда. Поддържайки основното оплакване за недоказаност на обвинението, защитникът прави искане ВКС да оправдае подсъдимия.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция подсъдимият Х. Я. И. и защитникът се явяват лично и поддържат касационната жалба и писменото допълнение към нея. В съдебните прения защитникът сочи допълнителни доводи, между които нередовност в обвинителния акт във връзка с противоречиви хипотези относно инкриминираното заблуждение на частния обвинител и акцентира, че същият е знаел кой е формалният собственик на имота още преди първото плащане по сделката, което компрометира обвинението за неверни представи относно това обстоятелство. Наред с главното искане за оправдаване на подсъдимия, алтернативно се моли за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че въззивният съд е направил много подробен анализ, относно съставомерността на деянията, като е установил правната им квалификация съобразно закона и съдебната практика. Споделя доказателствения анализ в мотивите на обжалваната присъда и се съгласява с въззивната инстанция, че не се касае за договорни отношения, а за извършено престъпление измама, тъй като подсъдимият не е собственик на имота и не е бил упълномощен да го продава, което изключва изобщо възможността да се разпорежда с него. Обективната съставомерност прокурорът обвързва с категорично формирани неверни представи от страна на подсъдимия в продължение на повече от година, че ще прехвърли имота, демонстрирайки пред частния обвинител наличие на правомощия за това, без да са налице такива, правил отстъпка в цената, допускал огледи, имал ключ и т.н. Впоследствие затвърдил и поддържал у пострадалия неверните представи, като комуникирал постоянно с него, настоявал да заплаща регулярно сумите за продажбата на имота, уверявал го, че подготвя документи, че ще се сключи сделка при нотариус, разрешавал му да почиства и да наема работници и до момента платените от пострадалия суми не били върнати от подсъдимия. По тези съображения и като счита за установено по несъмнен начин, че подсъдимият е извършил измама и не са налице сочените касационни основания, прокурорът предлага ВКС да остави в сила въззивната присъда.
Частният обвинител Ж. Д. Г. и повереникът му адвокат Г. К. от АК - Бургас не се явяват пред ВКС, редовно призовани. Явява се преупълномощеният от последната повереник – адвокат К. З. от АК – Бургас, който оспорва касационната жалба, поддържа изцяло подробното писмено възражение срещу нея и излага допълнителни аргументи за нейната неоснователност, като акцентира на времетраенето на деятелността на подсъдимия, неуведомяването на действителния собственик на процесния имот, че е намерил купувач, че извършва огледи и взема парични суми за неговото закупуване. Тези обстоятелства, според повереника, сочат, че подсъдимият не е имал намерение да изпълни поетото задължение, а единствено да се облагодетелства вследствие на имуществено разпореждане от страна на пострадалия. Претендира за присъждане на разноските, които частният обвинител е направил за процесуалното представителство от повереник пред ВКС, за което представя договор за правна защита и съдействие.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и материалите по делото, в пределите на своята компетентност по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
Бургаският окръжен съд е отменил присъда № 181 от 01.11.2024г. по НОХД № 20232120204197/2023г., постановена от Бургаския районен съд, с която подсъдимият Х. Я. И. е бил признат за невиновен и оправдан изцяло по обвинението за квалифицирана измама по чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.209, ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК и вместо това е постановил нова въззивна присъда № 25 от 13.06.2025 г. по ВНОХД № 20252100600124 по описа за 2025 г., предмет на настоящата първа по ред касационна проверка, с която :
Подсъдимият Х. Я. И. е признат за виновен в това, че в периода от неустановена дата през месец май 2017г. до 06.11.2018г., в гр. Бургас, при условията на продължавано престъпление – с шест отделни деяния, подробно описани във въззивната присъда, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у Ж. Д. Г., че ще му прехвърли правото на собственост върху недвижим имот - къща в [населено място], [улица] срещу заплащане на сумата от 35 000 евро и с това му причинил имотна вреда в големи размери, възлизаща в общ размер на сумата от 67 475 лева, поради което и на основание чл.210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл.54 от НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.
С присъдата е постановено да се приведе в изпълнение, на основание чл. 68, ал. 1 НК, наказанието две години и осем месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Х. Я. И. по НОХД № 2389/2012 г. на РС-Бургас, при първоначален общ режим за изтърпяване.
С въззивната присъда съдът се е произнесъл за веществените доказателства и е присъдил деловодните разноски в тежест на подсъдимия.
Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна (упълномощен защитник на подсъдимия И.), в законоустановения срок и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346, т.1 от НПК, които подлежат на касационен контрол. Разгледана на плоскостта на наведеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, ВКС намира касационната жалба за основателна, макар не по всички изложени в нея доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
Както сочи защитникът, обвинителният акт съдържа някои неясноти и противоречия при описание на обстоятелствата, свързани с основанието и условията за направените имуществени разпореждания от пострадалия и по-конкретно по какъв начин подсъдимият е създал неверните му представи, за да го мотивира да се разпореди с имуществото си до размера на инкриминираните суми. На стр.2 от обвинителния акт прокурорът твърди, че Г. решил да закупи къщата, защото бил заблуден от подсъдимия, че е собственик (вж. л.4 от първоинтанционното дело). По-нататък обаче неверните представи на пострадалия многократно са обвързани в обвинителния акт с възбудено и поддържано от подсъдимия заблуждение, че „ще му продаде недвижим имот“ и „че ще му прехвърли правото на собственост върху недвижим имот“, без да се уточнява дали подсъдимият е продължил да се договаря като „собственик“ или в друго качество, например като формален или неформален пълномощник, брокер и т.н. (вж. л.7-10 от първоинстанционното дело). На стр.3 от обвинителния акт се сочи, че първото от шестте плащания пострадалият направил поради създадените неверни представи от подсъдимия, които първоначално прокурорът твърди, че са свързани с представянето на подсъдимия като собственик на къщата. Паралелно с това уточнява, че още преди първото плащане подсъдимият предоставил на пострадалия нотариален акт, от който последният видял, че подсъдимият е пълномощник на собственика т.е. не е собственик, но не обърнал внимание какво било точно съдържанието на нотариалния акт. В крайна сметка, според ВКС, става ясно, че обвинението обвързва заблудата с очакването на Г. за бъдещо прехвърляне на собственост върху въпросната къща. Твърденията в тази насока освен, че са многократно повторени в обстоятелствената част на обвинителния акт, безпротиворечиво са посочени и в диспозитива му при описанието на всяко от шестте деяния, рамкиращи продължаваната престъпна дейност. Следователно, преценен цялостно, обвинителният акт е годен да изпълни процесуалното си предназначение - да очертае предмета на доказване и да позволи ефективно упражняване на правото на защита на подсъдимия, което изключва отменително основание поради неясно обвинение.
Въззивният съд правилно е разграничил „гражданската“ измама от измамата като престъпление по НК и е посочил напълно вярно правните характеристики на последната съобразно доктрината и съдебната практика. Същевременно съдът е концентрирал усилията си да аргументира субективно съставомерно поведение на подсъдимия като е пропуснал да обсъди някои доказателствени източници, съдържащи значими за процеса данни. За да приеме, че подсъдимият И. изначално е нямал намерение, нито възможност да изпълни обещанието си към пострадалия Г. да му продаде недвижимия имот, въззивният съд се е позовал на обстоятелството, че той не е бил собственик, а такъв е бил свидетелят А. М., който не го е упълномощил за това. Вярно е, че по делото не е документирано собственикът М. да е упълномощил подсъдимият да се разпорежда с имота. Писмено пълномощно или друго писмено доказателство в тази насока не е представено по делото и страните не спорят, че документ, който да удостоверява представителна власт на подсъдимия за разпоредителни действия няма. В първоинстанционното съдебно следствие обаче са събрани гласни доказателства, че подсъдимият действително е имал собственическо отношение към имота не само преди, но през целия инкриминиран период, както и че е започнал да го предлага за продажба след съгласуване с действителния собственик – свидетелят М., каквато е последователно поддържаната и незадълбочено обсъдена в мотивите на обжалваната присъда защитна теза. В тази насока свидетелят М. (собственик съгласно приложения нотариален акт № 66/04.03.2013 г. – л.14-16, т.1 от ДП) е потвърдил пред Районен съд – Бургас, че се е уговорил с подсъдимия да продават имота, поради което пуснали обява в „А. Б.“. Точно оттам съпругата на Г. е разбрала, че къщата се продава. Свидетелят М. е заявил, че двамата с подсъдимия правили огледи, включително поотделно, а подсъдимият му е казал, че има клиенти. Свидетелят е потвърдил също, че е придобил имота чрез продажба, в която продавачът бил представляван от подсъдимия като пълномощник, а причината да го купи била молбата на подсъдимия да му прехвърли частта от къщата, защото бил в процес на развод със съпругата си. Двамата се договорили, че ако стигнат до следваща продажба, свидетелят М. ще получи „комисионна“ (вж. л.73-74 от първоинстанционното дело) т.е. не продажната цена, което е индиция, че свидетелят М. е бил привиден собственик, както твърди подсъдимият, а не действителен такъв. Следователно, измамното поведение на И., аргументирано с фактите, че не е уведомил М. за водените преговори с Г. и че получава суми от него за продажба на имота, не е убедително при липса на съображения в мотивите на въззивната присъда относно (не)достоверността на коментираните данни от показанията на посочения свидетел. Именно изясняването на правдивостта им ще допринесе за преценката имал ли е подсъдимият намерение да изпълни поетото задължение и могъл ли е обективно да изпълни обещанието си към пострадалия да му прехвърли собствеността върху къщата.
Продавач по въпросния нотариален акт т.е. преди свидетелят А. М. да стане формален собственик като купувач, бил свидетелят М. М.. Той също е потвърдил пред съда, както и в приобщените по реда на чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 и т.2 от НПК показания, които е дал в досъдебното производство, че дължал пари на подсъдимия по запис на заповед и затова му дал пълномощно да продава имота. Показанията на двамата свидетели освен, че са подкрепени от съдържанието на посочения нотариален акт, обясняват заявеното пред частния обвинител и пред съда собственическо отношение на подсъдимия към имота и по-важно – сочат възможността му да осигури прехвърлянето на собствеността върху имота предвид заявената пред съда готовност от свидетеля М. като формален собственик. Това отслабва приетата в мотивите на въззивната присъда степен на категоричност за първоначалните (според въззивния съд измамни) намерения на подсъдимия И.. Вместо да анализира достоверни ли са въпросните свидетелски показания в частта им, в която кореспондират със защитната теза на подсъдимия, въззивният съд е акцентирал на липсата на формалните предпоставки за сключване на сделката лично от И. поради това, че не е формалният собственик и че действителният такъв не му е дал изрично пълномощно. Макар изнесената информация от подсъдимия и двамата свидетели да не опровергава правния извод на въззивния съд за „липса на собственически права или представителна власт чрез пълномощие“ от страна на подсъдимия и логичната от това правна невъзможност той сам (лично) да продаде имота на пострадалия, тези данни кореспондират с последователно лансираната от подсъдимия теза, че обективно е могъл да изпълни обещанието си към пострадалия да го направи собственик. Тези данни налагат по-задълбочено обсъждане от направеното в мотивите към обжалваната въззивна присъда, но преди това следва да се изяснят причините, поради които подсъдимият се е укрил след като получил шестата вноска от договорената продажна цена. Затова ВКС намира, че изводът за наличие на умисъл за измама е преждевременен и е направен при непълен анализ на всички събрани по делото доказателства относно действителните отношения и уговорки между подсъдимия и свидетеля М. за продажбата на имота.
От съществено значение за правилната преценка има ли измамно (умишлено) поведение от страна на дееца е също какво конкретно се е задължил подсъдимият спрямо пострадалия. Ако е обещал лично да му прехвърли собствеността при нотариус, би могло да се приеме лъжливо (измамно) поведение, защото той не е собственик, нито изрично и писмено упълномощено лице от собственика. В контекста на показанията на свидетеля М. и изразената от него готовност за продажба още преди имотът да се обяви във вестника, важно е конкретно да се изясни кога и при какви условия е следвало да настъпи вещноправният ефект на обещаната от подсъдимия сделка с пострадалия. В мотивите на въззивната присъда не е изяснен основният спорен въпрос, а именно защо подсъдимият не е изпълнил поетото задължение, както и не е анализирана противоречивата информация от обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите М. и М. от една страна и тези на пострадалия Г. от друга по отношение на времето на сделката и условията, при които тя е следвало да бъде финализирана при нотариус. Верният отговор на въпроса виновно (измамно) ли е действал подсъдимият се предпоставя от изясняване на обещаното и договореното между него и частния обвинител Г. относно съществените реквизити на продажбата. Между тях, освен безспорно установените предмет и цена на продажбата, са времето и начинът на плащането на договорената цена, както и кога и при какви условия подсъдимият е обещал да осигури сключването на сделката пред нотариус – дали след плащането на цялата сума или преди това, както твърди пострадалият. Същевременно въззивният съд дължи ясна оценка достоверна ли е заявената готовност от страна на формалния собственик – свидетелят М. да прехвърли собствеността, включително на избран от подсъдимия купувач. Такъв всеобхватен доказателствен анализ в контекста на защитната теза на подсъдимия, че е договарял с Г. след като предварително е съгласувал с действителния собственик реалността на обещаната от него продажба, липсва в мотивите на обжалваната присъда. Същевременно касационната инстанция е инстанция единствено по правото, но не и по фактите. В рамките на касационното производство ВКС не може да установява нови фактически положения относно начина на извършване на измамата или да интерпретира по различен начин доказателствените източници (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК, която не е налице, защото настоящата касационна проверка е първа по ред, а не трета). Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. Въззивният съд има правомощия да направи собствен анализ на доказателствените материали и различна интерпретация на обясненията на подсъдимия и свидетелските показания от тази на първоинстанционния съд, но при противоречие помежду им следва да даде еднозначен отговор по реда на чл.339, ал.3, вр. чл.305, ал.3 от НПК на кои от тях се доверява и кои отхвърля, съответно по какви причини. Така например, според обясненията на подсъдимия, пострадалият е знаел, че той не е собственик и че има друг „формален собственик“, защото му предоставил нотариален акт с името на собственика още преди да получи първото плащане, който факт не се оспорва от частния обвинител. Въпросният нотариален акт е от 4.03.2013 г., а представянето му от подсъдимия на пострадалия е станало през 2017г. съгласно обвинението и установеното от съдилищата от фактическа страна. Дали пострадалият е прочел или не съдържанието на нотариалния акт е друг въпрос. По-важно е, че подсъдимият го е предоставил преди да бъде извършено което и да е от шестте разпоредителни действия, включени в обвинението за продължавана измама. Подсъдимият настоява в обясненията си, че не са уговаряли с частния обвинител срок за сделката, а отлагането й се дължало на забавянето на последния да продаде наследствен имот и да осигури цялата договорена продажна цена от 35 000 евро (л.144-145 от първоинстанционното дело). Пред съда пострадалият потвърждава, че е видял нотариалния акт и от него разбрал, че подсъдимият не е собственик на имота преди да започне плащанията към него, но отрича липсата на срок за сключване на сделката. Заявява, че е следвало изповядването пред нотариус да се случи до месец май 2019 г. (л.70 от първоинстанционното дело). Като се остави настрана, че този срок е извън инкриминирания период, не е изяснена причината, поради която е била отложена продажбата при нотариус толкова напред във времето. Ако това се дължи на уговорка пострадалият да плати предварително на подсъдимия цялата продажна цена, както последният твърди, безспорният между страните факт, че макар и с малък остатък, същата не е била платена към момента на образуване на досъдебното производство, ще има значение за практическото разграничение дали се касае за граждански (договорни) или измамни отношения от страна на подсъдимия. Ако пък уговорката между двамата е била правото на собственост да бъде прехвърлено на пострадалия независимо дали е платена цялата продажна цена, за което действителният собственик свидетелят М. е потвърдил, че е имал готовност, следва да се изяснят причините, поради които подсъдимият се е укрил след плащането на шестата вноска, както и дали те са извинителни. Според обясненията на подсъдимия той страдал от „тежко заболяване“ (л. 144, гръб от първоинстанционното дело). Докато не бъде опровергана верността на това защитно твърдение и не се изясни дали заболяването е от естество да оправдае укриването на подсъдимия след шестото плащане, възраженията на защитника, че обещанието на подсъдимия не е изпълнено по обективни причини, както и за липса на умисъл за измама, остават без убедителен отговор. Когато договарянето на правен резултат е инкриминирано като способ на измама, основателното оспорване изпълнението на договора може да послужи като косвено доказателство за липсата на умисъл ( Решение №404/19.09.1995 г. по н.д. №300/1995 г., ВКС, първо н.о.). Само при установено по несъмнен начин въвеждане и поддържане на заблуждение с цел увреждане имуществото на пострадалия при изначална липса на намерение подсъдимият да съдейства за прехвърляне на собствеността от свидетеля М. и че след получаване на почти цялата договорена сума деецът безпричинно се е укрил, би могло основателно да се обсъжда съставомерно измамно поведение. Неизясняването на релевантните за това обстоятелства чрез законоустановения ред за преодоляване на съществуващите противоречия в гласните доказателства по чл.339, ал.3, вр. чл.305, ал.3 от НПК предпоставя претендираното в жалбата касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и налага атакуваната по касационен ред въззивна присъда да бъде отменена и делото върнато на Окръжен съд – Бургас за ново разглеждане.
Възраженията за правилното приложение на материалния закон и явната несправедливост на наложеното наказание следва да получат убедителен отговор при новото разглеждане на делото, тъй като допуснатите съществени процесуални нарушения в аналитичната доказателствена дейност на въззивния съд се явяват пречка за тяхното обсъждане от този състав на касационната инстанция. Поради изхода от касационното дело искането на повереника на частния обвинител за присъждане на деловодните разноски на този етап не може да бъде разгледано по същество.
Предвид гореизложеното и на основание чл.354, ал.1, т.5 и чл.354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивна присъда № 25 от 13.06.2025г., постановена по ВНОХД № 20252100600124 по описа за 2025 г. на Окръжен съд – Бургас и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание по чл.327 от НПК.
Решението не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :