Сключване на трудов договор чрез отделни писмени документи и обезщетение

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е

№ 449

гр. София, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН ЦОНЕВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова………………………

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2186 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. Д., чрез адвокат Г. Г., срещу въззивно решение №159/13.02.2023 г. по в.гр.д. № 2539/2022 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3085/14.10.2022 г. по гр.д.№ 16467/2021 г. на Варненския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от В. Д. против Националната здравноосигурителна каса иск по чл. 213 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 25 925 лв. - обезщетение за незаконно недопускане до работа на длъжността “контрольор“ в отдел “Договаряне и контрол на болничната помощ“ при РЗОК-Варна през периода 01.12.2017 г. - 12.01.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.01.2021 г. до окончателното й изплащане.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответната страна по жалбата - НЗОК, чрез юрисконсулти Й. Й. и П. С., поддържа становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 1775/11.04.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за възможността да е налице сключен трудов договор, когато насрещните волеизявления на работодател и служител не са обективирани в един общ документ, а се съдържат в отделни документи по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗЗД – писмено предложение и писмено приемане.

В практиката на ВКС (вж. - решение № 467/31.01.2014 г. по гр.д. № 2392/2013 г., IV г.о., решение № 92/16.06.2020 г. по гр.д.№ 421/2020 г., IV г.о.,решение № 21/23.02.2012 г. по гр. д. № 595/2011 г., III г. о., решение № 211/09.10.2018 г. по гр. д. № 16/2018 г., IV г. о. и др.) принципно е разяснено, че изискването на чл. 62, ал. 1 КТ за писмена форма на трудовия договор е удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато е подадена писмена молба за приемане на работа и приемането на предложението от работодателя в писмена форма (заповед, акт или с друго название документ за назначение) достигне у предложителя. Необходимо е съвпадащите насрещни волеизявления на договарящите, които са съставна част от съдържанието на трудовия договор, да се материализират в предвидената от закона писмена форма за действителност на съглашението. От това следва, че договорът може да се състави и подпише с един общ акт, но насрещните волеизявления могат да се обективират и поотделно (вж. - решение № 410/27.06.1990 г. по гр. д. № 326/1990 г., III г.о.). Ако те се съдържат в два отделни акта, необходимо е всеки от тях да е достигнал до знанието на другата страна - чл. 14, ал. 1 ЗЗД, за да се породи обвързващото действие на договорната връзка. Предложител за сключването на трудов договор може да е всяка от страните - работодателят или работникът/служителят. Следователно, при възможността съвпадащата воля на страните да се съдържа в различни писмени актове, то изявленията им трябва да бъдат достатъчно определени досежно съществените елементи на трудовия договор, т.е. - да се отнасят поне до мястото и характера на работата, също и до трудовото възнаграждение (но то може да е и нормативно определяемо). Кодексът на труда не съдържа разпоредби относно времето, през което предложителят е обвързан с предложението, и относно оттеглянето му, поради което приложение намират правилата на чл. 13 ЗЗД. Предложението за сключване на договора се счита за прието, когато страната, към която е отправено, е изразила съгласието си писмено в определения срок и е уведомила за това насрещната страна (чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 ЗЗД). Предложението обвързва предложителя, поради което не поражда правни последици оттеглянето му, направено след изявлението за приемане на насрещната страна. Достигането на приемането у предложителя може да се доказва в процеса с всички доказателствени средства.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения:

С въззивното решение е прието, че между страните е съществувало служебно правоотношение за длъжността „началник сектор“ на сектор „Договаряне и последващ контрол“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ в РЗОК – Варна. С писмо от 14.11.2017 г. ищецът е уведомен от работодателя, че във връзка с оптимизиране и подобряване на контролната дейност, считано от 01.12.2017 г. са утвърдени нови структурни промени и щатно разписание, като заеманата от Д. длъжност „началник сектор договаряне и последващ контрол“ се трансформира в длъжност „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ по трудово правоотношение. В писмото е отправена покана към ищеца да заеме длъжността „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“, като е посочено, че ако е съгласен в 3-дневен срок следва да подаде заявление по образец заедно с указаните към него приложения. С писмено изявление от 17.11.2017 г. Д. е изразил съгласие да заеме предложената му длъжност “контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“. Посочил е също, че едновременно с това служебното му правоотношение за длъжността „началник сектор“ следва да се прекрати поради несъвместимост, произтичаща от възникналото трудово правоотношение. Със заповед № 9/ 17.11.2017 г. работодателят е прекратил служебното правоотношение с Д. на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗА –„поради съкращаване на длъжността“, считано от 01.12.2017 г. Ищецът се явил да работи на длъжността „контрольор“ на 01.12.2017 г. и в следващите дни, но не бил допуснат до работа. Съдът е приел, че спорен по делото е въпросът дали между страните е възникнало трудово правоотношение, след като липсва подписан общ акт - трудов договор и спазено ли е изискването за писмена форма (чл. 62, ал. 1 КТ) на договора, когато волеизявленията на насрещните страни са обективирани в съставени за това повече от един различни документа, респ. отразяват ли същите постигнато съгласие между работодател и служител. Счел е, че от разменените между страните писмени волеизявления не може да се обоснове категоричен извод за възникнало трудово правоотношение на основание трудов договор, респ. за постигнато съгласие между работодател и служител за заемане на трансформираната длъжност „контрольор“. Посочено е, че съгласно чл. 14 ЗЗД всеки договор се смята за сключен в момента, в който приемането достигне до предложителя. Когато се касае за договор, за който законът изисква определена форма за действителност (като трудовия договор, за който се изисква писмена форма - чл. 62, ал. 1 от КТ), сключването на договора настъпва в момента, когато се спази тази форма - когато се състави и подпише договор в съответната форма. По делото не се твърди и не се установява страните да са съставили и подписали трудов договор, нито да е съставен друг документ, съдържащ двете насрещни волеизявления, който да е подписан от страните. В писмената молба за приемане на предложената работа от страна на Д. е поставено условие за едновременно сключване на трудов договор и прекратяване на служебното правоотношение на основание несъвместимост, поради възникването на трудово правоотношение. Не се установява работодателят да е приел това условие и приемането да е удостоверено в писмена форма – чрез заповед, акт или с друго наименование документ за назначение, който отразява насрещно съвпадащо волеизявление за приемане на служителя на съответната длъжност. В заключение е направен извод, че за процесния период между служителя и работодателя не е имало създадена трудовоправна връзка, липсва възникнало в изискуемата форма трудово правоотношение, което обуславя неоснователност на иска за присъждане на обезщетение по чл. 213, ал. 1 КТ.

Правилно въззивният съд е приел, че за действителността на трудовия договор законът изисква сключването му да е в писмена форма; както и че по делото не е установено страните да са съставили и подписали трудов договор с един общ акт. Неправилно обаче е прието, че в случая липсват други писмени документи, в които да се съдържат насрещните изявления на страните и които да удовлетворяват изискването на закона (чл. 62, ал. 1 КТ) за сключен в писмена форма трудов договор.

Предвид отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, основателни са оплакванията в жалбата за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата по делото и за материална незаконосъобразност на изводите на съда за невъзникнала трудовоправна връзка между страните, обуславяща правото за присъждане на обезщетение по чл. 213, ал. 1 КТ. Разменените между страните писмени волеизявления – писмото от 14.11.2017 г. на ответника, с което е отправено предложение до ищеца да заеме по трудово правоотношение длъжността „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ в РЗОК - Варна; и писмения отговор на служителя от 17.11.2017 г., който е подаден в указания му 3-дневен срок, с приложени необходимите за изготвяне на договора документи и съдържащ изрично изразено съгласие за приемане на предложението за започване на работа на посочената длъжност, съставляват два отделни акта, обективиращи сключен в писмена форма трудов договор. Налице са съвпадащи насрещни волеизявления на договарящите, материализирани в предвидената от закона (чл. 62, ал. 1 КТ) писмена форма за действителност, всяко от които е съставна част от съдържанието на сключения трудов договор за трансформираната по новото щатно разписание длъжност „контрольор”. Всяко от писмените изявления е достигнало до знанието на другата страна и е породило обвързващото си действие (чл. 14, ал. 1 ЗЗД) по основните елементи на трудовия договор. При изяснената в отговора на правния въпрос възможност съвпадащата воля на страните да се съдържа в различни писмени актове, щом същите установяват постигнато взаимно съгласие по основните елементи на трудовия договор, съдът не е имал основание да игнорира и да не зачете правното значение на тези релевантни за спора обстоятелства. Неправилно съдът е основал решението си на допълнителното съдържание на писмото, отразяващо мнението на служителя относно основанието за прекратяване на служебното му правоотношение. Изразеното в тази насока е ирелевантно за спора, доколкото с отправеното от работодателя предложение и приемането му от ищеца, трудовото правоотношение се счита за възникнало, а начина на прекратяване на предишното правоотношение е извън този фактически състав, респ. - въпрос е на работодателска преценка. Поради това, фактологично неправилни и необосновани са изводите на въззивния съд, че писменото изявление на ищеца от 17.11.2017 г. е „писмена молба за приемане на работа” под условие за „едновременно сключване на трудов договор и прекратяване на служебното правоотношение”, т.е., че е насрещно предложение на предложението на работодателя, както и че последният не е направил волеизявление „за приемане на кандидата на исканата работа”. Напротив, както се посочи, с писмото от 14.11.2017 г. работодателят е уведомил ищеца за предстоящите структурни и щатни промени в РЗОК и го поканил (като отговарящ на всички изисквания) да заеме новата длъжност „контрольор", считано от 01.12.2017 г., от което следва, че това съставлява предложение по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЗД. В определения 3-дневен срок предложението е прието от служителя с изрично и безусловно насрещно изявление, съдържащо се в писмото от 17.11.2017 г. От момента на приемане на отправеното от работодателя предложение и с влизането в сила на новото щатно разписание (от 01.12.2017 г.), трудовото правоотношение за процесната длъжност е възникнало и работодателят е бил длъжен да допусне служителя до работата.

По делото не е спорен фактът, че както на 01.12.2017 г., така и в следващите дни, ищецът се е явил за да започне изпълнението на новата длъжност, но не е бил допуснат до работното си място. Видно и от приложените по делото многобройни писмени искания на касатора, налице е недобросъвестно поведение на работодателя, изразяващо се в упорит, продължителен и неоснователен отказ да изпълни задължението си да допусне служителя на работа, след като по волята и на двете страни е възникнало трудово правоотношение. Ето защо, работодателят дължи обезщетение на основание чл. 213, ал. 1 КТ, чийто размер следва да се определи на база размера на нормативно регламентираното брутно трудово възнаграждение, което би получавал служителят за работата на длъжността, до която той незаконосъобразно не е допуснат през процесния период 01.12.2017 г. - 12.01.2021 г. Основното и допълнителните трудови възнаграждения (чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ) са определяеми, предвид установената нормативна регламентация на техния минимален и максимален размер (Наредба за заплатите на служителите в държавната администрация, приета с ПМС № 129/26.06.2012 г., чл. 8, ал. 1 от Вътрешни правила за работната заплата на служителите в администрацията на НЗОК, ПМС № 240/31.08.2020 г. за допълнение на Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация). От приетата в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза следва да се кредитира третият вариант на заключението, при който е съобразена продължителността на трудовия стаж на ищеца, степента на нивото на основната месечна заплата за длъжността по подпериоди и увеличението с ПМС № 240/31.08.2020 г. на индивидуалната основна заплата. Според експертното заключение, за исковия период размера на трудовото възнаграждение, което би получил служителят възлиза на сумата 25 968,50 лева. По делото е установено също, че за този период Д. не е работил при друг работодател и не е реализирал доходи от трудово възнаграждение. Предвид това, на касатора следва да се присъди обезщетение в претендирания с исковата молба размер от 25 925 лв. (увеличение на иска по размер не е заявено).

Като е приел обратното, въззивният съд е постановил решение в нарушение на материалния и процесуалния закон, което следва да бъде отменено. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КТ да бъде уважен изцяло. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение в размер на 25 925 лв., със законната лихва от 12.01.2021 г., за незаконното недопускане до работа на длъжността „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ в РЗОК – Варна за периода от 01.12.2017 г. до 12.01.2021 г.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора-ищец следва да бъдат присъдени направените за всички инстанции разноски, които съгласно представения списък по чл. 80 ГПК възлизат на сумата 30 лв. – платена държавна такса за касационната жалба.

Ответникът следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати по сметката на ВКС дължимите за трите инстанции държавни такси и разноски общо в размер на 2 274 лв., от които такси - 2 074 лв. и разноски за експертиза - 200 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение№ 159 от 13.02.2023 г. постановено по възз.гр.д. № 2539/2022 г. по описа на Варненския окръжен съд.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса, със седалище и адрес на управление - [населено място], [улица], представлявана от управителя, на основание чл. 213, ал. 1 КТ да заплати на д-р В. Д. Д., с ЕГН - [ЕГН], от [населено място],[жк], обезщетение в размер на сумата 25 925 лв., ведно със законната лихва от 12.01.2021 г. до окончателното й изплащане, за недопускане до работа на длъжността „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ при РЗОК - Варна през периода от 01.12.2017 г. до 12.01.2021 г.; както и сумата 30 лв. - разноски по делото.

ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса - [населено място], [улица], представлявана от управителя, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметката на Върховния касационен съд на РБ държавни такси и разноски общо в размер на сумата 2 274 лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.

2.