Уважаване на ревандикационен иск след доказване идентичност на имоти и придобивна давност

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 551

София, 25.09.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на двадесет и пети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Нели Първанова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1028/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Т. С. срещу постановеното в производство по чл. 108 ЗС решение № 223 от 13.12.2022 г. по в. гр. д. № 291/2022 г. на Разградския окръжен съд.
Оплакванията на жалбоподателката са за допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и необоснованост - основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 147 от 15.01.2024 г. по процесуалноправния въпрос за приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, с цел проверка за съответствие с практиката на ВКС на въззивното решение, в което въпросът за идентичността на имотите е разрешен, без да е обсъдено извънпроцесуалното поведение на ответника за закупуване на спорните имоти от ищцата, данни за което се съдържат в преписка № 2367/2020 г. на Районната прокуратура - Р., както и обясненията на ответника, дадени по реда на чл. 176 ГПК в първоинстанционното производство в съдебното заседание на 08.04.2022 г.
Ответникът по касация А. В. Ю. - ответник по иска, счита касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и данните по делото, и за да се произнесе, взе предвид следното:
А. Т. С. е предявила срещу А. Вели Ю. иск за ревандикация на два поземлени имота, находящи се в [населено място], общ. И., съставляващи УПИ № от кв. 55, образуван от имот 469, с площ от 1 239 кв. м., отреден за жилищно застрояване, и УПИ № от кв. 55, образуван от имот 469, с площ от 1 354 кв. м., също отреден за жилищно застрояване.
По делото е прието за установено, че ищцата е преживяла съпруга на С. В. С., починал на 24.04.2020 г. С. е единствен наследник на С. К. Д., починала на 26.10.1993 г. - дъщеря на К. Д. А., починал на 14.06.1975 г., който след смъртта си е оставил съпруга С. А. Н. и две дъщери С. К. Д. и И. К. К..
Видно от копие на заявление вх. № 7561/03.06.1992 г., С. Д. е заявила за възстановяване пред Поземлената комисия - [населено място] земеделски имоти, като в списъка присъства и „ясак“ от около 3.000 декара, за който е отбелязано, че е заснет с пл. № 469 в землището на [населено място]. Общо първоначално е заявила 36,7 декара, а по-късно е направена поправка на 23,2 декара през 1993 г., без да е посочено коя претенция за възстановяване не е поддържана.
От 1998 г. наследодателят на ищцата С. С. е заплащал данъци за имот в [населено място], посочен като земя, без пълна индивидуализация. В данъчно съобщение от 29.05.1998 г. до С. е посочено, че става въпрос за „кв. 55, парцел (пл. №) 2-55“, [населено място].
На 14.02.2020 г. ответникът А. Вели Ю. се е снабдил с констативен нотариален акт, с който е признат за собственик по давност на процесните имоти. Това станало повод ищцата да подаде жалба за самоуправство до прокуратурата, преписката по която била прекратена поради липса на извършено престъпление.
Съгласно заключението на изслушаното по делото вещо лице имот пл. № 469 съществува като кадастрална единица в застроителния и регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 242 от 03.12.1987 г., и към момента на одобряването му в разписния лист, придружаващ плана, не фигурира име на собственик. През 2020 г. на основание н. а. № 100, том I, рег. № 963, н. д. № 84/2020 г. като собственик е вписан ответникът. Преди 1987 г. имотът по стария регулационен и кадастрален план от 1934 г. не съществува като кадастрална единица - липсват кадастрални граници, с които да се идентифицира по местонахождение и площ, и съответно няма информация относно собствеността му; по този план имот пл. № 469 е попадал в терен, отреден за парк. Имот пл. № 469 не е влизал в блоковете на ТКЗС/ДЗС. Същият е в регулационните граници на [населено място] и за него са отредени два парцела - УПИ № и УПИ №, за жилищно застрояване от кв. 55. В земеразделителния план и съответно в картата на възстановената собственост не съществува имот с № 469 - „ясак“. Имот пл. № 469 е с площ от 2 609 кв. м. От него в УПИ № попадат 973 кв. м., а в УПИ № - 712 кв. м.; останалата част попада в новопроектирана улица и като маломерно придаваемо място към УПИ №. Общата площ на УПИ № е 1 354 кв. м., а на УПИ № - 1 239 кв. м.
За да установи правото си на собственост, ищцата е поискала изслушването на трима свидетели. Съгласно показанията на св. С. К. (първа братовчедка на покойния съпруг на ищцата), имотът е работен от дядо ѝ К. Д. до смъртта му през 1975 г. Впоследствие е бил обработван от дъщерите му, а след тяхната смърт - от С. С., който от своя страна го предоставил за обработване на свидетелите А. и Н.. Свидетелства още, че в имота някога е имало къща, като през годините данъците за него били заплащани от С. С.. В този смисъл са и показанията на св. Е. А. (втори братовчед на С.), който твърди, че е ползвал мястото от 1987 г. до 2003 г. въз основа на споразумение със съпруга на ищцата. След това мястото било обработвано дълги години от С. М., съответно - от св. Н. Н. в периода от 2003 до 2012-2013 г. В този дух и показанията на самия Н. Н..
От друга страна, доведените от ответника свидетели сочат, че А. Ю. работел над 10-15 години изоставени земи в края на селото. Св. Р. Я. лично му помагал в обработката с тракторче. Не знае дали в мястото, което ответникът работи, е имало къща. Когато почнал да го работи, мястото било пустеещо, с треволяк и храсти. Св. Д. А. разяснява, че в пустеещи земи в близост до стадиона на [населено място], през 2007-2008 г., пасял крави, когато бил помолен от ответника да не го прави повече, тъй като той ще ги работи. Не познавал покойния К. Д.; бил виждал С., син на Н., да обработва ниви в този район. Третият свидетел Г. Р. е заявил познанството си с ответника като съседи, като знаел, че А. Ю. обработва място от около два и половина декара повече от 10 години и го сее всяка година; не бил виждал св. А. да работи мястото.
В производството пред районния съд е проведен оглед на място в съдебно заседание на 13.05.2022 г., с участието на съдебния състав, съдебния секретар, страните, свидетелите, с изключение на св. Г. Р., и вещото лице. В протокола е направена констатация, че всички разпитани по делото свидетели са свидетелствали за един и същи имот - описания в исковата молба поземлен имот, предмет и на издадения на ответника констативен нотариален акт за собственост.
При тези данни първоинстанцинният съд е приел иска за доказан и основателен. Счел е за безспорно установено, че наследодателят на съпруга на ищцата и съответно по линия на заместването и неин наследодател - К. Д., е владял процесния имот до смъртта си през 1975 г., впоследствие владение са упражнявали неговите дъщери. Волята им била имотът да остане на съпруга на ищцата, който, упражнявайки владението си над местата, ги предоставил за обработка последователно на св. А. и св. Н.. В тази насока съдът е кредитирал дадените от свидетелите на ищцата показания като логични, трайни и последователни. В противовес са изтъкнати вътрешните противоречия между показанията на доведените от ответника свидетели. Съобразени са още поведението и обясненията на самия ответник, предвид наличните данни, че същият е водил разговори с ищцата относно възможността да закупи процесните имоти.
На свой ред въззивният съд е приел, че в случая се цели установяването на идентичност между недвижими имоти, същестували в различни периоди от време с различна индивидуализация, а въпросът за идентичността е въпрос на активна материалноправна легитимация, и за да се уважи искът, ищецът следва да я докаже по безспорен начин. На първо място съдът е посочил, че ищцата не е заявила каквито и да било граници на имота в миналото и понастоящем, освен че същият е в близост до стадиона на селото, а в миналото е бил ясак, намиращ се в края на селото. На следващо място е приел, че такава идентичност между заявения от ищцата като собствен имот и имотите, за които ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост, не се установява по безспорен начин въпреки експертното заключение, сочените гласни и писмени доказателства, извършения оглед. Мотивирал е извод, че показанията на ищцовите свидетели в този смисъл не допринасят за тази индивидуализация, тъй като никой от тях не посочва границите на имота, още повече, че при заявено ползване в определени периоди от време свидетелите не посочвали и как точно са обработвали имота, с какви култури са го засявали. Извършеният оглед на място не можел да обоснове идентичност между имотите въпреки направените от съдебния състав констатации, при съобразяване и на изявлението на вещото лице за липса на трасиране на съществуващия понастоящем имот, който към датата на огледа е бил засят с ечемик. Въззивният съд е споделил становището във въззивната жалба на ответника за липса на материалноправна легитимация у ищцата за водене на иска, както и за неоснователност на същия само на това основание, без да обсъжда налице ли е придобиване на имота от ответника, съответно - изтекла в полза на наследодатели на ищцата и на самата нея придобивна давност. Този извод е довел до отмяната на първоинстанционното решение № 192 от 11.08.2022 г. по гр. д. № 478/2021 г. на Районния съд - И., и постановяване на въззивно решение за отхвърляне на иска.
По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., приема следното:
С т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, като въззивният съд, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В последвалата трайна практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е прието, че за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства за всички правнорелевантни факти и посочи кои факти намира за установени и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните (решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, І-во т. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ІІ-ро т. о., решение № 310/04.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. на ІV-то г. о., и др.). При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които, преценени според правилото на чл. 175 ГПК - с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция (решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II-ро т. о.). Признанието на факт, съдържащо се в изявление пред държавен орган, е извънсъдебно и има същата доказателствена сила като съдебното признание (решение № 119/26.05.2014 г. по гр. д. № 7034/2013 г. на ВКС, I-во г. о.). Обясненията на страната, които съдържат признание на неизгодни за нея факти, се включват в кръга на доказателствата, които следва да бъдат обсъдени от съда при спор относно релевантни за делото факти (решение № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, IV-то г. о.).
По съществото на касационната жалба:
От отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС, включително и задължителната, според която въззивната инстанция трябва да направи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора - т. е. по всички въпроси, засягащи съществото на спора, а не само по някои от тях, които намери за определящи крайния изход на делото. При осъществяване на решаващата си дейност въззивният съд следва да вземе предвид освен останалите необходими, относими и допустими доказателства, така също процесуалната позиция на ответника по иска, извънсъдебното му изявление и обясненията му за обстоятелствата по делото, дадени по реда на чл. 176 ГПК.
В настоящия случай въззивният съд е разгледал само въпроса за идентичността, и то без да съобрази обстоятелствата, признати в писмените обяснения на ответника пред служител на РУ на МВР - И., данни за което се съдържат в приложената по делото преписка на Районната прокуратура - И., приключила с постановление от 19.10.2020 г. за отказ да се образува наказателно производство по повод подадена от ищцата и от С. Н. К. жалба. В тях ответникът е заявил, че преди няколко години разбрал, че един от собствениците на имота е ищцата, заедно с която търсили документи в различни институции, за да може да му прехвърли имота; не открили нито скица, нито документи, които да удостоверят, че тя е един от наследниците; след като били минали повече от 10 години, откакто владее имота, решил да го прехвърли „по давност“. Съдът не е съобразил и дадените от ответника обяснения по реда на чл. 176 ГПК в съдебното заседание на първоинстанционния съд от 08.04.2022 г., в които е заявил, че заедно с ищцата са ходили в общината, навсякъде, където трябва, са ходили, за да се търси нещо във връзка с историята на имота.
Съпоставяйки тези доказателства с показанията на св.св. К., А. и Н., на които съдът, преценявайки ги съобразно изискванията на чл. 172 ГПК, дава вяра като убедителни, последователни и логични, основаващи се на преки впечатления от осъществяването на правнорелевантните факти, се налага извод, че идентичността между имотите, претендирани от ищцата като собствени, и имотите, за които ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост по давност, е установена по несъмнен начин.
От показанията на св.св. К., А. и Н. се установява, че спорните имоти произхождат от К. Д. - наследодател на съпруга на ищцата С. С., а по заместване - и нейн наследодател, който ги е владял до смъртта си през 1975 г. Впоследствие мястото е било обработвано от дъщерите му, а след това от С. С. - син на една от тях. Той от своя страна го предоставил за обработване последователно на св. А. - в периода от 1986-1987 г. до 2003 г., и на св. Н. - в периода 2003-2013 г. Поради това следва да се приеме, че прекият наследодател на ищцата, като е наследил от своя баща владението върху имотите, е продължил да ги владее както лично, така и чрез предоставянето им на другиго за ползване, поради което, при липсата на данни по делото по отношение на имотите да се прилага забраната за придобиването им давност, след изтичането на необходимия по чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок, и при обективираното в исковата молба волеизявление за това (ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС), е придобил правото на собственост, което, след смъртта му през 2020-та година, е преминало в патримониума на неговите наследници по закон - ищцата, негова съпруга, и две деца.
В отговора на исковата молба ответникът е заявил, че е получил владението върху двата имота от С. Н.; в обясненията си пред разследващия орган е посочил, че имотът му го предоставил за ползване С. Н. М., който вече не е сред живите. А за лице на име С. се споменава в показанията както на св. А. (С. М.), така и на св. А. (С.), като и според двамата той е родственик на св. Н. С. Н.. Св. Я. също говори за С. (Н. М.), който работел място, съседно на мястото на ответника. Преценени във взаимна връзка и зависимост, тези доказателства налагат извод, че за начало на фактическата власт върху имотите, упражнявана от ответника, може да се говори от около 2013 г., когато св. Н., съответно неговият родственик С., са престанали да ги обработват, а не от около 2005, 2007-2008 г., в какъвто смисъл са показанията на св.св. Я. и А.. Не може да се приеме за достоверна и информацията, дадена от св. Р., според когото св. А. никога не е работил спорното място; от св.св. Я. и А., че преди ответникът да започне да го работи, мястото било пустеещо, изоставено, както и от св. Я., че С. работел място, съседно на това на ответника.
Последователно в своята практика ВКС приема, че упражняването на фактическа власт върху недвижим имот продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. А в настоящия случай по делото е доказано, че ползването на имотите е било предадено на ответника от лице, което е било техен държател, при което положение той е продължил да упражнява фактическата власт също като държател и не е доказал промяна в намерението си от държател на владелец. Промяната в намерението и преобръщането на държането във владение не може да остане скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия, насочени към собственика, които да показват несъмнено, че упражняващият фактическата власт отрича неговите права и владее имота само за себе си. В случая едва със снабдяването с констативен нотариален акт за собственост по давност по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК на 14.02.2020 г. може да се приеме, че ответникът е демонстрирал намерението си да владее процесните недвижими имоти. От тогава обаче до предявяването на 28.06.2021 г. на иска за собственост необходимият 10-годишен давностен срок не е изтекъл, поради което промяната на намерението, с което се упражнява фактическата власт върху имотите след този момент, е непротивопоставима на ищцата.
С оглед изложеното следва да се приеме, че ищцата е собственик на процесните имоти на основание наследствено правоприемство и придобивна давност, а ответникът ги държи без противопоставимо на ищцата правно основание. Формираният от въззивния съд извод в обратен смисъл е неправилен. Обжалваното въззивно решение, като постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необосновано, следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и тъй като по делото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС бъде уважен по гореизложените съображения, като се признае за установено, че ищцата е собственица на претендираните имоти и ответникът бъде осъден да й предаде владението им.
Като изрично разпоредена от закона правна последица от уважаването на иска, предявен по реда на чл. 108 ЗС, и на основание чл. 537, ал. 2, изр. 3-то ГПК, независимо от липсата на искане от страна на ищцата (ТР № 178 от 30.06.1986 г. по гр. д. № 150/1985 г. на ОСГК на ВС), нотариалният акт, с който ответникът се легитимира за собственик на спорните имоти на основание придобивна давност, следва да бъде отменен.
При този изход на спора и предвид заявеното искане, на ищцата следва да бъдат присъдени разноските по водене на делото във всички инстанции в размер на 1 191.55 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 223 от 13.12.2022 г. по в. гр. д. № 291/2022 г. на Разградския окръжен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. Вели Ю. от [населено място], [улица], [община], област Р., че А. Т. С. от [населено място], [улица], област Р., е собственица на основание наследствено правоприемство и придобивна давност на следните недвижими имоти, находящи се в [населено място], [община], област Р.: УПИ № от кв. 55 с площ от 1 239 кв. м., отреден за жилищно застрояване, и УПИ № от кв. 55 с площ от 1 354 кв. м., също отреден за жилищно застрояване, двата имота по плана на селото от 1987 г., и ОСЪЖДА А. Вели Ю. да предаде на А. Т. С. владението на същите имоти.
ОТМЕНЯ н. а. № 100, том I, рег. № 963, н. д. № 84 от 14.02.2020 г. на Р. А. - нотариус с район на действие Районен съд - [населено място], вписан в регистъра на Нотариалната камара под № 254.
ОСЪЖДА А. Вели Ю. от [населено място], [улица], [община], област Р., да заплати на А. Т. С. от [населено място], [улица], област Р., разноските по водене на делото във всички инстанции в размер на 1 191.55 (хиляда сто деветдесет и един лв. и 55 ст.) лева.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: