Обезсилване на решение поради неспряно дело при висящо производство пред КС

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50046

гр. София, 19.09.2023 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2399 по описа за 2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. И. Б. и И. Б. И., и двамата чрез пълномощника им адв. Н. П., срещу въззивното решение от 20.01.2022 год. по гр. д. № 1024/2021 год. на Софийския апелативен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 11.12.2020 год. по гр. д. № 2361/2018 год. на Софийски градски съд, с което по предявения срещу касаторите от Министерство на отбраната иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено, че спорните две търговски помещения /магазини/ с идентификатори ***** и *****, находящи се в [населено място], район „И.“,[жк], в бл. 519 /стар № 501/, със застроени площи съответно 43 кв. м. и 66 кв. м., подробно описани, са частна държавна собственост, предоставена за управление на Министерство на отбраната и касаторите са осъдени да предадат на същото владението върху тези имоти. Отменен е, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативният нотариален акт по давност № 99/2000 год. за собствеността на единия магазин, издаден в полза на Л. Б..

Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това исковите претенции срещу тях бъдат отхвърлени. Претендират присъждане на направените пред всички инстанции разноски.

Ответникът Министерство на отбрана, чрез процесуалния си представител държавен експерт - юрист В. П., оспорва касационната жалба с искане въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски по делото.

Настоящият състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените в касационната жалба оплаквания, становищата на страните и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото – ответниците в производството, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 50083 от 7.03.2023 год. на настоящия състав на ВКС при упражняване правомощието му за служебно допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК /ДВ бр. 86 от 27.10.2017 год./. Прието е, че към момента на висящността на въззивното производство по спора пред Конституционния съд на Република България е било образувано /на 22.07.2021 год./ производство по искане за обявяване на противоконституционността на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС и на § 2 от ЗР на ЗИ на ЗС. При това положение и с оглед приложението на този закон, при наличието на предвидените в чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК предпоставки, предвиждащи спиране на производството, въззивният съд постановил решението си на 20.01.2022 год., т. е. преди постановяване на решение № 3 от 24.02.2022 год. по к. д. № 16/2021 год. на КС на РБ, с което приложеният от въззивния съд закон е обявен за противоконституционен. Това обстоятелство е обусловило извод за вероятна недопустимост на въззивното решение.

Изложените съображения са свързани и с разрешението по т. 1 на ТР № 1 от 9.07.2019 год. по т. д. № 1/2017 год. на ОСГТК на ВКС по въпроса за вида порок на въззивното решение за случаите, когато основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране е възникнало до момента на постановяване на въззивния акт, но въпреки това в нарушение на това правило висящността на преюдициалния спор не е зачетена от решаващия съд. В този тълкувателен акт е прието, че при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това - пред първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. Делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд (освен, ако не подлежи на прекратяване – в случаите, когато резултатът по обуславящото дело е от значение за допустимостта на иска по обусловеното), с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се намира обуславящото дело.

Аналогично на горното разрешение следва да се приеме, че и при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК е налице процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск по обусловеното дело – допуснато от Конституционния съд разглеждане по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон, тъй като въззивният съд не може да не зачете действието на решението на КС, обявяващ противоконституционността на приложимата по делото разпоредба. Правният ефект на това решение е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила. От този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба, както се сочи в мотивите на решение № 3 от 28.04.2020 год. по к. д. № 5/2019 год. на КС на РБ.

От значение за приложението на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК и съответно за допустимостта на въззивното решение е въпросът относно предмета на решението на КС № 3 от 24.02.2022 год. по к. д. № 16/2021 год. – с него са обявени за противоконституционни разпоредбите на пар. 1, ал. 1 от ЗД на ЗС /обн. ДВ бр. 46/2006 год. посл. доп. ДВ бр. 18/2020 год. и на пар. 2 от ЗР на ЗИ на ЗС /ДВ бр. 7/2018 год./. Приложението на този закон попада в предмета на спора по настоящото дело с оглед релевираното от ответниците по иска възражение за придобивна давност.

Въззивният съд е приел за основателен предявеният от Министерството на отбраната иск за собственост на двата процесни магазина, мотивирайки решението си с доводите, че държавата е собственик на построения на основание отстъпено право на строеж върху държавна земя жилищен блок за нуждите на МНО, който е актуван като държавен, в т. ч. и спорните самостоятелни обекти. По възражението за изтекла придобивна давност приел, че дори и ответниците да са упражнявали владение в периода до 1.06.1996 год., същото е ирелевантно и не води до придобиване на собствеността, тъй като е налице забрана за придобиване по давност на вещ, която е държавна и общинска собственост – чл. 86 ЗС /ред. ДВ бр. 31/1990 год., изменен с ДВ бр. 33/1996 год., в сила от 1.06.1996 год/. Упражняваното от този момент владение върху имот, частна държавна или общинска собственост също не е довело до придобиване на собствеността по давност, тъй като същата спира да тече съгласно § 1 от ЗД на ЗС, в сила от 1.06.2006 год. до 31.12.2022 год., т. е. не е налице необходимия десетгодишен срок, а данни за добросъвестно владение не са налице. С оглед изложените съображения, въпросът за придобивната давност върху имот, частна държавна собственост, е релевантен за изхода на правния спор, като произнасянето по него обуславя правилността на извода на въззивния съд. Последният, като решаващ съд, следва да съобрази и зачете решението на Конституционния съд, до произнасянето на който производството по делото е следвало да се спре, на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, тъй като оспорените законови разпоредби са относими към правоотношенията, предмет на висящото въззивно производство.

Като е постановил решението си в нарушение на горното процесуално правило, въззивният съд е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили и делото се върне за ново разглеждане от друг състав за произнасяне по същество на спора за собствеността на спорните имоти на основание възражението на ответниците за придобивна давност, при съобразяване правните последици на цитираното конституционно решение за обявяване на противоконституционност на приложимите и относими към него разпоредби и спазване правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 12 ГПК и чл. 294, ал. 2 ГПК.

По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 84 от 20.01.2022 год. по гр. д. № 1024/2021 год. на Софийски апелативен съд и

ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: