Осъждане за държане на метадон с цел разпространение при опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Kвалифицирани състави на производство, пренасяне , изготвяне , търговия и др. на наркотични вещества * държане на наркотични вещества с цел разпространение * съучастие * разпит на свидетел пред съдия * лица, които не могат да бъдат свидетели

Р Е Ш Е Н И Е
№ 616
гр.София, 01 декември 2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА
при участието на секретаря Елеонора Михайлова и на прокурора Даниела Машева изслуша докладваното от съдия Вълкова касационно дело № 576 по описа за 2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на адвокат Д. М. от САК, защитник на подсъдимите Т. П. и Л. П., срещу въззивно решение № 59/ 10.05.2024 г. по ВНОХД № 20234000600071 на Апелативен съд – Велико Търново по описа за 2023 г. Релевирани са всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се заявяват поради липса на отговор на поставени от защитата въпроси относно начина на установяване на фактическа власт върху инкриминираното количество метадон от подсъдимите и незадълбочено обсъждане на видеозаписа от лабораторията във връзка с инкриминираното количество метадон. Твърди се превратно тълкуване на голяма част от събраните доказателства, игнориране на всички защитни доказателства, нарушено право на защита във връзка с разпит на свидетели пред съдия по чл.223 от НПК без участие на подсъдимите и защитника им, нарушение на забраната за разпит на свидетели по чл.118 от НПК, липса на доказателствена и аналитична активност от съда по реда на чл.14, чл.107 и чл.305, ал.3 от НПК и установена фактическа обстановка, която не отговаря на действителното положение и обективната истина. Като нарушение на материалния закон се сочи, че поведението на подсъдимите не покрива обективните и субективни признаци на престъплението, в което са обвинени, като освен държането на метадон, защитата оспорва и това да е било с цел разпространение. Несъгласие с наложените наказания се изразява поради несъответствието им с обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите вината обстоятелства, както и с продължителността на производството, поради което се моли обжалваното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане на въззивния съд с конкретни указания за правилното приложение на закона, алтернативно да се намали размерът на наложените наказания на всеки от подсъдимите до предвидения в общата част на закона минимум поради наличие на изключителни смекчаващи вината обстоятелства.
В съдебно заседание пред ВКС касационният жалбоподател – защитникът адвокат Д. М. и подсъдимите Т. П. и Л. П., не се явяват, редовно призовани и не изразяват становище по касационната жалба. Явява се защитникът адвокат Е. Б. от САК, който поддържа искането в касационната жалба за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на Апелативен съд – Велико Търново. Акцентира върху липса на мотиви в обжалваното решение, като твърди, че съдът не е отговорил на съществени възражения на защитата, които възпроизвежда отново в хода на съдебните прения пред настоящата инстанция аналогично със заявените в касационната жалба от другия защитник. Алтернативно моли да се приеме касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наложените наказания поради продължителността на наказателното производство повече от седем години и ниската стойност на наркотичното вещество. Въпреки определянето на наказанията по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, моли за допълнителното им редуциране.
Прокурорът от Върховната прокуратура мотивира становище, че не са налице твърдените касационни основания. Въззивният съд е дал подробен и изчерпателен отговор на всички възражения на защитата, включително относно авторството и съставомерността на деянието, като значимите по делото факти са изяснени въз основа на коректно интерпретирани процесуално допустими доказателства. Материалният закон е приложен правилно с ангажиране на наказателната отговорност на двамата подсъдими за извършено от всеки от тях престъпление по чл. 354а, ал. 2, т. 4 от НК при опасен рецидив и наложените наказания при условията на чл. 55, ал. 1 от НК са справедливи, съобразени с тежестта на извършеното престъпление и съответстват на целите в чл. 36 от НК, поради което прокурорът предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в касационната жалба и тези на страните в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 260005 от 23.11.2022 г. по НОХД № 895/2019 г. Окръжен съд – Плевен е признал подсъдимата Д. К. М. за невинна в това, че на 11.10.2017 г. в гр. Ловеч, без надлежно разрешително, като длъжностно лице – медицинска сестра в „Д-р В. М. –АСИМП - ИПП“ - [населено място], при изпълнение на службата си да е разпространила, като предала на подсъдимите Т. К. П. и Л. К. П., двамата от гр. Плевен, високорискови наркотични вещества – 5 613 милиграма метадон алкалоид сол на стойност 70,72 лева, поради което и на основание чл. 304 от НПК я оправдал по обвинението по чл.354а, ал. 2, т. 3 от НК.
Със същата присъда подсъдимите Т. К. П., [дата на раждане] , и Л. К. П., [дата на раждане] , са признати за виновни в това, че на 11.10.2017 г., в гр. Плевен, при условията на опасен рецидив и в съучастие, като съизвършители, държали с цел разпространение без надлежно разрешително високорискови наркотични вещества - 5 613 милиграма метадон алкалоид сол на стойност 70,72 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал. 2, т. 4, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК на всеки от тях е наложено наказание три години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим за изтърпяване със съответното приспадане по чл.59, ал.1 от НК, както и глоба в размер на по дванадесет хиляди лева, като са признати за невинни, че на същата дата и на същото място, при условията на опасен рецидив и в съучастие, като съизвършители да са придобили с цел разпространение от подсъдимата Д. К. М., без надлежно разрешително, горепосоченото високорисково наркотично вещество, поради което са оправдани по обвинението в тази му част.
Съдът е възложил деловодните разноски в тежест на признатите за виновни двама подсъдими и се е произнесъл за веществените доказателства.
По въззивен протест на прокурора с искане за отмяна на оправдателните части на присъдата и осъждане на тримата подсъдими по предявените обвинения и въззивна жалба на защитника на подсъдимите Т. П. и Л. П. с основно искане за пълното им оправдаване, в Апелативен съд – Велико Търново е образувано ВНОХД № 20234000600071, по което е постановено обжалваното въззивно решение, предмет на настоящата първа по ред касационна проверка, с което присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена изцяло.
С оглед резултата от въззивния контрол и съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 5/2018 г. по т.д. № 5/2017 г., ОСНК на ВКС, присъдата спрямо оправданата подсъдима Д. М. е влязла в сила, поради което въззивното решение в частта, касаеща тази подсъдима, не е предмет на касационна проверка. Липсата на касационен протест изключва касационен контрол и по отношение на въззивното решение в частта, с която е потвърдено оправдаването на другите двама подсъдими.
Касационната жалба, насочена срещу останалата част на въззивното решение, е подадена в срок, от страна с право на жалба – защитник, срещу оспорим по касационен ред въззивен съдебен акт, поради което се явява допустима.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
С възраженията на защитата срещу доказателствената и аналитична дейност на въззивния съд всъщност се атакува обосноваността на обжалваното решение, като се изразява несъгласие с фактическия извод на предходните съдебни инстанции относно осъществено от подсъдимите държане на инкриминираното количество наркотично вещество. Като се остави настрана, че необосноваността не е сред основанията, на които може да се предизвика касационна проверка, която се ограничава до преценката допуснати ли са съществени нарушения на процесуалните правила при установяване на релевантните фактически положения , в конкретния случай не се констатират такива нито от кръга на абсолютните по чл.348, ал.3 от НПК, за които ВКС следи служебно, нито от заявените от защитата във връзка с приложението на чл.14, чл.107 и чл.305, ал.3 от НПК. Разглеждайки делото по същество, след допълнително въззивно следствие, в което на страните е бил предявен диск с видеозапис от охранителната камера в специализирания кабинет, където подсъдимите са получавали метадон по програма за лечение на зависимостта им към него, експертно потвърден от заключение на видеотехническа експертиза, въззивният съд внимателно е преценил и обсъдил събраните и проверени доказателства. След обективно, всестранно и пълно изследване на всички значими по делото обстоятелства, контролираната инстанция е изпълнила процесуалните си задължения да изложи подробни съображения за основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на въззивната жалба от защитата, включително относно (съ)авторството на деянието. Оспорените с касационната жалба изводи в обжалваното решение, че подсъдимите са осъществили фактическа власт (държали) бутилка от минерална вода с вместимост 1,5 литра , марка „Х.“, съдържаща инкриминираното количество метадон - 5613 милиграма, като я пренасяли с управлявания от подсъдимия Т. П. лек автомобил „***“, а пътуващият на предна дясна седалка подсъдим Л. П., след като спрели, я укрил в района на мястото, където по-късно била открита от полицейския служител свидетелят П. Н. и след подаден от него сигнал била иззета по надлежния процесуален ред от разследващ орган с приложения на л.190-195, т.1 от ДП протокол за оглед и фотоалбум към него, не са произволни, както считат защитниците. За да приеме за установени тези основнорелевантни фактически положения, въззивният съд се е позовал на годни доказателствени материали, в това число протоколи за оглед, показания на полицейски служители, между които свидетел очевидец З. М., заключения на множество експертни заключения, изготвени от различни вещи лица, включително ДНК експертиза, като по реда на чл.305, ал.3 от НПК съдът е изложил подробни и убедителни мотиви защо се доверява на тях и не дава вяра на обясненията на подсъдимите в частта им, с която отричат да са държали въпросната бутилка с метадон.
Възражението на защитата за обосноваване на обвинението с гласни доказателства, събрани в нарушение на чл.118 и чл.223 от НПК е правено и пред въззивния съд, който стр.34-39 и стр.46-49 е изложил споделими съображения за неговата неоснователност. Обратно на заявеното в касационната жалба, контролираният съд е отговорил на поставения от защитата въпрос защо се солидаризира с гласуваното от първоинстанционния съд доверие в показанията на свидетели, дадени при разпит пред съдия в досъдебното производство, с които е аргументирано квалифициращото обстоятелство - специална цел за разпространение на наркотичното вещество, която впрочем самостоятелно се извежда от държаното от подсъдимите количество метадон (5613 милиграма), надхвърлящо многократно единичната доза (около 15 мл), чието количествено измерение се заявява в обясненията на подсъдимия Л. П. (вж. л.410, т.2 от НОХД №895/2019 г. на ОС – Плевен). За разлика от касационната жалба и пледоарията на защитника в съдебните прения пред ВКС, в които не се уточнява за кои конкретни свидетелски показания се отнася това възражение, въззивният съд персонално е разграничил и анализирал поотделно и съвкупно с останалите доказателства данните от показанията на свидетелите А. Ц., Е. Д. и И. П., дадени при условията на чл.223 от НПК в ДП пред съдия. След като е проследил по дати, часове и минути времето на проведените с тях разпити и отчитайки, че привличането на подсъдимите в качество на обвиняеми е станало на по - късен етап, основателно съдът е приел, че правото на защита не е било нарушено, защото отсъствието им от разпитите по реда на чл.223 от НПК е било закономерно предпоставено от обстоятелството, че към момента на осъществяване на оспорените процесуални действия по доказването подсъдимите не са имали качество на обвиняеми. Правото по чл. 6, т. 3, б. "d" от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) обвиняемият „да изисква разпит на свидетелите на обвинението и да изисква призоваването и разпитът на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия, както на свидетелите на обвинението”, не е нарушено. Съобразно Решение от 8.06.2006 г. на ЕСПЧ по делото Бонев срещу България (Bonev v. Bulgaria), гаранциите, предвидени в чл. 6, т. 3 (d), представляват специфични аспекти от правото на справедлив процес и това право предполага като необходимо условие, доказателствата да бъдат събирани в открито съдебно заседание в присъствието на подсъдимия с оглед възможността за оборването им. Това не означава, че за да бъдат приети като доказателства, данните от показанията на свидетелите винаги трябва да бъдат давани в открито съдебно заседание в присъствие на подсъдимите, като ЕСПЧ допуска приемането на такива и от досъдебното производство при положение, че правата на подсъдимите са били зачетени. Като правило, тези права са свързани с осигуряването на адекватна и надлежна възможност подсъдимите да поискат разпит и да участват в разпита на свидетелите на обвинението при даване на техните показания и на по-късен етап от наказателното производство, което в случая, е осигурено. Освен това, информацията от оспорените разпити проведени по реда на чл.223 от НПК, че подсъдимите са разпространявали в продължителен период от време преди инкриминираната дата различни наркотични вещества, преимуществено метадон, е потвърдена от други събрани непосредствено от първоинстанционния съд доказателства. Такива са данните от показанията на свидетеля И. П., чиято свидетелска годност е експертно установена. Същият е свидетелствал пред съда, че двамата подсъдими му продавали метадон докато бил на метадонова програма (вж. л.108, т.1 от НОХД № 895/ 2019 г. на ОС – Плевен), което пък съвпада с коректно интерпретираните от въззивната инстанция данни от ВДС, изготвени от приложени СРС във връзка с по-рано образувано срещу двамата подсъдими друго ДП за разпространение на различни наркотични вещества, между които метадон. Тези ВДС също са надлежно приобщени към доказателствената съвкупност по настоящото наказателно производство и потвърждават, че подсъдимите са разпространявали наркотични вещества, както са заявили свидетелите.
Аналогично, анализирайки поотделно показанията на всеки един свидетел от разпитаните полицейски служители, съдът е приел за допустими тези от тях, които макар да изхождат от служители на МВР, не са от лица извършили действия по разследване в досъдебното производство, нито полицейски/оперативни/неформални беседи с когото и да е от подсъдимите, а свидетелстват за личните си възприятия относно факти от предмета на доказване по чл.102 от НПК, каквито са тези на свидетелите П. Н., З. М., Е. Ц., С. С. и Х. Р. (л.230, т.1 и л.319, т.2 от НОХД № 895/2019 г. на ОС – Плевен). Въззивният съд е отчел действието на процесуалноправните норми по време във връзка с последвалите законодателни изменения на разпоредбата на чл.118, ал.2 от НПК (ДВ, бр.18, 2024 г.) и съобразно практиката на ЕСПЧ (вж. Titarenko v. Ukraine по жалба № 31720/02 и Димитър Митев срещу България по жалба № 34779/09 г., както и Решение № 33/24.01.2023 г. по н.д. № 776/2022 г. на ВКС, първо н.о.) с основание е изключил онази част от показанията на свидетеля З. М., която съдържа информация с производен характер, че двамата подсъдими били основните наркодилъри в района, където живеели. Позовавайки се обаче на други годни доказателствени източници, потвърждаващи същата информация, контролираната инстанция е отказала да приеме различна фактическа обстановка от установената от първоинстанционния съд за това обстоятелство. Поради това не се възприема за основателно възражението за нарушение на забраната за разпит на лица, които не могат бъдат свидетели по смисъла на чл.118 от НПК.
ВКС не може да даде по-конкретен отговор на претенцията за нарушение на чл.118 и чл.223 от НПК поради изтъкнатото вече, че в касационната жалба и в съдебните прения пред настоящата инстанция тя е заявена от защитата общо , без да се обвързва с оспорване на конкретни свидетелски показания. Проследявайки условията и реда, по който са проведени разпитите на свидетелите, чиито показания са приети в обжалваното решение като допустими и подкрепящи обвинението срещу подсъдимите П. в частта му, че двамата са държали метадон с цел разпространение, настоящата инстанция намира, че същите не влизат в конфликт с посочените процесуални разпоредби, нито с правото на защита на подсъдимите, което е било пълноценно гарантирано от момента на привличането им като обвиняеми в досъдебното производство и в хода на централната (съдебна) фаза на наказателния процес в производството пред първоинстанционния съд и въззивната инстанция.
Вярно е посоченото в касационната жалба, че въззивният съд не е дал отговор на въпроса по какъв начин братята П. са установили фактическа власт върху инкриминираното количество метадон. На стр. 19 от мотивите на обжалваното решение въззивният съд се е ограничил да посочи, че не са установени времето, мястото и начинът на придобиване му от подсъдимите. Това от една страна обяснява процесуалното развитие на делото, при което тримата подсъдими са били оправдани, съответно подсъдимата Д. М. по обвинението, че като медицинска сестра им е разпространила (предала) наркотично вещество метадон, съдържащо се в отразената на предявения във въззивното следствие видеозапис бутилка от минерална вода „Х.“, а братята П., че са го придобили от нея. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, аналогични с тези на първата инстанция, той не е имал основание да проведе допълнително доказване за установяване на факти за времето, мястото и начина на придобиване на метадона от подсъдимите П. най-малко, защото те са извън предмета на доказване по останалата част от обвинението за държане на наркотично вещество, за което те са признати за виновни. Отделно евентуалното им установяване по начина, посочен в обвинителния акт, би нарушило забраната по чл.317, вр. чл.305, ал.7 от НПК съдебният акт да съдържа изрази, които поставят под съмнение невинността на оправданите подсъдими. Същевременно след като подсъдимите са признати за виновни само за държане, без надлежно разрешение, с цел разпространение на високорисково наркотично вещество, което е престъпление на формално извършване, при което държането е самостоятелна алтернативна форма на изпълнително деяние, то за (съ) авторството, вината и така приетата форма на изпълнително деяние е без значение по какъв начин деецът е придобил/получил наркотичното вещество, предмет на държането. Това е така, защото престъпленията на формално извършване се считат довършени с осъществяването на фактическата власт върху предмета на престъпното посегателство. За съставомерността на конкретното деяние е без значение темпоралната продължителност на държането и дали наркотичното вещество принадлежи, съответно на какво основание на дееца. Правно значение има възможността той да постъпи с предмета на престъплението, както намери за добре (вж. Тълкувателно решение №2/2013 г. по н.т.д.№2/2013 г., ОСНК на ВКС и Решение № 11/01.03.2017 г. по н.д. № 1283/17г., ВКС, трето н.о.). Точно такава безпрепятствена възможност за разпореждане със съдържащия се метадон в бутилката, марка „Х.“, е установена по делото, тъй като след непосредствено възприетото от свидетеля З. М. спиране на лекия автомобил, с който двамата подсъдими се придвижвали, преди да бъдат задържани, подсъдимият Л. П. прелял течност от нея в по-малка бутилка, след което укрил първата (с инкриминираното количество метадон) в храстите, където същата тази бутилка била открита впоследствие при огледа. Следователно ирелевантно защитата поставя като съществен въпросът дали, кога и как подсъдимите или някой от тях е придобил наркотичното вещество, спрямо което в условия на придвижването им с лекия автомобил е осъществено държането.
Не търпи основателна критика и възражението, че въззивният съд не е отговорил на въпроса за видимата разлика в количествено отношение между съдържанието на бутилката от минерална вода от видеозаписа в болницата и това на откритата бутилка със същата вместимост при огледа. Доводите, с които възражението се обосновава, не съответстват на установеното от въззивния съд от фактическа страна, тъй като липсват съждения на съда, че се касае за една и съща бутилка с „непроменено“ съдържание. Изследване за идентичност на бутилката от видеозаписа с откритата при огледа и за количеството течност в тях, в сравнителен план, не е правено, за да се приеме тезата на защитата, че е невъзможно количеството да остане „непроменено“ след като свидетелят З. М. непосредствено възприел подсъдимият Л. П. да прелива на пътя течност от по-голямата в по-малка бутилка преди да укрие първата в храстите. За доказаността на конкретното обвинение (лимитирано до държане в бутилка на наркотично вещество с цел разпространение) няма значение дали и какво количество метадон е прелял подсъдимият Л. П. от голямата в малката бутилка преди двамата братя да бъдат задържани, защото излятото по пътя количество вещество от по-малката бутилка, експертно потвърдено също като метадон, не е предмет на обвинението, нито на осъдителните части на първоинстанционната присъда. Отговорността на двамата подсъдими е ангажирана само за количеството метадон, съдържащо се в бутилката с вместимост 1,5 литра, марка „Х.“, която е била иззета при огледа. Това е станало след щателна проверка на посочения от очевидец район. Въпросната бутилка е иззета преди обяд на следващия ден в 11,40 часа (вж. протокол за оглед и фотоалбум на л.190-195, т.1 от ДП), а не както се сочи в касационната жалба „ почти две денонощия“ по-късно. Закрепването на въпросното основно веществено доказателство в протокола за оглед действително не е станало незабавно, но това се обяснява с документираната хронология на разследването, особеностите на случая и предприетите първоначални действия по установяване и закрепване на следите от разлятото по пътя количество метадон от подсъдимия Л. П. от друга (по-малка) бутилка непосредствено преди задържането на двамата подсъдими. По-важно е, че по несъмнен начин е установена съпричастността на двамата подсъдими към държането на тази по-голяма бутилка и съдържащото се в нея количество метадон, което двамата пренасяли в управлявания от подсъдимия Т. П. лек автомобил до момента на укриването й от подсъдимия Л. П. в района на паметника при входа на гр. Плевен, където била открита при огледа.
Въззивният съд не е аргументирал и от материалите по делото не става ясно на какво се дължи разликата между установеното от химическата експертиза количество (5763 милиграма) метадон, съдържащо се в иззетата при огледа бутилка, марка „Х.“, и съдържанието в същата бутилка, за което подсъдимите са предадени на съд и признати за виновни - 5613 милиграма метадон. В тази насока възраженията на защитата са основателни, но доколкото категорично, включително с неоспорената от защитата химическа експертиза, е установено, че в бутилката е имало повече от приетото от съда количество метадон, не може да се приеме наличие на отменително основание след като това е по-благоприятно за подсъдимите, защото е по-малко от действително установеното количество метадон от вещите лица.
По гореизложените съображения ВКС не приема за основателен довода, че мотивите в обжалваното решение страдат от съществени непълноти и липса на отговори на възражения на защитата. Те съответстват на изискванията по чл. 339, ал.1 и ал. 2 НПК и съдържат приемлив отговор на всички значими за правилното решаване на делото възражения на подсъдимите и защитниците им, които се повтарят в касационната жалба. Настояването на защитата да получи отговор и на несъществените за делото възражения не държи сметка, че съдилищата не са длъжни да дават подробен отговор на всеки повдигнат аргумент (вж. Решения на ЕСПЧ по делата Van de Hurk v. the Netherlands, § 61; Boldea v. Romania, § 30; Lobzhanidze and Peradze v. Georgia, § 66; Nechiporuk and Yonkalo v. Ukraine, § 280; Rostomashvili v. Georgia, § 59 и Zhang v. Ukraine, § 73). След като няма съмнение в изложената от въззивния съд воля по отношение (съ)авторството на деянието, доказаността на обвинението, установения размер на предмета на престъплението, правната квалификация на деянието, виновността на подсъдимите при условията на съизвършителство и определените им наказания, както и няма противоречие между изразените в мотивите и диспозитива на въззивния съдебен акт отговори на поставените от защитата въпроси, което да затрудни тълкуването и изпълнението на контролираната с въззивното решение първоинстанционна присъда, не е налице претендираното в касационната жалба съществено процесуално нарушение, представляващо основание за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
Не се констатира и неправилно приложение на материалния закон. В касационната жалба не се сочат конкретни съображения за наличието на това касационно основание освен оплаквания за необоснованост, включително за приетата специална цел за разпространение на наркотичното вещество, които както вече се изтъкна не са годен обект за касационен контрол. Доколкото оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от въззивния съд фактически положения и не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващия съд, а при проверката за правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на апелативния съд и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, не се констатираха нарушения, обуславящи касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, следва да се приеме, че при така наведените доводи, които очертават пределите на касационната проверка, липсва нарушение по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, което да е основание за отмяна на обжалваното решение. След като е установил по несъмнен начин, че подсъдимите са държали, чрез пренасяне в лек автомобил високорисково наркотично вещество в количество, за което не са имали надлежно разрешение, с цел да го разпространят, въззивният съд законосъобразно е приел, че те са осъществили обективните и субективни признаци на престъплението, за което са признати за виновни. По-тежката квалификация на извършеното от тях като престъпление по чл.354а, ал.2, т.4, вр. чл.29, ал.1, б.“а“, вр. чл.20, ал.2 от НК е обусловена от извършването на деянието при условията на опасен рецидив, което квалифициращо обстоятелство е установено по отношение на двамата подсъдими с оглед осъждането им по НОХД №537/2011 г. на ОС – Плевен за това, че са организирали и ръководили организирана престъпна група, създадена с цел да върши престъпления по чл.354а, ал.1 и ал.2 от НК с предмет високорискови наркотични вещества в големи размери, за което на подсъдимия Л. П. е наложено наказание пет години лишаване от свобода, а на подсъдимия Т. П. – три години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване за двамата, като от датата на изтърпяване на така наложените наказания -16.11.2015 г. за подсъдимия Л. П. и 21.12.2013 г. за подсъдимия Т. П. до инкриминираната дата по настоящото наказателно производство (11.10.2017 г), не е изтекъл петгодишният срок по чл.30 от НК, както правилно са приели предходните съдебни инстанции (вж. справки за съдимост на л.393-405, т.2 от НОХД №895/2019 г. на ОС – Плевен).
Не е налице и касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Доводът за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания се свързва с несъответствието им с обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите вината обстоятелства, както и с продължителността на производството, отделно с „огромният срок“, в който въззивният съд е постановил обжалваното решение.
За извършеното от подсъдимите престъпление по чл.354а, ал.2, т.4, вр. чл.29, ал.1, б.“а“, вр. чл.20, ал.2 от НК в санкционната част на нормата се предвижда наказание от пет до петнадесет години лишаване от свобода и кумулативно глоба в размер от двадесет хиляди до сто хиляди лева. Наложените на всеки от подсъдимите наказания три години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на дванадесет хиляди лева са определени при условията на чл.55, ал.1, т.1 и ал.2 от НК - значително под установените в закона минимални размери за всяка от кумулативните санкции. Допълнително им редуциране до минимума, предвиден в общата част на закона, както се настоява в касационната жалба, ерго три месеца лишаване от свобода (чл.39, ал.1 от НК) и сто лева глоба (чл.47, ал.1 от НК), както и всяко друго намаляване под размера на наложените наказания е неоправдано и ще противоречи на принципа за индивидуализация на наказанието независимо от продължителността на наказателното производство, тъй като този факт изрично е отчетен при фиксиране на съдържанието на наказателната отговорност на всеки от подсъдимите в тяхна полза. Нещо повече. Въззивният съд, който действително е обявил обжалваното решение повече от осем месеца след установения за това срок по чл.340, ал.1 от НПК, е отчел забавата като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство с превалиращо значение за индивидуализация на наказанията чрез привилегията по чл.55 от НК въпреки, че делото е разгледано по общия ред и се характеризира с фактическа и правна сложност, допълнително завишена от уважаване на многобройни доказателствени искания от страните поради възражения на защитата, наложили събиране на нови доказателства и експертизи, както и въззивно следствие, които логично са предопределили продължителността на наказателното производство. Отделно от това не са налице смекчаващи обстоятелства, които да са игнорирани от въззивната инстанция или тяхната относителна тежест да се оказва подценена до степен неоснователно да бъдат надценени отчетените от въззивния съд данни за многократни предходни осъждания на двамата подсъдими, включително за тежки умишлени престъпления като квалифицирана кражба и отвличане, също в условия на съизвършителство помежду им. Ниската стойност на предмета на престъплението е съобразена от съдилищата, но тя не оправдава допълнително намаляване на наказанията, тъй като на това смекчаващо вината обстоятелство противостои неотчетено от въззивния съд отегчаващо такова, а именно, че държаното количество наркотично вещество многократно надхвърля количеството за единична доза на наркотик от същия вид. Поради това и отчитайки особеностите на предходните осъждания на подсъдимите извън осъждането им, обосноваващо квалификацията на деянието като извършено при условията на опасен рецидив, което с оглед забраната по чл.56 от НК правилно не е оценено като отегчаващо вината обстоятелство, ВКС не се съгласява със защитата, че отмерените наказания не съответстват на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, което изключва касационна намеса по реда на чл.354, ал.2, т.1 от НПК, чрез намаляване на наложените наказания.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 59/10.05.2024 г., постановено по ВНОХД № 20234000600071 по описа за 2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: