Обезщетение за бавно правосъдие по делото за „възродителния процес“

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 87
гр. София,08.02.2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 1088/2023 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. Р. Х. чрез адв. Ф. против решение № 1407 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 947/2022 г. на Апелативен съд – София, 10 – ти граждански състав.

В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в атакуваните му части – за отхвърляне на исковата претенция над 5 000 лв. до присъдените 30 000 лв. и за потвърждаване на първоинстанционното решение в отхвърлителната част на иска над 30 000 лв. до предявените 120 000 лв. – като постановено в нарушение на материалния закон (в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществени вреди от нарушение на чл.6,§1 ЕКПЧ), съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се обжалваното решение в посочените му части, както и потвърденото с него първоинстанционно решение в частта за отхвърляне на иска над 30 000 лв. до 120 000 лв. да бъде отменено и вместо това се постанови друго за уважаване на предявения иск изцяло. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Ответната страна Прокуратура на Република България (ПРБ) в съдебно заседание чрез прокурор Дечева оспорва жалбата.

За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение съобрази следното:

Предмет на разглеждане е жалба срещу посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено частично решение № 266244 от 26.10.2021 г. по гр. д. № 3874/2020 г. на Софийски градски съд (допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 266818 от 03.12.2021 г.) и като краен резултат е отхвърлен предявеният от Ю. Р. Х. (допусната е техническа грешка при изписване фамилното име на лицето с окончанието „ов“) против ПРБ иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЧП за обезщетение на неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура (ВОП) - София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на същата прокуратура, за периода от образуването му през 1991 г. до датата на исковата молба – 12.05.2020 г., за разликата над 5 000 лв. до претендираните 120 000 лв., ведно със законната лихва от 12.05.2020 г. до изплащането. В осъдителната част на иска – за сумата от 5 000 лв., решението на втората инстанция е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил следната фактическа обстановка: Според биографичните данни на ищеца той е бил записан с имената Ю. Р. М., което е отразено в акта му за раждане, в свидетелствата за завършено основно и средно образование, както и за професионална подготовка. В съставения за сключен граждански брак на 04.11.1984 г. лицето обаче било записано с имената Ю. Г. Х.. Промяната в имената била наложена по решение на управляващата тогава партия и правителство – т. н. „възродителен процес“ в страната. В резултат на тези събития ищецът е въдворен в ТВО – Б. по линия на Държавна сигурност за времето от 15.01.1985 г. до 24.09.1985 г. - видно от заповед № 255 от 15.01.1985 г. като междувременно - със заповед № 341 от 23.01.1985 г., издадена от Окръжен съвет за народна просвета – [населено място] е освободен от длъжността „начален учител“. През лятото на 1989 г. напуснал страната и се установил да живее в Република Турция. Проследена е хронологията на образуване и водене на следствено дело № 1/1991 г. (образувано на 30.01.1991 г.) по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, по което са повдигнати обвинения на пет лица за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това, че през периода 1984 – 1985 г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. В последствие, с постановление от 14.01.1993 г. на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК – за това, че през периода 1984 – 1985 г. при условията на продължавано престъпление, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си с цел постигане консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Б., принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. Последвали са изготвяне и внасяне от ответната прокуратура на обвинителни актове в съда, който двукратно е прекратявал съдебното производство по делото и го е връщал на прокурора. Наказателното производство е било преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София и поради смъртта на част от обвиняемите е последвало частичното му прекратяване, а с постановление от 31.05.2022 г. на прокурор при посочената прокуратура то е прекратено напълно - поради настъпилата смърт на последния от тях, петимата (Т. Ж., Д. С., П. М., П. К. и Г. А.). Несъмнено ищецът е един от пострадалите лица от така проведения в страната „възродителен процес“. Прието е, че разследването на деянията, предмет на горното досъдебно производство е надхвърлило разумния срок за разглеждане и приключване на делото в разумен срок, с което искът по чл. 2б ЗОДОВ се явява доказан в своето основание. По отношение размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди съставът на втората инстанция е намерил, че същото следва да бъде определено по критерия за справедливост (чл. 52 ЗЗД), към който препраща § 1 ЗР на ЗОДОВ. В тази връзка е посочено, че справедливият размер на обезвредата на засегнатите нематериални блага следва да се определи съобразно обстоятелствата, възприети като меродавни в съдебната практика (ППВС № 4/1968 г.) и конкретните данни по делото, а те са: възрастта на ищеца и неговото обществено положение; общата продължителност на наказателното производство - развило се само в досъдебната фаза; предметът на наказателното производство, който разкрива изключителна фактическа и правна сложност, както и изпълнението на стотици съдебни поръчки; здравословното състояние и възрастта на обвинените лица, препятствали срочното извършване на процесуално-следствени действия. Така съдът е намерил, че размерът на претендираното обезщетение възлиза на 5 000 лв., която сума удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено - икономически условия на живот. Над присъдените 5 000 лв. до претендираните 120 000 лв. претенцията е счетена за неоснователна и е отхвърлена.

С определение № 3112 от 19.10.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок.

По въпроса, обусловил допускане на обжалването, настоящият състав на ВКС, III г.о. намира следното.

По приложението на чл. 2б ЗОДОВ (разписваща отговорност на държавата за вреди, произтекли от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 ЕКПЧ) има трайно установена практика на ВКС (решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., всичките по описа на IV г. о. и сочени от касатора, решение № 60291 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1406/2021 г., III г. о., решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г., IV г. о. и др.), според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди - болки и страдания, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В производствата по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ - както поотделно, така и съвкупно, като се отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице, а резултатът от тази преценка намира израз в мотивите на решението по делото.

При този отговор на правния въпрос, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното.

Основателен е касационния довод, че в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е определил и присъдил на ищеца сумата от 5 000 лв., явяваща се обезщетение за засегнати нематериални блага от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото по разследване на деяния във връзка с т. н. „възродителен процес“ (сл. дело № 1/1991 г. на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София) в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. Както приема ЕСПЧ в практиката си, относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Макар инстанцията по същество да е изтъкнала обстоятелствата, релевантни за определяне на дължимото обезщетение по справедливост, тя не ги съобразила поотделно и в тяхната съвкупност, не е преценила значението на всяко едно от тях за търпените от ищеца морални болки и страдания (като обичайни, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок) под формата на притеснения, очакване и безпокойство за развитието на производството по горното дело и резултата от него; страх и опасения, че обвиняемите лица ще останат ненаказани за деянията си, което е обусловило накърняване на чувството за справедливост и на доверието на пострадалия в институциите и държавността (тъй като усещал, че е излъган и с неоправдани очаквания за възмездие), поради забавяне на делото. Ето защо, настоящата касационна инстанция счита, че присъденият от въззивния съд размер на процесното обезщетение не съответства на критерия за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД. Това е така, защото разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по - специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. В конкретният случай, следва да се отчете, че фактическата и правна сложност на образуваното досъдебно производство е висока. Фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, като са посочени множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т. н. „възродителен процес“, което е налагало извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица. Идентифицирани са 446 лица, чиито адреси е следвало да бъда открити, като голяма част от тях не са били в страната. Същевременно, производството е водено срещу лица, заемащи високи длъжности, което също е затруднявало разследването. Значителната фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно производство, сама по себе си обаче, по никакъв начин не може да обоснове извод за разумност на продължителност от близо 30 години за водене на досъдебно производство още повече, че производството е за разследване на деяния, които засягат основни човешки права, каквито са насилствената асимилация, смяната на имена, принудителното затваряне в лагери, задължително заселване и упражняване на насилие срещу свободата на личността. Изводът за неразумната продължителност на производството се потвърждава и от обстоятелството, че с процесуалното си поведение ищецът като пострадал от деянията, предмет на разследване, не го е възпрепятствал по никакъв начин. Прокуратурата не е изпълнила в пълнота задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, своевременно да бъдат събрани релевантните доказателства, съответно да бъдат разпитани всички пострадали лица, а обвиняемите лица – в случай на доказана вина в извършване на инкриминираните деяния – предадени на съд. Неприключило в продължение на 30 години разследване, по което двукратно са образувани съдебни производства въз основа на изготвен обвинителен акт, но същите са прекратявани поради констатирани допуснати съществени процесуални нарушения и материалите са връщани за ново разследване на прокуратурата, не може да наложи извод, че е водено с „дължимата грижа“. Налице е наказателно производство, което се отличава с прекомерна си продължителност.

Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че справедливото обезщетение, което ще репарира в пълен обем понесените от ищеца неимуществени вреди (съобразно техния вид, характер, интензитет и продължителност – като обичайни, типични последици от разглеждания деликт по чл. 2б ЗОДОВ) за нарушение по чл. 6, § 1 ЕКПЧ при разследване на деянията, осъществени по време на т. н. „възродителен процес“ и предмет на сл. д. № 1/1991 г. на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София, продължило от един изключително продължителен период от време – от образуване на делото през м. януари 1991 г. до датата на подаване на исковата молба на 12.05.2020 г., възлиза на 15 000 лв., като в останалата част предявеният иск е неоснователен (следва да се изтъкне, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението). Това налага отмяна на въззивното решение като неправилно в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 2б ЗОДОВ за разликата над сумата от 5 000 лв. до 15 000 лв. и постановяване на друго решение за осъждане на ответника да заплати на ищеца допълнително сумата от 10 000 лв. В останалата обжалвана част – за отхвърляне на иска за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., въззивното решение ще следва да бъде оставено в сила. Предвид поискания начин на плащане на паричното вземане в полза на ищеца (чл. 127, ал. 4 ГПК) – по сметка на адвокатско дружество „Е. Ф.“ в „Прокредитбанк“ АД, следва да бъде постановено сумата от още 10 000 лв., дължима на ищеца да бъде платена от ответника по тази банкова сметка.

Тъй като горното парично обезщетение се дължи от ответната ПРБ за репарирането на всички процесни неимуществени вреди, причинени от неразумната продължителност на разследването по цитираните по – горе наказателни производства дела (проведено в разрез с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС) – за целия процесен период от м. януари 1991 г. до 12.05.2020 г., то макар и да не е необходима покана за изпадането й в забава за плащането му (чл. 84, ал. 3 ЗЗД), тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи главното парично задължение. Поради това, предявената по делото акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава, е основателна за законната лихва върху присъжданата главница (допълнително от 10 000 лв.), считано от 12.05.2020 г., а не от претендираната с исковата молба дата 12.05.2017 г.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г.о.,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1407 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 947/2022 г. на Апелативен съд – София, 10 – ти граждански състав в частта, с която предявеният от Ю. Р. Х. против Прокуратура на Република България иск по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до 15 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.05.2020 г. – датата на исковата молба до окончателното плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България – [населено място], [улица] да заплати на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД на Ю. Р. Х. - по банковата сметка на адвокатско дружество „Е. Ф.“ в „Прокредитбанк“ АД с IBAN: [банкова сметка] - сумата от още 10 000 лв. (десет хиляди лева), представляваща обезщетение за причинените на Ю. Р. Х. неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура-София, по което той е пострадал, за периода от образуването му през м. януари 1991 г. до 12.05.2020 г., по ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.05.2020 г. до изплащането й.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1407 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 947/2022г. на Апелативен съд – София, 10 – ти граждански състав в останалата обжалвана част - в която е отхвърлен предявеният от Ю. Р. Х. против Прокуратура на Република България иск по чл. 2б ЗОДОВ за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.