Определяне на обезщетение за неимуществени вреди от прекратено наказателно производство

Текстът на акта

Ключови фрази

7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 497

София, 25.07. 2024 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

с участието на секретаря Райна Стоименова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3159 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 1175 от 14.03.2024 г. по касационна жалба на Прокуратура на Република България, е допуснато касационно обжалване на решение № 77/03.05.2023 г. по в.гр.д. № 158/2023 г. на Апелативен съд П. в частта, с която след частична отмяна на решение по гр.д. № 508/2022 г. на Окръжен съд Хасково, касаторът е осъден да заплати на М. А. К., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 5 000 лв., представляваща разлика между присъдените 10 000 лв. до 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато му обвинение по ДП №36/2020 г. по описа на Агенция Митници, пр.пр. №1172/2020 г. на ОП Х., ведно със законната лихва, считано от 05.03.2021 г. до окончателното изплащане.

Решението на въззивния съд, с което искът за неимуществени вреди е уважен до размер от 10 000 лв., а искът за имуществени вреди, представляващи неполучено трудово възнаграждение за 10 месеца, разходи за платен наем и за адвокатско възнаграждение - до размер от 7 500 лв., не е обжалвано от Прокуратурата на РБ и е влязло в сила.

Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички доводи и възражения на страните и поради необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с необоснованост на изводите на съда за вида на претърпените неимуществени вреди и техния интензитет. В открито съдебно заседание, представителят на касатора – прокурор Андреев поддържа касационната жалба на Прокуратура на РБ, като излага конкретни съображения по наведените в жалбата основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

В срока за отговор М. А. К., чрез адв. А. е депозирала отговор на касационната жалба, в който е изложено становище за неоснователност на заявените в жалбата основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК. Претендира сторените разноски за касационната инстанция. В открито съдебно заседание, адв. А. оспорва касационната жалба на Прокуратура на РБ и моли въззивното решение да бъде потвърдено. Излага конкретни съображения за неоснователност на доводите, изложени в касационната жалба за неправилност и необоснованост на обжалваното решение.

За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което е присъдил на ищеца допълнително обезщетение за неимуществени вреди от 5 000 лв. или общо в размер на 15 000 лв., въззивният съд е приел, че при преценка интензитета на претърпените от ищеца негативни емоции от повдигнатото му незаконно обвинение, следва да се отчете от една страна краткия срок на упражнената спрямо него наказателна репресия – 8 месеца и наложената му мярка за неотклонение парична гаранция, която не е ограничила правото му на свободно придвижване в рамките на страната. От друга страна обаче е съобразил фактите, че за срок от 4 дни ищецът противозаконно е бил задържан под стража – първоначално за 24 часа по ЗМВР, а впоследствие и 72 часа по чл.64, ал.2 НПК, тежестта на повдигнатото обвинение, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години и глоба от 20 000 лв. до 100 000 лв., както и наложената ограничителна процесуална мярка „забрана за напускане пределите на страната“, която практически го е изолирала от неговото семейство за един некратък период от време, останал е без препитание в чужда държава, далеч от своите близки и роднини, като многочленното му семейство е било лишено от неговата морална и материална подкрепа, на която основно е разчитало, което допълнително е влошило психоемоционалното състояние на ищеца. Приел е, че така посочените обстоятелства, преценени в съвкупност и според своята тежест, обуславят извод, че присъденото обезщетение от 10 000 лв. не отговаря на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, тъй като не са отчетени в достатъчна степен редица обстоятелства, обуславящи по-висок интензитет на вредите от приетите от първата инстанция, като тежестта на обвинението, задържането под стража за 4 дни и най-вече наложената забрана по чл. 68, ал.1 НПК, която е довела до откъсване за срок от 9 месеца от неговото семейство, чиято издръжка е осигурявал, до оставането му без работа в чужда държава, което е причинило значителен емоционален и социален дискомфорт.

Обжалването е допуснато по въпросите относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД при незаконно повдигнато обвинение и длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, които имат значение за предмета на спора, за да се провери налице ли е противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с цитираната в изложението към касационната жалба практика по чл.290 ГПК на състави на ВКС.

Съгласно задължителната съдебна практика, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи /ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/2004 г., ОСГК/. Константната практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав, приема, че обстоятелства от значение за размера на обезщетението са тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитета на мерките на процесуална принуда, броя и продължителността на извършените с участието на пострадалия процесуални действия, наличието на данни за причиняване на претендираните за обезщетяване вреди и от водени срещу ищеца други наказателни производства през процесния период, начина, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот, рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и други факти, които следва да се преценяват съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. Съдебната практика е последователна и по въпроса, че изброяването в решението на принципно указаните насоки в ППВС № 4/1968 г. кои групи обстоятелства са от значение при прилагането на чл.52 ЗЗД, без въззивният съд да е обсъдил и преценил конкретните обстоятелства по делото в тази връзка, не отговаря на изискването за обсъждане и преценка на конкретните обстоятелства от значение за определяне на обезщетението в справедлив размер. Еднозначно в практиката на ВКС се приема, че на обезщетяване подлежат всички неимуществени вреди, причинени от увреждането, като недоказването на изтъкнатите от страната конкретни вреди като предизвикано болестно състояние с трайни последици, или наличието на вреди извън причинната връзка, не отменя изискването за справедливо обезщетение, като размерът на същото във всички случаи се определя след като се подложат на преценка всички установени обстоятелства, примерно очертани в ППВС № 4/1968 г., без да се отдава изолирано, или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други и се държи сметка за конкретно засегнатите неимуществени блага и тяхната стойност за увредения. За всеки конкретен случай съдът е длъжен да направи преценка на установените по делото факти и да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на тези факти, т.е. необходим е индивидуален подход и оценка на правнозначимите обстоятелства във всеки отделен случай на нематериално увреждане, който изключва при приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД унифицираност и решаване по идентичен начин на различни, макар сходни помежду си, правоотношения. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на засегнатото лице. Тази връзка е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Справедливостта не съществува извън тези конкретни условия, които включват време и място на увреждането, етап на обществено-икономическото развитие и средностатистически стандарт на живот. Трайна е и практиката на ВКС, че въззивният съд трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на въззивното производство, като в решението си посочи какво е становището му по тях и въз основа на какви доказателства са изградени изводите му.

С оглед даденото в практиката на ВКС разрешение на повдигнатите въпроси, което се споделя изцяло от настоящия състав, касационната жалба на касатора – ответник се явява основателна, като съображенията за това са следните:

По делото се установява, че ищецът е привлечен като обвиняем на 10.07.2020 г. по ДП № 36/2020 г. на ТО „М. Ю. морска“ за извършено престъпление по чл.242, ал.1, б.“б“ НК, за което са предвидени кумулативни наказания „лишаване от свобода“ за срок от три до десет години и глоба от 20 000 лв. до 100 000 лв.; определена му е марка за неотклонение „парична гаранция в размер на 1 000 лв. и е наложена забрана за напускане на пределите на страната; с постановление от 23.12.2020 г. на ищеца е разрешено за напусне пределите на страната за периода от 23.12.2020 г. до 12.01.2021 г., а с постановление от 5.04.3021 г. наложената забрана е отменена; с постановление от 5.03.2021 г. наказателното производство е прекратено и е отменена взетата мярка за неотклонение, т.е. наказателното производство от задържането му за срок от 24 часа по реда на ЗМВР, а впоследствие и за 72 часа по чл.64, ал.2 НПК до прекратяването му е продължило 8 месеца, т.е. приключило е в разумен срок, а наложената забрана за напускане пределите на страната е продължила 9 месеца, през които на ищеца е било разрешено да напусне страната за период от 20 дни.

Към момента на повдигане на обвинението, ищецът е бил 50 годишен, работел е като водач на товарен автомобил, като е осъществявал внос на стоки на територията на Република България, сред които и хранителни продукти, семеен с шест деца, три от които семейни, осъждан за престъпление по чл.234, ал.1, пр.2 НК с влязла в сила на 8.03.2017 г. присъда, с която му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за 8 месеца, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от 3 години, и глоба в размер на 1 500 лв., т.е. това не е първото за него деяние, извършено на територията на Република България.

При така ангажираните доказателства, правилно въззивният съд е приел за установено, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото против него наказателно производство по повдигнато му обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, изразяващи се в емоционален стрес, състояние на несигурност, безпомощност и страх от евентуално осъждане за престъпление, което не е извършил, изолация от семейството му, което живее в Република Турция и е разчитало на неговата морална и материална помощ. Неправилно обаче въззивният съд е отдал прекомерно значение на обстоятелствата, че ищецът е бил задържан за 4 дни, наложената му забрана за напускане пределите на страната, тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко умишлено престъпление, за което е предвидено кумулативно налагане на две отделни по вид наказания, както и оставането му без работа и препитание в чужда държава, за сметка на останалите конкретно установени обстоятелства, имащи значение при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като кратката продължителност на наказателното производство – 8 месеца, взетата лека мярка за процесуална принуда – „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв., липсата на данни за засягане на неговата професионална реализация, напускането на пределите на страната за срок от 20 дни за коледните и новогодишни празници за да бъде със семейството си в Република Турция. Въззивният съд не е отчел и обстоятелството, че ищецът вече е осъждан на лишаване от свобода да срок от 8 месеца за подобно престъпление, извършено на територията на Република България, което е било отложено с изпитателен срок от три години, изтекъл на 8.03.2020 г., което обстоятелство също предполага по-нисък размер на обезщетението, доколкото то обективно засяга личността и обществения статус на ищеца и е основание да се приеме, че търпените негативни преживявания и дискомфорт не са били с висок интензитет.

С оглед на така установените по делото конкретни обстоятелства, очертаващи степента на засягане на неимуществените блага на ищеца, настоящият състав на ВКС намира, че за репариране на вредите съобразно обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот към 2021 г., включително и създадения от съдебната практика ориентир за обезщетяване на неимуществените вреди в сходни случаи, следва да се определи обезщетение в размер на сумата от 10 000 лв., който размер е достатъчен за репариране на конкретно засегнатите неимуществени блага на ищеца.

При тези съображения настоящата инстанция приема, че решението на въззивния съд в частта, с която е уважен иска за разликата над 10 000 лв. до присъдения размер от 15 000 лв. следва да бъде отменено като неправилно, като вместо него се постанови друго, с което иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да бъде отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до присъдените с решението 15 000 лв., ведно със законната лихва от 05.03.2021 г. до окончателното изплащане.

Съобразно изхода на спора, решението на въззивната инстанция следва да бъде отменено и в частта за присъдените на ищеца разноски за въззивното и първоинстанционното производство, за разликата над 2 482,50 лв. С оглед основателността на депозираната касационна жалба, на насрещната страна - ищец, не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на жалбата и за процесуално представителство пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 77/03.05.2023 г. по в.гр.д. № 158/2023 г. на Апелативен съд П. в частта, с която след частична отмяна на решение по гр.д. № 508/2022 г. на Окръжен съд Хасково, Прокуратура на Република България е осъден да заплати на М. А. К., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 5 000 лв., представляваща разлика между присъдените 10 000 лв. до 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато му обвинение по ДП №36/2020 г. по описа на Агенция Митници, пр.пр. №1172/2020 г. на ОП Х., ведно със законната лихва, считано от 05.03.2021 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на М. А. К. разноски за въззивното и първоинстанционното производство за разликата над 2 482,50 лв., като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. А. К., [дата на раждане] в Република Турция с персонален № 44494209860, със съдебен адрес [населено място], [улица] – адв. М. А. против Прокуратура на Република България, иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата над 10 000 лв. до 15 000 лв. /или за сумата от 5 000 лв./ - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато му обвинение по ДП №36/2020 г. по описа на Агенция Митници, пр.пр. №1172/2020 г. на ОП Х., ведно със законната лихва, считано от 05.03.2021 г. до окончателното изплащане.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: