Осъждане за блудство с малолетни и определяне на периода на деянията

Текстът на акта

Ключови фрази

Блудство с лице, ненавършило 14 г. * процесуални нарушения * достоверност на свидетелски показания * правомощия на касационната инстанция * предубеденост на вещо лице

Р Е Ш Е Н И Е

№ 626

София, 05 декември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:ВАЛЯ РУШАНОВА

СВЕТЛА БУКОВА

при секретар: Елеонора Михайлова

и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 696/2024 година

Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия С. И. Н. - адв. М., против решение № 61/15.05.2024 г., постановено по ВНОХД № 54/2024 г. от Апелативен съд – Велико Търново.

В касационната жалба и допълнението към нея са посочени всички основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Твърди се, че е допуснато нарушение на материалния закон, тъй като апелативният съд необосновано и некоректно е обсъдил възраженията на защитата, но въпреки това е приел установената от първата инстанция фактическа обстановка. Оспорват се показанията на пострадалата С. Т. и се настоява, че тя е „пребивана в миналото от неизвестно лице, живяла е в различни приемни семейства – т.е. това е синдромът на фалшива памет, натрапена й от трети лица“. В жалбата е представен собствен прочит на показанията на свидетелите К., Д. и Й., съобразно който се поддържа, че те не могат да уличат подсъдимия. Приетите по делото експертизи са счетени за „абонаментно“ назначени. Настоява се, че липсват безспорни доказателства за осъждане на подсъдимия и че е налице прецедент в правото с повдигнатите обвинения за „неустановена дата през месец март 2021г. и неустановена дата през месец април 2021 г.“. В обхвата на второто от касационните основания се изтъкват възражения, че при осъщественото задържане на подсъдимия Н. от полицейските органи той е „подписал“ показания, които не е прочел и те са депозирани в отсъствие на адвокат. С извършеното предявяване на обвинението и разпит на подсъдимия, състояли се в Затвора- гр. София, се счита, че е нарушен законоустановен принцип в НПК. Заявена е претенция за „нарушена презумпция за вина“. Явната несправедливост се аргументира с твърденията, че наложените наказания са несъответни на обществената опасност на деянията и дееца и неговото влошено здравословно състояние. Основното искане е за оправдаване на Н. по повдигнатите му обвинения поради недоказаност. Алтернативно - да се изменят наказанията и размерът на обезщетенията за неимуществени вреди, присъдени в полза на С. Т., или да се отменят атакуваните съдебни актове и делото да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав.

Подсъдимият С. И. Н. и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват. По делото е постъпила писмена защита, с която представените в жалбата доводи и искания се поддържат.

Частният обвинител и граждански ищец С. В. Т. (чрез законен представител Г. В. Т.), редовно призована, не се явява.

Представителят на Върховната прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Велико Търново с присъда №1/10.01.2024 г., постановена по НОХД № 71/2023 г., признал подсъдимия С. Н. за виновен и го осъдил : за извършено на неустановена дата през месец март 2021 г. престъпление по чл. 149, ал.4, т. 2 във вр. с ал. 1 от НК по отношение на ненавършилата 14-годишна възраст С. И. П., за което му наложил наказание от три години лишаване от свобода; за извършено на неустановена дата през месец април 2021 г. престъпление по чл. 149, ал. 5, т. 1 във вр. с ал. 1 от НК по отношение на малолетните С. И. П. и С. В. Т., за което му наложил наказание от пет години лишаване от свобода; за извършено на 22.09.2021 г. престъпление по чл. 149, ал.1 от НК по отношение на ненавършилата 14-годишна възраст С. В. Т., за което му наложил наказание от четири години лишаване от свобода; за извършено на 22.09.2021 г. престъпление по чл. 159, ал. 4, т. 1 във вр. с ал. 1 от НК, за което е използвана ненавършилата 18- годишна възраст С. Т., и му наложил наказание от една година лишаване от свобода и глоба в размер на 1000 лева. На основание чл. 23, ал. 1 и ал. 3 от НК е определено едно общо наказание, а именно – пет години лишаване от свобода и е присъединена изцяло глобата от 1000 лева. Постановено е частично оправдаване във връзка с квалификацията по три от обвиненията - деянията да са извършени по отношение на лица, които не са разбирали свойството и значението на извършеното. Гражданската част на присъдата е за обезщетенията, присъдени в полза на гражданския ищец С. Т., за всяко от престъпленията, извършени спрямо нея - 5 000 лева, 10 000 лева, съответно 5 000 лева. Исковете са отхвърлени до пълния им предявен размер.

Присъдата е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия Н.. С атакувания въззивен съдебен акт апелативният съд е потвърдил първоинстанционната присъда.

Преди да се пристъпи към разглеждане на допустимите за обмисляне възражения, присъстващи в жалбата и допълнението, трябва да се направят някои уточнения за обхвата на настоящата проверка и правомощията на третата инстанция. Известно е, че рамките на касационната проверка се определят от обжалвалата страна, която е длъжна да посочи не само основанията по чл. 348, ал.1 от НПК, а и данните, които ги подкрепят. В касационното производство, за разлика от въззивното, както не веднъж е подчертавано в съдебната практика, не съществува служебно начало. Третата инстанция ревизира въззивния съдебен акт в обжалваната му част при това по аргументи, подкрепящи оспорването по наведените поводи по чл. 348, ал. 1 от НПК.

Представените в сезиращите документи доводи, с които се ангажира основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК не разкриват от неговото съдържание. Материалната незаконосъобразност на оспорения съдебен акт е самостоятелно касационно основание и по същество означава, че в рамките на приетите за установени факти, с които обжалващата страна по принцип е съгласна, или не е приложен правилно материалният закон, или не е приложен закон, който е трябвало да намери приложение. В значителната си част аргументите, с които се претендира ревизия на атакувания съдебен акт, по своето съдържание са насочени срещу фактическите констатации на съда, оспорени чрез собствения на касатора прочит на доказателствените материали. Именно с доводи за необоснованост и недоказаност е свързано искането за оправдаване на подсъдимия Н., което поначало е неизпълнимо, защото предполага обсъждане на доказателствата по същество и формулиране на нови фактически изводи. С такива правомощия касационната инстанция не разполага, извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, която не е налице.

С оглед на направените уточнения допустими остават оплакванията в жалбата за допуснати нарушения, ограничаващи правото на защита на Н., за процесуални пороци в аналитичната дейност на решаващия съдебен състав, за качеството на изготвения съдебен акт, справедливостта на наложеното наказание и ангажираната гражданската отговорност на подсъдимия.

Според твърденията на касатора апелативният съд не е обсъдил правилно поставените на вниманието му оплаквания във въззивната жалба, но въпреки това е утвърдил фактическата обстановка, приета за установена от първата инстанция. Така маркираното възражение, разгледано на плоскостта на процесуално нарушение, изразило се в липса на мотиви по съществени защитни доводи, е лишено от основание. Решаващият въззивен съдебен състав е изпълнил задълженията си по чл. 314 от НПК за цялостна проверка на първоинстанционната присъда. Коректно и в съответствие с процесуалните изисквания е коригирал обема на годните за обсъждане доказателствени материали, но това не е предпоставило нов аспект и промяна на фактите, въз основа на които са формирани изводите за наличието на обективните и субективни елементи на инкриминираните престъпления. Извършеният от апелативния съд доказателствен анализ, обективиран в атакуваното решение, е обстоен, пълен и базиран на обективен прочит на всички доказателства. Възраженията на защитата, насочени срещу осъждането на подсъдимия, са получили обстоятелствен и логически издържан отговор и това е сторено в контекста на цялостната доказателствената съвкупност. По ясен начин са мотивирани както причините, поради които защитните доводи са възприети за неоснователни, така и потвърждаването на осъдителните изводи. Изложената аргументация в обжалваното решение удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимия и неговата защита да разберат недвусмислено изразената воля на въззивния съд.

В жалбата се претендира неяснота на обвинението с оглед начина на определяне на времевите рамки на две от престъпните деяния по чл. 149 от НК - неустановена дата през месец март, съответно на неустановена дата през месец април на 2021 г. Поддържаното възражение, интерпретирано в контекста на нарушено право на защита на подсъдимия, и по - специално правото му да разбере в какво точно е обвинен, също е неоснователно. Конкретизацията на престъпното деяние действително изисква посочване на времето на извършването му. Времевата характеристика на деянието е негов необходим компонент, включващ максимално възможна и точна установеност по дни, месец, година. В случаите обаче, когато точният момент на деянието (по сегашното дело – конкретната дата) не може да се установи прецизно, времето на престъплението може да се посочи и като обобщен период, като за гарантиране на правото на защита на обвиненото лице не следва да се допускат широки и неконкретизирани времеви рамки на обвинението, които не предоставят никаква информация за времето на престъпното деяние. Разглеждания казус не е такъв, защото времето на коментираните престъпления обхваща точния месец и година, а като се има предвид крехката възраст на малолетните свидетелки (на шест и осем години) не би могло да се изисква те прецизно да посочат конкретната дата на посегателствата, извършени спрямо тях. Темпоралната характеристика на двете престъпни прояви е уточнена в рамките само на един месец, което не поставя подсъдимия в положение да се защитава срещу практически неопределени и продължителни времеви периоди. Впрочем, в обясненията си подсъдимият Н. именно по този начин е обособил извършените от него посегателства – през месец март срещу внучката си С. П., а после през месец април срещу нея и С. Т..

Оспорената валидност на извършените действия по предявяване на обвинението и разпит на подсъдимия Н. в Затвора – гр. София, свързвано в жалбата с нарушаване на „подсъдността“, е несъстоятелно. Възражението е било поставено на вниманието на решаващия въззивен съдебен състав и е получило верен отговор. Посочени са причините, поради които тези действия са извършени на територията на споменатото затворническо заведение – влошеното здравословно състояние на Н., наложило да бъде приет за лечение в СБАЛЛС към затвора в гр. София. В допълнение се отбелязва и това, че коментираните действия са извършени от определения по делото разследващ орган (старши разследващ полицай при РУ на МВР – Горна Оряховица, сектор „Разследване“), видно от задължителните реквизити на посочените процесуални документи, както и в присъствието на защитника на подсъдимия Н.. В жалбата се споменава и „нарушаване на презумпцията за вина“, изразило се в манипулиране на общественото мнение чрез твърдяното от касатора медийно оповестяване на задържането на Н. по повод наинкриминираните събития. С възражението явно се претендира нарушаване на залегналия в чл. 16 от НПК принцип, но то не е обвързано с аргументи, отнасящи се към съдопроизводствените действия на предходните инстанции, чрез които да е проявено засягане на презумпцията за невиновност . Това е и обяснимо, защото решаващите съдебни състави не са демонстрирали по какъвто и да е начин предубеденост във виновността на Н. преди постановяване на крайния си съдебен акт в съответния етап от развитието на процеса. По тези съображения оплакването за допуснати нарушения на чл. 16 от НПК, декларативно формулирано в жалбата и без особени разяснения за конкретното им проявление в процесуалната дейност на съдилищата, са неоснователни.

Без връзка с изводимите от материалите по делото данни е поддържаната претенцията за допуснато процесуално нарушение, тъй като подсъдимият Н. е направил уличаващи го изявления пред полицейските служители при задържането му. Извънпроцесуални изявления на подсъдимия, дори и такива да са били правени от него (писмено или устно) пред задържащите го лица, съответно пред споменатия в жалбата полицай И., не са въвеждани в процеса чрез разпит на полицейските служители, за да се приеме, че е обсъждана информация, събрана при заобикаляне на закона. Към годната за ценене доказателствена съвкупност са включени по съответния ред обясненията на подсъдимия Н., депозирани от него в качеството му на обвиняем в разпита му от 11.05.2022 г., проведен в присъствието на защитник, като в протокола е отразено и изричното им изявление, че са прочели съдържимото се в него и то е вярно записано.

По отношение на заявеното в жалбата твърдение за „абонаментно“ назначени съдебни експертизи липсват каквито и да са разяснения за недоволството на касатора. Затова и настоящият касационен състав само ще отбележи, че назначаването на експертиза по въпросите, посочени в закона (чл. 144 от НПК) и определянето на персоналния й състав е дейност, попадаща в правомощията на съда, съответно на органа на досъдебното производство. Лицата, които не могат да бъдат вещи лица, са посочени в чл. 148, ал. 1 от НПК. При наличие на някое от основанията, визирани в нормата, страните разполагат с процедура за отвод на вещото лице, регламентирана в ал. 2 и ал. 3 на чл. 148 от НПК.

На следващо място, оспорват се депозираните от пострадалата С. Т. свидетелски показания и се заявява, че същите са неправдоподобни, като в тази насока се набляга на фактори, които не могат да обосноват порочност на аналитичната дейност на съда. Неубедителен е опитът да се дискредитира информацията, съобщена от свидетелката, поради посочените в жалбата обстоятелства - упражнявано назад във времето насилие върху нея от неизвестни лица, за създаване на „фалшива памет“ и пр. Видно от мотивите на атакуваното решение, апелативният съд е изследвал съдържанието на всички показания на малолетната пострадала Т., присъединени по съответния процесуален ред към годния за ценене доказателствен материал. Тук е мястото да се спомене, че при разпита й в досъдебното производство, проведен по реда на чл. 223 от НПК, са спазени всички изисквания на закона. Подсъдимият и неговата защита са били надлежно уведомени за предстоящия разпит на Т., а и на П. (виж, уведомления на основание чл. 223, ал. 2 от НПК, приложени на л. 137 и 138, т. 1 от досието на досъдебното производство). Искане за участие е направил само защитникът, но не и подсъдимият, което е удостоверено с посочените документи. Разпитът пред съдия е проведен на 28. 09.2021 г. в присъствието на защитата, като така й е осигурена реална възможност да задава въпроси и да оспори показанията на свидетелката.

Информацията, споделена от пострадалата Т., несъмнено е била поставена в основата на приетите фактически изводи, но това не е сторено произволно. Съдът е оценил показанията й като надежден източник на доказателства едва след констатацията, че те се отличават с устойчивост, последователност и излагане на идентични по своето смислово съдържание сведения относно конкретните действия на подсъдимия, осъществени спрямо нея и пострадалата П.. Проследена е тяхната обвързаност с останалия доказателствен материал, като свидетелската годност на Т. е убедително защитена в мотивите на атакувания съдебен акт, включително и чрез обсъждане на експертното мнение.

Възражението за неправилно кредитиране на показанията на свидетелите К., Д. и Й. е неоснователно. Посочените гласни доказателствени средства без съмнение не са пряк източник за осъществените от подсъдимия действия по отношение на Т., извършени на 22.09.2021 г., но те не са и обсъждани като такива от въззивната инстанция. Същите са били коментирани като източник на доказателствени факти, послужили за проверка на заявеното от пострадалото дете за начина, по който се е се е озовало в къщата на подсъдимия; за посещението на Д. в този период и възприетият от нея вид на подсъдимия, на когото съобщила, че се издирва С.; за последвалото след това връщане на пострадалата в близост до дома й, превозвана отново с лекия автомобил на подсъдимия; за емоционалното състояние на момичето, възприето от К., което разплакано е разказало за случилото се с нея. При обсъждането на тези показания съдът не е открил данни за влошени отношения между подсъдимия и Д., вкл. и поради предполагаема нейна връзка с К., които да са поставили под съмнение обективността на свидетелстването им за възприетите от тях факти, поради което е отхвърлил доводите на защитата в тази насока. Въззивният съд е почерпил информация за извършените престъпни действия по отношение на Т. и от видеоклипа (видеофайл), създаден от подсъдимия чрез камерата на телефонно устройство. Извън казаното, на отбелязване подлежи и това, че подсъдимият Н. в кредитираните от съда негови обяснения, депозирани в присъствието на защитник и приобщени по реда на чл. 279, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 от НПК, е описал детайлно собствените си действия по отношение на двете малолетни момичета. Подходът за оценка на това доказателествено средство е правилен, защото е обсъдено самостойно и в контекста на останалите доказателства. Ограничението, въведеното в чл. 279, ал. 4 от НПК, е съобразено, тъй като прочетените обяснения на подсъдимия са били подкрепени и от други, различни по вид доказателства, като предпоставка за постановяване на осъдителна присъда.

В обобщение, пестеливо изразното в жалбата и допълнението към нея несъгласие с оценъчното третиране на доказателствените материали, извършено от апелативния съд, е неоснователно. Контролът за достоверност, съответно недостоверност, на всеки един от елементите на формираната по делото доказателствена съвкупност е извършен обективно и не се наблюдават нарушения на процесуалните норми, които да поставят под съмнение вътрешното убеждение на решаващия въззивен съдебен състав.

Въведеният касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК се основава изцяло на твърдения, относими към процесуални въпроси, които бяха обсъдени и отхвърлени, като освен тях в жалбата не присъства аргументация за материалноправна незаконосъобразност на атакувания съдебен акт.

Справедливостта на наложените на подсъдимия Н. наказания е оспорена с общото твърдение за тяхното несъответствие с обществената опасност на деянието и дееца.

В атакувания съдебен акт мотивирано са обсъдени установените обстоятелства с характер на смекчаващи – здравословно състояние на подсъдимия, на което се акцентира в представената по делото писмена защита, и чистото му съдебно минало. Съобразени са индивидуалните особености на деянията, фактическите техни характеристики и степента на обществената им опасност. Определените на Н. наказания за всяко едно от деянията, включени в съвкупността, са резултат от правилна преценка на обстоятелствата, значими за отмерване на обема наказателна принуда.

Жалбата и допълнението към нея не съдържат конкретизация по отношение на кое от деянията, за извършването на които Н. е признат за виновен, се отнася оплакването за несправедливост на наложената санкция. В тази връзка настоящият състав отбелязва, че наказанието по чл. 149, ал.5, т. 1 от НК, наложено и като най-тежко при условията на чл. 23, ал. 1 от НК, е определено в законоустановения минимум, а смекчаването му би било възможно единствено при условията на чл. 55 от НК. Установените по делото смекчаващи обстоятелства не са нито многобройни, нито носят характеристика на изключителност, за да обосноват извод за определяне на наказание при условията на чл. 55 от НК по отношение на което и да е от престъпленията. В отговор на общото оплакване за непропорционална тежест на санкцията може само да се добави, че отмерените наказания лишаване от свобода не са несъразмерни на обществената опасност на деянието и дееца.

Неоснователно е и отправеното в касационната жалба бланкетно искане за намаляване размера на присъдените в полза на пострадалата С. Т. обезщетения на основание чл. 45 от ЗЗД.

Целта на гражданския иск за неимуществени вреди е да обезщети пострадалия за претърпените от него болки и страдания, виновно причинени от подсъдимия, поради което при определяне на неговия размер съдът се ръководи от действителния обем на тези болки и страдания, периода от време, в който са изпитвани, отражението им върху физическото и психическо състояние на жертвата. Съдебните разсъждения, отразени във въззивното решение, показват верния подход, приложен във връзка с ангажирането на гражданската отговорност на подсъдимия. Размерът на обезщетенията за неимуществените вреди е преценяван на базата на установените по делото факти за последиците от деянията върху неукрепналата психика и половата неприкосновеност на пострадалото малолетно дете. Апелативният съд е отчел особеностите на всяко от конкретните деяния, съобразявайки как те са повлияли върху развитието на пострадалата, продължителността на негативните й преживявания и съществуващата все още необходимост от специализирана психологическа подкрепа. Мотивирано е приел, че присъдените обезщетения от първостепенния съд не нарушават критерия за справедливост, прогласен в чл. 52 от ЗЗД. С оглед на посоченото въззивното решение, с което е потвърдена присъдата и в гражданско – осъдителната й част, не подлежи на ревизия.

Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 61/15.05.2024 г., постановено по ВНОХД № 54/2024 г. от Апелативен съд – Велико Търново.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.