Придобиване на съсобствен имот по наследство и придобивна давност

Текстът на акта

Ключови фрази

11
P E Ш Е Н И Е

№ 267

София, 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и трети април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 409 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. С. В. и С. Г. Н. срещу решение № 116 от 25.09.2024 г. по в. гр. д. № 142/2024 г. на ОС-Търговище .

Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд неправилно е анализирал свидетелските показания и останалия доказателствен материал. Не била извършена съпоставка между казаното от свидетелите и частните договори за продажба на наследство. По делото нямало доказателства за завладяване на процесния имот от ответницата В. и от нейния баща.

Ответницата В. Г. П. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна. Същото е становището и на втората група ответници К. О. Н. и Б. В. С.-Н. .

С определение № 6009 от 22.12.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса следва ли съдът да обсъди в мотивите си наведени от страните доводи и твърдения и да анализира целия събран по делото доказателствен материал.

За да се произнесе по поставения въпрос и по съществото на касационната жалба, съставът на ВКС приема следното:

С обжалваното решение № 116 от 25.09.2024 г. по в. гр. д. № 142/2024 г. на ОС-Търговище е потвърдено решение № 43 от 12.04.2024 г. по гр. д. № 405/2022 г. на РС-Омуртаг, с което са отхвърлени предявените от В. С. В. и С. Г. Н. искове за собственост по наследство и давност на 5000/6432 ид. части от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], обл. Т., както следва: срещу В. Г. П. – положителен установителен иск за собственост, а срещу К. О. Н. и Б. В. С.-Н. – иск по чл.108 ЗС.

Въззивният съд е приел, че между страните не се спори за следните обстоятелства: че ищците и първата ответница имат общ наследодател – М. Б., който е бил собственик на процесния имот; наследодателят е починал през 1954 г. и е притежавал още няколко имота в землището на [населено място]; до 2021 г. за селото не е имало план – кадастрален или регулационен; след смъртта на общия наследодател бащата на ответницата В. П. е получил къщата със стопанските постройки и земя от 1, 2 декара, като по делото има данни, че четирима от останалите наследници са получили заплащане на по 1/7 от стойността на този имот; през месец март 2022 г. ответницата В. П. се снабдила с нотариален акт за собственост на процесния имот [№] по наследство и давност.

Прието е, че според обясненията на ищеца В. В. той е живял в [населено място] до 5-годишен, брат му Г. - до 8 годишен и брат му П. до 17-годишна възраст. След като получил деменция, П. се отказал от дела си.

Ответницата В. П. е посочила, че е живяла в имота в [населено място] до 1969 г., когато е била на 5 години и до този момент родителите й са го обработвали, като са сеели различни култури. Преселили се в [населено място], но постоянно посещавали имота и го обработвали и поддържали. След пенсионирането на родителите й те отново се върнали на село и продължили да ползват имота, за който не е имало никакви спорове досега. Повече от 35 години не се е виждала с ищците, не са имали връзка и не са поддържали отношения.

Според свидетеля М. Д., братовчед на ищците и ответницата П., внук на общия наследодател Б., той е живял в [населено място] до 1964 г., когато бил на 19-20 години. Когато починал дядо му М., той бил на 9 години. Няколко дни след смъртта му неговите деца се събрали да решат как да си поделят наследството. Някои предложили и всички се съгласили къщата, хамбара и плевнята да останат на бащата на В. и тя се намирала именно в този имот. Имотът бил около 11, 5 декара, а на бащата на В. дали 1, 2 дка. Според свидетеля по сегашния план имотът включвал имоти [№], [№], [№], [№] и [№]. Именно от имот 102 били дадени 1, 2 дка с къщата, хамбара и плевника. От целия този имот на бащата на ищеца били отделени 5 дка, за да си построи къща. Постройката и имот [№] били на П. М. В.. При заснемането на имотите (след 2020 г.), когато всеки трябвало да си посочи границите им и да бъдат нанесени в картата, от всички наследници на М. Б. присъствал само той. С В. се чули по телефона и тя казала, че вече е продала нейните имоти. Според свидетеля В. никога не била владяла този имот и само наследниците на С. имали претенции, те си го мислели имота за свой. Бащата на В. живеел в имота, но майка й не, защото бащата не се разбирал със зет си – мъжа на В.. Цялото място било оградено, с изключение на страната откъм реката. През 2011 г. свидетелят бил посещавал селото повече от 15 пъти. От 2011 г. до 2023 г. се виждал с В. и Г. само два пъти. Неговата родна къща била завладяна в момента от трето лице.

Свидетелката Б. Х., която има имоти в селото и заедно с ответниците Н. имат спорове относно имоти в селото, познава ищеца В. С. от 2018 г. Тогава разбрала, че хората са от това село и имат имоти в него. Не познава ответницата В.. Започнала да посещава [населено място] от 2017 г. и от 2021 г. живее там. Имот 102 не бил целият на ищците, а една част от 5 дка. Съдът е приел, че не е ясно откъде тя прави този извод.

Както тази свидетелка, така и другият свидетел С., с когото живеят, дават еднакви показания, но посочват и много други факти, които са свързани със заснемането на имотите и с конфликтите, които са имали с ответниците Н..

При тези данни съдът е приел, че въз основа само на показанията на ищцовите свидетели, без да обсъжда казаното от свидетелите на ответниците, може да направи извод за неоснователност на предявените искове. На първо място ищецът, братята му и техните родители са напуснали селото през 1964 г., като тогава децата са били непълнолетни, а ищецът все още малко дете. До 2020 г. те са посещавали спорадично селото, а от 1988 година не поддържат каквато и да било връзка с братовчедка си В.. Не е имало къде да отседнат, а са били в домовете на други хора от селото. За тези 50 години в [населено място] тримата братя В., Г. и П. са ходили в селото според свидетелските показания не повече от 10 пъти. Нито един от свидетелите не говори, че в този период от 50 години бащата на ищеца или той с братята си са косили имота, че са го обработвали и изобщо по някакъв начин са го държали реално. Не се посочва тази част от 5 дка да е била заградена по някакъв начин и дори при заснемането не е имало каквито и да било видими граници на имот с такава площ. От друга страна след откриване на наследството на М. Б. не е била извършвана официална делба между наследниците му. Имало е някакво разбирателство между тях. Единствените писмени доказателства обаче са свързани с изкупуването на идеалните части на имота от 1, 2 дка. заедно с постройките в него. т. е. безспорно е установено, че имотът не е бил оставен на бащата на ответницата, а той е заплатил на братята, сестра си и съпругата на М. Б. техните дялове и още през 1957 г. е установил свое самостоятелно владение върху тази част от имота. Впоследствие той останал единственият, който е продължил да живее в селото постоянно до 1969 г., когато заминал за Л., но продължил да ползва имота. Това се установява от показанията на свидетеля М. Д., който пресъздава събития от времето, когато В. вече е била омъжена – Г. не се разбирал с мъжа на дъщеря си и затова живеел само той на село, а майка й не. Това съвпада с обясненията на ответницата, че след пенсионирането на родители й те са се върнали на село и баща й е живял там до смъртта си през 2003 г.

Прието е, че след като не е имало формална делба, за да се придобие имот от 11, 5 дка, ако е бил в този размер, би следвало съответният наследник да установи самостоятелно владение, да държи имота реално. Не се установява обаче това да е станало за ищците В. и С.. Нито един от свидетелите не казва, че бащата на ищеца или той и брат му са се връщали в [населено място], за да работят тази земя, да са я заградили, отдавали под наем или за ползване в какъвто и да било размер. Според въззивния съд тези наследници просто са имали съзнанието, че имат някакво наследство в това село, но никой от тях нито е косил, нито е давал на някой друг да коси, нито е обработвал някакво парче земя. Единственото, което съдът може да приеме е това, че имотът е бил на М. Б. и той е имал 6 деца и преживяла съпруга, т. е. 7 наследници. Няма каквито и да било доказателства, че освен Г. М., бащата на ответницата, някой е установил самостоятелно владение върху каквато и да било част от този имот, а още по-малко пък в какъв период от време. За съда е безспорно, че след 1964 г., когато се изселват една голяма част от наследниците на М. Б., никой друг не е имал реална фактическа власт върху имота, освен бащата на В. П..

На базата на тези доказателства според съда можело да се приеме, че към 1964 г. около 10 дка от имот от 11, 5 дка. е бил съсобствен между всички наследници – 7 на брой, а 1, 2 дка. е бил собствен на бащата на ответницата – Г. М.. Следователно, от тезата на ищците в исковата молба и от посочените от тях доказателства може да се направи извод, че те и наследниците на П. имат общо 1/7 идеална част от имота, а само двамата ищци 2/21 ид. части, които са придобити по наследство. Не можело да се говори за каквато и да било изтекла давност поради липсата на основния елемент на владението – държането на имота. Такова не е било осъществявано. Съдът, давайки пълна вяра на показанията на свидетелите на ищците, счита, че може да приеме само това. Твърденията в жалбата, че С. В. или неговите наследници са упражнявали някакво владение върху имота след 1964 г., според съда са изцяло голословни.

След това съдът е обсъдил показанията на свидетелите на ответниците, които според него са много по-конкретни и за дълъг период от време.

От показанията на свидетеля Д. С. се установява, че от 2007 – 2009 г. той се е върнал в [населено място], където е имал наследствени имоти и родителите му произхождат от това село. Познава както В., така и В.. Още след завръщането му в селото той е искал да закупи имота на В. с площ от около 7 дка. Още тогава видял, че този имот, нанесен на картата с № 102, е бил ограден. Тогава в имота е имало овошки и царевица, както и други зеленчуци. В. непрекъснато посещавала имота си, а оградата била от дървени колове и бодлива тел. След като преговарял с ответницата за покупката, не се разбрали за цената на имота и той се отказал да го купува. Запознал се с ищеца В., когато преди няколко години той се опитвал да премине през имот, обработван от свидетеля, и бил спрян. След проведения разговор между двамата ищецът казал, че е от това село, представил се и обяснил, че има имот. Тогава свидетелят попитал кой е този имот и ищецът му показал място с малки основи на малка къщичка. Според свидетеля това е било на север от имот 129 – л. 262 от делото. Свидетелят е познавал и родителите на ответницата и посочва, че в началото на 90-те години на ХХ век те се прибрали в [населено място] и до 2001-2002 г. дядо Г. обработвал двора. Тази къща – неговата, била най-облагородената в селото. Свидетелят описва подробно и какво са представлявали имотите, кога, какво и как се е съборило. Категоричен е, че В. след смъртта на баща й постоянно е посещавала имота, ползвала е къщата и дворното място. В този смисъл са и показанията на другите двама свидетели, които имат непосредствени впечатления от имота в продължение на много години и в годините след 2003 г., когато умира бащата на В. П.. Те посочват, че имотът е ограден отдавна, с площ над шест декара, че е ползван и обработван от родителите на ответницата П., а впоследствие от нея, майка й и съпруга й. Свидетелката П. В., внучка на преживялата съпруга на общия наследодател, е присъствала на семейното събиране на наследниците. Според нея са делили коне и покъщнина, а имоти не са делили. И тази свидетелка потвърждава, че В. и Г. след изселването си в [населено място] камък са посещавали [населено място] като гости, не е виждала да са идвали и да искат да работят земята.

Обсъждайки тези показания въззивният съд е приел, че ответницата е придобила спорния имот по наследство и давност. Първоначално владението е упражнявано от баща й, а след това и от нея в продължение на почти 20 години преди да го продаде на ответниците Н.. Владението е било явно, самостоятелно и демонстративно от нейна страна. Ясни са били границите и те са от десетки години. Първоначално имотът, върху който е упражнявано владението, може да е бил с по-малка площ - 1, 2 дка. Свидетелските показания обаче са категорични, че владението е упражнявано върху имот, който десетки години е бил заграден именно в настоящите си граници и площ – над 6 дка. Декларирането на имот от 5 дка от наследниците на С. не доказва по какъвто и да било начин владението върху този имот, още повече, че в декларациите тези 5 дка не са индивидуализирани като местоположение и граници.

Решението е неправилно.

Въпреки подробните мотиви, в които съдът е обсъдил голяма част от доказателствата по делото, той не е отчел всички обстоятелства и доводи на страните, които са от значение за изхода на правния спор, както и доводите, свързани с правата на страните, с което е нарушил практиката на ВКС по поставения въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, включително посочена от жалбоподателите - решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV-то г о. и решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I-во г. о .

Въззивният съд е обсъдил обстоятелството, че след смъртта на общия наследодател М. В. Б., неговият син Г. М. В., баща на ответницата В. П., е получил по общо съгласие на останалите наследници в свой дял къщата със стопанските постройки, намиращи се в наследствения имот, както и част от самия имот - земя от 1, 2 декара, при което е заплатил на четирима от другите наследници стойността на техните дялове от полученото – по 1/7 ид. част. Това се установява от съвкупната преценка на показанията на свидетеля М. С. Д., внук на общия наследодател, който е присъствал на разпределението /бил е на 9 години/ и от четирите броя договори за продажба на наследство. Не е обсъдено обаче обстоятелството, че двама от останалите наследници – Й. М. В. и бащата на първия ищец – С. М. В., не са сключвали договори за продажба на наследствените си права. Имотът на наследодателя е бил с площ от около 11 дка според показанията на св. Д. и е бил ограден, с изключение на частта откъм реката. Впоследствие през имота е преминал път, който го е разделил на две части, като западно от пътя са останали имоти [№] , [№] , [№] и процесният [№] . По делото не е изяснено къде точно в имот [№] , който е с площ 6432 кв. м., се концентрират онези 1200 кв. м., които бащата на ответницата В. П. – Г. М., е закупил от част от другите наследници на общия наследодател. В рамките на целия имот [№] обаче права са имали и други наследници. Това се установява не само от факта на наследственото правоприемство, но и от писмени доказателства, които не са обсъдени от въззивния съд. Така например с договора за продажба от 15.12.1992 г., обсъден в съпоставка с последващите нотариални актове № 159/2018 г., 185/2019 г. и 6/2021 г., общината е продала имот [№] с площ от 1070 кв. м., който е бил някога на общия наследодател и който изцяло се включва в рамките на процесния имот [№] . Описаните граници на продаваемата част са „изток – път; запад – нива на П. М. В., север – Г. М. В. и юг – дере“. От този договор се вижда, че бащата на ответницата Г. В. е посочен като един от съседите на продаваемия имот № 44, наред с друг от наследниците на общия наследодател П. В., т. е. Г. не е владеел целия имот [№] . При една от последващите продажби на имот [№] , от която черпят права ответниците К. О. Н. и Б. В. С.-Н. /нот. акт № 185/2019 г./, като съсед на продавания имот е посочен и С. М. В., баща на ищеца В. В. и дядо на ищцата С. Н.. При тези данни не е без значение обстоятелството, че ищецът В. В., неговият брат Г. В. /баща на ищцата С. Г. Н./ и лицето П. Й. /техен брат от друг баща/ са декларирали още през 1998 г. имот в [населено място] от 5000 дка.

Следователно С. М. В. /С. М. В./ и неговите синове В. В. и Г. В. /баща на ищцата С. Н./ не са губили наследствените си права в имот [№] , като се отчете и приетото в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, че когато съсобственикът /в случая Г./ е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията на чл.69 ЗС се счита за оборена. Както е прието в мотивите на тълкувателното решение, завладяването частите на останалите съсобственици и промяната в намерението за своене поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Изключението обективна невъзможност в случая не е налице. По делото не е установено В. П. да е отблъсквала владението на ищците или на техния наследодател С. М. върху имот [№] .

Посоченото разрешение на ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, важи за онази част от наследствения имот [№] , която е извън онези 1200 кв. м., получени от наследодателя на ответницата Г. М. В. по общо решение на останалите наследници. Върху тези 1200 кв. м. той изначално е установил самостоятелно владение по силата на решението на всички наследници и е без значение обстоятелството, че само на някои от тях е заплатил наследствените им части. За тези 1200 кв. м. въобще не може да се търси отблъскване на владението, защото за тях фактическата власт на Г. В. от самото начало е установена като владение.

Следователно ищците се легитимират като собственици по наследство на 1/7 ид. част от имот [№] /без въпросните 1200 кв. м./. И тъй като искът за собственост е предявен за 5000/6432 ид. части от имот [№] /при зачитане на правата на ответницата В. П. върху 1432/4432 ид. части/, той следва да бъде уважен в рамките на наследствените права на ищците – общо за 1/7 от 5000/6432 ид. от имот [№] или по 1/14 от 5000/6432 ид. от имот [№] за всеки ищец.

Неоснователно е твърдението на ищците, че техният наследодател С. В. и те самите са владели площ от 5000 кв. м. от наследствения имот [№] и са ги придобили по давност. Единствено свидетелят М. Д. сочи, че след смъртта на общия наследодател по волята на всички наследници С. В. е получил в свой дял 5000 кв. м. от наследствения имот. Дори това да е така, по делото не е доказано тези 5 декара да са били владени от С. В. и от неговите наследници в рамките на срока по чл.79, ал.1 ЗС, за да са могли да ги придобият по давност. Нито свидетелят, нито самите ищци не сочат къде точно в рамките на имот [№] се ситуират въпросните 5,00 декара. Затова и искът за собственост е предявен в идеални части, а не в реална част. Свидетелят М. Д. сочи общо, че ищецът В. и брат му Г. са идвали и обработвали имота, но тези показания са общи – те не сочат нито границите на въпросните 5,00 дка в рамките на имот [№] , нито период на 10 години непрекъснато владение. Основното в показанията на този свидетел е това, че „те го имаха по наследство повече от 50 години, те си го мислеха за свое“. Какво са си мислили ищците и техният наследодател С. В. е без значение, важен е фактът на владението в 10-годишния срок по чл.79, ал.1 ЗС, което в случая не е доказано. Както С. В., така и наследниците му В. и Г., са напуснали [населено място] през 1948-1949 г. /по твърдение на ищеца В. В. той е живял в имота до 5-годишна възраст/ и след това епизодично са идвали в него. Свидетелите Б. Х. и Е. Я. сочат, че чували от някакъв овчар Б., че е пасъл животни в имота с разрешението на В. и Г.. Тези показания също са неопределени, не установяват 10-годишен срок на владение, а и влизат в противоречие с показанията на свидетелите П. В. и Б. Х., които живеят в селото, познават имота и не са виждали в него друг, освен Г. В. и В. П..

Следователно въззивното решение следва да бъде частично отменено и исковете за собственост да бъдат уважени в рамките на наследствените права на ищците върху спорните 5000/6432 идеални части, т. е. за по 1/14 от 5000/6432 идеални части от процесния имот [№] . За разликата до 6/7 от 5000/6432 идеални части от имота обжалваното решение следва да се остави в сила.

При този изход на делото следва да се разпределят и разноските на страните.

За първата инстанция ищците са направили 1552,80 лв. разноски; за втората – 109,80 лв., а за третата – 48,47 лв. или общо 1711,07 лв. С оглед уважената част от иска ответниците следва да им заплатят по 1/14 или 122,22 лв. в тяхната еврова равностойност или 62,49 евро, като всяка група ответници следва да заплати половината от тази сума – по 31,25 евро В. П. и 31,25 евро К. О. Н. и Б. В. С.-Н. .

За първата инстанция ответницата В. П. е направила разноски в размер на 815 лв., за втората – 800 лв., а за третата – също 800 лв. или общо 2415 лв. Ответниците К. О. Н. и Б. В. С.-Н. са направили разноски за всяка от трите инстанции по 1200 лв. или общо 3600 лв. С оглед изхода на делото ищците следва да заплатят на всяка от групите ответници 6/7 от сторените разноски, т.е. 2070 лв. /1058,37 евро/ на В. П. /по 529,19 евро всеки от ищците/ и 3085,72 лв. /1577,70 евро/ общо за К. О. Н. и Б. В. С.-Н. или по 788,85 евро всеки от ищците.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 116 от 25.09.2024 г. по в. гр. д. № 142/2024 г. на ОС-Търговище в частта, с която е потвърдено решение № 43 от 12.04.2024 г. по гр. д. № 405/2022 г. на РС-Омуртаг в частта, с която са отхвърлени предявените от В. С. В. и С. Г. Н. искове за собственост до размер на 1/7 от 5000/6432 идеални части от ПИ [№] по КККР на [населено място], [община], обл. Т., или по 1/14 от 5000/6432 идеални части за всеки един от ищците, както и в частта за разноските, и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. Г. П. от [населено място], ул.М. Р.“ № 6, К. О. Н. и Б. В. С.-Н., двамата от [населено място],[жк], вх.Б, ет.1, ап.1, че В. С. В. от [населено място] камък, [община], [улица] С. Г. Н. от [населено място], област Р., [улица], са собственици по наследство от М. В. Б., б. ж. на [населено място], починал на 20.05.1954 г., всеки на по 1/14 от 5000/6432 идеални части от поземлен имот [№] по КККР на [населено място], [община], обл. Т., одобрени със заповед № РД-18-33 от 10.02.2022 г. на изп. директор на АГКК, при съседи: ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] .

ОСЪЖДА К. О. Н. и Б. В. С.-Н., двамата от [населено място],[жк], вх.Б, ет.1, ап.1 да предадат на основание чл.108 ЗС на В. С. В. от [населено място] камък, [община], [улица] С. Г. Н. от [населено място], област Р., [улица] владението на по 1/14 от 5000/6432 идеални части от поземлен имот [№] по КККР на [населено място], [община], обл. Т., одобрени със заповед № РД-18-33 от 10.02.2022 г. на изп. директор на АГКК, при съседи: ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , ПИ [№] , или общо 1/7 ид. част от 5000/6432 идеални части от имота.

ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт № 181, т.І, рег. № 1408, дело 161/2022 г. на нотариус С. Й., рег. № 674 НК с район на действие РС-О. до размер на 1/7 от 5000/6432 идеални части от поземлен имот [№] по КККР на [населено място], [община], обл. Т. .

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 116 от 25.09.2024 г. по в. гр. д. № 142/2024 г. на ОС-Търговище в частта, с която е потвърдено решение № 43 от 12.04.2024 г. по гр. д. № 405/2022 г. на РС-Омуртаг в частта, с която са отхвърлени предявените от В. С. В. и С. Г. Н. срещу В. Г. П. искове по чл.124, ал.1 ГПК и срещу К. О. Н. и Б. В. С.-Н. искове по чл.108 ЗС за разликата над 1/7 до 7/7 от 5000/6432 идеални части от поземлен имот [№] по КККР на [населено място], [община], обл. Т. .

ОСЪЖДА К. О. Н. и Б. В. С.-Н., двамата от [населено място],[жк], вх.Б, ет.1, ап.1 да заплатят на В. С. В. от [населено място] камък, [община], [улица] С. Г. Н. от [населено място], област Р., [улица] суми от по 31,25 евро за всеки от ищците, представляващи разноски по делото съобразно уважената част от исковете.

ОСЪЖДА В. Г. П. от [населено място], ул.М. Р.“ № 6 да заплати на В. С. В. от [населено място] камък, [община], [улица] С. Г. Н. от [населено място], област Р., [улица] суми от по 31,25 евро за всеки от ищците, представляваща разноски по делото съобразно уважената част от исковете.

ОСЪЖДА В. С. В. от [населено място] камък, [община], [улица] С. Г. Н. от [населено място], област Р., [улица] да заплатят на В. Г. П. от [населено място], ул.М. Р.“ № 6, сумата от 1058,37 евро разноски по делото с оглед отхвърлената част от иска, или по 529,19 евро всеки от ищците.

ОСЪЖДА В. С. В. от [населено място] камък, [община], [улица] С. Г. Н. от [населено място], област Р., [улица] да заплатят на К. О. Н. и Б. В. С.-Н., двамата от [населено място],[жк], вх.Б, ет.1, ап.1, сумата от 1577,70 евро, представляваща разноски по делото с оглед отхвърлената част от иска, или по 788,85 евро всеки от ищците.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: