Признаване на чуждестранна присъда и адаптиране на наказанието у нас

Текстът на акта

Ключови фрази

Основни състави на производство, пренасяне , из готвяне, търговия и др. на наркотични вещества * неоснователност на искане за възобновяване * признаване и изпълнение на присъда от чуждестранен съд

Р Е Ш Е Н И Е
№ 466
гр. София, 01 октомври 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

при участието на секретаря Елеонора Михайлова
и в присъствието на прокурора от ВКП Б. Д.
изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 567/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на чл. 424, ал. 2 вр. 422, ал. 1, т. 5 НПК и е образувано по саморъчно написано и подадено от осъдения М. А. М. искане за възобновяване на ВЧНД № 258/2023 г. на Апелативен съд – Бургас и отмяна на постановеното по него решение № 99/13.12.2023 г., с което е потвърдено решение № 289/13.11.2023 г. по ЧНД № 20232100201322/2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
От искането за възобновяване се извеждат възражения, отнасящи се до справедливостта на подлежащото на изпълнение наказание дванадесет години лишаване от свобода, определено от българския съд в производство по 465, ал.1 от НПК във връзка с чл.44 от Европейска конвенция за международно признаване на присъди (ЕКМПП) след признаване на присъда на турски съд. Твърди се, че размерът на адаптираното наказание бил завишен и не бил съобразен с наличните по делото смекчаващи обстоятелства, с остатъка, който лицето следва да търпи и който не бил изчислен правилно, като се оспорва и определеният първоначален режим на изтърпяване (строг вместо общ) – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК.
В писмена защита от осъдения М., депозирана преди датата на съдебното заседание (вх. № 12110/10.07.2024 г. по описа на ВКС, пощ. клеймо от 09.07.2024 г.), както и в представена такава в хода на публичното съдебно заседание пред ВКС последният поддържа наведените касационни основания и подкрепящите ги доводи, като набляга на това, че съдебният акт на ОС – Бургас, потвърден от въззивния съд, не бил постановен в съответствие с принципите на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и че при определяне на подлежащото за изпълнение наказание в Република България не били ценени смекчаващите обстоятелства – чистото му съдебно минало, примерно поведение към общността, трудова ангажираност, сплотено семейство с деца-студенти, лошите условия в турския затвор като причина да се отклони от изпълнение на наказанието в Турция, както и че доброволно се явил по делата пред българските съдилища. Основанието за допуснато нарушение на закона поддържа и относно определения от българския съд строг режим за изтърпяване на наказанието.
В съдебно заседание пред касационната инстанция прокурорът от ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на искането за възобновяване, като счита, че при признаването и приемането на турската присъда за изпълнение са спазени всички процесуални изисквания и материалният закон е приложен правилно, а редукцията на наказанието лишаване от свобода е в съответствие с предвиденото в българския НК и данните по делото, поради което предлага ВКС да остави без уважение искането за възобновяване.
Осъденият М. и служебният му защитник адвокат М. Ж. се явяват лично пред ВКС, като заявяват, че поддържат искането само в частта за наказанието лишаване от свобода. Молят същото да бъде намалено и да бъде изменен режимът за изтърпяването му от строг на общ, тъй като не са взети предвид всички смекчаващи обстоятелства. Като допълнителен довод за намаляване на наказанието защитникът сочи, че наложеното такова от седемнадесет години и шест месеца лишаване от свобода от турския съд е под средния размер спрямо предвидената наказуемост за извършеното от М. престъпление на територията на Република Турция, която е в границите от десет до тридесет години лишаване от свобода според турския НК. Това, според защитника, не оправдава определянето на наказанието лишаване от свобода в максималния предвиден в българския НК размер за същото престъпление, а именно дванадесет години. Поради това молят да се уважи искането за възобновяване.
Върховният касационен съд, след като се запозна с материалите по делото и обсъди доводите на страните, в пределите на правомощията си, намери следното:
Искането е подадено от процесуално легитимирана страна - осъденото лице, в шестмесечния преклузивен срок по чл.421, ал.3 от НПК от влизане в сила на съответния съдебен акт по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, непроверен по касационен ред. С него се оспорва въззивно решение на Апелативен съд – Бургас, постановено по реда на глава тридесет и шеста от НПК „Производства във връзка с международното сътрудничество по наказателни дела“, раздел II „Признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд“, чл. 463 – 470а НПК, във връзка с осъществен въззивен контрол на първоинстанционно решение за признаване на присъда, постановена от чуждестранен (турски) съд във връзка с искане на турската държава, основано на EКМПП, съставена в Хага на 28.05.1970 г., в сила от 26.07.1974 г. Конвенцията е посветена на изпълнението на европейски съдебни решения по наказателни дела и техните международни последици. По нея страни са и двете държави. Конвенцията е ратифицирана, обнародвана и влязла в сила за Република България и следователно изпълнява изискванията на чл. 5, ал. 4 от Конституцията за международен договор, който е част от вътрешното право на страната, пряко приложим е и има предимство пред норми на вътрешното законодателство в случай на противоречие. От своя страна, Република Турция е ратифицирала ЕКМПП на 27.10.1978 г., в сила от 28.01.1979 г. Посоченият международен договор на Съвета на Европа определя условията, при които всяка договаряща държава е компетентна в случаите и при условията предвидени в нея, да привежда в изпълнение наказание, наложено в друга договаряща държава, което подлежи на изпълнение в последната държава. Съгласно разпоредбата на чл. 466, ал. 1 НПК решението, с което е призната присъдата на чуждестранния съд (в случая такова се явява решение № 289/13.11.2023 г. по ЧНД № 1322/2023 г. по описа на ОС – Бургас) има действието на присъда, постановена от български съд, а съгласно българското наказателно процесуално законодателство предмет на контрол по реда на възобновяването са всички влезли в сила присъди и решения, независимо от характера на престъплението. Вж. М., Г. Възобновяване на наказателни дела, София, 2011 г., стр.102
Към това следва да се добави, че основната концепция, на която се основава ЕКМПП, според Обяснителния й доклад Публикуван на интернет страницата на Съвета на Европа
https:// rm.coe.int/ 16800c930f , предоставящ авторитетно тълкуване на текстовете на Конвенцията с цел улесняване правоприлагането на нейните разпоредби, е приравняването на европейското съдебно решение по наказателно дело от която и да е договаряща страна с решение, произтичащо от националните съдилища. С оглед на горното оспореното пред настоящата инстанция въззивно решение, с което е проверено и потвърдено първоинстанционното решение, също представлява акт от кръга на изброените в разпоредбата на чл. 419, ал. 1, изр. 1 НПК и поради това подлежи на проверка по реда на извънредния способ за възобновяване на наказателни дела, ерго искането е допустимо.

Разгледано по същество искането за възобновяване е неоснователно.
От данните по делото се установява, че съобразно декларация на Република Турция по чл. 15, ал. 3 от ЕКМПП по дипломатически път, с вербална нота от 12.09.2023 г. на Посолството на Република Турция в гр. София до Министерството на външните работи на Република България (МВнР) е изпратено искане на Генералната прокуратура в Истанбул за прехвърляне изпълнението в Република България на наложеното с окончателна присъда № 2010/258 от 07.03.2012 г. на 12-ти наказателен съд за тежки престъпления – Истанбул наказание седемнадесет години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на сто и петдесет хиляди (150 000) турски лири, превърната в затвор от хиляда деветдесет и пет (1095) дни. Присъдата е постановена срещу осъдения М. А. М., с турско и българско гражданство, роден в [населено място], по обвинение за престъпление по чл. 188, ал. 3 и ал. 4 от Турския наказателен закон - „Трафик или доставка на наркотици или стимулиращи вещества“ и е потвърдена с решение № 2013/3083 на 10-ти наказателен състав на Върховния съд на Република Турция, влязла в сила на 04.04.2013 г.
На 12.06.2017 г., докато осъденият е изтърпявал наложените наказания в турски затвор, в който постъпил на 08.07.2010 г., той избягал оттам и успял да премине в Република България и да се прибере в дома си в [населено място]. Посочените вербална нота, искане и съпровождащите го документи по ЕКМПП са изпратени с писмо № КО-54-66-38/19.09.2023 г. от Дирекция „Консулски отношения“ на МВнР до Дирекция „Международно правно сътрудничество и европейски въпроси“ на Министерство на правосъдието на Република България, което от своя страна на основание чл. 465, ал. 2 НПК ги изпратило на компетентната юрисдикция според местоживеенето на осъдения – Окръжен съд – Бургас.
В този съд било образувано ЧНД № 1322/2023 г. и проведено производство по реда на раздел II от глава тридесет и шеста „Производства във връзка с международното сътрудничество по наказателни дела“ от НПК, като с постановеното по него решение № 289/13.11.2023 г. българският съд е признал и приел за изпълнение влязлата в сила турска присъда срещу осъдения М. А. М.. С решението извършеното от осъдения деяние е квалифицирано като престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. първо вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК на Република България, поради което и във връзка с установената за него по - лека наказуемост, на основание чл.44, т.1 и т.2 от ЕКМПП съдът намалил размера на наложеното от турския съд наказание лишаване от свобода от седемнадесет години и шест месеца до предвидения в посочената разпоредба от българския наказателен закон максимален срок, а именно дванадесет години лишаване от свобода. Отчитайки несъвместимото с българското законодателство превръщане на наказанието глоба в лишаване от свобода и като конвертирал същото по реда на чл.45, ал.1 от ЕКМПП във валутата на замолената държава, българският съд наложил на осъдения и наказание глоба в размер на девет хиляди шестстотин и петнадесет лева (9615) лeва. На основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС съдът определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода със съответното приспадане на основание чл. 468, ал. 4 НПК на времето, през което осъденият бил задържан под стража, както и на изтърпяното в Република Турция наказание лишаване от свобода в размер на две хиляди петстотин тридесет и два (2532) дни според приложената справка за изтърпяната част от турското наказание и остатъка. Съдът взел мярка за неотклонение задържане под стража спрямо осъдения, която постановил да се изпълни незабавно на основание чл. 467, ал. 1 НПК.
По жалба на защитника на осъдения М. било образувано ВЧНД № 258/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. По същото е постановено атакуваното пред ВКС въззивно решение № 99/13.12.2023 г., с което е потвърдено решението на ОС - Бургас.
Наведените в искането доводи за нарушения по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК са неоснователни по следните съображения:
След като страните не оспорват, че са налице посочените в чл. 463 от НПК условия за признаване и изпълнение на влязлата в сила турска присъда, която представлява „европейско съдебно решение по наказателно дело“ по смисъла на чл. 1, б. „а“ от част I на ЕКМПП, респ., че не са налице условията по чл.465 от НПК за отказ за нейното признаване и изпълнение и като съобрази съдържанието на искането за възобновяване, поддържаните в съдебно заседание доводи от защитата и очертаните в чл.426, вр. чл. 347, ал.1 от НПК предели на настоящата извънредна проверка, ВКС ограничи същата до преценка допуснато ли е нарушение на закона и налице ли е явна несправедливост в резултат на наложеното наказание лишаване от свобода и определения първоначален режим за изтърпяването му от българския съд.
Съгласно чл.44, т.1 от ЕКМПП принципно условие за изпълнение в Република България на наложеното от турския съд наказание лишаване от свобода е след като турската присъда бъде призната в производството в Република България, това наказание да бъде адаптирано от българския съд по указания в Конвенцията ред. Както се изтъква в Обяснителния доклад към ЕКМПП, производството по привеждане в изпълнение на европейското съдебно решение по наказателно дело на национално ниво, пред компетентните органи на замолената държава (т. нар. екзекватура), се образува, за да се даде увереност на осъденото лице, че изпълнението на наложеното му от чуждестранния съд наказание ще бъде извършено в съответствие с разпоредбите на Конвенцията. Проверката на българския съд, в качеството му на компетентен орган на замолената държава, безспорно е най - подходящият начин за вдъхване на доверие в спазването на основните правни принципи и на условията за изпълнение, на които се позовава ЕКМПП. В конкретния случай това е сторено по безукорен начин от българските инстанционни съдилища, които са съобразили като безспорен ориентир при приспособяването на наказанието на чуждестранния съд разпоредбата на чл. 42 от ЕКМПП, съгласно която при правоприлагането във връзка с екзекватурата българският съд е обвързан от посочените в чуждестранната присъда факти. Следователно, съдът на замолената държава няма свободата да оцени по различен начин фактическия аспект, на който се основава чуждият съдебен акт. Той няма и свободата да пристъпва към доказване на факти, относими към съдържанието на отговорността на осъдения, което изключва възможността за събиране на доказателства за установяване налице ли са твърдените в искането смекчаващи обстоятелства, за които осъденият твърди, че са възникнали след постановяване на присъдата от чуждестранния съд, между които, че осъденият се явил доброволно пред българския съд, признал вината си, бил трудово и семейно ангажиран и избягал от турския затвор поради лошите условия там, а не с цел укриване от правосъдието. При адаптиране на наложеното наказание от турския съд, българските съдилища са приложили точно правилата в чл.44, т.1 и т.2 от ЕКМПП и след като са дали неоспорената от защитата правна квалификация на извършеното от осъдения деяние като престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. първо вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК на Република България, са го намалили на дванадесет години лишаване от свобода, което макар да съвпада с предвидения в българското законодателство максимален размер на наказанието за този вид престъпление, същевременно представлява максималното възможно намаляване на наказанието в конкретния случай, тъй като е най – близо до размера на наложеното наказание с турската присъда, което е елемент от нейното съдържание и в контекста на договореното международноправно сътрудничество между двете държави осигурява в най - висока степен съответствието на волята на молещата страна за пределите на отговорността на осъдения с приспособеното от замолената страна наказание, което подлежи на изпълнение на нейната територия. С определеното от българския съд по-леко наказание е била съобразена забраната за утежняване положението на осъденото лице и същевременно то е облагодетелствано, защото същото е значително по - леко от наложеното наказание от турския съд. Искането за допълнителното му намаляване е неоснователно от една страна поради невъзможността за провеждане на съдебно следствие в производство като настоящото по глава тридесет и трета от НПК, което изключва събиране на доказателства за твърдените в искането факти, определени като смекчаващи обстоятелства и от друга страна поради заявената в преамбюла на ЕКМПП необходимост „от единна политика по отношение на престъпността“ и „постигане на по-голямо единство“ между държавите – членки на Съвета на Европа, които принципни положения предпоставят приспособяването на наказанието да се съобразява във възможно най - голяма степен с наказанието, наложено в молещата държава. Единственото отклонение от това е установената в чл.44 от Конвенцията забрана да не се утежнява положението на осъдения и да не се налага по - тежко наказание от предвиденото за извършеното престъпление в закона на замолената държава, от което съдилищата, чиито актове се оспорват, не са се отклонили. Замолената държава, чрез компетентните си органи, в случая българските съдилища, е свободна да замени наказанието, наложено от съда на молещата държава с наказание по собственото й право, според собствената й правна система, но това далеч не означава да провежда доказване за установяване на смекчаващи обстоятелства с цел нова индивидуализация на наказанието, с която би се отклонила съществено от волята на съда на молещата държава изразена, чрез извършената от нея индивидуализация на наказанието. Такова тълкуване на Конвенцията „във вакуум“ вместо „в хармония с другите правила на международното право, на което тя е съставна част“ би било неправилно Вж. по-подробно Решение на ЕСПЧ от 8.01.2013 г. по делото Steven WILLCOX и Scott HURFORD срещу Обединеното кралство (по жалби 43759/10 и 43771/12) . Искането за намаляване на наказанието лишаване от свобода в размер по - малък от дванадесет години осъденият е поддържал и пред състава на апелативния съд, който правилно го е оставил без уважение в контекста на предметния обхват на този международен акт (EКМПП) и основаването му, според преамбюла на Конвенцията, на взаимното доверие между държавите - членки на Съвета на Европа, развитието на престъпността в съвременното общество и необходимата борба с нея чрез трансгранично сътрудничество, което се изразява в признаване и приемане за изпълнение на присъдата постановена в молещата държава с приспособяване на наложеното с нея наказание чрез налагане на максимално близко до него наказание при отчитане единствено на посочените ограничения в чл.44 от ЕКМПП. Изрично предвиденото в посочената разпоредба позволение молещата държава да не спазва определения минимум в собствения си закон, ако санкцията наложена в чужбина е по-голяма от този минимум, също е в подкрепа на извода, че ефективното международно правно сътрудничество изисква от договарящите страни в процеса на приспособяване на наказанието да се търси максимално съответствие, което в процесния случай е постижимо единствено с оспореното наказание от дванадесет години лишаване от свобода. Вярно е, че то е в максималния предвиден в българския закон срок, но не е вярно, че с изпълнението му ще се утежни положението на осъдения в сравнение с неизтърпения остатък на наказанието по турската присъда, тъй като във връзка с изпълнението на адаптираното наказание българският съд е постановил изрично да се приспадне изтърпяната част от него в турския затвор, която възлиза на 2532 дни ( вж. приложеното на л.2 от турската преписка удостоверение за престой в затвора в Истанбул), както и времето, през което осъденият е бил задържан под стража. Така направеното коректно приспадане на изтърпяната част от наказанието в турския затвор, съотнесено към определеното от българския съд по - леко наказание облекчава, а не утежнява положението на осъдения.
Искането за замяна на наказанието лишаване от свобода с пробация, освен че е априорно изключено от разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК, тъй като санкцията за горепосоченото престъпление има най - нисък предел от три години лишаване от свобода, който забранява това, то противоречи и на основните принципни положения на Конвенцията, както и на правилата за разглеждане на делата за възобновяване, в които не се провежда съдебно следствие (чл.426, вр. чл.353, ал.5 от НПК), включително с цел индивидуализация на наказанието по реда на чл.54 –чл.58 от НК, която е извън обхвата на настоящото извънредно производство, както и на особените съдебни производства пред БОС и БАС по чл.463 и сл. от НПК.
В искането не е релевиран довод за явна несправедливост на кумулативно наложеното наказание глоба, поради което ВКС няма основание да обсъжда този въпрос. Следва само да се посочи, че постановеното от турския съд преобразуване на наказанието глоба в размер на 150 000 турски лири в наказание лишаване от свобода за срок от 1095 дни, които осъденият е следвало да изтърпи по силата на турската присъда отделно от наказанието лишаване от свобода за срок от седемнадесет години и шест месеца, изрично е изключено при приспособяването на последното наказание от българските съдилища, с което допълнително е облекчено положението на осъдения.
На последно място, касационната инстанция не констатира и допуснато нарушение на закона по отношение на първоначалния режим на изтърпяване на адаптираното наказание. Определеният първоначален строг режим, от който изразява недоволството си осъденият М., произтича от императивната норма на чл. 57, ал. 1, т.2, б. „а“ ЗИНЗС. Единствената възможност за определяне на по-лек (общ) режим от съда е установена в чл.57, ал.3 от ЗИНЗС. Макар съдилищата да не са изложили съображения за отказа да приложат това благоприятно за осъдения изключение, той се оправдава от особеностите на конкретното осъждане – касае се за деяние с изключително висока степен на обществена опасност, а именно държане на високорискови наркотични вещества (хероин) в големи размери (над 80 кг ) и на значителна стойност (над три милиона лева), при това с цел разпространението им от осъдения в европейски държави през Република България. За да предотврати връщането си в турския затвор той е извършил и друго престъпление свързано с незаконно преминаване на българската граница, за което е бил осъден от български съд. Всички тези данни изключват определянето му като лице с ниска степен на обществена опасност, поради което не може да ползва посочената привилегия. Освен това, въпросът за промяна на първоначалния режим в по - лек може да бъде преразгледан по време на изтърпяване на наказанието при наличието на предпоставките по чл. 66, ал. 1 ЗИНЗС по реда на пенитенциарното право, ако осъденият има добро поведение и покаже, че се поправя, но на този етап няма основание за изменение на режима по реда на възобновяването.
С оглед на изложеното, не са налице основания за възобновяване на наказателното дело, поради което и на основание чл. 426 вр. чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М. А. М. за възобновяване на ВЧНД № 258/2023 г. на Апелативен съд – Бургас.
Решението не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.