Възобновяване на дело при задочно осъждане без разяснени последици

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 302

гр. София, 24.06.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

2. ПЛАМЕН ДАЦОВ

при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и прокурора БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ, след като разгледа докладваното от съдия Иванова н.д. № 420/25 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство е по реда на чл. 424, ал. 2, вр. 423, ал. 1 НПК и е образувано по искане на задочно осъдения В. Д. А., с което се претендира възобновяване на н.о.х.д. № 2218/23 г. на Районен съд – Бургас и ново разглеждане на делото. Осъденият е посочил, че производството е протекло задочно, без участието му, а той не е съгласен с присъдата и иска да упражни правото си на защита. По същество, макар да не е изрично заявено, се настоява за отмяна на постановената Присъда № 44 от 22 март 2024 г. и връщане на делото за ново разглеждане от районния съд.

Пред ВКС служебноназначеният защитник на осъдения – адвокат С. Г., поддържа искането за възобновяване на делото. Настоява, че подзащитният му не се е укривал, а е бил извън страната. Отбелязва, че спрямо А. не е била наложена забрана да напуска пределите на България. Като изтъква, че осъденият не е бил призован редовно нито веднъж за съдебно заседание, а служебният защитник не е изчерпал процесуалния ред за обжалване на присъдата, адвокат Г. намира, че следва да бъде проведен нов съдебен процес, за да се гарантира правото на лицето на лично участие.

В израз на правото си на лична защита пред ВКС осъденият заявява, че е признал извършването на престъплението, но наложеното с присъдата наказание е прекомерно високо.

Прокурорът намира искането за неоснователно. Аргументира тезата си с данните за процесуалното развитие на наказателното производство като посочва, че в досъдебното осъденият е бил привлечен присъствено в качеството му на обвиняем, определена му е била мярка за неотклонение и материалите са му били предявени. Прокурорът смята, че съдът е положил всички разумни усилия, за да установи и призове осъдения за съдебно заседание. В тази връзка подчертава, че са били изготвени всички възможни справки за разкриване на местонахождението на А., но както те, така и проведеното щателно издирване не са приключили с успешен резултат. По тези съображения представителят на прокуратурата заключава, че не са налице основания за възобновяване на делото, тъй като укривайки се, осъденият сам се е поставил в невъзможност да бъде уведомен за процеса, в който е бил представляван от служебен адвокат. Намира, че конкретният случай е съобразен с изискванията на Директива 343/2016 г. относно правото на участие на подсъдимите и обвиняемите в наказателното производство.

В предоставената му последна дума осъденият моли за намаляване на наказанието и заявява, че си е намерил работа и не му се лежи по затворите.

Върховният касационен съд, след като обсъди искането и доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване по чл. 423 НПК, намери следното:

Искането за възобновяване е допустимо с оглед данните за фактическото предаване на осъдения български гражданин от италианските на българските съдебни власти. От приложеното постановление (от 26 март 2025 г.) на прокурор от Районна прокуратура – Бургас е видно, че В. А. е бил предаден на представители на ГД „Охрана“ на 6 март 2025 г. и е постъпил в затвора в гр. Бургас на 7 март 2025 г., когато, по негово твърдение в касационната жалба, е получил присъдата. Искането е подадено на 2 април 2025 г. (установимо от клеймото на пощенския плик). Следователно, искането е в 6 - месечния срок по чл. 423, ал. 1 НПК и e подадено от процесуалнолегитимирана страна, поради което са налице предпоставките за разглеждането му същество.

Разгледано по същество, искането е основателно и следва да бъде удовлетворено. Отговорът на правнозначимите за разглеждането му въпроси налага проследяване на процесуалната хронология на делото.

Досъдебното производство

Несъмнено се установява (том 1., л. 11-12 от досъдебното досие), че осъденият В. А. първоначално е привлечен към наказателна отговорност с постановление за привличане като обвиняем от 26 август 2016 г. за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б.“а“ и б. „б“ НК – за извършена на 26 август 2016 г. кражба в условията на опасен рецидив. Постановлението му е предявено лично и в присъствието на адвокат Т. С., назначен за служебен защитник. А. е посочил постоянен адрес в гр. С, ул. "К. и М." № **, а актуален, на който да бъде установен, - в гр. С., ж.к. "Н.“, бл. ***, вх. 4, ет. 3 ап. десен.

С постановление от същата дата на А. е определена и мярка за неотклонение „подписка“. Видно от съдържанието на документа (том 1., л. 13 от досъдебното производство) на А. е разяснено, че не следва да променя местоживеенето си без да уведоми писмено съответния орган за новия си адрес и че следва да се явява при всяко призоваване. Изрично му е разяснено и какви могат да бъдат последиците от неизпълнение на това задължение и от нарушаване на взетата мярка за неотклонение, но не и че делото може бъде разгледано в отсъствието му.

В протокола за разпит на обвиняем, проведен непосредствено след привличането на А. в това му процесуално качество, е отразено изричното негово и на защитника му изявление, че не желаят предявяване на материалите по делото.

Същия ден бил проведен и разпит на свидетеля Д. Г. А. – баща на осъдения. Свидетелят, живеещ на адреса, посочен от В. А. за негов постоянен, съобщил на разследващите, че няма контакт със сина си заради влошените им отношения, както и че от 1986 г. той не живеел в бащината къща в гр. С.

На същата дата – 26 август 2016 г. – и очевидно докато е бил в сградата на полицейското управление, на А. била връчена призовка, подписана от него, да се яви за предявяване на материалите по разследването на 1 септември 2016 г. На последната дата не са били предявявани материалите по делото и няма данни осъденият да се е явил пред разследващия орган.

С писмо до началника на 2 РУ – СДВР било изискано съдействието на полицейски орган за връчване на призовка на обвиняемия, призован да се яви на 18 ноември 2016 г. за привличането му като обвиняем. Документът бил насочен за връчване на посочения от осъдения (отразен по-горе) актуален адрес в ж.к. "н." в гр. С. Призовката е била доставена на този адрес от полицейски инспектор, но не е била връчена на В. А., нито на лице, поело ангажимента да му я предаде, с оглед установеното, че там живеел друг човек, който не познавал и никога не бил виждал търсеното лице. Че А. никога не бил живял там дал сведения и съсед, чиито имена са посочени. Тези данни са отразени в докладната записка на полицейския инспектор, натоварен да достави призовката (том 1., л. 74 от досъдебното дело).

При така установената невъзможност за призоваването на осъдения, разследващият орган възложил обвяването му за общодържавно издирване с постановление от 16 ноември 2016 г. С Телеграма № 43789 от 21 ноември 2016 г. осъденият е обявен за общодържавно издирване (том 1., л. 80-82 от досъдебното досие).

С постановление на прокурор от 28 ноември 2015 г. наказателното производство по д.п. № 371/2016 г. по описа на РУ – С. е спряно.

След получаване на информация, че издирваният български гражданин предстояло да бъде експулсиран от Кралство Испания, разследващ полицай изменил с постановление от 27 февруари 2023 г. мярката по телеграмата за общодържавно издирване от „установяване на адрес“ в „принудително довеждане“ (том 1., л. 100).

На 4 март 2023 г. В. А. се явил на ГКПП Калотина за влизане в страната, след което бил конвоиран в РУ – С..

С постановление от 6 март 2023 г. на прокурор от РП – Бургас наказателното производство е възобновено и на същия ден А. е привлечен в качеството на обвиняем за същото (като в предното постановление) престъпление, но с прецизиране на стойността на предмета на кражбата. В проведения разпит в качеството му на обвиняем А. посочил, че ще бъде на адрес в гр. С, ж.к. "Л. - Г", бл. **, вх. 1, ет. 1 ап. ляв.

С постановление от 10 март 2023 г. заместник районен прокурор при РП – Бургас върнал делото на разследващия с указания да привлече отново обвиняемия, но в присъствието на защитник, чието участие било задължително с оглед фактическото задържане на А. по време на принудителното му отвеждане в полицейското управление.

С последното и актуално постановление за привличане на обвиняемия, предявено му на 6 април 2023 г. в присъствието на нов служебен защитник в лицето на адвокат М. Б., не били внесени изменения във фактическата и правната рамка на обвинението в сравнение с второто, посочено по-напред, постановление.

В протокола за разпит на обвиняем А. потвърдил, че може да бъде установен на адреса в гр. С., ж.к. "Л. - Г".

Няма изявление на обвиняемия, от което да личи да е изразил изрично съгласие да бъде представляван именно от назначения служебен защитник. Няма и такова, с което да е взел отношение по въпроса дали желае да бъде представляван от адвокат Б. и в съдебната процедура.

И В. А., и адвокат Б. са заявили, че не желаят предявяване на материалите по делото.

Съдебното производство

На 14 юни 2023 г. в Районен съд – Бургас е внесен обвинителен акт, с който на В. А. е повдигнато обвинение, чиито фактически и правни рамки са напълно идентични с посочените в последното постановление за привличане на обвиняем в досъдебното производство.

С Разпореждане № 2073 от 15 юни 2023 г. на съдията-докладчик е насрочено разпоредително заседание на 18 юли 2023 г. от 14:00 ч. и е разпоредено да се връчат призовка и преписи от обвинителния акт и разпореждането за насрочване на В. А. с указания, че явяването му е задължително и разяснения за възможните последици при неявяване без уважителна причина, включително и че делото може да бъде разгледано в отсъствието му в хипотезите на чл. 269, ал. 3 НПК (посочени изчерпателно словесно, а не само с препратка към цифровия израз от закона).

Документите, адресирани до осъдения били насочени към два адреса - посочения от него последно актуален адрес в гр. С., ж.к. "Л. - Г" и погрешно към адрес в гр. Б. вместо в гр. С. (където обаче, както бе отбелязано по-горе, той така или иначе не живеел по сведения на баща му). Доставените на адреса в гр. С. книжа не били връчени, тъй като А. не бил установен там, а съсед дал информация, че такова лице не живее там.

Съдът приел нередовна процедура по призоваване на А. и не дал ход на делото, споделяйки становището на прокурора и на служебния защитник Б., че това е пречка за разглеждане на делото. Съдът разпоредил изготвянето на актуална адресна справка и справка за актуално гражданско състояние на А..

В постъпилата адресна справка за постоянен адрес е отразен този в гр. С, а за настоящ – гр. П., ул. "Г. Б." № ** (по сведения на бащата на осъдения в П. живеела майката на А., при която той бил отишъл през 1986 г.). Във върналата се в цялост невръчена призовка е отразено, че имотът на последния адрес бил видимо необитаем, а В. А., по сведения на съседи, не бил виждан там от години (л. 24 от съдебното дело). Призовката, доставена на адреса в гр. С. също не е връчена, а в докладната на полицейския инспектор са отразени идентични с предходните причини за невъзможността документите да бъдат получени от А. на този адрес.

Междувременно съдът изискал справки от всички мобилни оператори в страната с цел да установи актуален телефонен номер на осъдения. Само от един от тях (Виваком) постъпил положителен резултат за притежавани от осъдения предплатени СИМ карти, но поради краткия срок до съдебното заседание явно не е бил направен опит за призоваването по телефон.

Така не бил даден ход на делото и в следващото съдебно заседание.

В деня след отлагането му съдебен секретар опитал да уведоми подсъдимия за насроченото за 27 октомври 2023 г. следващо заседание, но получил автоматични съобщения и от двата посочени от мобилния оператор номера, съответно със съдържание: „Виваком ще предаде за обаждането Ви“ и „Абонат с такъв номер не съществува“ (л. 47 от делото). Повторен опит на съдебен служител за призоваване от двата номера също не бил успешен (л. 49 от делото). Делото било отложено и тогава, но съдът разпоредил обявяването на В. А. за общодържавно издирване за връчване на книжа. Освен това изискал справки за задграничните пътувания на А., информация от ГДИН дали А. не е в някой от затворите или арестите на страната, справка за регистрирани трудови договори на името на А., нова адресна и от мобилните оператори.

От съдържанието на постъпилите справки е видно, че нито една не съдържа информация, която да е позволявала установяването на местонахождението на издирвания. В справката за задграничните пътувания като последно такова е отбелязано излизане на А. от страната през ГКПП Калотина на 28 юни 2023 г.

От писмото на началника на РУ – С. (от 4 декември 2023 г. – л. 75 от делото) е установимо, че издирвателните мероприятия не довели до резултат.

Съдът не дал ход на делото и на 15 декември 2023 г., приемайки че не е изминало достатъчно време от обявяването на лицето за издирване, за да се приеме, че е проведено щателно такова.

В проведеното на 9 февруари 2024 г. съдебно заседание, когато било докладвано ново писмо за безрезултатните издирвателни мероприятия, страните заели еднопосочна позиция за разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия поради наличието на предпоставките на чл. 269, ал. 3, т. 1, т. 2 и т. 4 НПК. Споделяйки същото виждане, съдът дал ход на разпоредително заседание, а след обсъждане на въпросите в него отложил делото за разглеждане по общия ред.

В проведеното на 22 март 2024 г. заседание и след получено поредно писмо за отрицателни резултати от издирването на А., съдът дал ход на делото и на съдебното следствие и след приключване на съдебните прения обявил присъдата си.

Присъдата, която не е била обжалвана и протестирана, е влязла в сила на 9 април 2024 г.

След изпращането на присъдата за изпълнение била изготвена Европейска заповед за арест (ЕЗА), а А. бил обявен за международно издирване в Шенгенската информационна система (ШИС). На 13 февруари 2025 г. осъденият бил задържан в гр. Рим, а след съдебно решение, разпореждащо изпълнението на ЕЗА, - предаден на българските власти.

Изложените фактически обстоятелства, касаещи процедурното развитие на делото, обсъдени на плоскостта на основанията за провеждане на нов съдебен процес спрямо задочно осъдения, мотивират следните правни изводи.

Следва да се припомни, че поначало провеждането на процеса без да се осигури правото на лично участие на подсъдимия в него е в разрез с фундаменталните изисквания за неговата справедливост, регламентирани в чл. 6, т. 3, б. „а” - „d” от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Регламентът на чл. 423, ал. 1 НПК, принципно насочен към компенсиране на нарушаване на правото на справедлив процес, основен елемент от който е правото на подсъдимия на лично участие в процеса, предвижда възобновяване във всички случаи, в които предаденият на съд не е участвал в разглеждането на делото, но с едно строго разписано изключение – ако след предявяване на обвинението в досъдебното производство той се е укрил, поради което процедурата по чл. 247в, ал. 1 НПК не е могла да бъде изпълнена или след като е изпълнена, подсъдимият не се е явил в съдебно заседание без уважителна причина.

Съдържанието на цитираната норма следва да бъде тълкувано в контекста на правото на Европейския съюз, конкретно - Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (наричана по-нататък Директивата) и по-специално в светлината на чл. 8 и чл. 9 от нея. При невъзможност за тълкуването на българската правна норма съобразно изискванията на правото на Съюза, съдът следва да я остави без приложение като противоречаща на разпоредби от правото на Съюза, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на несъвместимата с тях национална законова разпоредба, тъй като чл. 8 и чл. 9 от Директивата имат директен ефект (Решение на СЕС от 20 май 2025 г., К., С-135/25, EU:C:2025:366, т. 48, препращо и към Решение на СЕС от 16 януари 2025 г., С., C‑644/23, EU:C:2025:16, т. 45 и цитираната в него съдебна практика; за директния ефект на тези от Директивата – вж. още Решение от 19 май 2022 г., ІR, C‑569/20, EU:C:2022:401, т. 28).

Съответствието на българската процесуална уредба с разпоредбите от съюзното право е предмет на няколко решения на Съда на Европейския съюз (СЕС) по отправени преюдициални запитвания от български съдилища. Освен цитираните горе три решения, разяснения за точния смисъл на разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от Директивата се съдържат и в Решение от 16 януари 2025 г., ВБ II (Уведомяване за правото на нов съдебен процес), C‑400/23, EU:C:2025:14. Във всички тях са засегнати различни аспекти, обусловени от конкретиката на съответните запитвания, на възможността за отказ за провеждане на нов съдебен процес спрямо задочно осъден. Всеобхватен и обобщен израз на даваните и преди разяснения на разпоредбите на чл. 8, по-специално параграф 4, и чл. 9 от Директивата се съдържат в решението от 20 май 2025 г. по дело С-135/25, поради което настоящият състав приема за отправна точка на съжденията си даденото в него тълкуване.

В соченото решение (вж. т. 72) е указано, че:

„ Членове 8 и 9 от Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство трябва да се тълкуват в смисъл, че

допускат — в съответствие с национална правна уредба относно обвиняемите, които са се укрили — да бъде отречено правото на нов съдебен процес на задочно осъдено лице, отправило искане за тази цел, когато

– първо, компетентните органи са положили усилия, за да уведомят това лице за датата и мястото на съдебния процес, въпреки че то се е укрило в нарушение на мярка за неотклонение, която му е била наложена, след като му е било предявено първоначалното обвинение,

– второ, обвинителният акт и документ, посочващ датата и мястото на този съдебен процес, са били изпратени и действително доставени на адреса, който лицето е съобщило на тези органи след предявяване на първоначалното обвинение, чието съдържание съответства, що се отнася до деянията, предмет на обвинение, и правната им квалификация, на съдържанието на обвинителния акт, и

– трето, посоченото лице е било защитавано от служебно назначен адвокат в хода на цялото съдебно производство, проведено в негово отсъствие,

при условие че, от една страна, посочените органи са използвали всички средства, до които разумно са можели да прибегнат, за да установят местонахождението на задочно осъденото лице преди съдебния процес, и от друга страна, това лице или е било уведомено своевременно за последиците от неявяване, или недвусмислено е упълномощило служебно определения му адвокат да го представлява пред съда в негово отсъствие. “

Както това решение, така и останалата цитирана практика на СЕС, изясняват несъмнено ясно, че укриването на задочно осъдения не е самодостатъчно основание за отричане на правото му на нов съдебен процес. То е само от едно от задължителните условия. Затова основанието за отказ по чл. 423, ал.1 НПК не може да се обоснове само с установяването на факта, че след предявяването на обвинението подсъдимият се е укрил и поради това не е била изпълнена процедурата по чл. 247в, ал. 1 НПК.

Интерпретирането на обстоятелствата от конкретния казус в светлината на горните разяснения, обосновава извода на този съдебен състав, че правото на ново разглеждане на делото не може да бъде отказано на задочно осъдения В. А..

Несъмнено е изяснено, че той се укрил, за което се отсъжда по установеното, че той е знаел за обвинението, давал е адреси, на които изобщо не би могъл да бъде намерен и не без значение – знаел е, че досъдебното производство е било спряно, за да бъде издирен, а след установяването му отново е посочил неверен адрес пред разследващия орган. Осъденият е напуснал страната скоро след предявяване на обвинението. Съдът на свой ред не е могъл да призове осъдения, съобщавайки му за датата на процеса и за последиците от неявяването му, защото не е успял да установи местонахождението му, а след щателно издирване в страната, същото не било установено и от полицейските органи. Обвинителният акт, съдържащ идентично с постановлението за привличане обвинение, и останалите книжа са били действително доставяни на адресите, сочени от осъдения, но несполучливо връчвани. Следователно, осъденият не само не е положил усилия да получи информация за процеса, а съзнателно е направил така, че тя да не достигне до него. Същевременно следва да се прецени дали съдът е използвал всички средства, за да установи местонахождението на осъдения. От изложените данни за процесуалното развитие на делото е видно, че районният съд е положил възможните разумни усилия за издирването на осъдения в страната. Пропуснал е обаче да се възползва от уредената в чл. 34, параграф 1, б. „б“ от Регламент 2018/1862 възможност за въвеждане на сигнал в ШИС. Вярно е, че съдът, снабден с информация, че осъденият е напуснал пределите на страната, не е разполагал с данни за установяването му в конкретна държава и по-точно в държава-членка. Но не е имало пречка съдът да извърши и тази проверка, отчитайки, че при издирването на осъдения в досъдебното производство той е бил установен в Испания. В този смисъл не може да се приеме изчерпване на всички възможности за уведомяване на осъдения за процеса.

Но горното не е единственото липсващо условие от визираните в разпоредбата на чл. 8, параграф 2 на Директивата. В разглеждания случай осъденият не е бил уведомен изобщо за последиците от неявяване на процеса. Не е налице и алтернативната хипотеза – недвусмислено да е упълномощил служебно определения му адвокат да го представлява пред съда в негово отсъствие. Няма и никакви данни за осъществен контакт между осъдения и служебния защитник по време на съдебния процес.

В смисъла на изложеното и в съответствие с предвиденото в чл. 9 от Директивата се налага извод, че осъденият има право на нов процес за разглеждане на делото по същество.

Няма пречка с настоящото решение да бъде разяснено на осъдения В. А., че възобновеното дело може да бъде разгледано и решено в негово отсъствие при условията на чл. 269 НПК и по-точно, че въпреки задължителното му присъствие делото може да бъде разгледано задочно, ако това няма да попречи за разкриване на обективната истина и той: не е намерен на посочения от него адрес или е променил същия, без да уведоми съда; или местоживеенето му в страната не е известно и след щателно издирване не е установено; или се намира извън пределите на Република България и местоживеенето му не е известно, не може да бъде призован по други причини или е редовно призован и не е посочил уважителни причини за неявяването си.

В съответствие с разпоредбата на чл. 423, ал. 4 НПК съдът следва да се произнесе и по мярката за неотклонение. На първо място съдът отчита наличието на обосновано предположение за извършено от осъдения престъпление. На следващо място съобразява, че предвиденото наказание за престъплението, в чието извършване е обвинен А., е лишаване от свобода за срок от две до десет години. Угрозата осъденият да търпи ефективно наказание завишава разумно риска от неговото укриване. При това, развитието на производството досега бележи осезаеми затруднения, свързани с установяването на осъдения за надлежното му призоваване и подсигуряване на участието му в производството. От материалите по делото се извежда, че той не е свързан с адрес в страната, на който може да бъде намерен. Поведението на осъдения до момента разкрива действия по осуетяване на воденото срещу него производство и е отчетлив индикатор за реален риск от възможно негово бъдещо укриване. По тези съображения съдът счита, че за предотвратяването на коментираната опасност е наложително да определи мярка за неотклонение „задържане под стража“, тъй като прилаганата „подписка“, освен че е нарушена, не е адекватна на констатирания риск за укриване.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 423 ал. 1, изр. 2., предл. 1. НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по реда на възобновяването Присъда № 44 от 22 март 2024 г., постановена по н.о.х.д. № 2218/23 г. по описа на Районен съд – Бургас.

Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Бургас от стадия на съдебното заседание.

Разяснява на В. Д. А.,че възобновеното дело може да бъде разгледано и решено в негово отсъствие при условията на чл. 269 НПК и по-точно, че въпреки задължителното му присъствие делото може да бъде разгледано задочно, ако това няма да попречи за разкриване на обективната истина и той: не е намерен на посочения от него адрес или е променил същия, без да уведоми съда; или местоживеенето му в страната не е известно и след щателно издирване не е установено; или се намира извън пределите на Република България и местоживеенето му не е известно, не може да бъде призован по други причини или е редовно призован и не е посочил уважителни причини за неявяването си.

ВЗЕМА мярка за неотклонение на В. Д. А. „задържане под стража“.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: с ОМ ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

О С О Б Е Н О М Н Е Н И Е

на председателя на съдебния състав
съдия Бисер Троянов

Подписвам решението с особено мнение, поради несъгласието си за възобновяване на наказателното производство.

Съдебният акт е изготвен след постановяване на решение от 20.05.2025 г. по дело С-135/25 на СЕС (трети състав), по повод преюдициално запитване на друг състав на ВКС, като считам, че тълкувателните разяснения са приложени по трафаретен начин, без необходимото им осмисляне, за да бъдат рационално и адекватно приспособени за конкретния случай.

Според правните изводи на с. 8-9 от решението на ВКС ( с. 7 от електронния документ в ЕИСС) наказателното производство се възобновява поради това, че Бургаският районен съд не е използвал всички възможни средства за издирването на осъдения В. А., защото не е въвел сигнал в ШИС, както и поради това, че осъденият не упълномощил служебно назначеният му адвокат да го представлява пред съда в негово отсъствие.

Мнозинството от съдебния състав разсъждава дали съдът е използвал всички средства, за да установи местонахождението на осъдения. Така той надхвърля, а не прилага точно изискванията, които СЕС поставя с тълкуването на чл. 8 и 9 от Директива (ЕС) 2016/343 от 09.03.2016 г. В решението по делото С-135/25, посочено и от мнозинството, СЕС изисква компетентните национални органи да са използвали, всички средства, до които „разумно са можели да прибягнат“, за да установят местоположението на задочно осъденото лице преди съдебния процес“. Мнозинството приема, че „районният съд е положил възможните разумни усилия за издирването на осъдения в страната“ (с. 9; с. 7-ЕИСС), но е пропуснал да се възползва от възможността за подаване на сигнал в ШИС, поради което прави извод, че „не може да се приеме изчерпване на всички възможности за уведомяване на осъдения за процеса“. Отново искам да подчертая, че тълкуването, което прави СЕС на разпоредбата на чл. 8, § 2 от Директивата е за разумни средства, а не за всички (теоретично, хипотетично) възможни средства. Дали подаването на сигнал в ШИС е разумно средство следва да прецени съдът, който разглежда делото на базата на конкретните обстоятелства по него (респ. ВКС в производството по възобновяване). По делото действително има информация, че осъденият е напуснал пределите на страната, но няма данни за установяването му в конкретна държава още по-малко в конкретна държава-членка – за разлика от приетото в Решение № 265/05.06.2025 г. по н.д. № 1107/2024 г. на ВКС, І н.о., при което има конкретни данни, че осъденият е бил в Германия; вж и § 56 от решението на СЕС по д. С-135/25. Съгласен съм с мнозинството, че „не е имало пречка съдът да извърши и тази проверка“, но не приемам, че при тези условия съдът е бил длъжен да я извърши. Според мен подобна проверка е отвъд „разумните усилия“ и поради това е недължима. Да приемем обратното означава, винаги когато едно лице не е намерено на територията на страната след щателно издирване, за него да бъде подаван сигнал в ШИС и да бъде изчакван резултатът от този сигнал, без конкретни фактически основания, че проверката ще доведе до положителен резултат. Не считам, че СЕС поставя такова изискване. Освен това, подобно разрешение неминуемо ще води до забавяне на делото, което също следва да се отчита (макар и като допълнителен критерий) при преценката на въпроса доколко дадено средство за издирване е разумно. В конкретния случай следва да се има предвид, че поради нарушаването и мярката за неотклонение и укриването на осъденият В. А. делото вече е било значително забавено, като е било спряно за продължителен период от време (около 7 г.) - от 2016 г. до 2023 г. Първостепенният съд е приложил всички задължителни усилия да издири призованото лице А., провеждайки щателното му издирване в страната, изпращайки призовки за всички съобщени от последния адреси, на които той не е живял. Съдът дори е предприел нещо допълнително, но разумно – издирил е предоставените на осъдения от мобилни оператори телефонни номера, на които той не е отговорил. За издирването му чрез други средства съдебният орган не е разполагал с информация.

Поради изложените аргументи не считам, че е налице първото основание за възобновяване, изведено в решението на ВКС.

Мнозинството от съдебния състав също приема, че делото следва да се възобнови защото не е налице и алтернативната хипотеза на § 71 от решението на СЕС – осъденият недвусмислено да е упълномощил служебно определения му адвокат да го представлява пред съда в негово отсъствие.

Считам, че в тази му част решението на мнозинството е неясно и вътрешно противоречиво, поради което не мога да го подкрепя. Служебен адвокат се назначава на обвиняем (подсъдим) от компетентния орган при липса на упълномощен адвокат в някоя от хипотезите на чл. 94, ал. 1 НПК. Служебен адвокат не може да се упълномощи от обвиняемия. Ако това бъде направено, той губи качеството си на служебен и става договорен (упълномощен) такъв. В позицията на мнозинството не се прави това разграничение и се въвежда несъществуващата фигура на упълномощен служебен адвокат! По този начин решението на ВКС създава повече проблеми и объркване за органите на досъдебното производство и за съдилищата, отколкото допринася за правилното тълкуване и прилагане на чл. 8, § 2 от Директивата. ВКС дължи повече, отколкото механично да преповтори дадени положения от решенията на СЕС, особено когато те трудно могат да бъдат разбрани от гледна точка на действащото национално право. За съжаление това не е направено в решението на мнозинството, то остава неясно (неразбираемо), поради което го подписвам с особено мнение и в тази му част.

съдия Бисер Троянов,

председател на съдебния състав

по н.д. № 420/2025 г. на ВКС, ІІ н.о.