Задължения на въззивния съд при липсващ доклад на първата инстанция

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 97

гр. София, 23.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

при участието на секретаря Албена Рибарска

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3986 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Х. Ц., представляван от адв. А. Ж., срещу въззивно решение № 1250/27.05.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 4634/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което в обжалваните части касаторът е осъден да заплати на М. М. П. – Х., в качеството й на наследник на М. Н. П., починал на 20.02.2015 г., както следва: на основание чл.240, ал.1 ЗЗД сумата 19 200.58 лева – главница по договор за заем и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата в размер на сумата 5 879.87 лв.; и на основание чл.59 ЗЗД – сумата от 36 002.42 лв., с която Ц. неоснователно се е обогатил за сметка на наследодателя на ищцата.

Ответницата по жалбата М. М. П. – Х., представлявана от адв. О. Я., поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 529/10.06.2020 г. въззивното решение в обжалваните части е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправните въпроси за правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото; и за допустимостта във въззивното производство да се събират нови доказателства, при пропуск на първата инстанция да посочи в доклада всички предявени искове, да определи правната им квалификация, подлежащите на доказване факти и обстоятелства и как се разпределя доказателствената тежест между страните.

По поставените въпроси в задължителната и трайно установената практика на Върховния касационен съд (т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК, решение № 147/08.05.2014 г. по гр.д. №5659/2013 г., IV г.о., решение № 91/ 04.04.2019 г. по гр. д. № 3595/2018 г., IV г. о., решение № 246/07.11.2017 г. по гр. д. № 1356/2017 г., IV г. о., решение № 69/20.05.2021 г. по гр. д. № 1742/2020 г., III г. о. на ВКС и др.) се приема, че са императивни нормите, регламентиращи дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото, изясняването на твърденията на страните за фактите, отстраняването на противоречията в тях и определянето на правната квалификация на спорните права. Посочването в доклада на правно релевантните факти (чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК) и разпределянето на доказателствената тежест (чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК) са задължения на първоинстанционния съд по доклада. Разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК задължава съдът да посочи правната квалификация на правата претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника. Касае до задължение на съда, което той трябва да изпълни служебно, без да има искане на страните в тази насока, като при изпълнението му съдът не е обвързан от посочената от страните правна квалификация на исканията им. Така дадената квалификация определя и рамката на процеса, тъй като въз основа на нея се определят подлежащите на доказване факти, разпределя се доказателствената тежест за същите и се определя с какви доказателства могат да бъдат установени. Освен това, законът изрично задължава първоинстанционния съд, преди да направи доклада, да изясни със страните делото от фактическа и правна страна (чл.145 ГПК), а след като направи доклада по делото да укаже на всяка от страните (чл.146, ал. 2 ГПК) за кои факти, които са в нейна тежест да докаже или опровергае, не са посочени и представени доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, дадените указания и доклада и от този момент настъпва преклузията да се твърдят нови факти и обстоятелства и да се сочат нови доказателства, освен ако не са налице условията по чл.147 ГПК. При липсата на надлежен доклад не настъпват преклузиите на закона и за въззивното производство - чл. 266, ал. 3 ГПК. Неизясняването на делото от фактическа и правна страна, неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд по всички предявени искове и възражения, недаването на указания, както и непълнотите и грешките в тях имат значение за правилността на решението.

Въззивният съд не прави доклад по чл.146 ГПК. Съгласно чл.268, ал.1 ГПК той докладва жалбите и отговорите, тъй като е обвързан от посоченото в тях. Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, но проверява служебно правната квалификация на претендираните от страните права и направените възражения, като определя действителната правна квалификация според приложимата материалноправна норма. За други пропуски и грешки в доклада той следи по оплакване във въззивната жалба (освен ако следи служебно за интереса на някоя от страните или на трети лица, които не участват производството). Ако направеният от първоинстанционният съд доклад е непълен или неточен, включително и когато този съд не е изпълнил задълженията си по чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК и въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия, по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания (т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна, поради следните съображения:

За да постанови обжалваното решение (в посочените осъдителни части, предмет на касационен контрол), въззивният съд е приел за установено, че ищцата М. П. – Х. е единствен законен наследник на М. П., починал на 20.02.2015 г. Наследодателят на ищцата и ответникът Х. Ц. се познавали от дълги години, били в близки приятелски и доверени отношения, включително по повод предоставянето на различни парични суми от П. на Ц.. Съдът е посочил, че през 2010 г. ответникът участвал като наддавач за закупуване от публична продан на недвижим имот по изп. дело № 20098510401410 на ЧСИ М.П.. Видно от нареждане за кредитен превод с рег. № B0RD00800575/16.03.2010 г. и с вписано основание за превода - „цена публична продан Х. Ц. по изпълнително дело № 1410/09 г.“ – П. е превел по сметката на ЧСИ сумата 55 201 лв., послужила за заплащане на част от продажната цена на недвижим имот, след което е издадено постановление за възлагане на имота на Ц..

В разписка от 22.03.2010 г. Х. Ц. е декларирал, че е получил в заем от М. П. сумата 20 259 лв., преведени от преференциален депозитен влог на П. за плащане на продажната цена и за изготвяне на постановление за възлагане от ЧСИ по изп.д. № 110/2009 г. и се задължава „да върне сумата с 8,5 % лихва, каквато лихва банката заплаща по депозита”.

В подписана от Ц. декларация е посочено, че „на 25.10.2011 г. заемодателят ми М. Н. П.…поиска да му изплатя (да му върна) получените от мен в заем от него суми”.

Представен е договор от 05.03.2013 г., сключен между М. П. и Х. Ц., видно от който ответникът се задължил да полага денонощни грижи за М.П. срещу месечно възнаграждение от 600 лв. Уговорено е, че с тази сума на всяко първо число на месеца ще се погасяват задълженията на Ц. по получените заеми, чийто размер към 31.12.2012 г. е посочен, че възлиза на сумата 28 390 лв. (л.51 от делото на СГС).

Представен е договор от 12.02.2015 г. за опрощаване на дълг по чл.108 ЗЗД, според който П. се отказва от вземанията си към длъжника Х. Ц. „по разписка от 22.03.2010 г. за сума в размер на 20 259 лв., по разписка от 28.05.2010 г. за сума в размер на 1 800 лв. и по разписка от 01.07.2011 г. за сума в размер на 600 лв.”. Договорът е оспорен от ищцата и с оглед приетото от СГЕ заключение, че положеният в документа подпис срещу думата „кредитор” не принадлежи на лицето посочено за негов автор - М. П., съдът е счел, че не е установено соченото от ответника опрощаване на дълга.

Обсъждайки събраните доказателства, въззивният съд е приел, че предявеният главен иск за връщане на сумата 55 201 лв. на основание сключен договор за заем (чл.240, ал.1 ЗЗД) е основателен до размера на сумата 19 200.58 лв. Посочено е, че установяването на заемно правоотношение може да стане не само с договор, но и с друг писмен документ - разписка, декларация, изходящ от длъжника документ, удостоверяващ получаването на заетата сума и поетото задължение за връщане. Това произтича от характера на договора за заем, който е неформален и може да се сключи както в писмена, така и в устна форма. В тази връзка е прието, че представеното от ищцата платежно нареждане от 16.03.2010 г. установява превеждането на сумата 55 201 лв. от сметката на М.П. по изп. д. №1410/2009 г. за покупката на придобития от Ц. недвижим имот, но че съставената разписка от 22.03.2010 г. е доказателство за постигнато съгласие и поето от ответника задължение за връщане на сумата 20 259 лв., включваща част от продажната цена и такса за постановлението за възлагане – 1 058 лв. (претенцията за сумата 1 058 лева е заявена за разглеждане като самостоятелен иск). Предвид това е счетено, че заемно правоотношение между страните е възникнало за сумата 19 200.58 лв. и до този размер е приет за основателен иска по чл.240, ал.1 ЗЗД. За разликата до предявения размер от 55 201 лв. искът е неоснователен на претендираното договорно основание, тъй като по делото не се установява ответникът да е поел задължение за връщане на тази част от сумата. Акцесорният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД е уважен за сумата 5 879.87 лв. (върху главница - 19 200.58 лв.) и за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г., при зачетено възражение за изтекла погасителна давност до подаване на исковата молба.

При извода за неоснователност на главния иск по чл.240, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 19 200.58 лв. до размера на 55 201 лв., е разгледан и уважен евентуално предявения иск за сумата 36 000.42 лв. с приета правна квалификация по чл.59, ал.1 ЗЗД. За неоснователни са приети възраженията на ответника – въззивник, че липсва доклад на първоинстанционния съд да е приет за разглеждане такъв иск; че не са му указвани нито обстоятелствата, подлежащи на доказване, нито за кои от тях той носи доказателствена тежест; че за първи път по тази претенция съдът се е произнесъл с решението си и по този начин е поставил страната в положение на процесуална изненада и неравнопоставеност. По тези оплаквания въззивната инстанция е посочила, че с исковата молба за същата сума е предявена за разглеждане евентуална претенция по чл.59, ал.1 ЗЗД; ищецът не е заявявал оттегляне или отказ, поради което съдът е бил надлежно сезиран с този иск и е бил длъжен да се произнесе. Всички искания за събиране на доказателства във въззивното производство са счетени за преклудирани и са отхвърлени. За недоказано е прието възражението на Ц., че по банковата сметка на М.П. са внасяни (съхранявани) и негови лични средства, както и че конкретно за изследваното време е предоставил 30 000 лв. негови пари, изтеглени от банковата му сметка в същата банка, като плащането от 16.03.2010 г. е осъществено по договор за мандат и с тези пари. Посочено е, че от удостоверение изх. № 3606/09.07.2015 г. на банката действително е видно, че Ц. е изтеглил сумата 30 000 лв. от банковата си сметка, но не се установява да ги е предал на П., респ. да са внесени по сметката на последния.

По съществото на спора е прието, че от преводното нареждане за сумата 55 201 лв., част от която е сумата от 36 000.42 лв., се установява, че „наследодателят на ищцата я е превел на ответника, като няма посочено основание за извършения превод”. От това е направен извод, че с тази сума ответникът се е обогатил, съответно П. се е обеднил без да има основание за това, поради което искът по чл.59, ал.1 ЗЗД е основателен за сумата 36 000.42 лв., а над този размер следва да се отхвърли.

При дадения отговор на процесуалноправните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с евентуално съединени искове за сумата 55 201 лв., претендирана по главния иск по чл.240, ал.1 ЗЗД като дадена по сключен договор за заем от 16.03.2010 г.; евентуално, че същата е дължима на основание чл.59, ал.1 ЗЗД; а предявеният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД е за заплащане на обезщетение за забава върху главницата по договор за заем.

Правилно, въз основа на изложените в исковата молба факти и обстоятелства, въззивният съд е приел, че отношенията между страните за сумата 19 200.58 лв. се уреждат от сключен договор за заем и правната квалификация на главния иск е по чл.240, ал.1 ЗЗД. Заемното правоотношение не изключва възможността заемодателят да предостави заемната сума на трето лице по нареждане на длъжника или да изплати негово задължение. В случая, както предоставянето на средствата в посочения размер за покупката на имота, така и поетото от ответника задължение за връщането на този заем са безспорно установени от доказателствата по делото - с банковия превод от 16.03.2010 г., с издадената от ответника разписка от 22.03.2010 г., съдържаща признания за договорна обвързаност в съществените й елементи, както и с признанието в отговора на исковата молба, че е получена в заем сумата 20 259 лв. (която включва и сумата от 1 058 лв. по съединения и уважен с влязлото в сила решение самостоятелен иск по чл.240, ал.1 ЗЗД).

Неправилна е обаче възприетата по чл.59, ал.1 ЗЗД квалификация на уважения до размера на сумата 36 000.42 лв. евентуален иск. С ППВС №1/1979 г. е разяснено, че искът по чл.59, ал.1 ЗЗД е субсидиарен и ищецът разполага с този иск, когато не са налице фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД и липсва друг път за правна защита. При искова молба, в която се излагат относими към основанието на иск по чл. 240 ЗЗД факти – предадена от ищеца и получена от ответника в заем сума; а евентуално се поддържа, че връщането се дължи на извъндоговорно основание (предадено и получено без основание), квалификацията на иска е по чл.55, ал.1 ЗЗД. Съдебната практика приема, че първата хипотеза на чл. 55, ал.1 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание (т.е. липса на правоотношение), така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55, ал.1 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. Доколкото в случая ищцата не сочи предаването на сумата 36 000.42 лв. да е с оглед на неосъществено или отпаднало основание, следва да се приеме, че претенцията в този размер е за предаване, станало без наличието на някакво правоотношение – чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД (вж. – т.1 от ППВС №1/1979 г.). Неоснователни са оплакванията на касатора, че исковата молба по този иск е нередовна, респ. въззивното решение е недопустимо и следва да се обезсили. Ищцата твърди, че наследодателят й е извършил паричен превод, с който е погасено задължение на ответника за изплащане на част от продажната цена на придобит по публична продан имот - това е основанието на предявения иск. Дали наследодателят е действал като гестор, пълномощник или в друго качество, е без значение за редовността на исковата молба. В отговора на исковата молба ответникът може да направи възражение, какво е основанието за получаване на цялата или на част от сумата и да представи или поиска събирането на съответни доказателства, като негова е доказателствената тежест да установи основанието за получаване на сумата.

Както се посочи, в нарушение на съдопроизводствените правила при разглеждането на евентуалния иск въззивният съд не е изпълнил служебното си задължение да субсумира установените факти под приложимата материалноправна норма (чл.55, ал.1 ЗЗД) и да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора. Освен, че е възприел дадената от първата инстанция неправилна квалификация на евентуалния иск, въззивният съд не е отчел, че първоинстанционният съд не е изпълнил въобще задължението си да изготви доклад по смисъла и със съдържанието, указани в нормата на чл.146 ГПК – в определението от 30.11.2015 г. (л.119 от делото на СГС) е посочено само, че са предявени „обективно, кумулативно съединени искове по чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД“ и че „в доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на валидно възникнало заемно правоотношение с параметри посочени в исковата молба, предаване на сумите на заемополучателя; възнаградителна лихва; падеж на задължението“; по исковете с правна квалификация чл.86, ал.1 ЗЗД – „в тежест на ищцовата страна е да установи наличие на парично задължение и забава за изпълнение“. Цитираното изчерпва съдържанието на доклада на първоинстанционния съд. Видно е, че евентуално съединеният иск за неоснователно обогатяване въобще не е намерил място в определението - доклад няма, правна квалификация не е определяна, не е разпределяна доказателствена тежест, а с решението този иск е уважен за сумата 36 000.42 лв. Първата инстанция не е посочила нито обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните (правно релевантните за спора факти - чл.146, ал.1, т.1 ГПК), нито кои права и кои обстоятелства се признават (чл.146, ал.1, т.3 ГПК), кои обстоятелства не се нуждаят от доказване (чл.146, ал.1, т.4 ГПК) и как се разпределя доказателствената тежест между страните по претендираните права и направените възражения и оспорвания (чл.146, ал.1, т.5 ГПК).

Вярно е, че при липса на десезиране на съда с предявения от ищеца иск, съдът е задължен да се произнесе, но при въведени от страната оплаквания във въззивната жалба във връзка с липсата на доклад, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие на доклад по всеки от съединените искове.

В жалбата си Х.Ц. е изложил оплаквания, че отсъствието на доклад на първоинстанционния съд по всички заявени за разглеждане искове и неуказването как се разпределя доказателствената тежест по правата, претендирани от ищцата и направените от ответника възражения, го е поставило в положение на процесуална изненада и е препятствало възможността пълноценно да организира защитата си. Поддържа също, че въззивната инстанция не е изпълнила и задължението си да обсъди доводите и възраженията на страните, да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, а не да прилага избирателен подход.

Направени са множество искания за събиране на доказателства, една част от които правилно са преценени от въззивната инстанция за неотносими за спора. Искането обаче за разпит на свидетели относно обстоятелството, че сключеният договор за грижи от 05.03.2013 г. е изпълняван и в какъв период – е относимо и не е преклудирано. Незпълнението на задължението на първата инстанция по чл.145 ГПК, пропуските в доклада по иска по чл.240, ал.1 ЗЗД и пълната липса на указания към ответника кои обстоятелства са в негова тежест да установи, не могат да преклудират правата на страната да иска събирането на доказателства за правнорелевантните факти във връзка с поддържаните възражения във въззивната инстанция. В случая, в посочения договор се сочи общ размер на дълга по заемите – сумата 28 390 лв. към 31.12.2012 г., от който страните ежемесечно да се приспада сумата 600 лв. за полаганите от ответника за наследодателя на ищцата грижи. Посоченият размер на дълга към 2012 г. не е обсъждан от съда. Неизяснени и противоречиви са останали твърденията на страните във връзка с изпълнението на договора, доколкото въпреки оспорването му от ищцата, същата е признала съществуването му в молба от 15.12.2015 г. (и в писмената си защита), а разпитаният по нейно искане свидетел – Пл.Х. (л.190 от делото на СГС) е дал показания, че договорът е изпълняван 9-10 месеца, след което е прекратен. Тези факти и обстоятелства не са обсъдени от въззивния съд, на страните не са поставени въпроси да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях (чл.145 ГПК), а от друга страна – на ответника не са дадени указания и възможност да ангажира доказателства за периода на изпълнение договора, за да се установи евентуално каква част от заема е погасен по уговорения между страните начин. С тези пропуски делото по иска по чл.240 ЗЗД е останало неизяснено в тази си част от фактическа и правна страна.

Представения от ответника договор за опрощаване на дълг от 12.02.2015 г. правилно не е кредитиран от съда като достоверно писмено доказателство, както предвид липсата на оригинал на документа и даденото заключение на СГЕ, че в представеното копие подписът не принадлежи на М.П., така и при преценката му в съвкупност с останалите писмени доказателства, хронологията на развитието на отношенията с ответника и времето на съставянето на договора – няколко дни преди смъртта на кредитора, който към този момент е бил в тежко общо здравословно състояние (мозъчно-съдова болест, мултиинфарктна енцефалопатия, състояние на обърканост – делир). Според приетата СПЕ, може да се допусне, че с оглед това тежко увредено състояние, към 12.02.2015 г. П. е бил с нарушени базисни психични годности да разбира свойството и значението на постъпките си и да формира воля.

В нарушение на закона по евентуално съединения иск за неоснователно обогатяване, при липсата на доклад на първата инстанция по този иск и във връзка с поддържаните от ответника възражения, че сумата от 36 000.42 лв. не е получена без основание, а представлява негови лични средства, предадени за съхранение през 2008 г. по банковата сметка на наследодателя на ищцата в КТБ, въззивният съд е следвало да определи вярната правна квалификация и да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест за обстоятелствата, подлежащи на установяване, след което да прецени относимостта и допустимостта на исканията във въззивната жалба. Извън това следва да се посочи, че гласни доказателства за установяване на договор между М.П. и ответника на стойност 30 000 лв., сключен през м.12.2008 г., правилно е счетено, че са недопустими. Няма пречка обаче да се разпитат свидетели за обстоятелствата около възникването на такива договорни отношения. По направеното от въззивника искане за представяне на справка от КТБ за движението и наличността по банковата сметка на наследодателя на ищцата, в правомощията на съда е да изиска служебно такава за периода – м.12.2008 – м.01.2009 г., доколкото за този период искането е допустимо и относимо за спора.

Предвид изложеното, обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да даде посочените указания, да укаже в какъв срок следва да се изпълнят и да се произнесе по направените доказателствени искания, съгласно посоченото по-горе в мотивите.

При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва да се произнесе и по разноските за касационното производство.

Водим от изложеното и на основание чл.293, ал.3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1250 от 27.05.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 4634/2018 г.по описа на Софийския апелативен съд, в обжалваните му части, с които Х. Х. Ц. е осъден да заплати на М. М. П. – Х., както следва: на основание чл.240, ал.1 ЗЗД сумата 19 200.58 лв. – главница по договор за заем, ведно със законната лихва считано от 12.03.2015 г.; обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху тази главница в размер на сумата 5 879.87 лева за периода 12.03.2012 г. – 12.03.2015 г.; и на основание чл.59, ал.1 ЗЗД- сумата от 36 002.42 лв., ведно със законната лихва от 12.03.2015 г., както и в частта за разноските. В останалите си части по всички предявени искове въззивното решение е влязло в сила.

ВРЪЩА делото в посочените отменени части за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: