Обезщетение за отпуск при преминаване от прокуратурата в съда

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50075

София, 09.05.2023 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

с участието на секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 1719 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 50013 от 11.01.2023 г. е допуснато по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез гл. експерт юрисконсулт М. касационно обжалване на решение № 260834/08.03.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 3814/2021 г., с което след отмяна на решение от 04.01.2021 г. по гр.д. № 24300/2012 г. по описа на Софийски районен съд, касаторът е осъден да заплати на Л. К. С. /конституиран на мястото на починалата в процеса ищца Н. П. С./, на основание чл.224, ал.1 КТ сумата от 13 453,16 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2000 г. до 2003 г. и 2009 г. в общ размер на 92 работни дни, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 16.05.2012 г. до окончателното изплащане.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че в разглеждания случай, поради настъпилата смърт на ищцата в хода на процеса, правото да ползва платен годишен отпуск се е трансформирало в право на парично обезщетение по чл.224, ал.1 КТ, който факт следвало да бъде взет предвид при решаване на спора на основание чл.235, ал.3 ГПК. Съдът не е съобразил, че предмет на делото е претендирано обезщетение по чл.224, ал.1 КТ, дължимо в резултат на извършено с решение на ВСС повишаване от длъжност „прокурор“ в ОП-София в длъжност „съдия“ в Апелативен специализиран наказателен съд, а не правото на ползване на платен годишен отпуск. Съгласно чл.224, ал.2 КТ обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се изчислява към деня на прекратяване на трудовото правоотношение, каквото прекратяване, като предпоставка за възникване на правото по ал.1 на чл.224 КТ, касаторът твърди, че не е било налице към датата на подаване на исковата молба. Настъпилата в хода на производството смърт на ищцата е довела до прекратяване на трудовото правоотношение, но този факт не представлява фактическото основание на иска и съответно този факт не е от значение за спорното право – възникнало право на обезщетение по чл.224, ал.1 КТ към датата на извършеното през 2011 г. повишаване в длъжност, поради което този факт не е следвало да бъде отчетен от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК. Освен това се поддържа, че към датата на настъпване на смъртта на ищцата, последната е била на длъжност „съдия“ в АпСНС, а не на длъжност „прокурор“ в ОП-София, респективно правото на обезщетение по чл.224, ал.1 КТ, възникнало при прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.11 КТ, е дължимо не от ОП-София, а от АпСНС. В открито съдебно заседание, представителят на касатора поддържа изложените в жалбата доводи за неправилност на въззивното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възражение.

Ответната страна по жалбата – Л. К. С., чрез пълномощника си адв. М. е депозирал отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за неоснователност на наведените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на решението. В открито съдебно заседание се поддържа, че въззивното решение е правилно, тъй като с оглед настъпилата смърт на ищцата в хода на производството, трудовото пралоотношение е прекратено и се дължи обезщетение по чл.224, ал.1 КТ. Претендира сторените в касационното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Обжалването на въззивно решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по преформулираните от настоящия състав на ВКС въпроси за приложението на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и на правилото на чл.235, ал.3 ГПК, за да се провери дали дадените от въззивния съд разрешения по тях противоречат на посочената от касатора съдебна практика на ВКС.

За да отмени първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.224, ал.1 КТ и вместо него да постанови друго, с което да го уважи, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция относно преминаването на ищцата от прокуратурата в Специализирания наказателен съд и ефектът от това преминаване върху трудовото правоотношение, като е обосновал становището си с действащата към посочената от ищцата дата на прекратяване на трудовото й правоотношение с Окръжна прокуратура София – 24.10.2011 г., редакция на чл.189, ал.2 ЗСВ, според която повишаване в длъжност е преминаване на по-висока по степен длъжност в орган на съдебната власт. Изложил е съображения, че доколкото в посочената разпоредба законодателят не е разграничил органите на съдебната власт, а длъжността „съдия в АпСНС“ е по-висока по степен от длъжността „прокурор в ОП“, следва извода, че ищцата е била повишена и съответно трудовото й правоотношение не е прекратено, поради което не й се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл.224, ал.1 КТ, предвид разпоредбата на чл.222 ЗСВ, според която при повишаване или преместване на съдия, прокурор или следовател в органите на съдебната власт, не се изплащат обезщетения. Същевременно въззивният съд е взел предвид факта, че в хода на процеса пред първата инстанция, ищцата е починала, преди провеждане на устните състезания и съответно е отчел този факт при решаване на спора на основание чл.235, ал.3 ГПК, доколкото с настъпването на смъртта на ищцата, трудовото й правоотношение се е прекратило на основание чл.325, ал.1, т.11 КТ и правото й да ползва платен годишен отпуск се е трансформирало в право на парично обезщетение по чл.224, ал.1 КТ. При тези мотиви, въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен, тъй като са налице всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.224, ал.1 КТ.

По въпросите за приложението на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и на правилото на чл.235, ал.3 ГПК, настоящият състав на ВКС приема следното:

Уреденото в чл.6 ГПК диспозитивно начало се състои в обусловеността на защитата на накърненото право от волята на лицето, легитимирано да я търси, т.е. диспозитивното начало е процесуално отражение на разпоредителната власт на носителя на гражданските права, която е включена в съдържанието на тия права. Доколкото един от способите за упражняване на правото е именно защитата, която се търси, когато правото е накърнено, нейното упражняване зависи от волята на носителя на правото и оттук следва зависимостта между обсега на разпоредителната власт и обсега на диспозитивното начало в гражданския процес. Производствата на гражданския процес се образуват само по молба или жалба на носителя на правото на защита, т.е. страните по производството, неговият предмет и обсегът на дължимата защита и съдействие се определят от търсещия защита – чл.6, ал.2 ГПК. Само търсещият защита, но не и съдът може да измени основанието и предмета на делото. Съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска, поради което той не може да уважи иска на основание, непосочено от ищеца или пък въз основа на незаявен петитум, в който смисъл е трайната съдебна практика на ВКС. Съдът трябва да изгради своя извод относно спорното право само върху тия факти, които са били твърдяни при разглеждане на делото, като решението му трябва да отрази правното положение между страните по делото такова каквото то е в момента на приключване на съдебното дирене. Затова съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, стига те да са от значение за спорното право, било защото го пораждат /ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, било защото го погасяват /ответникът плаща или прихваща след предявяване на иска/, било защото го променят – чл.235, ал.3 ГПК.

В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на чл.6 ГПК, доколкото се е произнесъл по предмета на спора – иск с правно основание чл. 224, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2000 до 2003 г. и за 2009 г. в общ размер на 92 работни дни, очертан от твърденията в исковата молба за прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, настъпило на 24.10.2011 г. с ответника – Прокуратура на Република България, поради встъпване като съдия в Апелативния специализиран наказателен съд, по което правоотношение е налице неизползван платен годишен отпуск. В нарушение на чл.235, ал.3 ГПК обаче въззивният съд е взел предвид факта, че ищцата е починала в хода на производството, доколкото този факт, с оглед наведените в исковата молба твърдения, а именно за прекратяване на правоотношението на 24.10.2011 г., е без значение за спорното право между страните. Този факт би имал значение, ако ответник по иска с правно основание чл.224, ал.1 КТ беше органът на съдебна власт, в който ищцата е полагала труд към момента на прекратяване на трудовото правоотношение поради смърт и по което е налице неизползван платен годишен отпуск.

Въпреки допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила, решението на въззивния съд е правилно като краен резултат, поради което следва да бъде оставено в сила на основание чл.293, ал.1 ГПК, но по различни от изложените във въззивното решение мотиви.

При съобразяване на разпоредбите на чл.129, ал.1 и чл.133 от Конституцията и на чл. 160 – 164 ЗСВ, се налага извода, че понятията „назначаване“ и „повишаване“ имат различно правно съдържание. Първото е учредяване на правоотношението на съдии, прокурори и следователи в органите, които осъществяват съдебната власт. Въпреки, че в глава Шеста от Конституцията съдебната власт е уредена общо като държавна власт, тя запазва юридическата, организационната, функционалната и финансовата обособеност на трите основни органи, които осъществяват съдебната власт - съдилища /чл.118-125/, прокуратура /чл.126-127/ и следствени органи/ чл.128/. Това разграничение е последователно проведено и в Закона за съдебната власт: Глава Четвърта и Пета „Съдилища“, Глава шеста „Прокуратура“ и глава Седма „Следствени органи“. Правоотношенията на съдиите, прокурорите и следователите се учредяват по решение на ВСС в съответните обособени органи, които осъществяват съдебната власт. Понятието „повишаване“ представлява преминаване в по-висока длъжност на съдиите – в съдийските длъжности, на прокурорите- в прокурорските длъжности и на следователите – в следователски длъжности, така както са установени в чл.163, т.1-5 ЗСВ. Преминаването от един орган на съдебната власт в друг – от прокуратурата в системата на съдилищата или на съдии – от системата на съдилищата като прокурори в прокуратурата включва две различни правни действия: 1/ освобождаване на „магистрат“ от една длъжност в даден орган на съдебната власт, т.е. прекратяване на правоотношението на съответния магистрат за изпълнение на длъжността в съответния орган на съдебната власт и 2/ назначаване на същия магистрат в друг орган на съдебната власт, т.е. учредяване на ново правоотношение в друг орган на съдебната власт със съответния съдия, прокурор или следовател. В конкретния случай правоотношението на ищцата като прокурор в прокуратурата е прекратено с „избирането“ й от Висшия съдебен съвет за съдия в Апелативния специализиран наказателен съд. Действието на прекратяването на процесното правоотношение е настъпило с встъпването й в съдийска длъжност, т.е. с назначаването й на друга длъжност като съдия, в друг орган за осъществяване на съдебна власт. Обстоятелството, че ищцата е избрана за съдия в Апелативния специализиран наказателен съд на длъжност съдия, която в длъжностното подреждане като съдия в този съд по чл.163, т.2 ЗСВ е от по-високо ниво от окръжно ниво на прокуратурата, от която е освободена, но не представлява повишаване по смисъла на чл.129, ал.1, чл.131 от Конституцията и чл.161, ал.1 ЗСВ, защото не се касае до преминаване в по-висока длъжност от същия орган на съдебната власт, а до преминаване в друг неин орган – от прокуратурата в системата на съдилищата. Това преминаване от един орган на съдебната власт в друг, представлява назначаване на нова длъжност на съответното длъжностно ниво – съдия в Апелативния специализиран наказателен съд по чл.163, т.2, а не повишаване, защото с ищцата е учредено ново правоотношение в нов орган на съдебната власт, обособен изрично в глава Шеста от Конституцията. С „преминаването“ си от системата на прокуратурата в системата на съдилищата по чл.119, ал.1 от Конституцията, ищцата е започнала да изпълнява нова по съдържанието си конституционна длъжност в осъществяването на съдебната власт в орган на съдебна власт, който има различна конституционна функция от тази на органа, в който е изпълнявала функциите си до този момент като прокурор. Ето защо, даденото от въззивния съд тълкуване на понятието „повишаване“ в длъжност по чл.189, ал.2 ЗСВ в редакцията му преди измененията с ДВ, бр.62 от 2016 г., е неправилно поради неотчитане на конституционно проведеното разграничение на органите на съдебната власт. С последвалото през 2016 г. изменение на чл.189, ал.2 ЗСВ това разграничение е обективирано ясно в редакцията на нормата, според която повишаване в длъжност е преминаване на по-висока по степен длъжност в същия по вид орган на съдебната власт.

При тези съображения настоящата инстанция приема, че решението на въззивния съда, с което е уважен предявения от ищцата срещу касатора иск с правно основание чл.224, ал.1 ГПК е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на касатора не се дължат разноски за производството пред касационната инстанция. На насрещната страна следва да се присъдят сторените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение, които са в размер на 1 200 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 08.04.2022 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260834/08.03.2022 г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д. № 3814/2021 г.

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на Л. К. С., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], сумата от 1200,00 лв. - разноски за касационната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: