Оправдаване при пътен инцидент и присъждане на разноски на държавата

Текстът на акта

Ключови фрази

5
Р Е Ш Е Н И Е

№. 188

Гр. София, 24 април 2025 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

КРАСИМИРА МЕДАРОВА

С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора С. Милева разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 215/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационен протест на Софийска апелативна прокуратура и по касационна жалба на адв. Л. Р., защитник на подс. П. П. Т. против решение № 14/13. 01. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1511/2023 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС).

С протеста са заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че въззивната инстанция неоснователно е отказала да попълни делото с доказателства, вследствие на което е останала неизяснена посоката на пресичане на пешеходеца, а това е довело до неправилно приложение на закона. В тази насока се изтъква още и че скоростта на подсъдимия е била несъобразена с наличието на неблагоприятни фактори – силната слънчева светлина преди влизане в тунела, което обосновава отговорност на подсъдимия за нарушение на чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане.

Жалбата на защитника е насочена единствено срещу онази част от въззивния съдебен акт, с която подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски. Сочи се, че е допуснато нарушение на чл. 190 от НПК, тъй като Т. е оправдан по повдигнатото му обвинение и следователно разноските, направени пред САС следва да останат в тежест на държавата.

В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Изразява становище за основателност на жалбата на подсъдимия.

Подс. П. Т. не участва лично в касационното производство.

Защитникът му пледира протестът да бъде оставен без уважение, тъй като не са допуснати съществени процесуални нарушения и материалният закон е приложен правилно. Поддържа касационната жалба и настоява решението да бъде отменено в частта относно разноските.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 182/21. 11. 2023 год., постановена по н. о. х. д. № 197/2023 год., Софийски градски съд е признал подс. П. П. Т. за невиновен в това на 10. 06. 2021 год., около 07:50 ч. в [населено място], при управление на МПС – л. а. „Фолксваген Голф“ с peг. [рег.номер на МПС] , по [улица]с посока на движение от [улица]към [улица]и в района преди моста на [улица]да е нарушил чл.5, ал. 2, т. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и по непредпазливост да е причинил смъртта на О. И. С., поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК.

Така постановеният съдебен акт е проверен по протест на прокурора и с решение № 14/13. 01. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1511/2023 год. по описа на САС, е потвърден. Въззивната инстанция е осъдила подсъдимия да заплати направените пред нея разноски за възнаграждение на експерти в размер на 5 481,46 лева.

Касационният протест и жалбата на защитника са допустими, тъй като са депозирани в законно установения срок, изхождат от надлежна страна и са насочени срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт.

По касационния протест:

Протестът е неоснователен.

В принципен план представителят на държавното обвинение е прав, че посоката на пресичане на пешеходеца е от съществено значение за правилното решаване на делото и при отсъствието на очевидци на пътния инцидент ексхумацията на трупа на пострадалия би предоставила допълнителни аргументи за съдебното заключение относно това обстоятелство. Независимо от това, в конкретния случай САС не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила с отказа си да уважи така направеното доказателствено искане на прокурора. До този извод се достига след внимателен прочит на обвинителния акт, който съдържа вътрешни противоречия касателно мястото на пътнотранспортното произшествие. Докато в диспозитива му се твърди, че сблъсъкът между автомобила, управляван от подсъдимия, и пешеходеца е настъпил на [улица], в района преди моста на [улица], в обстоятелствената му част на стр. 2 се сочи, че мястото на удара е „на 119 метра след пресечната точка на мисленото продължение на втория ъгъл на страда, находяща се на адрес [улица] левия край на платното за движение на автомобили по посока на огледа, която е приета за ориентир на извършения оглед на местопроизшествие“. Съпоставката на двете обвинителни твърдения показва, че според диспозитива на прокурорския акт катастрофата е станала на [улица]преди навлизането на превозното средство в тунела, образуван от намиращите се над него железопътни линии, докато според обстоятелствената му част инкриминираното събитие се е случило след напускането на тунелното пространство, когато автомобилът вече е бил на [улица]. Като към това се прибави и обстоятелството, че за посока на огледа е приета тази на движение на автомобила от [улица]към [улица], както и че съгласно заключението на комплексната медико-автотехническа експертиза, изготвена на досъдебното производство, мястото на удара е на 119 метра преди ориентира, т. е. непосредствено след навлизането в тунела, под моста, негодността на обвинителния инструмент да доведе до осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение става съвсем очевидна. Ето защо връщането на делото за ново разглеждане, при което да бъдат събрани нови доказателства, се явява лишено от смисъл. Следва да се отбележи, че с така направения извод настоящият съдебен състав не отстъпва от безспорно приетото в доктрината и съдебната практика принципно положение, че неяснотите и противоречията в обвинителния акт съставляват съществено нарушение на процесуалните правила, защото препятстват подсъдимия да разбере в какво точно е обвинен и да организира адекватно защитата си. В конкретния казус обаче предвид обстоятелството, че П. Т. е бил оправдан, правото му на защита е било реализирано в пълен обем, поради което не се налага отмяна на съдебните актове и връщане на делото на първостепенния съд за упражняване на правомощията му по чл. 249, ал. 1 вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК.

Неоснователно се поддържа, че с оглед установените факти въззивният съд е следвало да признае подсъдимия за виновен за нарушаване на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП вместо по повдигнатото му обвинение за неспазване на изискванията на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Съгласно т. 7 на ТР № 2/2016 год. по т. д. № 2/2016 год. на ОСНК съдът е компетентен да даде правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК, като по този начин приложи закон за същото наказуемо престъпление. Следва да се има предвид обаче, че правомощията му да стори това не са безусловни. Те са поставени в зависимост от това дали в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването на съответното нарушение. Само ако такива факти са отразени в обвинителния акт, съдът би могъл да преквалифицира нарушението. В случая това изискване не е изпълнено, защото единственото, което е посочил прокурорът, е съществуването на железопътен мост, под който се осъществява автомобилният трафик, но не и особеното въздействие, което оказва слънчевата светлина по това време на денонощието върху видимостта на водачите, навлизащи в тъмното тунелно пространство под моста. Вероятно поради повърхностния първоначален разпит на полицейските служители, пристигнали на местопроизшествието веднага след инцидента, това обстоятелство е било установено едва от градския съд. Тъй като факти за него не са били описани в обвинителния акт, а именно те предопределят наличието на нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, за да бъде признат подсъдимият за виновен за неспазването му, прокурорът е следвало да упражни правомощията си по чл. 287, ал. 1 от НПК като измени обстоятелствената част на обвинението и посочи, че при избора си на скорост Т. не е съобразил съществуването на рискови фактори, намаляващи способността за възприемане на пътната обстановка и поради това изискващи да се движи по-бавно. Това се отнася също така и за посоката на движение на пешеходеца, както законосъобразно е отбелязал САС, и за мястото, на което е настъпил пътният инцидент. Във връзка с изложеното е необходимо да се припомни, че нито въззивният съд, нито настоящата инстанция разполага с правомощия да отмени постановените съдебни актове и да върне делото за ново разглеждане, при което държавният обвинител да предприеме съответните действия по чл. 287 от НПК. Това е така, защото с оглед ролята на съда като арбитър той не може да дава обвързващи прокурора указания за изменение на обвинението. Освен това с изключение на случаите, в които е налице протест, основаващ се на незаконосъобразен отказ да бъде допуснато изменение на обвинението, разпоредбата на чл. 287, ал. 1 от НПК е приложима само при първоначалното разглеждане на делото, но не и при връщането му за ново разглеждане. Обратното би означавало при всяка отмяна на първоинстанционния съдебен акт пред защитата на подсъдимия да бъдат поставени нови задачи, поради което тя би се оказала сериозно компрометирана (в същия смисъл вж. Р. № 223/16.06.2014 г. по н. д. № 550/2014 г. на II н. о., Р. № 216/12.01.2018 г. по н. д. № 833/2017 г. на I н. о., Р. № 120/28.10.2021 г. по н. д. № 378/2019 г. на II н. о., Р. № 13/17.02.2010 г. по н. д. № 538/2009 г. на І н. о., частично и Р. № 113/15.05.2018 г. по н. д. № 339/2018 г. на I н. о.).

С оглед тези съображения, касационната инстанция не намери основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК. В частта, с която САС е потвърдил оправдателната присъда на първата инстанция, решението следва да бъде оставено в сила.

По жалбата на защитника на подсъдимия:

Жалбата е основателна.

Подсъдимият незаконосъобразно е бил осъден да заплати разноските, направени в рамките на въззивното съдебно следствие. Тъй като първоинстанционният съдебен акт не е бил отменен и подсъдимият не е бил признат за виновен, на основание чл. 190, ал. 1 от НПК разноските за възнаграждение на вещите лица, изготвили заключението на комплексната медико-автотехническа експертиза, е следвало да останат в тежест на държавата. Ето защо в тази част проверяваният съдебен акт следва да бъде отменен.

Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 14/13. 01. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1511/2023 год. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която подс. П. П. Т. е бил осъден да заплати по сметка на Софийски апелативен съд направените по въззивното дело разноски общо в размер на 5 481,46 лева и вместо това постановява същите да останат в тежест на държавата на основание чл. 190, ал. 1 от НПК.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.