Недопустимост на отрицателен иск за собственост срещу община при липса на владение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 72

гр. София, 05.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Славия Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 568 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба вх. № 7710/12.12.2022 г., подадена от Ц. Н. Д., чрез адвокат Д. П., срещу решение № 166 от 11.11.2022 г. по гр. д. № 20223000500347/2022 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 510 от 21.04.2022 г. по гр. д. № 168/2021 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне иска на Ц. Н. Д. срещу Община Варна за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 1873 кв.м, находящ се в [населено място],[жк], [улица], при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, *** и ***, за който терен в полза на ответника е издаден АПОС № 8941/30.03.2016 г., но който се твърди да е собствен на ищеца по давност в периода от 2005 г. до 2015 г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Твърди, че спорният имот попада в територия от общо 14 468 кв.м, имотите в която са били отчуждени през 1970 г. в полза на държавата за изграждане на хлебозавод. След като имотът е бил отчужден за хлебозавод, към момента на влизане в сила на ЗМСМА не са били налице основанията на закона за преминаването му в собственост на общината.

От насрещната страна не е постъпил отговор на касационната жалба.

С определение № 2826 от 04.10.2023 г., постановено по настоящото дело, ВКС, състав на второ гражданско отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК – за проверка дали решението не е вероятно недопустимо от гледна точка наличието на правен интерес на ищеца от предявяване на отрицателния установителен иск срещу община Варна.

В проведеното открито съдебно заседание пред ВКС страните не се явяват, респ. не изпращат представител.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 от ГПК, приема следното:

В исковата си молба Ц. Д. твърди, че е собственик на процесния имот по давностно владение, продължило за периода от 2005 г. до предявяване на иска. Имотът е ограден с ограда от оградна мрежа с метални колове. Когато през 2019 г. решил да се снабди с констативен нотариален акт за придобитото по оригинерен начин право на собственост върху имота, узнал, че за същия е издаден акт за публична общинска собственост още през 2015 г., с посочено правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 3П. Д. поддържа, че този акт удостоверява едно несъществуващо в полза на Община Варна право, тъй като тя не е придобила имота на никое от посочените в чл. 2 ЗОбС способи. Ето защо претендира да се приеме за установено по отношение на него, че ответната община не е собственик на посочения недвижим имот. С молба от 28.01.2021 г. ищецът е допълнил, че е установил владение върху имота през м. април 2005 г., като почистил храстите в него и го заградил с ограда. Към момента на установяване на владението имотът бил изоставен и безстопанствен. От м. април 2005 г. непрекъснато владее имота и полага грижи за поддържането му в нормален вид.

Ответникът е оспорил иска. Твърди, че през 1973 г. процесният имот бил актуван като държавна собственост с АДС № 11910/29.08.1973 г., а по-късно и с АДС № 978/1991 г. Същият представлявал част от площадката на Хлебозавод - 2 по КП на[жк]и служил за обслужване на дейността му, след което станал част от местната (общинска) транспортна (улична) мрежа, обслужваща района. В одобрения със заповед № РД-07-7706-204/08.08.2007 г. на областния управител на област Варна ПНИ имотът попада в имот № *, целият с площ от 4845 кв.м, и като собственик е записано „общинска земя“, а като начин на трайно ползване - „улица-алея“. С одобрения с решение № 1725-6/13.04.2005 г. на ОбС - Варна план за регулация и застрояване (ПЗР) на СО „С.“ процесният имот попада в уличната регулация и паркинг. След извършено проучване на имота, на 30.03.2016 г. бил съставен АПОбС № 8941/2016 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 ЗП. Тъй като предвид предназначението на имота същият от държавна станал общинска собственост, то съставянето на АПОбС няма конститутивно, а само удостоверително действие относно съществуването на правото, преминало в патримониума на общината. Ищецът не е могъл да осъществява давностно владение против общината, предвид нормата на чл. 86 ЗС, с която е въведена забрана за придобиването по давност на държавни и общински имоти, които са публична собственост, и въведения впоследствие мораториум за придобиването на имоти частна държавна и общинска собственост. Освен това не била установена чужда фактическа власт върху имота при извършеното през 2016 г. проучване.

Апелативен съд – Варна е приел в решението си, че за ищеца е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, тъй като за него има възможност да придобие имота на оригинерно основание, ако отрече правата, претендирани от ответника.

Въззивният съд е възпроизвел показанията на разпитаните по делото свидетели:

Съгласно показанията на свидетеля Й. Н., той от 2006 г. работи с ищеца и с още един човек в едно помещение, находящо се в административната сграда на новия хлебозавод, което свидетелят наел от собственика на сградата. Ц. Д. се занимава с метални конструкции и строителство и притежава на това място поземлен имот от около 1-1.5 дка, в който си държи строителните материали, скелета, метални конструкции и го използва за строителството на сглобяеми къщи. Имотът на Ц. граничи с [улица]и от другата страна с хлебозавода, а от долната му страна са две жилищни кооперации и някакво място. През 2006 г. мястото било изоставено, пълно с боклуци и не било оградено, но ищецът го почистил, оградил го и му поставил метални врати откъм [улица]. Оградата била поставена откъм хлебозавода и частично откъм едната жилищна кооперация. Свидетелят сочи, че от 2006 г. не е виждал други хора в мястото и не знае някой да е предявявал претенции за същото. Свидетелят и техният колега си паркират колите в мястото на Ц..

Като свидетел по делото е разпитан и Х. Д., работещ съвместно с Ц. Д. и ползващ наетото от свидетеля Н. помещение в сградата на хлебозавода. Д. сочи, че тримата влизат в наетото помещение от задната страна на сградата на хлебозавода и не ползват портала на последния. Ц. започнал да си държи скелетата и строителните материали върху мястото, което преди това било изоставено, пълно с изхвърлени отпадъци и материали от жилищните кооперации. Това място свидетелят го знае от 2007 г., като частично било асфалтирано. Именно през 2007 г. ищецът изчистил мястото и го заградил, вкл. и откъм улицата, където поставил портал и заключил вратите с катинар. Ключът се държи от свидетеля, от Й. и от ищеца. Мястото се използва само от Ц., а свидетелите единствено паркират там автомобилите си. Никой не е предявявал претенции за имота. Ищецът не е казвал, че мястото е негово, но го оградил и заключил и никой не му е правил забележки. Върху оградата или мястото няма обозначителни табели относно имота.

Свидетелят П. Б. - директор на Дирекция „Общинска собственост, икономика и стопанска дейност“ и служител в общината от 2002 г., излага, че от страната на хлебозавода преди обръщача на автобусите имало един имот, който е общинска собственост, поради което през 2016 г. бил актуван, тъй като имало предявени претенции към него. През 2013 г. свидетелят посещавал този имот. тъй като имало намерение общината да прави платени паркинги. През м. февруари 2016 г. Б. отново посетил имота във връзка с намерението за изграждане на платени паркинги и в същия имало паркирани 7-8 автомобила. Нямало ограждане на имота откъм [улица], но свидетелят не знае дали отзад същият бил ограден. Влезли свободно в имота през подхода. Имотът е около 2 дка и е част от уличната мрежа, тъй като има обособен път. При посещенията си свидетелят не видял в имота да има строителни отпадъци. Действия по освобождаването на имота не били предприемани.

Свидетелката С. П. работи в ответната община от 2011 г. Споделя, че имотът на [улица] е познат във връзка с работата й, но и в личен план, тъй като притежава лозе, което се намира малко по-нагоре от същия. В него тя паркирала автомобила си, тъй като същият представлява паркинг и прилежаща площ към хлебозавода. Описва имота с площ от около 2 дка и с денивелация; има подход, който е асфалтиран и следва обръщача на автобус № 32. Асфалтирането било извършено по времето на социализма и обхващало по-голямата част от имота, само малка част била затревена. През последните 10-16 години имотът бил паркинг и не бил ограден - имало свободен достъп от главния път, по който се движи автобус № 32 и вдясно има подход, който е асфалтиран. В последните 2-3 години била поставена ограда, но преди това нямало такава и имотът се ползвал от всички. Сега има портал с катинар, но свидетелката не знае кой поставил оградата и портала. В имота понастоящем има стари коли и каравани, няма поставена информационна табела.

Въззивният съд е приел, че от писмените доказателства се установява, че на 03.02.2016 г. в община Варна е било подадено заявление от трето лице - Г. Д. Д. от [населено място], с което е поискано да му бъде заверена молба-декларация за обстоятелствена проверка на имот, находящ се в [населено място], район „Приморски“,[жк], [улица], с оглед снабдяването с констативен нотариален акт за придобиването на собствеността върху имота въз основа на придобивна давност. По повод на заявлението е била открита процедура в отдел „Общинска собственост“ на ответната община по съставяне на акт за общинска собственост за имота на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС, като в резултат е бил издаден АПОбС № 8941/30.03.2016 г., в който спорният имот е отразен като публична общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 ЗП.

В актуалните скица и удостоверение за данъчна оценка на имота същият е отразен като общинска собственост на база цитирания АДС от 2016 г.

По делото е приет АДС № 11910/29.08.1973 г., съставен от длъжностно лице при ГНС - Варна, относно дворно място в м. „К.“ с площ от 14 468 кв.м, представляващо имоти с пл. № № *, *, *, *, *, * и *, който е одържавен на основание чл. 21 ПДИ, чл. 63, ал. 1 ЗТСУ и заповед № 91/06.10.1970 г. Имотът е бил предоставен за ползване на СД „Търговия“ за Хлебозавод - Варна 2. Само за построените върху терена през 1979 г. производствени сгради за хлебозавод с площ от 3474 кв.м и въз основа на горния АДС от 1973 г., е бил съставен АДС № 978/14.03.1991 г. от ОбНС - Варна.

Апелативен съд – Варна е кредитирал, като обективно, компетентно и пълно, заключението от назначената по делото съдебно-техническа експертиза, съгласно което процесният ПИ № * съставлява част от площадката, отредена „за хлебозавод“ със заповед № 92/06.10.1972 г. на председателя на ИК на ТИС (граници с розов контур на комбинирана скица на л. 218 от делото), съответно се включва изцяло в площта и на УПИ, отреден „за хлебозавод-2“ със заповед № 9/23.01.1991 г. на председателя на комисията по ТСУС (граници с червен контур на комбинирана скица на л. 219). В КП на м. „С.“ от 06.03.2000 г. ПИ № * попада в ПИ № * със собственик: община Варна, вид територия: транспорт, държавна пътна мрежа, местни пътища. В ПУП-ПРЗ на с.о. „С.“, одобрен с решение № 1725/13.04.2005 г. на председателя на ОбНС Варна процесният ПИ № * е част от територии за ,,паркинг: улично озеленяване; улична мрежа и нова улица през южната част“ (син и червен контур на комбинирана скица на л. 218 от делото). В ПНИ на м. „С.“, одобрен със заповед № РД-07-7706-204/08.08.2007 г. на областния управител на област Варна, процесният ПИ № * попада изцяло в новообразуван имот № * с площ от 4845.20 кв.м, който е с вписан собственик: „общинска земя“, предназначение: „улица-алея“ (червен и син контур на комбинирана скица на л. 214 от делото). В последните действащи за територията КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-94/2008 г. на изп. директор на АГКК, имот № * е отразен графично (черен контур на скицата на л. 218 от делото), като според вещото лице при изготвянето на тези КККР са налице грешки, непълноти и отклонение от реалните граници, конкретно за процесния терен. Експертът е заключил, че по предходните кадастрални и регулационни планове процесният ПИ № * е бил отразяван като паркинг и/или част от уличната мрежа на [населено място], допреди неточния и грешен според експерта последен КП. Материализираните на място граници на процесния поземлен имот не съвпадат с границите по КККР. В нито един, описан от вещото лице, план за процесния имот, особено с регулационно действие, ПИ № * не е част от територия, собствена на частноправен субект.

Съдът е посочил, че действително актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи. И обратно - несъставянето на АДС или АОС не може да доведе до извод, че имотът не е държавен или общински. В случая обаче се установява, че процесният имот попада в територия от общо 14 468 кв.м, имотите в която са били отчуждени през 1970 г. в полза на държавата на основание чл. 63, т. 1 ЗТСУ (отм.) за изграждането на Хлебозавод - 2 в [населено място] (АДС от 1973 г.). Мероприятието е осъществено през 1979 г. и на площ от 3474 кв.м е построен Хлебозавод - 2 (АДС от 14.03.1991 г.). Площта, от която се състои понастоящем отразеният в КККР на [населено място] процесен имот, не е застроена, но съобразно всички действали кадастрални и регулационни планове същият попада в територия, която представлява част от местната транспортна улична мрежа, вкл. и в ПНИ на м. „С.“, одобрен със заповед № РД-07-7706-204/08.08.2007 г. на областния управител на област Варна, съобразно който процесният ПИ № * попада изцяло в новообразуван имот № * с площ от 4845.20 кв.м, който е с вписан собственик: „общинска земя“, предназначение: „улица-алея“ (червен и син контур на комбинирана скица на л. 214 от делото).

Предвид така изложеното, въззивният съд е приел, че с влизането в сила на ЗМСМА в собственост на общината е преминал държавният имот, който към момента на влизането му в сила (17.09.1991 г.) е имал предназначението за задоволяване на посочените в § 7, ал. 1 ПЗР на ЗМСМА нужди, а в конкретния случай - за улица, общински път, паркинг, алея, улично озеленяване. Затова именно ответната община е собственик на процесния имот, който има характера на публична общинска собственост и на основание чл. 86, ал. 1 ЗС и чл. 7, ал. 1 ЗОбС не може да бъде придобиван по давност. Но дори и да се приеме, че процесният имот (или части от него) представлява частна общинска собственост, същият отново не е напуснал патримониума на ответната община поради осъществяване на окупационното му завладяване от ищеца, тъй като съобразно твърденията на последния фактическата власт е установена през м. април 2005 г., а съобразно § 1, ал. 1 ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., с последващи изменения и допълнения), действал до обявяването му за противоконституционен с Решение № 3/24.02.2022 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/2021 г. (обн. ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г.), давностен срок от 10 години не е могъл да изтече.

Въз основа на така изложеното, настоящият състав на ВКС, второ гражданско отделение намира следното:

Съгласно формираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК (напр.: решение № 238/19.03.2010 г. по гр. д. № 4989/2008 г., ІІІ г. о., решение № 150/07.05.2021 г. по гр. д. № 1052/2011 г., ІІ г. о., решение № 28/03.10.2022 г. по гр. д. № 2357/2021 г., ІІ г. о.), по реда на § 7 ПЗР на ЗМСМА в собственост на общините преминават имотите, които към момента на влизането му в сила са били използвани за посочените в тази разпоредба нужди. Ако за имота към този момент (17.09.1991 г.) е налице отреждане по действащ ЗРП, преценката за приложението на § 7 следва да се извърши с оглед това отреждане, а ако подобно отреждане липсва, следва да се има предвид фактическото ползване на имота. Последващи или предходни отреждания са ирелевантни, тъй като обособяването на общинската собственост като самостоятелна е обусловено от изисквания, установени към определен, точно фиксиран момент – влизане в сила на § 7 ПЗР на ЗМСМА.

По делото се установява по безспорен начин от неоспорените актове за държавна собственост № 11910/29.08.1973 г. и № 978/14.03.1991 г., и съдебно-техническа експертиза, че процесният имот представлява част от терен, отчужден по реда на чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗТСУ (отм.) и предоставен за ползване на държавно предприятие за „хлебозавод – 2“. Така същият е заварен при влизането в сила на ЗМСМА, като от събраните доказателства, вкл. гласни, не може да се направи извод той да е бил ползван за нужди от местно значение на общината към този момент, конкретно – като общински път, улица или паркинг, или друга от хипотезите на § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА. Едва след релевантния момент 17.09.1991 г. е налице отреждане на имота за нужди на община Варна и ползването му като част от уличната мрежа на [населено място].

Така изложеното обуславя извода, че към 17.09.1991 г. не са били налице предпоставките на ЗМСМА за преминаване на имота от държавата в собственост на община Варна. Следователно, не е било налице посоченото правно основание (§ 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 ЗП) за издаване на актовете за общинска собственост, представени по делото.

Поради липса на твърдения и доказателства, че имотът е бил придобит на друго основание от общината или от друг правен субект, чужд на спора, следва да се приеме, че той е останал държавна собственост.

При това положение предявеният отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК се явява недопустим поради липса на правен интерес. Съображенията на съда за такъв извод са следните:

Съгласно постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено (но не е отнето) преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен установителен иск, т.е. до обективно съединяване на искове. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.

В настоящия казус Ц. Д. е обосновал правния си интерес от иска с възможността да придобие имота на оригинерно основание – давностно владение, ако отрече правата на община Варна. По делото обаче Д. не е оспорил обстоятелството и представените в това отношение доказателства, че към влизане в сила на ЗМСМА процесният имот е бил държавна собственост, като попадащ в територия, отчуждена в полза на държавата и отредена за хлебозавод. Нещо повече - касационната жалба се основава на тези факти, като установени по делото и изключващи правото на собственост на общината. По този начин самият ищец (сега касатор) не отрича правото на собственост на държавата, като това право се установява и от всички събрани доказателства. От своя страна, ответникът, позовавайки се на разпоредбата на § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА, също не отрича правото на държавата към влизане в сила на този закон, тъй като характерът на собствеността като държавна е необходимо изискване за преминаването й в патримониума на общината, при наличието и на останалите законови предпоставки. Същият още с отговора на исковата молба е възразил срещу възможността ищецът да е владял срещу общината/държавата, предвид законовите пречки за това, т.е. навел е доводи за липса на правен интерес от иска. След като по делото се установява, че имотът продължава да е държавна собственост, той не би могъл да бъде придобит по давност от Ц. Д., текла през посочения от него период, предвид наложения с § 1, ал. 1 ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., изм. и доп.) мораториум, отпаднал едва 3 дни след обнародването на Решение № 3/24.02.2022 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/2021 г. (ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г.). Ето защо, за страната липсва правен интерес от водене на отрицателен установителен иск за собственост срещу общината – дори такъв да бъде уважен, обстоятелството, че спорният имот е собственост на държавата, е пречка за настъпване в полза на Д. на ефекта на придобивната давност.

Аргумент за горните изводи настоящият съд черпи и от практиката на ВКС – решение № 60138/08.11.2021 г. по гр. д. № 1609/2021 г. на ВКС, І г. о.

Освен това Ц. Д. не е доказал по делото и че действително е владял процесния имот в посочения от него период, надхвърлящ 10 години. Същият е ангажирал единствено гласни доказателства за това обстоятелство – показанията на свидетелите Н. и Д., които влизат в противоречие с тези на свидетелите на насрещната страна (Б. и П.) по въпроса дали и кога жалбоподателят е оградил процесния имот, поставил е портал и го е заключил с катинар, и го е ползвал за складиране на различни материали.

Като анализира заявеното от свидетелите пред първоинстанционния съд и отчита, че за всеки от тях са налице съмнения за заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК, настоящият съд намира, че при постановяване на решението си следва да кредитира изцяло показанията на свидетелката П., като най-пълни, обективни, базирани на преки и чести наблюдения за продължителен период от време и подкрепени от заключението на съдебно-техническата експертиза. Тази свидетелка познава спорния имот както служебно, така и в лично качество, тъй като в близост притежава наследствен имот, който посещава. Според П. спорният имот е почти изцяло асфалтиран и с малко тревна площ (това описание кореспондира изцяло с даденото и от вещото лице), до него до скоро имало свободен достъп и се ползвал за паркинг, вкл. от свидетелката, като едва 2-3 години преди разпита й от съда (04.11.2021 г.) бил ограден и бил сложен катинар.

От така кредитираните гласни доказателства следва, че по делото не се установява Ц. Д. да е упражнявал трайно и явно фактическа власт върху поземлен имот с идентификатор *** за период, не по-кратък от 10 години. Обратното – този имот е бил неограден и ползван свободно за паркиране, като едва през 2018 – 2019 г. е бил ограден и достъпът до него – ограничен. След като Д. не е доказал твърденията си за наличието на хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС, същият не е обосновал наличието на правен интерес от предявения от него отрицателен установителен иск за собственост.

Допълнително следва да се отбележи, че съгласно свидетелите на ищеца, той е ползвал имота за нуждите на фирмата си, т.е. според тези показания владението е осъществявано не от физическото лице Ц. Д., както се твърди в исковата молба.

Изложеното обуславя обезсилване на постановеното въззивно решение и на потвърденото с него първоинстанционно такова и прекратяване на производството по предявения иск.

Ответникът има право на направените пред всички съдебни инстанции разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 166 от 11.11.2022 г. по гр. д. № 20223000500347/2022 г. на Апелативен съд – Варна и потвърденото с него решение № 510 от 21.04.2022 г. по гр. д. № 168/2021 г. на Окръжен съд – Варна, И ПРЕКРАТЯВА производството по иска на Ц. Н. Д. срещу Община Варна за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 1873 кв.м, находящ се в [населено място],[жк], [улица], при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, *** и ***.

ОСЪЖДА Ц. Н. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] ап. № 307, да заплати на Община Варна, бул. "Осми приморски полк" № 43, разноски по делото в размер на 1700 лв. (хиляда и седемстотин лева).

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: