Недопустимост на възражение за погасителна давност по граждански иск пред въззивен съд

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост * граждански иск в наказателното производство * погасителна давност на гражданския иск в наказателния процес * отмяна на присъда в гражданско осъдителна част

Р Е Ш Е Н И Е

№437

София, 06 август 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

БОНКА ЯНКОВА

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Антоанета Близнакова

като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 856/2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на защитниците на подсъдимия В. С. В., адв. Б. А. и адв. К. Г., и жалба от гражданските ищци А. Я. О. и Г. Я. О. чрез служебен повереник – адв. С. А., срещу въззивно решение № 193 от 25.05.2023г., постановено по внохд № 341/23г. по описа на Апелативен съд– София.

Оплакванията в жалбата са по всички касационни основания на чл.348, ал.1 от НПК. Исканията са за отмяна на въззивното решение и връщането му за ново разглеждане или признаването му за невиновен. Твърди се, че апелативният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в неправилна оценка и анализ на доказателствата, което е довело до погрешен извод за доказаност на деянието и авторството му, и неправилно приложение на материалния закон.

Жалбата на частните обвинители и граждански ищци А. О. и Г. О., е насочена срещу гражданско-осъдителната част на въззивното решение, с която апелативният съд е отменил първоинстанционната присъда, като е отхвърлил уважените граждански искове. Съдебният акт в тази част се счита за неправилен, тъй като е постановен в нарушение на материалния закон. Сочи се, че неправилно въззивният съд се е позовал на изтекла давност за предявяване на гражданските искове. Отправя се искане за уважаването им в пълен размер така, както е сторил първоинстанционният съд.

В съдебното заседание пред касационната инстанция служебният повереник на частните обвинители и граждански ищци А. О. и Г. О. - адв. С. А., поддържа изцяло депозираната касационна жалба и отправеното искане. Моли съда да обърне внимание, че става въпрос за специфичен случай на прилагане на давността, който не попада в общата хипотеза и в практиката на ВКС.

Адв. К. Г. – защитник на подс. В., пледира за уважаване на касационната жалба, като поддържа всички изложени твърдения и оплаквания за наличие на касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1 - 3 от НПК. Изразява становище, че в хода на производството пред решаващите съдилища не са събрани достатъчно доказателства за това, че подзащитният й е осъществил инкриминираното му престъпление. Според защитника престъплението от субективна страна не е доказано. Отделно от това счита, че декларативно АС – София е обявил, че не е налице съществено процесуално нарушение въпреки възражението, че подсъдимият е неграмотен и правото му на защита е нарушено, тъй като в протоколите от досъдебното производство навсякъде пишело, че ги е прочел лично, а по причина на неговата неграмотност не било ясно, че същият е знаел в какво е обвинен. Другият защитник на подсъдимия, адв. Б. А., се присъединява към казаното и също поддържа съображенията от касационната жалба.

Частният обвинител и граждански ищец К. О. оспорва жалбата на подсъдимия.

Частните обвинители и граждански ищци Д. О. и И. О., редовно призовани, не се явяват.

Представителят на ВП пледира за оставяне без уважение и на двете касационни жалби, като неоснователни. По отношение на жалбата на подсъдимия счита, че фактическите изводи на апелативния съд почиват на вярна интерпретация на доказателствения материал, без превратно тълкуване или игнориране на доказателства. Намира, че при формирането на вътрешното убеждение по релевантните за обвинението факти не са допуснати процесуални пороци. Също така, оплакването за неправилно приложение на материалния закон се явява неоснователно. По отношение жалбата на частните обвинители и граждански ищци счита, че предвид направеното възражение за изтекла погасителна давност въззивният съд основателно е отхвърлил предявените граждански искове.

В последната си дума подсъдимият В. В. не се признава за виновен и моли да бъда оправдан.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

С присъда № 26 от 25.11.2021г., постановена по нохд № 463/19г., Окръжен съд – София е признал подсъдимия В. С. В. за виновен в това, че на 27.08.2012г. в [населено място], обл. /област/, на [улица], умишлено умъртвил Я. И. О. от същия град, като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития и представлява опасен рецидив, като смъртта е настъпила на 29.08.2012г. в УМБАЛ /име/ – /населено място/, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и т.12, пр.1 вр. чл.115 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложил наказание дванадесет години лишаване от свобода, като на основание чл.57, ал.1, т.2, б. „а“ от ЗИНЗС е определил първоначален строг режим на изтърпяване.

На основание чл.45 вр. чл.52 ЗЗД подсъдимият В. В. е бил осъден да заплати на гражданските ищци Д. О. (съпруга на пострадалия), И. и К. О. (дъщери на пострадалия) обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв., за всеки един от тях, ведно със законната лихва от деня на увреждането – 27.08.2012г., до окончателното изплащане на сумите.

На основание чл.45 вр. чл.52 ЗЗД подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданските ищци Г. О. и А. О. (дъщери) обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 150 000 лв., за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, до окончателното изплащане на сумите, като за разликата от 150 000 лв. до 200 000 лв. исковете са отхвърлени като неоснователни и недоказани.

Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, дължимата се държавна такса върху уважения размер на гражданските искове и разноските.

По въззивна жалба на упълномощените защитници на подсъдимия е образувано внохд № 41/23г. по описа на Апелативен съд – София. С решение №192/25.05.2023г. апелативният съд е изменил първоинстанционната присъда в гражданско-осъдителната част и в частта, в която подсъдимият е осъден да заплати държавна такса върху уважената част на гражданските искове, като вместо това ги е отхвърлил. В останалата част потвърдил присъдата.

Касационните жалби са допустими, но основателна е само тази на А. и Г. О. в качеството им на граждански ищци.

По жалбата на подсъдимия.

В жалбата се твърди, че неправилното приложение на материалния закон е следствие на неправилен анализ на доказателствата по делото, с което се обосновава касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Основен акцент е поставен върху липсващата, според защитата безспорна установеност на механизма на деяние, респективно на неговото авторство. Оплакванията са неоснователни. При постановяване на съдебния си акт, изцяло отговарящ на установените в чл.339, ал.3 вр. чл.305 от НПК изисквания за съдържание, Апелативен съд – София е извършил цялостна проверка на оспорената пред него присъда. Направил е самостоятелна оценка на събрания по делото от двете решаващи инстанции доказателствен материал, и е възприел за установена фактическа обстановка такава, каквато е приета и от първоинстанционния съд, като доказателственият анализ е в пълен унисон с изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. В принципен аспект ВКС не разполага с компетентност да се намесва и да подменя вътрешното убеждение на съда по фактите. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение при решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина.

Всички конкретни възражения на касатора са били коментирани от въззивната инстанция в проверявания съдебен акт и аргументирано са били отхвърлени, като настоящият състав приема изцяло изложените съображения. Доколкото отново се релевират и пред тази инстанция им се дължи обсъждане и отговор.

След самостоятелна проверка и преценка на доказателствената съвкупност, и проследявайки логическата последователност и обвързаност между доказателствата, установени с различни по вид доказателствени средства и способи за доказване, контролираният съд правилно е установил събитията, развили се в процесната нощ. Неоснователно е твърдението в жалбата, че въззивният съд е отхвърлил показанията на полицейските служители Д. Г. и П. К. за това, че не са констатирали никакви наранявания и следи от кръв върху пострадалия. Съдът правилно е приел, че показанията им не водят до извод за оневиняване на подсъдимия, предвид установеното по делото, че те не са видели пострадалия Я. О., тъй като той е лежал в стая в къщата, а те не са влизали в нея и са разговаряли от двора.

На следващо място, неоснователно се твърди, че изводите на въззивния съд са изградени единствено на база показанията на близките на пострадалия – свидетелите-очевидци Д. и К. О.. Казаното от тях не е изолирано, а е в кореспонденция със система от гласни, писмени и веществени доказателства, в контекста на които напълно е опровергана версията, че подсъдимият не е автор на инкриминираното деяние. Що се отнася до малолетната към датата на деянието К. О., както и спътникът на подсъдимия Я. А., също участник в инцидента, хвърлял керемиди към двора, но с по-нисък интензитет и по-малко на брой, незасегнали пострадалия, техните показания, наред с показанията на съпругата на пострадалия и полицейските служители, са значими за възстановяване на фактическата обстановка чрез средствата на съдебното дирене. Това не е убягнало от вниманието на контролирания съд, който е подходил обективно и задълбочено при анализа им, изследвал е и свидетелската годност както на К. О., така и на Я. А., включително чрез назначаване на две съдебно психиатрично-психологични експертизи. По отношение на св. К. О. експертното становище, подкрепено от доказателствените източници по делото е, че въпреки нейната възраст и уплахата, която е изпитала, същата има способност правилно да възприема фактите от значение за делото и да дава достоверни показания за тях, като по убедителен начин въззивният съд е отговорил на довода на защитата във връзка с упражнено въздействие върху свидетелката, като аргументацията се споделя изцяло от настоящата инстанция . По отношение на св. А. установеното по експертен път е, че въпреки употребата на алкохол същият не страда от свидетелска негодност и в тази връзка правилно въззивният съд е приел, че и неговите показания са годен източник на доказателства. Още веднъж следва да бъде посочено, че въззивният съд не е отрекъл участието на този свидетел в инцидента, като внимателно е анализирал доказателствената съвкупност, и категорично е приел, че по-агресивната страна в среднощния инцидент е бил подсъдимият и именно той е хвърлял керемиди към главата на пострадалия. На доводите от жалбата, че св. А. вероятно е следвало да има друго процесуално качество в настоящото производство съдът не е оправомощен да прави подобни изводи, тъй като прокуратурата е органът, който повдига и поддържа обвинението в наказателното производство, като нейна е преценката за това, кого да привлече в качеството на обвиняем и предаде на съд, както и за какво престъпление. Съдът правораздава в рамките на възведеното срещу съответните лица обвинение с обвинителния акт. Последният очертава и конкретните рамки на предмета на доказване по всеки казус, съобразени с разпоредбата на чл.102 от НПК.

Аргументирано съдът не е кредитирал обясненията на подс. В., които той е дал в производството пред първата инстанция досежно идеята за посещението на адреса на пострадалия и авторството на деянието. На последно място, въззивният съд е отговорил и на доводите във връзка с нарушено право на защита в досъдебното производство поради неграмотността на подсъдимия (стр. 14 от въззивното решение). Подсъдимият е имал назначен служебен защитник -адв. Б. Г. – САК , от момента на привличането му като обвиняем за тежко престъпление, което в достатъчна степен е гарантирало пълноценна защита за осъществяване на законово регламентираните му процесуални права вследствие на неговата необразованост.

В обобщение на всичко гореизложено ВКС не констатира при постановяването на съдебния си акт въззивният съд да е допуснал съществени процесуални нарушения, които да са довели до неправилното приложение на материалния закон. Това изключва обсъждането и на въпроса за справедливостта на наказанието на това основание, което оплакване не съдържа никаква друга аргументация – нито в самата жалба, нито в хода на съдебните прения пред касационната инстанция, поради което настоящият състав не намира, че дължи произнасяне.

По жалбата на частните обвинители и граждански ищци А. О. и Г. О..

В хода на първоинстанционното производството са били предявени, приети за съвместно разглеждане и уважени граждански искове за неимуществени вреди срещу подсъдимия В. В. от съпругата на пострадалия Д. О. и от дъщерите му – К., И., Г. и А. О.. Въззивната инстанция е отхвърлила исковете, след като подсъдимият е направил възражение за изтекла погасителна давност, а съдът е констатирал допустимост и основателност на искането. На първо място от значение е преценката дали възражението за давност, направено за първи път пред въззивната инстанция, е допустимо. Настоящият състав не споделя изводите на долната инстанция за допустимост на направеното възражение. Изложената от съда аргументация относно правилата във връзка с предявяването и приемането на граждански иск в наказателния процес, както и досежно субсидиарното приложение на ГПК, не са спорни и не налагат допълнителен коментар от тази инстанция. Несъгласието на настоящия състав е по отношение изводите на съда за наличие на правила в НПК относно възможността да се направи възражение пред въззивната инстанция от страна на подсъдимия за изтекла погасителна давност(досежно предявените граждански искове), които правила изключват преклузивните срокове на чл.131 и чл.133 от ГПК. Контролираната инстанция се позовава на приложимост на разпоредбата на чл.55 от НПК, която предвижда сред правата на обвиняемия/подсъдимия това да прави искания, бележки и възражения.

Необходимо е да се отбележи, че в нормата на чл.55 от НПК са посочени правата, които има обвиняемия/подсъдимия в наказателния процеса. Това обаче са негови процесуални права, които той може да упражнява във всички стадии на наказателния процес.

Въпросът за изтеклата погасителна давност по чл.110 от ЗЗД е такъв по същество на делото и по основателността на иска. Той е неотносим към предпоставките за упражняване на правото на иск. Давността е институт на материалното право и не засяга субективното право, чиято защита се търси в процеса, а касае само правото на иск. Съгласно чл.120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. При изтичане на погасителната давност се погасява само правото на иск.

Възражението за изтекла погасителна давност също има материалноправен характер. В процесуалните закони са предвидени само процесуалния ред за осъществяване правото в случая на подсъдимия да направи възражение за това, че гражданските искове са предявени след изтичане на погасителните давностни срокове по чл.110 от ЗЗД.

Горното налага извод за неприложимост на разпоредбата на чл.55 от НПК по отношение на възможността на подсъдимият пред въззивната инстанция да се позове на изтекла давност по предявените граждански искове. Липсата на правила в НПК относно преклузивните срокове за възражение по гражданските искове налага субсидиарното приложение на правилата по ГПК. В случая това е разпоредбата на чл.131 – чл.133 от ГПК. Във връзка с правомощията на въззивната инстанция при разглеждане на граждански дела и по-точно въпросът дали може и при какви предпоставки да се релевират за първи път пред нея възражения по посочените текстове от ГПК и в частност за погасителна давност, е получил отговор в ТР №1 от 09.12.2013г., постановено по т.д. № 1/13г. по описа на ОСТГК. Съгласно точка четири на тълкувателното решение, възражението за погасителна давност не може да се направи за първи път пред въззивната инстанция. Допустимо е само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила(например нарушаване правото й на участие в първоинстанционното производство) не е могла да го заяви пред първата инстанция. Обявени са за неактуални „постановките“ на т.6 и т.12 от ТР 1/2000г. по гр.дело № 1 но ОСГК на ВКС. При така даденото тълкуване на разпоредбата на чл.131, ал.1 от ГПК, което е задължително за съдилищата, се налага извод за незаконосъобразност на действията на въззивната инстанция, тъй като в случая не е налице хипотеза, при която е допустимо да бъде направено възражението за изтекла давност пред въззивната инстанция, не се констатират нарушения от страна на първия съд на съдопроизводствените правила, свързани с нарушени права на страните. Това от своя страна е довело до незаконосъобразно отхвърляне на гражданските искове, макар и преклузивните давностни срокове да са били изтекли(както е констатирал въззивният съд).

Ето защо, въззивното решение в отменителната му гражданско- осъдителна част и постановеното отхвърляне на гражданските искове за неимуществени вреди, предявени от гражданските ищци А. О. и Г. О. се явява незаконосъбразно, поради което подлежи на отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, в тази му част.

Макар гореизложеното да касае и исковете на останалите граждански ищци – Д. О., К. О. и И. О., същите не са сезирали ВКС с жалби, поради което касационната инстанция няма правомощия за произнасяне по необжалваемите части на въззивното решение, в частност досежно отхвърлените граждански исковете на тези три граждански ищци.

Независимо от правомощията на касационната инстанция по чл.354, ал.2, т.5 от НПК, касаещи гражданските искове, този състав намира, че връщането на делото за ново разглеждане в отменителната част ще обезпечи разглеждането основателността на двата иска от решаваща по същество инстанция, но вече на различно основание, и ще гарантира в пълнота правата на подсъдимото лице, което с въззивната жалба е обжалвало присъдата и в гражданско-осъдителната й част.

Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изменителното въззивно решение № 192 от 25.05.2023г., постановено по внохд № 41/23г., по описа на Апелативен съд– София, в частта, с която е отменена присъда от 25.11.2021г. по нохд № 463/19г. по описа на СОС в гражданско-осъдителната част, с която са уважени гражданските искове за неимуществени вреди, предявени от гражданските ищци А. О. и Г. О. срещу подсъдимия В. С. В., както и в частта, относно дължимата се държавна такса върху уважените два иска и вместо това са ОТХВЪРЛЕНИ гражданските исковете на А. и Г. О..

ВРЪЩА делото в отменената му част за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, от стадия на съдебното заседание.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: