Отговорност на прокуратурата при повторно задържане по Европейска заповед за арест

Текстът на акта

Ключови фрази

11

Р Е Ш Е Н И Е

№ 636

гр.София, 30.10.2024 година

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

при секретаря Кристина Цветкова

като разгледа докладваното от съдията Максимова гр.д. № 346 по описа за 2024 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Делото е образувано по повод касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 1466 от 27.11.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, постановено по в. гр. д. № 2103/2023 г. по описа на съда, в частта му, в която след потвърждаване на решение № 185 от 18.06.2023 г. по гр.д. № 1464/2022 г. на РС - Карлово, като краен резултат на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Т. С. Т., ЕГН [ЕГН], сумата 4 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на повторно задържане и образуване на прокурорска преписка вх. № 6053/2022 г. по описа на ОП - Бургас по Европейска заповед за арест № 30, издадена на 30.08.2021 г. от Заместник - апелативния прокурор на Апелативна Прокуратура на Тракия Република Гърция и образувани наказателни производства по ЧНД № 1043/2022 г. и ЧНД № 1045/2022 г. - и двете по описа на ОС - Бургас, по чл. 43 ал. 2 от ЗЕЕЗА.

В касационната жалба се излагат съображения, че решението на въззивния съд е неправилно. Твърди се, че Прокуратурата на Република България не може да носи отговорност за 24-часовото задържане на ищеца по реда на ЗМВР, както и че фактическото задържане на ищеца е било само 48 часа. Счита се, че посоченият размер на обезщетението следва да бъде оценен като завишен и прекомерен, неотговарящ на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Предвид изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени решение № 1466 от 27.11.2023 г., по в. гр. д. № 2103/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, VI състав и по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК да постанови ново, с което да уважи касационната жалба.

В отговора си по касационната жалба Т. С. Т. чрез своя процесуален представител адвокат Г. Г. от АК – Смолян, оспорва касационната жалба. Моли решението да бъде оставено в сила в така обжалваната от Прокуратурата на Република България част.

С определение № 3041 от 17.06.2024 г. на ВКС, IV г. о., е допуснато касационното обжалване на въззивното решение № 1466 от 27.11.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, постановено по в. гр. д. № 2103/2023 г. по описа на съда. Касационното обжалване е допуснато по обобщения правен въпрос за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай.

В съдебно заседание жалбоподателят Прокуратурата на Република България поддържа касационната жалба.

Ответната по касационната жалба страна в писмено становище излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение приема следното:

При определяне на дължимостта на обезщетение за вреди, претендирани по реда на ЗОДОВ, съдът следва, като съобрази установените по делото обстоятелства, да определи в коя от конкретните хипотези, посочени в закона, попада конкретният случай. При твърдения за вреди, произтичащи от незаконно задържане в изпълнение на Европейска заповед за арест /ЕЗА/, следва да се вземе предвид обстоятелството, че ЕЗА представлява съдебно решение, издадено в държава-членка на ЕС, което има за цел задържане и предаване на търсеното лице на друга държава с цел провеждане на наказателно преследване или изпълнение на наказание лишаване от свобода, или на мярка, изискваща задържането му. Процедурата, наложена от Рамковото решение на Съвета на Европейския съюз от 13 юни 2002 година се основава на принципа на взаимното доверие и признаване на съдебните решения. Този принцип гласи, че ако един съдебен акт е бил издаден в държава-членка на ЕС, то той трябва да бъде признат във всички останали държави членки като такъв и да има същите правни последици. Спрямо български граждани процедурата за предаване се определя от българския Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест (публикуван в ДВ бр. 46 на 03.06.2005 г., в частност, процедурата по изпълнение на европейската заповед за арест, уредена в глава пета – чл. 35 до чл. 66 ЗЕЕЗА).

С оглед на очертаната процедура в международното право и в националното законодателство по изпълнение на ЕЗА и предвид установените факти по всяко конкретно дело следва да се извърши и преценката налице ли са предпоставките на чл. 4 ЗОДОВ за носене на отговорност от държавата, ако и доколкото бъде установено противоправно действие и бездействие на неин орган при изпълнение на ЕЗА. Само при наличие на такова поведение, в резултат на което евентуално са настъпили вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, съдът ще следва да определи и справедливо обезщетение, като отчете конкретиката на всеки случай.

Изложените в исковата молба обстоятелства сочат на извода, че претенцията на ищеца е за обезщетение от незаконно задържане в резултат на повторна процедура за привеждане в изпълнение на една и съща, идентична ЕЗА, издадена от гръцките разследващи власти. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при: 1. задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък "Конвенцията". Тъй като ищецът счита, че поради липса на заличаване на сигнал в ШИС по отношение на него, съдържащ данни за издадена срещу него ЕЗА, той е бил незаконно задържан за изпълнение на тази заповед, по която вече има произнасяне, следва да се приеме, че правното основание на иска е чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ - ищецът претендира, че е незаконно задържан поради нарушаване на чл. 5 § 1 от Конвенцията и именно с оглед това негово твърдение следва да се преценява налице ли са противоправни действия или бездействия от страна на ответната прокуратура, които да са причинили вреди на ищеца; налице ли е причинно-следствена връзка между тези действия или бездействия и претендираните вреди; дължи ли се обезщетение на ищеца, евентуално в какъв размер, или такова не се дължи. Съдът винаги следва да изхожда от конкретните установени по делото факти и да формира правния си извод съобразно тях.

С оглед отговора на поставения въпрос и по основателността на касационната жалба Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното:

За да постанови решението си, Пловдивският окръжен съд е установил, че на 03.09.2022 г. на път за почивка към морето, заедно със съпругата и внучето си, ищецът е бил задържан за 24 часа от полицейските органи на РПУ- Царево на основание същата ЕЗА, чието изпълнение е било отказано от ОС – Пловдив и е образувана прокурорска преписка № 6053/2022 г. по описа на ОП - Бургас, по която на 04.09.2022 г. е издадено постановление за задържането на Т. Т. за 72 часа на основание чл. 42, ал. 2 вр. ал. 5 от ЗЕЕЗА. Във въззивното решение е посочено, че по искане на Прокуратурата са образувани две наказателни производства по ЗЕЕЗА пред ОС - Бургас: на 06.09. 2022 г. е образувано ч.н.д. № 1043/2022 г. с искане на осн. чл. 43, ал. 2 ЗЕЕЗА, вр. чл. 66 НПК за вземане мярка за неотклонение „задържане под стража“ по издадената на 30.08.2021 г. ЕЗА; и на 06.09.2022 г. - ч.н.д. № 1045/2022 г. - по същество на европейската заповед за арест. Въззивният съд е посочил, че по първото ч. н. д. № 1043/22 г. е постановено определение № 857 от 06.09.2022 г., с което ОС - Бургас е оставил без уважение искането за вземане спрямо ищеца на мярката за неотклонение „задържане под стража“, поради което Т. е бил освободен незабавно, а по второто ч. н. д. № 1045/22 г. е постановено определение от 09.09.2022 г. за прекратяване на производството като недопустимо образувано, поради наличие на влязлото в сила решение по ч. н. д. № 2066/2021 г. по описа на ОС - Пловдив, с което същото искане, на същото основание и спрямо същото лице е отказано. Посочено е и че по данни на Началник отдел „СИРЕНЕ“ към Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ при МВР относно повторното задържане на Т., гръцките власти по същество не поддържат издадената ЕЗА, а само алтернативната мярка „установяване на адрес“ на територията на Р. България. На база на установените факти въззивният съд е счел, че искът е доказан по основание. Относно размера на дължимото обезщетение въззивният съд е посочил, че повторното наказателно производство по ЗЕЕЗА е приключило в рамките на 6 дни, считано от образуването му от прокуратурата на 04.09.2022 г. и произнасянето на съда на 09.09.2022 г., от които задържането на ищеца е било с реална продължителност две денонощия. Съдът е приел, че търпените от ищеца неимуществени вреди са в рамките на обичайните, съответно не са настъпили вреди извън тях, довели до трайно влошаване на физическото и психическо здраве.

Настоящата съдебна инстанция, като разгледа касационната жалба на Прокуратурата срещу допуснатото на касационно обжалване въззивно решение, намира същата за основателна. Основателни са касационните оплаквания, че въззивният съд не е изложил необходимите мотиви и не е изяснил значението на установените по делото релевантни обстоятелства, които имат значение за основанието на иска, а с оглед основанието – следва ли да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в полза на ищеца и евентуално в какъв размер. Въззивният съд е изхождал от погрешна правна квалификация на предявения иск и го е разгледал като иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вместо като такъв по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, с оглед изложените в исковата молба твърдения.

Правното основание за обезщетение за неоснователно задържане по ЕЗА към настоящия момент се намира непряко в наднационалното законодателство за основните права, към което препраща самото Рамковото решение 2002/584/ПВР. В този контекст чл. 6 ДЕС се позовава на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), Хартата на основните права на Европейския съюз и конституционните традиции на държавите-членки. Чл. 5 ЕКПЧ определя правото на свобода и сигурност, както и ситуациите, които оправдават лишаването от свобода, включително задържане за екстрадиция. В преамбюла на Рамковото решение 2002/584/ПВР изрично се посочва, че същото спазва основните права и се съобразява с принципите, признати в член 6 от Договора за Европейския съюз и отразени в Хартата на основните права на Европейския съюз, и по-специално в глава VI от нея.

Провъзгласявайки „правото на свобода“, член 5 разглежда физическата свобода на личността; неговата цел е да гарантира, че никой няма да бъде лишен от тази свобода по произволен начин. За да се определи дали дадено лице е било „лишено от свобода“ по смисъла на член 5, отправната точка трябва да бъде конкретната ситуация, в която лицето е задържано, и да се вземе предвид цял набор от критерии като вид, продължителност, последици и начин за изпълнение на въпросната мярка (De Tommaso v. Italy [GC], 2017, § 80; Guzzardi срещу Италия, 1980 г., § 92; Медведев и др срещу Франция [GC], 2010 г., § 73; Creanga срещу Румъния [GC], 2012 г., § 91). Основната цел на член 5 е да предотврати произволни или неоправдани лишавания от свобода (Selahattin Demirta§ срещу Турция (№ 2) [GC], 2020 г., § 311; S., срещу и A. срещу Дания [GC], 2018 г., § 73; Маккей срещу Обединено кралство [GC], 2006 г., § 30).

Правото на свобода и сигурност е от първостепенно значение в едно „демократично общество“ по смисъла на Конвенцията (Медведев и други срещу Франция [GC], 2010 г., § 76; Ладент срещу Полша, 2008 г., § 45). Поради това ЕСПЧ счита, че незаконосъобразното задържане на дадено лице е пълно отрицание на фундаментално важните гаранции, съдържащи се в член 5 от Конвенцията, и разкрива най-сериозното нарушение на тази разпоредба. Никакво лишаване от свобода няма да бъде законосъобразно, освен ако не попада в едно от допустимите основания, посочени в алинеи (a) до (f) на член 5 § 1 (Khlaifia и други срещу Италия [GC], 2016 г., § 88; вж. също, сред последните случаи, Aftanache срещу Румъния, 2020 г., §§ 92-100; IS срещу Швейцария, 2020 г., §§ 46-60).

Три направления на разсъждения могат да бъдат идентифицирани като преминаващи през съдебната практика на ЕСПЧ: изчерпателният характер на изключенията, които трябва да се тълкуват стриктно и които не позволяват широк кръг от обосновки съгласно други разпоредби; многократното акцентиране върху законосъобразността на задържането, както процесуално, така и по същество, което изисква стриктно спазване на върховенството на закона; и важността на бързината на необходимия съдебен контрол (съгласно член 5 §§ 3 и 4) (Selahattin Demirta§ срещу Турция (№ 2) [GC], 2020 г., § 312; S., срещу и A. срещу Дания [GC], 2018 г., § 73; Buzadji срещу Република Молдова [GC], 2016 г., § 84).

За да отговаря на изискването за законосъобразност, задържането трябва да е "по предвидения от закона ред". Изискването за законосъобразност не е изпълнено само чрез спазване на съответното вътрешно право; самото вътрешно право трябва да е в съответствие с Конвенцията, включително общите принципи, изразени или подразбиращи се в нея (Pleso v. Hungary, 2012, § 59). Що се отнася до лишаването от свобода, особено важно е да бъде спазен общият принцип на правна сигурност. От съществено значение е условията за лишаване от свобода съгласно вътрешното право да бъдат ясно определени и самият закон да бъде предвидим при прилагането му, така че да отговаря на стандарта за „законосъобразност“, определен от Конвенцията. Всяко лишаване от свобода трябва да бъде в съответствие с целта за защита на индивида от произвол ( S., v. and A. v. Denmark [GC], 2018, § 74; Витолд Литва срещу Полша, 2000 г., § 78).

Критериите за преценка дали едно задържане е законосъобразно в светлината на привеждане в изпълнение на ЕЗА са обобщени в решение на ЕСПЧ жалба № 28/17 Sabrina DE SOUSA срещу Португалия по следния начин: „Съдът припомня, че член 5 закрепва основно право на защита на индивида срещу всяка произволно действие от страна на държавата върху правото му на свобода. Параграфи a) до f) на член 5 § 1 съдържат изчерпателен списък на основанията, на които дадено лице може да бъде лишено от свобода; такава мярка не е законосъобразна, ако не попада под някое от тези основания. Всяко задържане трябва да бъде съгласувано с общата цел на член 5, която е да защити правото на свобода и да гарантира, че никой не е лишен от свобода произволно. Член 5, параграф 1, буква f) не изисква задържането на дадено лице да се счита за разумно необходимо, например за да се предотврати извършването на престъпление или укриването му. Въпреки това, лишаване от свобода, попадащо във втората част на тази разпоредба, може да бъде оправдано само ако е в ход процедура за експулсиране или екстрадиция. Ако това не е извършено с необходимото усърдие, задържането престава да бъде оправдано съгласно член 5 § 1 (f) ( Khlaifia и други , цитирано по-горе, § 90, и Chahal срещу Обединеното кралство , 15 ноември 1996 г., § 113, Доклад от присъди и решения 1996 - V). Лишаването от свобода също трябва да бъде „редовно“. По отношение на „редовността“ на задържането, включително спазването на „законните средства“, Конвенцията по същество се позовава на националното законодателство и установява задължение за спазване на неговите материални и процесуални правила. Зачитането на националното законодателство обаче не е достатъчно: член 5 § 1 също изисква всяко лишаване от свобода да е в съответствие с целта за защита на индивида срещу произвол. За да се избегне обвинението в произвол, мярката за задържане, попадаща в член 5 § 1 f), трябва да бъде изпълнена добросъвестно; то трябва също така да бъде тясно свързано с причината за задържането, посочена от правителството; накрая, продължителността на тази мярка не трябва да надвишава разумния срок, необходим за постигане на преследваната цел ( Saadi § 74, и A. and Others v. United Kingdom § 164). Съдът отбелязва още, че фактите по това дело се появяват в контекста на изпълнението от държава-членка на Европейския съюз на ЕЗА, издадена от властите на друга държава-членка на Европейския съюз и че рамковото решение относно ЕЗА се основава на механизъм за взаимно признаване, който сам по себе си се основава на принципа на взаимно доверие между държавите-членки на Европейския съюз.

В настоящия случай задържането на ищеца е за провеждане спрямо него на процедура за изпълнение на ЕЗА, издадена от властите на Република Гърция. ЕЗА е съдебно решение, което подлежи на изпълнение в Съюза, издадено от държава членка и изпълнено в друга държава членка въз основа на принципа на взаимното признаване. Бюрото SIRENE на издаващата държава членка проверява дали информацията в ЕЗА е пълна, въвежда сигнала в ШИС като прилага към него копието от оригиналната ЕЗА, придружено от превод, ако е наличен, и потвърждава подаването на сигнала в ШИС. Сигналът за арест в ШИС, съдържащ копие от оригиналната ЕЗА, представлява ЕЗА и има същата правна сила (член 31, параграф 1 от Регламента за ШИС в областта на полицейското сътрудничество). Издаващият съдебен орган следва да гарантира, че подаденият в ШИС сигнал се съхранява единствено през времето, необходимо за постигане на целта, за която е бил въведен (членове 53 и 55 от Регламента за ШИС в областта на полицейското сътрудничество). Това означава, че сигналът трябва да бъде заличен при оттегляне на заповедта или след предаване на лицето (член 55, параграф 1 от Регламента за ШИС в областта на полицейското сътрудничество). Съгласно правилата, съдържащи се в Рамково решение 2002/584/ПВР относно европейската заповед за арест, закрепени и в Наредба № 8121з-465 от 2014 година за организацията и функционирането на националната ШИС на република България, издадена от министъра на вътрешните работи, право да изменя, допълва, поправя и заличава данни в сигнал в ШИС има единствено държавата членка, въвела сигнала в ШИС (чл. 8 от Наредбата).

В настоящото производство е безспорно, че задържането на ищеца е с цел предприемане на действия срещу него по ЗЕЕЗА. Европейската заповед за арест (ЕЗА) замества системата за екстрадиция. Тя изисква всеки национален съдебен орган да признава и изпълни, с минимални формалности и в рамките на определен срок, искания, отправени от съдебния орган на друга държава от ЕС. Получаването на Европейска заповед за арест може да се осъществи чрез Шенгенската информационна система – ШИС (чл. 38а, ал. 1, т. 1 от ЗЕЕЗА) като прокурор извършва проверка и се произнася дали информацията, придружаваща сигнала, отговаря на изискванията на чл. 36 и чл. 37, ал. 1 от ЗЕЕЗА (чл. 38б.) Полицията задържа посоченото в ЕЗА лице за 24 часа и уведомява незабавно съответния окръжен прокурор като последният може да постанови задържане на лицето за срок до 72 часа (42, ал. 2 от ЗЕЕЗА). В случаите по чл. 42, ал. 2 ЗЕЕЗА прокурорът внася искане за вземане на мярка „задържане под стража“ в съответния окръжен съд като последният насрочва съдебно заседание за разглеждане на Европейската заповед за арест в 7-дневен срок от задържането на исканото лице от полицията.

Както отбеляза Съдът на ЕС в решенията си по дело C-452/16 PPU Poltorak и дело C-477/16 PPU Kovalkovas, съгласно член 1, параграф 1 от Рамковото решение относно ЕЗА европейската заповед за арест е „съдебно решение“, което трябва да е издадено от „съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от него.

Когато местонахождението на издирваното лице е известно, издаващият съдебен орган може да изпрати ЕЗА директно на компетентния орган на изпълняващата държава членка с цел изпълнение (член 9, параграф 1 от Рамковото решение относно ЕЗА и чл. 38а, ал. 2 от ЗЕЕЗА). Когато няма информация за компетентния изпълняващ съдебен орган, издаващият съдебен орган трябва да предприеме проучвания, включително чрез точките за контакт на европейската съдебна мрежа, с цел получаване на тази информация от изпълняващата държава членка (член 10, параграф 1 от Рамковото решение относно ЕЗА). Инструментът Съдебен атлас на уебсайта на ЕСМ също съдържа информация и данни за контакт на компетентните органи на всяка държава членка.

За да се намалят рисковете от укриване на издирваното лице, издаващият съдебен орган също така може да изпрати ЕЗА на националното бюро SIRENE на своята държава за предаване до другите държави членки чрез ШИС (чл. 38а, ал. 1, т.1 ЗЕЕЗА). Чрез сигнала в ШИС полицейските органи в държавите членки се известяват, че лицето се издирва за арест.

След като издирваното лице бъде задържано в друга държава членка, компетентните органи на издаващата държава членка следва бързо да отговорят на искания за информация или други искания от органите на изпълняващата държава членка. Бюрата SIRENE също така редовно улесняват комуникацията, когато съответното лице е било задържано вследствие на подаден в ШИС сигнал за арест.

В случай че издаващият съдебен орган реши да оттегли своята ЕЗА, той следва незабавно да съобщи това на изпълняващия съдебен орган, особено когато издирваното лице е било лишено от свобода. Той също така трябва да гарантира заличаването на сигнала в ШИС.

Издаващият съдебен орган може по всяко време да изпраща всякаква необходима допълнителна информация на изпълняващия съдебен орган (член 15, параграф 3 от Рамковото решение относно ЕЗА).

По отношение на подадените в ШИС сигнали за арест бюрата SIRENE са отговорни за обмена на информация от момента, в който лицето бъде открито („намирането на съответствие“) поне до началото на официалната процедура по предаване. Съдебните органи следва да информират бюрото SIRENE за всяко развитие, настъпило между намирането на съответствие и вземането на окончателното решение за изпълнение на ЕЗА. Задължение на изпълняващия орган е да информира издаващия съдебен орган след вземането на решение за предаване. След като вземе решение дали да предаде издирваното лице или не, изпълняващият съдебен орган е длъжен да уведоми органа на издаващата държава членка относно своето решение, както и относно срока на задържане. След задържането на издирваното лице въз основа на ЕЗА изпълняващият съдебен орган трябва да вземе решение дали се налага да бъде продължено задържането на лицето или то трябва да бъде освободено до вземането на решение относно изпълнението на ЕЗА. Поради това не се изисква непременно задържане и лицето може да бъде освободено временно по всяко време в съответствие с националното право на изпълняващата държава членка (член 12 от Рамковото решение относно ЕЗА).

В решението си по дело C-237/15 PPU, Lanigan Съдът е постановил следното:

„Член 15, параграф 1 и член 17 от Рамково решение 2002/584/ПВР трябва да се тълкуват в смисъл, че изпълняващият съдебен орган е длъжен да вземе решение относно изпълнението на европейската заповед за арест и след изтичането на сроковете по член 17.

Член 12 от Рамковото решение във връзка с член 17 от него и с оглед на член 6 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че в подобен случай допуска продължаване на задържането на издирваното лице в съответствие с правото на изпълняващата държава членка дори ако общата продължителност на задържането на това лице надхвърля тези срокове, но при условие че тази продължителност не е прекомерна с оглед на характеристиките на процедурата, следвана в разглеждания от запитващата юрисдикция случай, което тази юрисдикция трябва да провери . Ако реши да прекрати задържането на съответното лице, изпълняващият съдебен орган е длъжен с решението за временно освобождаване на лицето да постанови мерките, които намира за необходими за предотвратяване на укриването му, и да обезпечи наличието на материалните условия, необходими за действителното предаване на лицето, докато вземе окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест“.

Общото задължение за изпълнение на ЕЗА, залегнало в член 1, параграф 2 от Рамковото решение относно ЕЗА, е ограничено от основанията, при които не се допуска или може да бъде отказано изпълнение на ЕЗА, а именно от основанията за отказ (членове 3, 4 и 4а от Рамковото решение относно ЕЗА), но само от изпълняващия съдебен орган и тези основания са изчерпателни (чл. 39 ЗЕЕЗА). Що се отнася до основанията, при които може да се откаже изпълнение, изпълняващият съдебен орган може да се позове само на основанията, транспонирани в неговото национално законодателство. Освен това отказът да се изпълни европейска заповед за арест се предвижда да бъде изключение, което трябва да се тълкува стриктно.

Основания да откаже изпълнение на европейска заповед за арест не са предвидени като възможност за Прокуратурата на РБ както по ЗЕЕЗА, така и по Рамковото решение относно ЕЗА. Такава възможност е предвидена само за окръжния съд, който е компетентен да изпълни ЕЗА (чл. 38 ЗЕЕЗА). В случаите, в които сигналът е получен по ШИС от прокуратурата, тя внася ЕЗА за разглеждане в съответния окръжен съд. В производството пред съда прокурорът дава само становище.

При получаване на ЕЗА по ШИС от полицейските органи същите следва да задържат лицето за 24 часа като уведомят съответния окръжен прокурор, а той може да постанови задържане до 72 часа (чл. 42, ал. 2 ЗЕЕЗА) и уведомява веднага издаващата държава (чл. 49 ЗЕЕЗА). Когато ЕЗА се получи директно от прокуратурата, прокурорът незабавно я изпраща на МВР за обявяване на лицето за международно издирване и следва процедурата, предвидена в чл. 42 ЗЕЕЗА.

Само окръжният съд може да откаже изпълнението на ЕЗА, и то при изчерпателно посочените предпоставки в закона – чл. 36, ал. 2, чл. 39, т. 1-3 и чл. 40 от ЗЕЕЗА и чл. 12 от Рамковото решение. Производството по изпълнение на ЕЗА дава възможност на исканото лице да участва в наказателното производство, водено срещу него и му осигурява възможност да бъде изслушано от съда и да упражни правото си на защита, както и да упражни в пълен обем правата, които му дава националното законодателство на издаващата държава – членка на ЕС. За съда е въведено задължение за незабавно уведомяване на издаващия орган за решението по ЕЗА, който трябва да гарантира, че сигналът в ШИС се заличава.

С оглед така очертаната процедура по изпълнение на ЕЗА от закона и предвид установените факти по делото за това, че в случая ЕЗА е постъпила в полицейските органи по ШИС, то действията на прокуратурата по задържането на ищеца за около 50 часа във връзка с издадената от гръцките власти ЕЗА от 30.08.2021 година са правомерни, поради което не са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за носене на отговорност от същата за евентуално причинените неимуществени вреди на ищеца поради незаконна наказателна репресия. В случая това задържане е осъществено на 03.09.2022 година в изпълнение на възложени от закона правомерни действия от страна на прокуратурата и в предвидения от закона срок като с искането за изпълнение на ЕЗА е бил сезиран компетентния окръжен съд.

Що се касае до евентуално допусната грешка при подаване на сигнал в ШИС, то РЕГЛАМЕНТ (ЕС) 2018/1862 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 28 ноември 2018 година за създаването, функционирането и използването на Шенгенската информационна система (ШИС) в областта на полицейското сътрудничество и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, дава право на дадено лице да предприеме действия пред компетентния орган, включително и пред съда, съгласно националните правила за получаване на информация, достъп, коригиране, заличаване на данни във връзка със сигнал, който се отнася до него, както и за търсене на обезщетение за вреди от органа, подал неточния сигнал - данни за каквито нарушения от страна на Прокуратурата на РБ няма по делото. Тези права могат да бъдат упражнени във всяка държава, която използва ШИС (чл. 68 от Регламента). На страницата на Комисията за защита на личните данни е публикувано специално Ръководство за упражняване правото на достъп в ШИС II.

На база на така изложеното по-горе, настоящата касационна инстанция приема, че задържането на ищеца в периода 03.09.2022 година от 12.30 часа до 06.09.2022 година 13.55 часа се явява законно по смисъла на член 5 § 1 (f) от Конвенцията. Задържането на ищеца е било само за времето докато трае процедурата по ЗЕЕЗА и то за по-ограничено време, отколкото е продължила самата процедура до приключването й с постановяване и влизане в сила на съдебен акт по ч. н. д. № 1045/2022 г. за прекратяване на производството по ЗЕЕЗА. Задържането на ищеца е "по предвидения от закона ред" по смисъла на чл. 5 § 1 от Конвенцията и при спазване на материалните и процесуалните правила съобразно националното законодателство. Българските власти при задържането на ищеца Т. не са проявили произвол. Те са действали бързо и ефикасно по повод издадената и неоттеглена от гръцките власти ЕЗА като спрямо ищеца не е взета мярка за неотклонение от българския съд, а производството по ч. н. д. № 1045/2022 г. е било своевременно прекратено още в открито съдебно заседание, провело се на 09.09.2022 година.

С оглед изложените съображения настоящата касационна инстанция приема, че така предявеният от Т. Т. срещу Прокуратурата на Република България в качеството й на процесуален субституент на Държавата иск по чл. 2, ал. 1, т.1 ЗОДОВ се явява изцяло неоснователен. Задържането на ищеца е било законно и същият не разполага с право да претендира обезщетение по ЗОДОВ.

Поради това и доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия въззивното решение следва да бъде отменено изцяло, а предявеният иск за сумата от 4 000 лева да бъде отхвърлен. Решението на първоинстанционния съд за разликата над 4 000 лева до 10 000 лева е влязло в сила поради необжалване пред въззивната инстанция.

С оглед изложените съображения, Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло решение № 1466 от 27.11.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, постановено по в. гр. д. № 2103/2023 г. по описа на съда, като вместо това постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. С. Т. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], област Пловдив, ул. 7-ма № 8, срещу Прокуратурата на Република България, иск с правно основание в чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от повторно задържане и образуване на прокурорска преписка вх. № 6053/2022 г. по описа на ОП - Бургас по Европейска заповед за арест № 30, издадена на 30.08.2021 г. от Заместник - апелативния прокурор на Апелативна Прокуратура на Тракия Република Гърция и образувани наказателни производства по ЧНД № 1043/2022 г. и ЧНД № 1045/2022 на Окръжен съд – Бургас за сумата от 4 000 лева, като неоснователен.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.