Признаване и изпълнение на чуждестранна присъда без проверка за двойна наказуемост

Текстът на акта

Ключови фрази

Производство по ЗПИИСАННЛСМВЛС * Искане за възобновяване на наказателно дело от Главния прокурор на РБ

Р Е Ш Е Н И Е

№ 64

гр. София, 10 февруари 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА

КРАСИМИРА МЕДАРОВА

при участието на секретаря Невена Пелова

и след становище на прокурора от ВКП МАКСИМ КОЛЕВ,

като изслуша докладваното от съдия Медарова наказателно дело №800/2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане от Главния прокурор на Република България за възобновяване на ЧНД № 151/2024 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, приключило с решение № 38/22.04.2024 г. постановено на осн. чл. 12, ал.8 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, /ЗПИИСАННЛСМВЛС/ по същото дело на Окръжен съд – Добрич. В искането на главния прокурор се сочи, че с постановеното решение съдът е признал и приел за изпълнение решението на съдебен орган на Република Гърция, Тричленен апелативен съд – Тракия – тежки престъпления 2а степен от 25.09.2017 г. по наказателно дело № 298/2017 г., влязло в законна сила на 05.01.2018 г., с което на българския гражданин П. Д. К. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 20 /двадесет години/ или 7300 дни за извършено на 31.01.2015 г. престъпление, квалифицирано от гръцките съдебни власти като „оказване на помощ за незаконно влизане и престой в страната“ и като тежко престъпление – нарушение по чл. 30, параграф 1 А, Б, В от Закон 4251/2014 г. на Република Гърция, с което е допуснал съществено нарушение на материалния закон по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, поради неправилна квалификация на деянието по българския наказателен закон като престъпление по чл. 281, ал.2, т.1 и т.5 от НК, което е прието за съответно на извършеното в издаващата държава престъпление. Според главния прокурор нарушението се изразява в прилагане на закон, който не е бил действащ към датата на извършване на деянието, която е 31.01.2015 г., поради квалифицирането му от българския съд като престъпление по чл. 281, ал.2, т.1 и т.5 от НК на РБ, която законова разпоредба е влязла в законна сила след датата на неговото извършване, а именно на 30.09.2015 г., тъй като е приета за пръв път със ЗИДНК, обнародван в Д.В, бр. 74/26.09.2015 г.

В искането се сочи, че приложимият материален закон при приспособяване на решението на издаващата държава е текста на чл. 281 от НК, / в ред. ДВ. бр.27/ 2009 г. /който е бил в сила към датата на извършване на деянието и това е съответната правна квалификация, която е следвало да бъде приложена, на осн. чл. 12, ал.8 от Закона, тъй като съгласно българското наказателно право за всяко престъпление се прилага законът, който е действал по време на извършването му. Предвиденото в българският закон наказание за това престъпление е глоба от 1000 лв. до 8 000 лв., което не съответства по вид на наложеното от издаващата държава наказание, което е изисквало приспособяването му съгласно разпоредбата на чл. 13, ал.2 от Закона.

С оглед изложеното се иска да се възобнови наказателното дело като се измени решението на окръжния съд в частта относно правната квалификация на деянието и определеното за изтърпяване наказание по приетото за изпълнение решение, като извършеното от българския гражданин деяние се квалифицира като съответно на престъпление по чл. 281 от НК на РБ / ред. ДВ, бр. 27/2009 г./ и се приспособи наложеното от издаващата държава наказание от 20 години лишаване от свобода в наказание глоба, в максималния й размер от 8 000 лв.

Пред настоящата касационна инстанция прокурорът от ВКП поддържа искането на главния прокурор за възобновяване на делото и счита, че следва да се уважи по изложените в него съображения за допуснато съществено нарушение на материалния закон, което да се отстрани от ВКС по реда на чл. 425, ал.1, т.4 от НПК чрез преквалифициране на деянието по чл. 281, ал.1 от НК в съответствие с действащия към датата на деянието закон, което е в полза на осъдения, с приспособяване на наложеното наказание към по-лекото по вид – глоба, което е предвидено за това престъпление, което да се наложи в максимален размер.

Осъденият К., редовно уведомен за съдебното заседание не се явява пред ВКС и не се представлява от защитник.

Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение след като провери данните по делото и съобрази становищата и доводите на страните, в пределите на правомощията си по чл. 425 от НПК, намери следното:

Искането за възобновяване на наказателното дело е направено от процесуално легитимирана страна, главния прокурор на РБ срещу решение, постановено по реда на чл. 12, ал.8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, /Закона/ което следва да се причисли в категорията съдебни актове по чл. 419, ал.1 от НПК, подлежащи на проверка по реда на гл. 33 от НПК, поради законовите му последици, с които се решават въпроси по признаване и изпълнение в Република България на присъда на чужд съд. Аргумент за допустимостта на искането е и обстоятелството, че до влизането в сила на Закона тези последици се уреждаха със съдебни актове по чл. 457, ал.2 от НПК, /които подлежат на възобновяване по реда на чл. 422, ал.1, т.5 от НПК/ приложими към предаването на осъдени лица по Конвенцията за трансфер на осъдени лица /КТОЛ/, която понастоящем не се прилага в отношенията между РБ и страните членки на ЕС, които са въвели изискванията на РР 909/2008 г. и е заменена от същия закон, съгл. ПЗР на пар.6 от Закона, поради което и постановените актове по новия закон също е допустимо да бъдат предмет на възобновяване по този законов ред.

Подаденото от главния прокурор искане за възобновяване е в полза на осъденото лице, поради което не е ограничено със срок за неговото подаване и е допустимо.

Разгледано по същество искането е неоснователно.

От материалите по делото се установява, че съдебното производство по делото, предмет на искането на главния прокурор е било образувано първоначално като ЧНД № 1670/24 г. пред Софийски Градски съд /СГС/ във връзка с постъпило Удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2008/909/ПВР за признаване и изпълнение на влязло в сила решение на Тричленен Апелативен съд Тракия на Република Гърция, постановено спрямо българския гражданин П. Д. К., с което му е наложено наказание лишаване от свобода. С разпореждане № 938/03.04.2024 г. съдията-докладчик при СГС е прекратил съдебното производство по делото и го е изпратил на Окръжен съд – Добрич, за който е приел, че е компетентен да го разгледа на осн. чл. 7, ал.1 от Закона, тъй като местоживеенето на осъденото лице се намира в съдебния му район.

Пред Окръжен съд – Добрич е било образувано ЧНД № 151/2024 г. по описа на същия съд, въз основа на постъпилото удостоверение от издаващата гръцка държава.

С влязло в сила решение № 38 /22.04.2024 г. на Окръжен съд -Добрич по същото дело е признато и прието за изпълнение в Р България Решение /Присъда/ на Тричленен Апелативен съд – Тракия – Тежки престъпления, 2а степен по наказателно дело № 298/2017 г., постановено на 25.09.2017 г. и влязло в сила на 05.01.2018 г., с което на българският гражданин П. Д. К. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 20/двадесет/ години или 7 300 дни за извършено от него престъпление на 31.01.2015 г., квалифицирано в удостоверението по чл. 4 от РР 909/2008/ПВР като „оказване на помощ за незаконно влизане и престой в страната“ и като тежко престъпление – нарушение по чл. 30, пар. 1, А, Б, В от Закон 4251/2014 на Р Гърция.

С решението на окръжния съд деянието, извършено от осъдения К. е квалифицирано като престъпление по чл. 281, ал.2, т.1 и т.5, вр. ал.1 от НК на РБ. Съдът е приспособил на осн. чл. 13, ал.1 от Закона наложеното наказание в издаващата държава, като го е намалил до максималния срок, предвиден в текста на чл. 281, ал.2, т. 1 и 5 от НК, а именно – шест години лишаване от свобода и е определил на осн. чл. 57, ал.1, т.2 б. „а“ от ЗИНЗС първоначален строг затворнически режим на изтърпяване на приспособеното наказание.

На осн. чл. 12, ал.9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС съдът е приспаднал от срока на наказанието лишаване от свобода, изтърпяната част на наказанието в издаващата държава и временното задържане на осъденото лице, в размер на 3 276 дни или 8/осем/ години и 11/единадесет/ месеца и 26 дни лишаване от свобода, изчислени към 24.01.2024 г., както и времето от 24.01.2024 г. до влизане в сила на решението.

Осъденият К. е предаден на българските власти на 16.05.2024 г. след което лицето е било незабавно освободено, поради изтърпян срок на наказанието лишаване от свобода, прието за изпълнение с решението на българския съд.

Преценката за основателност на искането на главния прокурор на РБ и отговорът на въпроса допуснато ли е съществено нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал.1,т.1 от НПК следва да бъде направена при съобразяване спецификата на производството по чл. 12 от Закона. С приемането на този закон в българското законодателство са въведени изискванията на Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета, което в отношенията на РБ с държавите членки, които са въвели неговите изисквания заменя Конвенцията за трансфер на осъдени лица и Европейската конвенция за международно признаване на присъди, а спрямо разпоредбите на РР 2002/584/ПВР за ЕЗА се прилага mutatis mutandi / със съответните изменения/ ако не се засяга приложението на последните.

С транспонирането на РР 2008/909/ПВР в ЗПИИСАННЛСМВЛС в чл.8, ал.2 от същия е въведено и задължението на изпълняващата държава за предаване на осъдените лица за посочени в чл.7, пар.1 от рамковото решение 32 престъпления, за които не се изисква двойна наказуемост в законодателството на издаващата и изпълняващата държава, при положение, че същите са престъпления по закона на издаващата държава и са наказуеми с лишаване от свобода не по-малко от три години в тази държава, която е издала влезлият в сила съдебен акт, който подлежи на признаване и изпълнение.

В практиката на съда на ЕС последователно се приема тълкуването, че с премахването на проверката за двойна наказуемост за определена категория престъпления от страна на изпълняващата държава не се нарушава принципът за законоустановеност на наказанието.

Това тълкуване е дадено с Решение на СЕС / голям състав/ от 3 май 2007 г. по дело С-303/05 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл. 35 от Договора за функциониране на ЕС по повод РР 2002/584/ПВР за ЕЗА, но приложимо и по отношение РР 2008/909/ ПВР. Възприетото тълкуване на чл.2, пар. 2 от рамково решение 2002/584/ПВР / приложимо и спрямо чл. 7, ал.1 от РР 2008/909/ ПВР/ съгласно практиката на съда на ЕС/ в който са посочени 32 престъпления, за които не се извършва проверка за двойна наказуемост е в смисъл, че посочените разпоредби, с които се премахва проверката за двойна наказуемост на изброените престъпления не са недействителни, тъй като по този начин не е допуснато нарушение на принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието. В цитираното преюдициално заключение е възприето тълкуването, че принципът за законоустановеност на наказанието изисква законът ясно да определи престъпленията и наказанията за тях, като това условие е изпълнено, когато от редакцията на приложимата разпоредба, при нужда и чрез тълкуване от съдилищата, правните субекти могат да разберат за кои действия и бездействия се предвижда наказателна отговорност. Съгласно чл.2, пар 2 от РР 2002/584/ ПВР и чл. 7, ал.1 от РР 2008/909/ ПВР изброените престъпления, ако в издаващата държава са наказуеми с лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане за максимален срок не по малко от три години и така както са определени в законодателството на издаващата държава-членка дават основание за предаване съгласно ЕЗА без проверка за двойна наказуемост на деянието. Съгласно тълкуването от същото решение, т.52, дори държавите членки да възпроизведат буквално изброяването на категориите престъпления при транспонирането на рамковото решение самата дефиниция на тези престъпления и предвидените за тях наказания се съдържат в правото на издаващата държава, тъй като рамковото решение като международен инструмент няма за цел да съгласува елементите от фактическите състави на тези престъпления или предвидените за тях наказания в отделните държави-членки. Независимо от премахването на проверката за двойна наказуемост за тази категория престъпления тяхното установяване и определянето на съответните наказания продължава да се урежда от правото на издаващата държава, която следва да спазва основните права и правни принципи, залегнали в чл. 6 от ЕС и в резултат на това принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието.

Възприетото тълкуване от съда на ЕС, че за престъпленията, за които не се изисква двойна наказуемост от решаващо значение е правото на издаващата държава е приложимо и по отношение трансфера на осъдени лица, по РР 2008/909/ ПВР./ Наръчник относно трансфера на осъдени лица и наказанията за тях, известие на Комисията, 2019/С-403/02/.

Задължение на изпълняващият орган е да провери дали престъплението, за което е осъдено лицето, по отношение на което е направено искане да бъде предадено попада в категорията престъпления по чл. 7, пар. 1 от РР 2008/909/ПВР, като за оценка на условията по този текст от значение са само определението на престъплението и максималното наказание съгласно правото на издаващата държава.

Тъй като рамковото решение се основава на принципа на взаимно доверие в правните системи на държавите членки решението на съда в издаващата държава трябва да се спазва и по принцип не следва да има преразглеждане или адаптиране на това решение, както е посочено в чл. 8, пар. 1 от същото рамково решение, в което се изразява принципа на т.н. „продължаване на изпълнението“ за разлика от т.н. принцип на „преобразуване на наказанието“, който се прилага съгласно Конвенцията на Съвета на Европа от 1983 г. за трансфер на осъдени лица/ понастоящем в отношенията между държавите членки разпоредбите на КТОЛ се заменят от РР 2008/909/ ПВР/.

Изключение се допуска само в случаите на несъвместимост на срока или характера на наказанието, наложено в издаващата държава с предвиденото наказание в закона на изпълняващата държава, в които случаи изпълняващата държава разполага с възможност за неговото адаптиране, но с определени ограничения, едно от които е ограничението, че наложеното наказание не може да се замени с имуществена санкция, в това число и с наказанието глоба по българското наказателно право.

Престъплението, за което се иска предаването на осъденото лице е посочено в Удостоверението на издаващата държава като попадащо в тази категория престъпления по чл.7, пар.1, за които предаването на осъденото лице се извършва без да се осъществи проверка за двойна наказуемост от изпълняващата държава. / РБ не е направила нотификация по този текст, поради което не са налице основания за разширяване на проверката и за тази категория престъпления/.

Въззивният съд е приел, че престъплението, за което е постановена влязлата в сила присъда на издаващата държава съставлява престъпление и по българското право и съответства на престъплението по чл. 281, ал.2, т.1 и т.5 от НК на РБ.

Посоченото в протеста, че към датата на деянието тази правна квалификация, която съдът е приел за съответна на деянието, предмет на присъдата на издаващата държава не е била криминализирана като престъпен състав по българското право е принципно вярно, тъй като текста на чл. 281, ал.2 от НК е нов, приет с ЗИДНК, ред.ДВ,бр.27, 2009 г. и е влязъл в сила след датата на извършване на деянието, за което е постановена присъдата на издаващата държава, но в случая това обстоятелство е ирелевантно за трансфера на осъденото лице, който е осъществен при условията на РР 2008/909/ПВР, а не по КТОЛ.

Правилно съдът не е преценявал престъплението от гледна точка на изискването за двойна наказуемост, /за което е следвало да установи кой престъпен състав по смисъла на правото на изпълняващата държава е съответен на престъплението, за което лицето е осъдено от издаващата държава/ а спазени ли са изискванията по чл. 7, ал.1 от РР 2008/ 909/ПВР – дали престъплението е такова по правото на издаващата държава и неговата наказуемост с максимален срок от три години лишаване от свобода, при наличието на които не са били налице основания за отказ и за съда е съществувало задължение да признае и изпълни присъдата на издаващата държава, което той е осъществил.

След като окръжният съд е намерил, че престъплението, за което се иска предаването на осъденото лице попада в категорията престъпления по чл.7, пар. 1 от РР 2008/909, транспониран в чл.8, ал.2 от Закона правилно е приел за изпълнение наказанието, наложено от издаващата държава, така както е било определено във влезлия в сила съдебен акт, като го е приспособил при отчитане разпоредбата на чл. 13 от Закона относно изключенията, които налагат наказанието да се приспособи за целите на продължаване на изпълнението му от изпълняващата държава, поради несъвместимост на неговия характер или срок с наказанието, предвидено в изпълняващата държава за подобен род деяния.

Както е посочено и в Наръчника относно трансфера на осъдени лица и наказанията за тях, след като се установи, че деянието попада в категорията от 32 престъпления, за които не се изисква проверка за двойна наказуемост, наказанието, което подлежи на изпълнение следва да се преценява на базата на фактическо съответствие между признаците на деянията, без да се изисква съвпадение. В практиката на СЕС е дадено тълкуване на изискването за съответствие на деянието, разгледано през преценката за двойна наказуемост, което се определя посредством съответствие на фактите и обстоятелствата, които сочат на тази правна квалификация./ решение по дело С-289/15, G./.

Съобразено с това тълкуване, фактите и обстоятелствата на престъплението, предмет на влязлата в сила присъда правилно са преценявани от съда съгласно описанието на деянието, посочено в удостоверението по чл.3 от РР 2008/909/ПВР. Престъпната дейност на осъдения, съгласно фактите на престъплението се състои в незаконно транспортиране вътре в страната на 19 граждани от трети държави от района на гръцко-турската граница, които не са имали право да влизат на гръцка територия, със спекулативна цел и срещу получено от тях заплащане, което сочи именно на съответствие с престъпния състав на чл. 281, ал.2, т.2 и т.5 от НК, което престъпление е наказуемо с максимален срок на лишаване от свобода до шест години, което е наложило да приспособи наказанието по присъдата на издаващата държава в съответствие с възможността предвидена в чл. 13 от Закона.

В случая не са налице предпоставки за възобновяване на делото и изменяване на решението на въззивния съд чрез промяна на правната квалификация на престъплението, което е прието за съответно на престъплението по правото на издаващата държава, за което българският гражданин е бил осъден по съображения за процесуалния характер на използвания инструмент, ЗПИИСАННЛСМВЛС, с който се въвеждат изискванията на РР 909/2008 г., тъй като посочената в решението за признаване квалификация е с цел да се установи дали предвиденото наказание за този вид престъпления по българското право не се наказва с несъвместимо по своя срок или характер наказание, за да се прецени необходимостта от приспособяването му при условията на чл. 13 от Закона.

Съдебните актове, с които се признават решенията на издаващата държава целят да се продължи изпълнението на наложеното с присъдата на издаващата държава наказание на територията на изпълняващата държава с цел по-лесна социална интеграция на осъдения в изпълняващата държава като правната квалификация на деянието по правото на изпълняващата държава в случаите по чл. 7, пар. 1 от РР 2008/909/ПВР се преценява единствено относно съвместимостта на срока и характера на наказанието, което следва да се изтърпи в тази държава.

Изпълняващата държава не разполага с правомощия да преразглежда влязлата в сила присъда, в това число и като преценява кой е по-благоприятния за осъдения материален закон, тъй като това е в противоречие с принципа за взаимно признаване на съдебните актове на държавите членки, въведен в РР 2008/909/ ПВР.

В тълкуване по повод отправено преюдициално запитване за тълкуване на РР 2002/584/ПВР Съдът на ЕС в решение на Съда/Голям състав/ по дело С - 717/18 е възприел тълкуването, че чл.2, пар.2 от същото рамково решение трябва да се тълкува в смисъл, че за да провери дали престъплението, за което е издадена ЕЗА отговаря на критерия относно престъпленията, за които не се изисква проверка за двойна наказуемост - а именно да е престъпление по правото на издаващата държава и да е наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, изпълняващият съдебен орган следва да вземе предвид редакцията на законодателството на издаващата държава членка, приложима за деянията, стоящи в основата на производството, за което е издадена ЕЗА и не следва да проверява последващите редакциии на текста на престъплението в издаващата държава и да ги съобразява с въведените в чл.2, пар.2 от РР 2002/584 критерии за наказуемост на престъплението най-малко три години лишаване от свобода или съответна мярка за задържане.

Както е посочено в самото преюдициално заключение „тълкуването, че изпълняващият съдебен орган трябва да вземе предвид приложимото към различен момент право на издаващата държава членка, в зависимост от това дали проверява дали европейската заповед за арест може да бъде издадена в съответствие с член 2, параграф 1 от това рамково решение, или тази заповед за арест трябва да бъде изпълнена без проверка за двойна наказуемост на деянието съгласно член 2, параграф 2 от посоченото рамково решение, би накърнило съгласуваното прилагане на тези две разпоредби.

С оглед целта на двете рамкови решения, която е въвеждането на нова опростена и по-ефикасна система за предаване на осъдените лица противното би било източник на несигурност и би накърнило доверието в правните системи на държавите членки. След като престъплението, за което се извършва трансфера на осъденото лице е уредено от правото на издаващата държава, за изпълняващата държава не е налице правна възможност да съобразява собствените си редакции на съответното престъпление и на тази плоскост да преценява какво наказание да приеме за изпълнение, тъй като продължаващото му изпълнение има процесуален характер, а общо правило е, че процесуалните норми нямат обратно действие и действат само занапред.

При това положение от значение за преценката за съответност на деянието от гледна точка на съвместимост на подлежащото на изпълнение наказание/срок и характер на наказанието, което подлежи на изпълнение/ следва да се имат предвид действащите към датата на постановяване на решението за признаване наказателни материално правни норми от правото на изпълняващата държава и предвидените в тях санкции.

В контекста на отправеното искане за замяна на наказанието лишаване от свобода с парична глоба, следва да се посочи, че едно от ограниченията, които въвежда РР 909/2008/ПВР, транспонирано в чл. 13, ал.2, изр. посл. от Закона е невъзможността наложеното от издаващата държава наказание лишаване от свобода и мярката изискваща задържане да бъдат заменени с имуществена санкция /глоба/ при признаването и изпълнението на съдебния акт на издаващата държава, поради което приспособяване на наказанието, наложено от издаващата държава чрез замяна с парична санкция е било изначално недопустимо.

По изложените съображения, искането на главния прокурор за възобновяване на наказателното дело и за изменение на решението на окръжния съд по чл. 12, ал.8 от Закона е неоснователно и следва да се остави без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главния прокурор на Република България за възобновяване на ЧНД № 151/2024 г. по описа на Окръжен съд – Добрич.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: