Обезщетение по ЗОДОВ за бавно разследване по делото за „възродителния процес“

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 521
София, 16.09.2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян
при участието на секретаря Диана Аначкова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр. дело № 2543/2024 г.:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение № 1128/10.03.2025 г. по касационна жалба на Г. Ф. И. е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 183 /22.02.2024 г. по в.гр.д. № 2721/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което като е отменено решение № 4118/21.07.2023 г. по гр.д. № 13340/2022 г. на Софийския градски съд в една част и потвърдено в друга част искът на Г. Ф. И. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 3 000 лева до пълния предявен размер 120 000 лева, ведно със законната лихва върху отхвърлената част на иска от 18.12.2019 г..
Касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл.2б ЗОДОВ е допуснато на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос:
Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?
Касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието на разрешението на въззивния съд с приетото в отговор на правния въпрос в посочените от жалбоподателите: решение № 72 /01.06.2022 г. по гр.д. № 4037/2021 г. на III г.о. на ВКС, решение № 50280 /11.09.2023 г. по гр.д. № 4210/2021 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 50062 /02.02.2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г. на IV г.о. на ВКС (последните две с участието на съдии от настоящия състав, които решения са им и служебно известни) и решение № 117 /22.02.2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на III г.о. на ВКС (със същия докладчик като докладчика по посоченото гр.д. № 4037/2021 г. на III г.о. на ВКС), в което е съобразена съдебната практика на ВКС по сходни случаи. Към тези решения може да се добави и решение № 506/30.07.2024 г. по гр.д. № 4306/2023 г. на IV г.о. на ВКС (постановено от настоящия съдебен състав, което също му е служебно известно).
Сходните хипотези са по искове за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на сл.д. № 1 /1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д. № ІІ-048 /1999 г. на Софийска военно-окръжна прокуратура.
По тези дела са уважени искове по чл.2б от ЗОДОВ на пострадали лица от престъплението по чл.387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение на мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984 - 1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. Пострадалите лица са били задържани и лишени от свобода, а в последствие и принудително заселени.
В тези решения е прието, че наличието на допуснато нарушение за правото на разглеждане на делото в срок, съгласно чл.6 ЕЗПЧ е основание за присъждане на обезщетение. В своите решения ЕСПЧ приема, че е налице оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време лицето (човекът) е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден.
Присъдените обезщетения са за типични, обичайни неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице (човек), когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Тези неимуществени вреди са търпени от ищците по тези (посочените) дела в един изключително продължителен период от време от приблизително тридесет години. Присъдените обезщетения са в размер на по 30 000 лева.
Настоящият съдебен състав споделя приетото в посочените решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК, по изложените в тях съображения и намира, че при установяването на сходни конкретни факти и обстоятелства, които имат значение за размера на приетите за дължими обезщетения за претърпени сходни неимуществени вреди, следва да бъдат определяни сходни по размер (а не по-ниски) обезщетения за неимуществени вреди, като тези, присъждания от ВКС на Република България по аналогични случаи.
Ответникът по касационната жалба и по иска Прокуратурата на Република България оспорва основателността на касационната жалба.
За мотивите на въззивния съд:
Въззивното производство е образувано по жалби и на двете страни.
Няма въззивни оплаквания срещу приетите от първата инстанция факти. Пред въззивната инстанция не са спорни действията на българската държава срещу бащата на ищеца в периода 1985-1989 г., както и фактите, свързани с наказателното дело, от забавянето на което ищецът търси обезщетение.
Въззивният съд е установил релевантните за въззивните жалби и правния спор факти, между които и следните факти:
За образуването и развитието на сл.д. № 1 /1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили преобразувано в сл.д. № ІІ-048 /1999 г. на Софийска военно-окръжна прокуратура.
По следственото дело бащата на ищеца Ф. К. И. е бил разпитван като свидетел и пострадал от възродителния процес на 03.09.2001 г. и са му разяснени правата да предяви граждански иск по чл.60-64 от НПК от 1975 г. (отм.). Ф. К. И. е починал през 2018 г. и е оставил като свои наследници съпругата си и три деца, сред които и ищеца Г. Ф. И.. Ищецът Г. Ф. И. не е бил разпитван като пострадал по досъдебното производство.
От показанията на свидетелите Р. Х. Х. и С. А. Ю. се установява, че забавеното разследване и липсата на резултат по делото предизвикали у Ф. К. И. тревога и гняв, а липсата на резултат от многобройните молби и запитвания на пострадалите пораждало неудовлетворение и чувство за липса на справедливост за него и близките му.
От правна страна въззивният съд е приел следното:
Изложил е мотиви за допустимостта и частичната основателност на предявения иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.
Приел е, че доводите, черпени от незаконността на актовете на държавата през време на „възродителния процес“ са недопустими, т.к. Р. България е е ратифицирала Конвенцията (ЕКПЧОС) през 1992 г. и тя се прилага само за факти, възникнали след ратифицирането и.
По реда на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъпленията, в случая от т. нар. „възродителен процес“, за обезщетението на които е предвиден друг правен ред.
На основание чл.74, ал.2 от НПК наследниците на Ф. К. И., сред които е и ищецът, могат да предявят иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ вр. параграф 6 ЕКПЧОС.
Ако жалбоподател (какъвто е ищецът Г. Ф. И.) е заявил намерение да продължи производството като наследник (наследодателят на ищеца Ф. К. И. е починал през 2018 г. по време на висящността на досъдебното наказателно производство), тъй може да предяви оплакване за пълната продължителност на производството.
Въззивният съд е приел, че процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., категорично не покрива изискването за разумен срок по ЕКЗПЧОС.
Въззивният съд е изложил съображения как следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди по справедливост (по смисъла на чл.52 ЗЗД), изброил е по вид обстоятелствата, които следва да се съобразят от съда при непозволено увреждане, изразяващо се в нарушаването на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок.
Въззивният съд е приел, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи , като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези, като обезщетението при сходните случаи да не се различава съществено, а не да е еднакво (решение № 241 от 20.12.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 3717/2022 г.).
За да определи справедливия размер на обезщетението по разглеждания случай, въззивният съд е приел, че решаващ мотив е нуждата от предвидимост на съдебните решения и обезщетяване на вредите от забавеното производство по сл.д. № 1/1991 г. на ВОП на всички пострадали по сходен начин. Следва да се съобрази, че по реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението (решение № 60265 от 20.12.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1701/2021 г., IV г.о.) (това съображение е изложено и по-горе). Ето защо ищецът не може да търси обезщетение за страха, които той е изпитвал, че може да го отведат и да го лишат от свобода, нито за нарушеното право на личен и семеен живот в резултат на задържането на баща му. Тези вреди, освен че са свързани със самото престъпление, са настъпили в периода преди приемането на ЕКПЧОС от България, и на това основание също не могат да бъдат обезщетени.
По делото категорично не се доказват вреди, по-големи от обичайните спрямо утвърдената практика на ВКС и в този смисъл жалбата на Прокуратурата е основателна.
Ето защо, на наследниците на Ф. К. И. следва да се определи обезщетение от общо 12 000 лева, което да се разпредели поравно между преживялата съпруга и трите му деца. Предявеният иск на Г. Ф. И. е частично основателен и следва да се уважи за сумата от 3 000 лева, а за разликата – да бъде отхвърлен като неоснователен. Обезщетението се дължи със законната лихва от деня на подаване на исковата молба – 19.12.2022 г., а не от момента, посочен в исковата молба.
По основателността на касационната жалба:
Настоящият съдебен състав намира, че видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд не е допуснал противоречие с посочените съдебни решения на ВКС при определянето на фактите и обстоятелствата, които имат значение (са релевантни) за определяне на размера на дължимото обезщетение по иска по чл.2б ЗОДОВ.
Но настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на обезщетението и по този начин е определил размер, който е занижен.
Това се е отразило на правилността на въззивното решение в допуснатата до обжалване част, което налага настоящият съдебен състав да се произнесе по същество по размера на обезщетението.
Настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на обезщетението на наследниците на Ф. К. И. следва да бъде общо 30 000 лева, равно на обезщетението, което трябвало да бъде присъдено на наследодателя Ф. К. И., от които частта на жалбоподателя Г. Ф. И., съответна на неговата 1 /4 ид.ч. от наследството на наследодателя, която е равна на частта на останалите трима наследници (чл.5, ал.1 и чл.9 от ЗН), е 7 500 лева.
От изложеното следва, че касационната жалба е частично основателна, а въззивното решение е неправилно в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 3 000 лева до 7 500 лева (за сумата 4 500 лева) и съгласно правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл.293 ГПК, то следва да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго решение, с което искът да бъде уважен и за тази сума. В останалата отхвърлителна част за разликата над 7 500 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева въззивното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от това производство на жалбоподателя следва да бъдат присъдени поисканите с касационната жалба разноски – в размер на 35 лева за държавни такси за допускане на касационно обжалване и за разглеждане на касационната му жалба.
Ответникът по касационната жалба ПРБ не претендира разноски и не е представила списък на разноски, нито доказателства за направени разноски, поради което на ПРБ разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът

Р Е Ш И :

Отменя въззивно решение № 183 /22.02.2024 г. по в.гр.д. № 2721/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която с него е отменено решение № 4118/21.07.2023 г. по гр.д. № 13340/2022 г. на Софийския градски съд в частта, с която искът на Г. Ф. И. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 3 000 лева до 7 500 лева, ведно със законната лихва върху тази разлика за периода от 18.12.2019 г. до 19.12.2022 г. и вместо това искът е отхвърлен за тази част.
Вместо това постановява:
Осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на Г. Ф. И. на основание чл.2б ЗОДОВ и сумата 4 500 (четири хиляди и петстотин) лева, представляваща разликата над 3 000 лева, за която искът е уважен, до сумата 7 500 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.12.2019 г., до окончателното изплащане на сумата.
Оставя в сила въззивно решение № 183 /22.02.2024 г. по в.гр.д. № 2721/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която искът на Г. Ф. И. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата на д 7 500 лева до пълния предявен размер 120 000 лева, ведно със законната лихва върху тази отхвърлителна част, считано от 18.12.2019 г.
Осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на Г. Ф. И. сумата 35 (тридесет и пет) лева разноски за държавни такси за допускане на касационно обжалване и за разглеждане на касационната му жалба.
Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.