Определяне на съпричиняване и законна лихва при иск срещу застраховател по „Гражданска отговорност“

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди * законна лихва * съпричиняване * застраховка "гражданска отговорност" * отговорност на застрахователя

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50104

Гр. София, 26.04. 2024 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

при участието на секретаря Силвиана Шишкова

като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова

т. д. № 1386/2022 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Р. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], чрез процесуалния ѝ пълномощник, против решение № 313 от 07.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3380/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265653 от 08.09.2021 г. по гр. д. № 4798/2019 г. на Софийски градски съд, I ГО, 24 -ти състав в обжалваната му част – за частично отхвърляне на предявените срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД искове - по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 15 000 лв. до 30 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 23.04.2016 г., ведно със законната лихва от 08.04.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; и по чл. 497, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за законна лихва върху главницата за разликата над 1 004.25 лв. до 2 783.33 лв. (възлизаща на 1 779.08 лв.) относно периода 10.05.2018 г. – 09.08.2018 г.

Касационното обжалване на решението в посочените части е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните материалноправни въпроси:

1/ За началния момент, от който се дължи законна лихва за забава върху присъденото застрахователно обезщетение по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ;

2/ Дали при определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат при деликт съдът следва да съпостави поведението на делинквента с това на пострадалия, като вземе предвид вида, характера, тежестта и броя на извършените от тях закононарушения.

В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд на практика не се е съобразил със задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., респективно не е обсъдил всички релевантни за обема на вредите факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“; игнорирал е изложените във въззивната жалба на ищцата доводи относно справедливия размер на застрахователното обезщетение и само въз основа на формалното изброяване на част от обстоятелствата, имащи значение за определянето на този размер, необосновано се е произнесъл, че дължимото обезщетение възлиза на 30 000 лв., преди редуцирането му поради приетото съпричиняване. Необсъдени от въззивния съд са останали получените от ищцата в резултат на произшествието телесни увреждания: мозъчно сътресение със степенно нарушение на съзнанието, без пълна загуба на съзнание, разкъсно-контузна рана на гърба на носа с наличие на чуждо тяло, контузия и охлузвания в челната област, разкъсно-контузна рана на горната уста, частично отчупване на коронката на горен резец вдясно. Релевира се и неправилно приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото въззивният съд не е изложил конкретни съображения относно това, защо намира приноса на пострадалата за равен с този на виновния за настъпването на ПТП водач. Действително ищцата е била без поставен обезопасителен колан, но приносът на виновния водач за увреждането е значително по-голям - той е осъден с влязла в сила присъда на ефективно наказание лишаване от свобода, тъй като е управлявал превозното средство в пияно състояние, с превишена скорост и е навлязъл в насрещното платно след загуба на контрол над автомобила. На последно място оплакванията са за неправилно определен начален момент за начисляване на законната лихва за забава – считано от изтичането на три месеца от датата на уведомяване на застрахователя (10.08.2018 г.) съобразно чл. 496, ал. 1 КЗ, вместо от датата на уведомяване на застрахователя в съответствие с чл. 429, ал. 3, изр. 2, предл. 2 КЗ. По посочените съображения се моли за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и за постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена в цялост, с присъждане на разноските за всички инстанции.

Ответникът по касационната жалба „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва същата като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, съобразно правилото на чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд, при съобразяване с представената по делото медицинска документация и заключението по допуснатата СМЕ, е приел, че при настъпилото на 23.04.2016 г. ПТП ищцата е получила следните травматични увреждания: фрактура на носните кости с две основни промени – на функцията на носа, изразяваща се в затруднено носно дишане след претърпяната травма, и на естетичния вид на носа – деформирана носна пирамида, като при този вид фрактура винаги се засяга в различна степен и носната преграда; деформация на носната преграда – S образна девиация, изразяваща се в леко затруднено носно дишане, хипертрофия на носните конхи (раковини), което може да доведе допълнително до затрудняване на дишането през носа и отклоняване на външния нос (пирамида) на ляво, макар и не така изразено, с едва забележим белег от разкъсна рана на гърба на носа. Относно установеното леко изразено обективно затруднено носно дишане вещото лице е посочило, че същото ще бъде значително при физически усилия, както и при възпаления на горните дихателни пътища, като теоретично това леко изразено затруднено дишане може да е предпоставка за инфекции – синузити, ринити и други.

Въззивният съд е кредитирал и заключението на СМЕ, според което механизмът на настъпване на травмите е удар на носа на пострадалата в предното стъкло на автомобила; при правилно поставен предпазен колан придвижването на тялото напред е между 8 – 10 см., най – ефикасни предпазните колани са при скорост до 50 – 60 км/ч, а въз основа на претърпените увреждания вещото лице е посочило, че ищцата е била без предпазен колан по време на инцидента.

Съобразени са и гласните доказателства, съгласно които непосредствено след настъпване на ПТП ищцата е била във видимо тежко състояние, имала е кръв по носа, първоначално не е реагирала и не е отговаряла на въпросите към нея и това е продължило около 10 минути, а по-късно е започнала да отговаря само с „да“ и „не“; след изписването от болницата ищцата се е оплаквала от болки в носа и в главата, а когато се променя времето – от затруднено дишане; не смеела да се вози в кола.

При определяне на дължимото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди въззивният съд е посочил, че следва да се отчетат обективно съществуващите, конкретни обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършването му, интензитет и продължителност на търпените болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания; и на тази база да се прецени неговият размер. В тази връзка решаващият състав е съобразил възрастта на пострадалата - 38-годишна към момента на ПТП, времето на настъпване на събитието – 2016 г., вида и характера на телесните увреждания – фрактура на носните кости, извършеното оперативно лечение и кратък престой в болница (26.04. – 28.04.2016 г.), интензитета на болките и страданията, отражението върху психичното ѝ състояние – страх да пътува с кола, липсата на пълно възстановяване, както и наличието на малък белег. Отчитайки тези обстоятелства, въззивната инстанция е приела за справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди сумата от 30 000 лв.

По спорния въпрос за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата, позовавайки се на задължителна съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. и на решения на ВКС по чл. 290 ГПК, въззивният съд е посочил, че предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане са допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, като приносът следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване, при условията на пълно главно доказване. В тази връзка съдът се е основал изцяло на заключението на вещото лице, че ако пострадалата е била с поставен предпазен колан, тя е нямало да получи уврежданията на носа при удар в предното стъкло на лекия автомобил, като на практика с тези мотиви съдът е споделил извода на първата инстанция, посочен изрично на л. 2 от решението му, за 50 %-ен принос на ищцата в увреждането.

Относно началната дата на дължимост на законната лихва съставът на апелативния съд е приел, че съгласно чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ застрахователят дължи законната лихва за забава върху присъденото обезщетение, тъй като е бил сезиран с искане за заплащане на застрахователно обезщетение на 09.05.2018 г., но не го е удовлетворил, като това задължение възниква на по-ранната от двете дати - изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 КЗ или изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателствата, поискани от застрахователя. В случая ответникът е изискал представяне на влязла в сила присъда относно виновния водач, като същата е била представена от пострадалата. В резултат на това съдът е заключил, че лихвата ще се дължи от 10.08.2018 г. до 07.04.2019 г., тъй като законът изрично е посочил началния момент, от който може да се претендира същата.

Становището на настоящия съдебен състав по въпросите, обусловили достъпа до касация, произтича от следното:

Първият материалноправен въпрос е разрешен на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с решение № 128/04.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г. на ВКС, І т. о., съгласно което в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" лихвите за забава се включват в застрахователното обезщетение по силата на нормата на чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ , когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ , като това са тези лихви, които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на основание чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ или датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице, или датата на предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение.

След предявяване на претенцията по чл. 498 КЗ за застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл. 496 КЗ , като непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение е свързано със следните последици: 1/ изпадане на застрахователя в забава – чл. 497, ал. 1, т. 1 и т. 2 КЗ , в който случай той дължи лихва за собствената си забава; и 2/ възможност увреденото лице да предяви пряк иск срещу застрахователя в съда на основание чл. 498, ал. 3 , вр. чл. 432, ал. 1 от КЗ .

Даденото с посоченото решение тълкуване, че застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие или от датата на уведомяване / предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна, като след изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липса на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава, последователно се споделя в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. в решенията по т. д. № 2273/2018 г. на ІІ т. о., по т. д. № 2026/2021 г. на І т. о., по т. д. № 1428/2021 г. на ІІ т. о., по т. д. № 2530/2021 г. на І т. о., по т. д. № 1191/2021 г. на І т. о., по т. д. № 790/2022 г. на ІІ т. о. и др.

Трайноустановена е и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК по втория материалноправен въпрос. Съобразно решенията по т. д. № 1846/2021 г. на ІІ т. о., по т. д. № 1773/2021 на І т. о., по т. д. № 1105/2021 г. на ІІ т. о., по т. д. № 146/2019 г. на ІІ т. о., по т. д. № 3871/2013 г. на І т. о., по т. д. № 596/2012 г. на ІІ т. о., по т. д. № 1858/2013 г. на І т. о., по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., по т. д. № 745/2008 г. на ІІ т. о. и др., при произнасяне по възражение за принос на пострадалия съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдът е задължен да съпостави тежестта на извършеното от делинквента нарушение на правилата за движение по ЗДвП и тежестта на нарушението на ЗДвП от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътно-транспортното произшествие; При изследване на приноса на пострадалия съдът следва да вземе предвид поведението на същия към момента на реализиране на увреждащото произшествие, задълженията, които той е имал като участник в движението, всички негови действия и допуснати нарушения на правилата за движение; Преценката за принос на водача на моторно превозно средство, по чиято вина е настъпило произшествието, следва да обхване поведението на водача, спазването на уредените в ЗДвП забрани и изпълнението на възложените в негова тежест задължения, както и вменената му от закона отговорност за осигуряване безопасността на движението; След съпоставяне на поведението на всеки от участниците в произшествието и на тежестта на извършените от тях нарушения на правилата за движение, от които е последвал вредоносният резултат, съдът следва да определи конкретния принос на отделните участници за настъпване на произшествието и на вредите, като разпредели помежду им отговорността за деликта и съобразно това да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

По съществото на жалбата Върховният касационен съд приема следното:

Обжалваното въззивно решение е постановено в отклонение от трайната практика на Върховния касационен съд по въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, с оглед на което се преценява като частично неправилно – незаконосъобразно и необосновано.

На първо място, при определяне на приноса на пострадалата ищца по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд не е извършил дължимата съпоставка между нейното поведение и това на делинквента по време на произшествието, които в своята съвкупност са довели до конкретното подлежащо на обезщетяване увреждане. В тази връзка основателни са оплакванията в касационната жалба, че по брой, вид, характер и степен на опасност допуснатите от виновния водач нарушения на правилата за движение имат значителен превес над тези на ищцата, която като пътник в другия автомобил е пътувала без поставен обезопасителен колан.

Съгласно влязлата в сила присъда, останала необсъдена от въззивния съд, делинквентът, чиято гражданска отговорност е предмет на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ, е признат за виновен в това, че е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 1; чл. 21, ал. 1 и чл. 16, ал. 1 ЗДвП, и е причинил средни телесни повреди на повече от едно лице, вкл. на ищцата, като деянието е извършено в пияно състояние. С оглед изложеното изводът на въззивния съд за равен принос на виновния водач и на увреденото лице при причиняването на вредите е формиран в нарушение на материалния и процесуалния закон и опитните правила, като при съобразяване на посочените по-горе релевантни факти съпричиняването на вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да бъде определено на 25 %.

Оплакването за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е неоснователно като краен резултат (съдът не е допуснал касационно обжалване по въпрос, свързан с приложението на тази разпоредба, независимо от допуснатите от въззивния съд пропуски в мотивите), доколкото и при по-подробен анализ и отчитане на конкретно установените по делото обстоятелства, имащи значение за обема на вредите, не може да се формира извод за по-голям размер на дължимото обезщетение.

Основателни са оплакванията за неправилно определяне на началния момент на начисляване на лихвите за забава, който с оглед дадения отговор на първия материалноправен въпрос се определя от момента на предявяване на претенцията пред застрахователя, а именно – 09.05.2018 г. При произнасянето си относно дължимостта на законната лихва въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като е заменил основанието на чл. 493, ал. 1, т. 5, вр. чл. 429, ал. 2, т. 2, вр. ал. 3 КЗ с това по чл. 497, вр. чл. 496 КЗ, респективно не е отчел и поправил по реда на инстанционния контрол неправилната правна квалификация на претенцията за лихви, дадена от първоинстанционния съд, въпреки оплакванията във въззивната жалба.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 293 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 432 КЗ за разликата над присъдените 15 000 лв. до дължимите (при спадане на съответния принос от 25 %) 22 500 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта, с която е потвърдено решението на Софийския градски съд за отхвърляне на искането по чл. 497, ал. 1 КЗ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законна лихва върху главницата, за разликата над 1 004.25 лв. до 2 783.33 лв. (възлизаща на 1 779.08 лв.) относно периода 10.05.2018 г. – 09.08.2018 г., като вместо него следва да се постанови друго по същество, с което претенциите да бъдат уважени. С оглед крайния изход от спора въззивното решение следва да бъде частично отменено и в частта относно присъдените в полза на застрахователното дружество съдебно-деловодни разноски, съответно за разликата над 475 лв. до 972.45 лв. за първа инстанция и за разликата над 650 лв. до 1 300 лв. – за въззивната. В останалата обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

„Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД следва да бъде осъдено да заплати дължимата за производството държавна такса, възлизаща на 600 лв. за всички инстанции, както и на основание чл. 38 ЗАдв – възнаграждение на процесуалните пълномощници на ищцата в общ размер от 2 115 лв. В негова полза следва да бъде присъдена сумата 650 лв., предвид частичната неоснователност на касационната жалба.

Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 313 от 07.03.2022 г. по в. гр. д. № 3380/2021 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, VІІ състав, както следва: 1/ в частта, с която е потвърдено решение № 265653 от 08.09.2021 г. по гр. д. № 4798/2019 г. на Софийски градски съд, I ГО, ХХІV състав за отхвърляне на предявения от М. Р. Т. срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 15 000 лв. до 22 500 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 23.04.2016 г.; 2/ в частта по чл. 497, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за законната лихва върху главницата от 15 000 лв. за разликата над 1 004.25 лв. до 2 783.33 лв. (възлизаща на 1 779.08 лв.) относно периода 10.05.2018 г. – 09.08.2018 г.; 3/ в частта относно присъдените в полза на застрахователното дружество разноски за разликата над 475 лв. до 972.45 лв.; както и в частта относно разноските на ответника за въззивната инстанция за разликата над 650 лв. до 1 300 лв.; като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на М. Р. Т., ЕГН [ЕГН], сумата 7 500 лв. (седем хиляди и петстотин лева) – разлика над присъдените 15 000 лв. до общо дължимите 22 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП, настъпило на 23.04.2016 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.05.2018 г. до окончателното погасяване на задължението и сумата 1 779.08 лв. (хиляда седемстотин седемдесет и девет лева и 8 ст.), представляваща лихва за забава върху присъденото обезщетение от 15 000 лв. за периода 10.05.2018 г. – 09.08.2018 г., както и сумата от 30 лв. – разноски, сторени за касационната инстанция.

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на адв. И. М. С. от САК сумата 1 410 лв. (хиляда четиристотин и десет лева) – адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв за въззивната и касационната инстанция.

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на адв. П. Д. З. от САК сумата 705 лв. (седемстотин и пет лева) – адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв за първата инстанция.

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметка на Върховния касационен съд, сумата 600 лв. (шестстотин лева) – държавна такса за всички съдебни инстанции.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 313 от 07.03.2022 г. по в. гр. д. № 3380/2021 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, VІІ състав в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА М. Р. Т., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, ЕИК[ЕИК], сумата 650 лв. (шестстотин и петдесет лева) – разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: