Недопустимост на втори иск за неоснователно обогатяване при сила на пресъдено нещо

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 453

гр. София, 03.07.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Чолакова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4836 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Касационното производство е образувано по жалба на ответницата по делото Н. Г. И., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. Т. П. срещу решение № 1093/28.10.2025 г., постановено по реда на чл. 294 от ГПК по въззивно гр. дело № 1477/2025 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение е разгледан и уважен евентуален иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като жалбоподателката е осъдена да заплати на ищцата Н. А. К. сумата 9 000 лв., с която първата се обогатила неоснователно за сметка на втората, посредством превод на същата сума по банковата сметка на жалбоподателката-ответница на 23.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.11.2022 г. до окончателното плащане на задължението; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските за първоинстанционното, за двете въззивни и за предходното касационно производство по делото.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Подаването на касационната жалба поставя във висящност и разноските по делото – чл. 81 от ГПК.

Насрещната страна – ищцата Н. К., чрез процесуалния си пълномощник адв. Г. В., в отговора на касационната жалба и в писмена защита излага съображения за неоснователност на жалбата, а предвид основанието за допускане на касационното обжалване – и доводи за допустимост на иска.

С постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение № 1852/08.04.2026 г., касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед осъществяването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, и конкретно – дали уваженият с него иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД е идентичен по страни и предмет с иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който е отхвърлен с влязлото в сила касационно решение № 379/26.06.2025 г. по гр. д. № 2992/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. ВКС.

При извършената служебна проверка съдът не намери пороци, сочещи на нищожност на обжалваното въззивно решение, поради което намира, че то е валидно постановено. Относно процесуалната допустимост на решението, съдът намира следното:

В исковата си молба по делото, предвид и уточнението й с молба от 25.11.2022 г., ищцата е изложила твърдения, че на 23.12.2019 г. е извършила два превода по банковата сметка на ответницата – на сумата 4 000 лв. и на сумата 5 000 лв. Твърдяла е също, че е извършила преводите в качеството си на заемодател, по настояване на покойния съпруг на ответницата – Б. Ц. И., в качеството му на заемател по сключен с нея (ищцата) писмен договор за заем от 20.12.2019 г., в който била уговорена и неустойка за забава. На основание на тези свои твърдения, ищцата е предявила по делото главни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 92 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателката-ответница Н. И. и ответниците Ц. Б. Ц. и Г. Б. Ц., в качеството им на законни наследници на починалия Б. Ц. И., да заплатят на ищцата, припадащата се на всеки от тях част от задължението на общия им наследодател по писмен договор за заем от 20.12.2019 г., както следва: жалбоподателката-ответница – сумата 6 000 лв., Ц. и Г. Ц. – сумите от по 1 500 лв., а също и мораторна неустойка, както следва: жалбоподателката-ответница – сумата 300 лв., и Ц. и Г. Ц. – сумите от по 75 лв. При условията на евентуалност – в случай, че съдът приеме горните искове за неоснователни, ищцата е изложила твърдения, че е предоставила сумата 4 000 лв. и сумата 5 000 лв. по банковата сметка на ответницата по два сключени с нея неформални договора за заем от 23.12.2019 г. На основание на тези свои твърдения, ищцата е предявила евентуални искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателката-ответница да заплати на ищцата сумата 5 000 лв., претендирана като дължима по неформален договор за заем от 23.12.2019 г., както и сумата 4 000 лв., претендирана като дължима по друг неформален договор за заем от 23.12.2019 г. Горните искове – главни и евентуални с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени с влязлата в сила част на предходното постановено по делото въззивно решение № 313/26.03.2024 г. по възз. гр. д. № 293/2024 г. на ВОС.

В исковата си молба, също при условията на евентуалност – в случай, че съдът приеме горните искове за неоснователни, ищцата е изложила и твърдения, че ответницата е получила от нея по банковата си сметка общата сума от 9 000 лв. без основание, поради липса на договор между страните или друго основание, в резултат на което ответницата неоснователно се обогатила за сметка на ищцата с общата процесна сума. На основание на тези свои твърдения, ищцата е предявила евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателката-ответница да заплати на ищцата сумата 9 000 лв., претендирана като сбор на платени от нея без основание суми по банковата сметка на ответницата на 23.12.2019 г. В исковата си молба ищцата е заявила още и че при условие, че съдът приеме и иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за неоснователен, то при условията на евентуалност предявява срещу ответницата и иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД – за неоснователно обогатяване на последната до размера на сумата 9 000 лв. за сметка на ищцата, за която (ищцата) е налице обедняване със същата сума и е налице връзка между обогатяването на ответницата и обедняването на ищцата; като отново е поискано осъждане на жалбоподателката-ответница да заплати на ищцата сумата 9 000 лв.

Видно от горното, „двата“ евентуални иска срещу ответницата-касатор, посочени от страна на ищцата като такива с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и по чл. 59 от ЗЗД, се основават на идентични твърдения, – че общата процесна сума 9 000 лв. е била преведена от ищцата по банковата сметка на ответницата на 23.12.2019 г. без основание, поради липса на договор между страните или друго основание, в резултат на което ответницата неоснователно се обогатила за сметка на ищцата с тази сума; идентични са и исканията на ищцата към съда – за осъждане на ответницата да й заплати процесната сума 9 000 лв. Така предявените – идентични по страни, основание (фактически твърдения) и петитум, формално – два евентуални осъдителни иска за сумата 9 000 лв., обективно са и с една и съща правна квалификация (правно основание) – по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, тъй като твърденията на ищцата (изложени при условията на евентуалност спрямо твърденията й за наличието на договорно основание – сключените договори за заем) са за начална липса на („без“) основание на извършения от нея превод на процесната сума 9 000 лв. по банковата сметка на ответницата. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ППВС № 1/28.05.1979 г., наличието на специалния (особения) фактически състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД изключва наличието на общия и субсидиарен състав по чл. 59 от ЗЗД, респ. – изключва и в случая правната квалификация на иска под нормата на чл. 59 от ЗЗД. В този смисъл са и т. 8 и т. 10 от ППВС № 1/28.05.1979 г., като в мотивите към т. 8 изрично е изтъкнато, че искът по чл. 59 от ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, нито въобще с друг иск. Погрешно посочената от страна на ищцата правна квалификация по чл. 59 от ЗЗД по никакъв начин не обвързва съда.

Както вече беше посочено, предявеният от ищцата срещу ответницата иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е изцяло отхвърлен с постановеното по делото и влязло в сила предходно касационно решение № 379/26.06.2025 г. по гр. д. № 2992/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като този краен резултат е постановен с касирането и частичната отмяна на предходното въззивно решение № 313/26.03.2024 г. по възз. гр. д. № 293/2024 г. на ВОС – в осъдителната му част за сумата 3 000 лв. и отхвърлянето от касационната инстанция на иска до размера на тази сума, и оставянето в сила на въззивното решение в частта му за отхвърлянето на иска за разликата над сумата 3 000 лв. до претендираните от ищцата 9 000 лв. Със сега обжалваното, постановено по реда на чл. 294 от ГПК въззивно решение № 1093/28.10.2025 г., като е разгледал и е уважил напълно идентичния по страни и предмет евентуален иск, но вече като такъв с погрешно посочената от страна на ищцата правна квалификация по чл. 59 от ЗЗД, въззивният ВОС се е произнесъл процесуално недопустимо по вече разгледания от ВКС и изцяло отхвърлен с влязлото в сила касационно решение иск, по отношение на който вече е формирана сила на пресъдено нещо – чл. 298, ал. 1 и чл. 299 от ГПК.

По така изложените съображения, неоснователни са доводите в писмената защита на ищцата, че в случая нямало идентитет на предмета, тъй като двата иска почивали на различни фактически състави – по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и по чл. 59 от ЗЗД, както и че това изключвало преграждащото действие на силата на пресъдено нещо. Неоснователни са и доводите, че именно окончателното отхвърляне на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД означавало, че ищцата вече не разполагала с друг иск, за да си върне процесните 9 000 лв., и това била същинската хипотеза на приложение на субсидиарния иск по чл. 59 от ЗЗД, а не пречка за него. Както стана ясно от изложеното по-горе, в случая ищцата само формално е предявила „два евентуални иска“ на плоскостта (основани) на института на неоснователното обогатяване, които са напълно идентични по страни и предмет, като отхвърлянето с влязлото в сила решение на ВКС на иска с действителната му правна квалификация по специалната (особената) хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, изключва процесуалната възможност същият – напълно идентичен и вече процесуално недопустим поради формираната сила на пресъдено нещо – иск да бъде разгледан отново от съда – с квалификация по общия (субсидиарен) състав на чл. 59 от ЗЗД. В тази връзка от страна на ищцата се сочи напълно неотносима към настоящия случай практика на ВКС, на която неоснователно е се позовал и въззивният съд в обжалваното решение. Неоснователни са и доводите на ищцата, че допустимостта на разглеждането по реда на чл. 294 от ГПК на иска по чл. 59 от ЗЗД била предрешена от това, че с предходното касационно решение № 379/26.06.2025 г. по гр. д. № 2992/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. ВКС е върнал делото именно за разглеждане на „предявения като евентуален (последен по поредност) иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД“. Формално предявеният, като „последен по поредност евентуален“ иск по чл. 59 от ЗЗД не е бил разглеждан от първия въззивен състав по делото, респ. – същият не е бил предмет и на касационна проверка от предходния касационен състав, който не е изследвал и неговата процесуална допустимост. Дори и да се приеме, че след връщането на делото, съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 1 от ГПК въззивният съд е бил задължен да разгледа този иск, без да извършва служебната проверка относно неговата допустимост, то това по никакъв начин не се отнася за настоящия състав на ВКС, извършваната от който касационна проверка задължително обхваща и процесуалната допустимост както на иска, така и на постановеното по него въззивно решение.

В заключение, съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. с чл. 299, ал. 2 и с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като процесуално недопустимо постановено по вече разгледан с влязло в сила решение иск между същите страни и на същото основание, следва да бъде обезсилено изцяло и производството по иска следва да бъде прекратено.

Предвид крайния изход на делото – отхвърлянето на всички предявени при условията на евентуалност искове, ищцата няма право на разноски, а съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК тя дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата всички направени от нея разноски в общ размер 3 047.30 евро, от които: за първоинстанционното производство – 800 лв., за първото въззивно производство – 1 260 лв., за първото касационно производство – 1 290 лв., за второто въззивно производство – 1 200 лв. и за настоящото касационно производство – 1 230 лв. и 92.03 евро.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение 1093/28.10.2025 г., постановено по въззивно гр. дело № 1477/2025 г. на Варненския окръжен съд, и ПРЕКРАТЯВА производството по разгледания с него иск с посочена правна квалификация чл. 59 от ЗЗД.

ОСЪЖДА Н. А. К. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Н. Г. И. с ЕГН [ЕГН] сумата 3 047.30 евро (три хиляди четиридесет и седем евро и тридесет стотинки) – разноски за производството пред всички съдебни инстанции по делото

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: