ВКС потвърди присъдите за умишлено убийство след смъртоносен побой

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство - опасен рецидив или от лице, извършило друго умишлено убийство, за което не е постановена присъда * убийство * опасен рецидив * съизвършителство * съучастие * евентуален умисъл * мотив на престъплението

Р Е Ш Е Н И Е
№ 286
гр. София, 14 май 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Калин Софиянски

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 248/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по касационни жалби на адв. С. З. и адв. В. В., защитници на подсъдимия К. Й. С., и на адв. А. К., защитник на подсъдимия Ц. Н. П., срещу решение № 1 от 15.01.2024 г. по внохд № 479/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

В жалбата на защитниците на подсъдимия К. С. са релевирани и трите касационни основания. Нарушението на материалния закон се обосновава с доводи, че подсъдимият С. е осъден за престъпление от общ характер, без обвинението за същото да е доказано по несъмнен начин; както и че установените по делото факти се субсумират в нормата на чл. 124 НК. В подкрепа на втория от посочените аргументи за нарушение на закона се сочи, че е безспорно установена липсата на умисъл за убийство; че по-скоро целта на подсъдимите е била нанасяне на телесна повреда на пострадалия заради негова постъпка от предходния ден спрямо св. В. Л., от която (постъпка) и двамата подсъдими били силно възмутени; че в случая смъртта на пострадалия е настъпила единствено и само в резултат на допълнителен привходящ обективен фактор - приемът на алкохол от негова страна и алкохолното му опиване с висока концентрация на алкохол в кръвта.. Застъпва се становище, че не е налице евентуален умисъл за убийство, тъй като подсъдимите нямало как да са допускали, че с тези си действия могат да причинят смъртта на пострадалия. Същественото нарушение на процесуалните правила се обосновава с довод, че мотивите на първоинстанционния съд са в остро противоречие с нормата на чл.305 ал.3 НПК, тъй като в тях липсва описание въз основа на кои доказателствени материали и на какви правни съображения е взето решението. Изтъква се, че в мотивите на присъдата първоинстанционният съд се е задоволил да препише буквално обвинителния акт, включително буквално и изцяло да препише и СМЕ. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е основано на твърдения, че предвид неправилното приложение на материалния закон то очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 НК. В условията на алтернативност са формулирани искания на основание чл. 354 ал.1 т.5 НПК да бъде отменено изцяло въззивното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане поради допуснати съществени процесуални нарушения или на основание чл. 354 ал.2 т.1 и т.2 пр.2 НПК подсъдимият К. Й. С. да бъде признат за виновен за престъпление по чл. 124 ал.1 НК и да бъде намалено наложеното му наказание.

В жалбата на защитника на подсъдимия Ц. Н. П. също са релевирани всички касационни основания по чл. 348 НПК. Нарушението на материалния закон е мотивирано с оплакване за незаконосъобразност на становището на решаващия съд, че подсъдимият П. е искал и целял да лиши от живот пострадалия, и с довод за липсата на умисъл за убийство на пострадалия от страна на П.. И в тази касационна жалба претенцията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е основана на твърдения, че мотивите на първоинстанционния съд са в противоречие с изискванията на чл. 305 ал.3 НПК, защото в тях липсва описание въз основа на кои доказателствени материали и на какви правни съображения е взето решението, като в тази насока и тук са изтъкнати аргументи, че в мотивите на присъдата си първоинстанционният съд изцяло е пресъздал обвинителния акт, включително и съдържанието на СМЕ. Явната несправедливост на наложеното на П. наказание е аргументирана със съображения, че същото е завишено, защото при индивидуализирането му решаващият съд е надценил обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършването на деянието и отегчаващите обстоятелства, а е подценил смекчаващите такива, като не се е съобразил и не е взел предвид всички смекчаващи отговорността на този подсъдим обстоятелства – признанието на вина, искреното разкаяние, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина, оставането му на местопрестъплението и съдействието му на органите на МВР, нанесените от него малко на брой удари и издърпването от негова страна на подсъдимия С. от тялото на пострадалия с цел да се защити последния. Сочи се също, че определеното наказание не съответства на целите по чл. 36 НК. В условията на алтернативност се правят искания на основание чл. 354 ал.1 т.5 НПК да бъде отменено изцяло въззивното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане; на основание чл. 354 ал.2 т.2 пр.2 НПК спрямо подсъдимия П. да бъде приложена разпоредбата на чл. 124 ал.3 НК, като размерът на наказанието да бъде определен към средния размер, предвиден за това престъпление; или ако бъде преценено, че няма основание за прилагане на чл. 124 ал.3 НК, на основание чл. 354 ал.2 т.1 НПК да бъде намален размера на наложеното на П. наказание.

В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия К. С. адвокат З. поддържа касационната жалба, изложените в нея съображения в подкрепа на релевираните оплаквания, както и направените искания.

Защитникът на подсъдимия К. С. адвокат В. също поддържа изложените в касационната жалба съображения. Моли същата да бъде уважена, респ. да бъдат уважени направените в нея искания.

Подсъдимият С. споделя казаното от защитниците му, а в последната си дума изразява съжаление за деянието си и моли да се намали наказанието му.

Защитникът на подсъдимия Ц. П. адв. К. поддържа подадената касационна жалба, развитите в нея съображения по повод заявените оплаквания, както и отправените искания.

Подсъдимият П. заявява, че е съгласен с казаното от защитника му. Твърди, че не е желал да се стигне до леталния край на пострадалия, за което изказва съжаление. В последната си дума се разкайва и отново изразява съжаление, като моли да му бъде намалено наказанието.

Представителят на Върховната прокуратура счита, че не са налице претендираните в жалбите касационни основания и с оглед на това предлага атакуваното решение на Апелативен съд-Пловдив да бъде оставено в сила.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационните жалби доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 84/08.12.2022 г. на Окръжен съд-Пловдив, постановена по нохд № 712/2022 г. по описа на съда, подсъдимият К. Й. С. е признат за виновен в това, че на 07.07.2021 г. в [населено място] в съучастие с Ц. Н. П., като извършител, умишлено е умъртвил другиго – Л. И. Ж., поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 54 НК е осъден на 15 години лишаване от свобода, като на основание чл.57 ал.1 т.2 б.“а“ ЗИНЗС е определен първоначален строг режим за изтърпяване на това наказание. На основание чл. 59 ал.2 вр. ал.1 т.1 НК от така наложеното наказание е приспаднато времето, през което подсъдимият К. Й. С. е бил задържан по реда на ЗМВР и по НПК считано от 08.07.2021 г. до влизане на присъдата в сила.

Със същата присъда подсъдимият Ц. Н. П. е признат за виновен в това, че на 07.07.2021 г. в [населено място] в съучастие с К. Й. С., като извършител, при условията на опасен рецидив – извършил е престъплението след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е било отложено по чл. 66 НК, и след като е бил осъждан два пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, като поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е било отложено по чл. 66 НК – умишлено е умъртвил другиго – Л. И. Ж., поради което и на основание чл. 116 ал.1 т.12 вр. чл. 115 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ вр. чл. 54 НК е осъден на 17 години лишаване от свобода, като на основание чл.57 ал.1 т.2 б.“а“ ЗИНЗС е определен първоначален строг режим за изтърпяване на това наказание.На основание чл. 59 ал.2 вр. ал.1 т.1 НК от така наложеното наказание е приспаднато времето, през което подсъдимият Ц. Н. П. е бил задържан по реда на ЗМВР и по НПК считано от 07.07.2021 г. до влизане на присъдата в сила.

С присъдата Окръжен съд-Пловдив се е произнесъл и по въпросите какво да стане с веществените доказателства и на кого да се възложат разноските по делото, като относно последните е осъдил подсъдимите К. Й. С. и Ц. Н. П. да заплатят солидарно по сметка на ОД МВР-Пловдив направените в хода на ДП разноски в размер на 6 439.10 лв., както и направените в хода на съдебното производство разноски в размер на 1 700 лв. по сметка на ВСС, като подсъдимият К. Й. С. е осъден да заплати отделно по сметка на НБПП сумата в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение за правна помощ в досъдебното производство.

По въззивни жалби на защитниците на подсъдимите К. Й. С. и Ц. Н. П. пред Апелативен съд-Пловдив е било образувано внохд № 479/2023 г. по описа на съда, приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение № 1 от 15.01.2024 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.

Касационните жалби са допустими - подадени са от процесуално легитимирани страни; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок.

Настоящата инстанция следва да се произнесе приоритетно по оплакванията относно касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, тъй като евентуалното му наличие би обусловило отмяната на атакувания съдебен съд и би препятствало обсъждането на неговата материално правна законосъобразност и справедливост.

1.ВКС намира за неоснователни претенциите на касаторите за допуснати съществени процесуални нарушения.

Касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е аргументиран с доводи, които в своята същност преимуществено сочат на допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК - липса на мотиви на първоинстанционната присъда и на въззивното решение.

При обсъждането на тези доводи, на първо място, следва да се отбележи, че предмет на касационен контрол е постановеният въззивен съдебен акт - решението по ВНОХД № 479/2023 г. по описа на АС-Пловдив, а не първоинстанционната присъда, поради което обсъждането на последната е допустимо единствено от гледна точка на извършената спрямо нея въззивна проверка, обективирана в атакуваното решение. С оглед на това касационният съд може само да преценява дали въззивната инстанция законосъобразно е осъществила съответните си правомощия по чл. 334 НПК и в частност, отнесено към разглеждания казус, дали в процесуален аспект правилно е потвърдила първоинстанционния съдебен акт, като не е намерила основания за връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция (чл. 334 т.1 НПК).

Претенциите за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при изготвянето на присъдата и на въззивното решение на практика се основават на недоволство от съдържанието на мотивите на тези съдебни актове. В преобладаваща степен е заявено недоволство срещу първоинстанционния съдебен акт, като същото е обосновано с твърдения, че възприетата от окръжния съд фактическа обстановка изцяло и буквално е преписана от обвинителния акт, че в мотивите отсъства анализ на събраните доказателства, както и че в тях не е посочено въз основа на кои доказателствени материали и на какви правни съображения е взето решението от първостепенния съд. Недоволството от въззивното решение е сведено единствено до оплакването, че и в него е налице буквално преписване на обвинителния акт, като същевременно в касационните жалби не са въведени нарочни оплаквания за допуснати съществени нарушения в процесуалната дейност на въззивния съд поради липсата на отговор на възражения на защитниците за липса на мотиви към присъдата на първия съд, респективно поради неправилното отхвърляне на тези възражения.

Доколкото предмет на настоящата касационна проверка е именно въззивният съдебен акт, то обсъжданото касационно основание, на първо място, следва да бъде преценено спрямо този съдебен акт. Анализирайки съдържанието на въззивното решение, ВКС не констатира то да е постановено в разрез и в нарушение на чл. 339, ал. 2 НПК. В него подробно и изчерпателно са изложени съображенията, въз основа на които въззивният съд е приел проверяваната присъда за обоснована и законосъобразна и е отхвърлил заявените във въззивните жалби на защитниците възражения, които в значителна степен са идентични с наведените и пред касационната инстанция. Във въззивното решение надлежно е описана приетата за установена от апелативния съд фактическа обстановка (стр.7-23), напълно кореспондираща с направените и от първоинстанционния съд фактически констатации; изложен е подробен детайлен аналитичен разбор на приобщената доказателствена съвкупност (стр. 24-31); дадена е правна оценка на установените по делото факти чрез излагане на съответните правни изводи (стр.32-34); развити са обстойни съображения във връзка с индивидуализацията на наложените на подсъдимите наказания (стр. 35-37); като изрично е отговорено и на доводите на защитниците за липсата на мотиви на присъдата (стр. 34-35). Това съдържание на въззивния съдебен акт обосновава извод за отсъствието на съществени непълноти в мотивировката му и на практика напълно обезпечава възможността касационната инстанция безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. Съдържанието на въззивния акт гарантира в достатъчна степен и правото на страните да разберат ясно съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена първоинстанционната присъда, като им осигурява възможността пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение в касационното производството. С оглед на това ВКС намира, че процесуалните характеристики на атакувания съдебен акт в пълна степен отговарят на изискванията на чл. 339 ал.2 НПК, поради което обуславят неоснователността на отправените от касаторите лаконични упреци спрямо съдържанието на този акт.

Принципно вярна е констатацията на защитниците, че в частта относно възприетата фактическа обстановка както мотивите на присъдата на окръжния съд, така и въззивното решение буквално възпроизвеждат съдържанието на обвинителния акт. Неправилен е обаче изводът им, че в случая това обстоятелство само по себе си води до порока „липса на мотиви“ на тези съдебни актове, обосноваващ абсолютно процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК. С изключение случаите на проведено съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371 т.2 НПК, каквото настоящият казус не разкрива, практиката на ВКС действително не толерира механичното възпроизвеждане на обвинителния акт било в мотивите на първоинстанционната присъда, било във въззивното решение. И макар при проведено съдебно следствие по общия ред пренасянето (преписването) на части от обвинителния акт в мотивите на присъдата и/или във въззивния съдебен акт да не е процесуално издържано, то следва да се отчита като съществен недостатък и порок само, когато е довело до липса на мотиви. Касационното основание „липса на мотиви“ в същината си предполага или отсъствие изобщо на мотиви, или наличие на съществени непълноти, неясноти и вътрешнологически противоречия в изложените съображения, препятстващи установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му убеждение. В този смисъл липса на мотиви ще е налице, когато в съдебния акт няма изложени никакви аргументи относно приетите фактически положения (не са посочени фактите на деянието) и/или относно тяхната правна квалификация (не е посочен приложимия спрямо тях материален закон); когато не са обсъдени релевантните доказателствени материали, вкл. и такива с противоречиво съдържание; когато са игнорирани съществени възражения и доводи на страните. Именно в тези случаи отсъства собствената аналитична и оценъчна дейност на съда, респ. не е формирано и проявено суверенното вътрешно убеждение на решаващия съдебен състав. При липсата на мотиви винаги се касае до невъзможност страните и контролиращите инстанции да установят действителната воля на решаващия съд. Тази последица от незаконосъобразната процесуална дейност на съда накърнява правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на съдебния орган по отношение на съществени обстоятелства, релевантни за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия, а, от друга страна, осуетява възможността да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение на съда при установяване на фактите и правилността на този логически процес в процесуален аспект.

От съдържанието на първоинстанционния съдебен акт се установява, че съдебният състав реално е изложил своите основни аргументи както относно възприетата фактическа обстановка по отношение на обвинението срещу подсъдимите и обуславящата я доказателствена съвкупност, така и относно произтичащите от установените фактически положения правни изводи. Но въпреки буквалният преразказ на обстоятелствената част на обвинителния акт в мотивите на присъдата, първият съд е обективирал в достатъчна степен самостоятелната си аналитична и оценъчна дейност (обсъдил е поотделно и в съвкупност всички относими доказателствени материали и е определил тяхното значение за установяването на релевантните факти), като по този начин е формирал собствено вътрешно убеждение. Затова пренасянето в мотивите на присъдата на залегналите в обвинителния акт фактически твърдения на прокурора относно фактите на деянието в случая не обуславя липса на суверенна воля на окръжния съд, а сочи, че те са били приети от него за установени и доказани. Така съдържанието на мотивите на присъдата, от една страна, е обезпечило възможността на апелативния съд като контролираща инстанция безпрепятствено да установи действителната воля на първия съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение, а, от друга, е гарантирало и правото на страните да разберат съображенията на съдебния състав, въз основа на които е била постановена осъдителната присъда.

Въззивният съдебен акт също не се изчерпва с възпроизвеждане на обвинителния акт нито в буквален смисъл, нито в съдържателно отношение. Сравнението между съдържанието на обвинителния акт и на решението на АС-Пловдив ясно разкрива, че не е налице механично пренасяне и дословно възпроизвеждане на текста на обвинителния акт във въззивния съдебен акт, при което съдържанието на последния да е изпълнено само с този текст. Без да е пример за процесуално изряден съдебен акт, въззивното решение в крайна сметка обективира резултат от самостоятелна дейност на състава на АС-Пловдив по установяване на релевантните факти, критичен анализ на доказателствената съвкупност, суверенна оценка на доказателствените материали и собствена независима правна интерпретация на приетата фактология, съчетана с отговор на отправените от защитниците на подсъдимите възражения. Затова в случая обстоятелството, че въззивната инстанция е възприела обвинителната теза за доказана, за което се е мотивирала, не следва да се третира като израз на безкритично механично повтаряне на твърдяната от прокурора фактическа обстановка, след като приетите от този съд факти са изведени в резултат на неоспорима негова собствена аналитична и оценъчна дейност.

Възражението на защитниците на подсъдимия С., че той е осъден за престъпление от общ характер, без обвинението за същото да е доказано по несъмнен начин съгласно изискванията на чл. 303 НПК, макар да е заявено като такова за нарушение на материалния закон, обосновава съществено нарушение на процесуалните правила в доказателствената дейност. По същество се оспорва процеса на формиране на вътрешното убеждение на предходните съдилища, доколкото нарушаването на правилото на чл. 303 НПК подсъдимият да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано по несъмнен начин винаги се явява последица от нарушаването на правилата на чл. 13 и чл. 14 НПК. Но от съдържанието на въззивното решение, с което е потвърдена осъдителната присъда, е видно, че апелативният съд е изпълнил задължението си да обсъди задълбочено и всестранно всички приобщени доказателствени материали, като тази негова законосъобразна процесуална дейност му е позволила и дала основание да сподели преценката на окръжния съд за несъмнената доказаност на обвинението съобразно изискването на чл. 303 ал.2 НПК. Следователно, спазено е процесуалното изискване на разпоредбата на чл. 14, ал. 1 НПК и не са налице пороци при формирането на вътрешното убеждение на съдилищата по фактите и в частност на въззивния съд, поради което и това възражение е неоснователно.

2. ВКС намира, че претендираните и предлагани от защитниците на подсъдимите правни квалификации на инкриминираните деяния /по чл. 124 ал.1 НК за К. С. и по чл. 124 ал.3 вр. ал.1 НК за Ц. П./ категорично са неприложими при установените по делото факти.

Предходните съдебни инстанции правилно са преценили, че подсъдимите К. С. и Ц. П. са извършили деянията при форма на вината евентуален умисъл, поради което с отказа им да ги преквалифицират в престъпления по чл. 124 НК не са нарушили материалния закон. Претенции в тази насока са правени както пред първостепенния, така и пред въззивния съд, които в отговор са изложили свои аргументирани съображения за липсата на основание инкриминираната деятелност на подсъдимите да бъде квалифицирана като по-леко наказуемо престъпление по текстовете на цитираната правна норма. Тези съображения почиват на вярно разбиране на материалния закон и на правилна негова интерпретация и се споделят напълно от касационния състав. В съдебната практика е утвърдено разбирането, че при решаването на въпроса за съдържанието на вината, респективно за характеристиките на умисъла при престъпните деяния против живота и здравето на личността следва да се изхожда от комплексната оценка на всички обстоятелства за извършеното престъпление, като се отчете предшестващото поведение на дееца и пострадалия, техните взаимоотношения, използваните способи и средства за причиняване на уврежданията, броя и силата на ударите, тяхната интензивност и насоченост, уязвимостта на жертвата съобразно локацията на ударите и уврежданията, механизма на причиняване на уврежданията и медико-биологичните особености на нараняванията. В настоящия казус всички тези фактори са били надлежно съобразени, като след обстоен техен анализ и окръжният, и апелативният съд правилно са приели, че е налице (евентуален) умисъл за убийство, а не само умисъл за засягане на телесния интегритет на пострадалия, тоест за умишлена телесна повреда, довела до причиняване на смърт по непредпазливост. В тази насока като обективиращи умисъл за причиняване на смърт, а не на телесна повреда, правилно са преценени в своята съвкупност обстоятелствата относно насочеността на нанесените удари изцяло в главата на пострадалия (предполагащо непосредствено въздействие и върху мозъка, чието увреждане самостоятелно е способно да причини смърт); многобройността на ударите (около 20 на брой, което обуславя засилено травматично въздействие върху засегнатата област); интензивността и последователността на нанасянето им (във времеви период около 10 минути при активното участие и на двамата с размяна на ролите им при нанасянето на ударите), близкото разстояние, от което са нанасяни ударите; последователността и упоритостта в осъществяването на деянията от страна и на двамата подсъдими (след като пострадалият залитал назад в резултат на нанасяните му удари подсъдимите на няколко пъти го изправяли в седнало положение и отново му нанасяли удари); механизма на причиняване на уврежданията, който е от водещо и решаващо значение за предизвикването на субарахноидният кръвоизлив и на кръвоизлива в мозъчните стомахчета, включващи се в ЧМТ, довела от своя страна до настъпването на смъртта (с оглед позицията на тялото на пострадалия по време на побоя главата му е била свободна да извършва ускорения по посока на ударите със залюляване в сагитална или фронтална равнина, като това се е предавало върху мозъка и е предизвикало мозъчните увреждания); средствата, с които са били нанасяни ударите (с отворени длани и със свити в юмруци ръце, представляващи по своето естество твърди, тъпи и здрави предмети); както и че побоят е нанесен над лице, намиращо се под алкохолно въздействие и в обективно състояние, което не му е позволявало да оказва каквато и да е съпротива.

При тези обстоятелства подсъдимите безспорно са съзнавали, че от нанесените многобройни, макар и не особено силни удари с ръце в главата на неоказващия им никаква съпротива пострадал обективно е било възможно настъпването на смъртта му, като същевременно са се съгласявали с настъпването на този вероятен допълнителен резултат. В съзнанието и в представите на подсъдимите е било формирано внезапно решение да нанесат побой на пострадалия, като с оглед социалния и житейският им опит и разбиране те несъмнено са допускали, че вследствие на многото на брой удари, макар и не толкова силни, но пък нанесени в уязвима част от тялото, каквато е главата, е могла да настъпи и смъртта му. Затова, осъществявайки инкриминираните действия спрямо пострадалия, подсъдимите несъмнено са допускали, че наред с желания резултат (причиняването на телесни повреди) може да настъпи и друг възможен по-тежък резултат (умъртвяването му), като са се отнесли напълно безразлично към настъпването му. Начинът на осъществяване на побоя (интензивно в продължение на около 10 минути с нанасянето на около 20 удара; след неколкократно падане и изправяне на тялото на жертвата) и последващите действия на подсъдимите, извършени след преустановяването на побоя, еднозначно сочат, че те изобщо не са мислили и възнамерявали да предотвратят настъпването на предизвиканите от тях общественоопасни последици – след побоя не са оказали никаква помощ на пострадалия, макар непосредствено да са възприели тежкото състояние, в което се е намирал и в което са го оставили, като съвсем невъзмутимо продължили да пият бира и да слушат музика, седнали на няколко метра от бездиханното му вече към този момент тяло. В тази ситуация подсъдимите не са разчитали на никакви фактори за осуетяване настъпването на общественоопасните последици и по този начин се съгласили с тяхното настъпване. Следователно, правилна е преценката на предходните инстанции, че от субективна страна подсъдимите са извършили умъртвяването на пострадалия при форма на вината евентуален умисъл, а не по непредпазливост вследствие на умишлено нанесени телесни повреди.

Основавайки се на гореизложеното, ВКС намира, че посочените от защитника на подсъдимия П. отделни изолирани обстоятелства, касаещи собствената деятелност на последния (че за нанасянето на побоя той не е използвал оръжие, а само ръцете си и че е нанесъл по-малко на брой удари), категорично не са основание и аргумент да бъде изключен умисълът му (във формата на евентуален) за умъртвяване на жертвата, а с това и общността на умисъла на двамата подсъдими. В тази връзка следва да се подчертае, че съгласно утвърденото разбиране в правната доктрина и в практиката на върховната съдебна инстанция за съизвършителството при умишлените убийства е без значение кой от подсъдимите какви и колко на брой удари и с какво точно ги е нанесъл, както и кой конкретен удар или действие е допринесло за леталния изход, стига да е установено, че дейността на всеки от тях е част от изпълнителното деяние по осъществяването на общия престъпен резултат, както е и в настоящия казус. При съизвършителството всеки от съучастниците отговаря за причинения с общи усилия престъпен резултат, като за квалификацията на поведението на съизвършителите няма значение конкретният каузален принос на всеки един от тях за настъпването на съставомерните последици. С оглед на това, макар подсъдимите да са нанесли различен брой удари в главата на пострадалия, след като в поведението и на двамата ясно е обективирано съзнанието, че всеки един от тях осъществява посегателството спрямо пострадалия съвместно и заедно с другия, предходните инстанции правилно са приели, че е налице общност на умисъла им, поради което и двамата следва да носят отговорност за причиняването на смъртта на Ж..

Касационният съд намира за несъстоятелна тезата на защитника на подсъдимия П., че липсва мотив за убийството на пострадалия, тъй като Ж. и подсъдимите са се познавали, често са се събирали, за да консумират алкохол, а подсъдимият С. дори към онзи момент го е бил приютил в дома си, поради което отсъства и умисъл за умъртвяването му. Напротив. По делото безспорно е установено, че двамата подсъдими са имали конкретен мотив за нанасянето на побоя над пострадалия и това е било възмущението им от предходни негови укорими действия спрямо малолетната В. Л., което е породило желанието им да го накажат заради това негово поведение, като познанството им с пострадалия и поддържаните с него добри отношения в случая не са оказали никакво възпиращо действие спрямо мотивационния им процес, довел до вземането на решението им да му нанесат побой. И тъй като мотивите са двигателят на човешкото поведение, те начертават в представите на субекта поставената цел и средствата за нейното постигане, като по този начин способстват в съзнанието на дееца да се формира психическото съдържание на деянието. В случая, водени именно от своята мотивация да накажат пострадалия, подсъдимите са взели решение за осъществяване на побоя спрямо него, след което са пристъпили към изпълнението му, като в хода на целия този процес са формирали умисъл да причинят неопределени по вид телесни увреждания на жертвата. Известно е обаче, че за умисъла при причиняване на телесни повреди и смърт е характерна една неопределеност /алтернативност/ на представите на дееца, който съзнава обществената опасност на извършеното посегателство и предвижда най-общо два или повече възможни вредоносни резултата и иска /или допуска/ настъпването на който и да е от тях. Отнесено към фактите по настоящия казус, това означава, че относно реално настъпилите вреди (смъртта на пострадалия) подсъдимите са действали при евентуален неопределен умисъл, в какъвто смисъл правилно е ангажирана наказателната им отговорност.

Без основание е и оплакването на защитника на подсъдимия П. за незаконосъобразност на становището на предходните инстанции, че подзащитният му е искал и целял да лиши от живот пострадалия. Тези проявни форми на волевия акт (искам и целя) изпълват съдържанието на волевия момент на прекия умисъл. Но доколкото на подсъдимите не е повдигано обвинение жертвата да е умъртвена при форма на вината пряк умисъл и доколкото нито окръжният, нито апелативният съд са приели деянията да са извършени при пряк умисъл, то това оплакване се явява неотносимо към предмета на делото и затова не следва да му бъде даван отговор.

Твърдените в касационната жалба на адв. К. обстоятелства, че след като подсъдимите са преустановили нанасянето на ударите по пострадалия те са го оставили в седнало положение и са се отдръпнали от него, а не са го повалили отново и не са продължили да му нанасят удари, не са от естество да изключат умисъла им за умъртвяването му. Установените по делото факти сочат, че с нанасянето на около 20-те на брой удара в главата на пострадалия подсъдимите обективно са довърши изпълнителното деяние на престъплението убийство и не са предотвратили настъпването на допускания от тях престъпен резултат, като по този начин са довършили самото престъпление и субективно са съзнавали това. От обективна страна те са извършили причинителска дейност с характеристики, обем и интензитет, които обикновено са необходими и достатъчни, за да настъпи съставомерния резултат, което скоротечно се е и случило. И тъй като извършеното от подсъдимите деяние на практика е успяло да породи предвидените в закона общественоопасни последици, обстоятелството, че те не са продължили увреждащото въздействие спрямо жертвата категорично не изключва вината им и отговорността им за довършеното вече към този момент престъпление.

Изтъкнатият от защитника на подсъдимия П. факт, че след като св. Х. Н. изразил съмнения дали пострадалият не е мъртъв подзащитният му не е избягал, а е останал на място и е съдействал на органите на МВР, също не е основание да се изключи умисъла му за причиняване на смърт на пострадалия. Вината е психическото отношение на дееца към престъпното деяние и престъпния резултат в момента на извършване на деянието, а не в някакъв следващ момент. Затова последващото отношение на дееца, включително и проявеното критично такова, след като деянието вече е завършено, няма никакво значение за вината и не я заличава.

Несъстоятелна е и поддържаната от защитниците на подсъдимия К. С. теза, че в случая смъртта на Ж. е последица единствено и само на допълнителен привходящ за причинно-следствения процес фактор, а именно – алкохолното опиване на Ж. и високата концентрация на алкохол в кръвта му. На първо място, за да бъде алкохолното опиване на пострадалия привходящ каузален фактор в причинния процес, довел до настъпването на смъртта му, самото деяние (побоят) трябва да е създало предпоставки за проявяване на причинното действие на този последващ фактор, който да е от естество самостоятелно и независимо да засегне предмета на престъплението. Т.е., необходимо е да е налице независима причинна връзка между състоянието на алкохолното опиване на пострадалия и последвалия общественоопасен резултат - настъпването на смъртта му. Но доколкото от данните по делото е безспорно установено, че причината за смъртта на Л. Ж. е единствено нанесената му тежка черепно-мозъчна травма, се налага извода, че състоянието му на алкохолно опиване към момента на посегателството спрямо него не може да бъде третирано като самостоятелен източник на въздействие върху предмета на престъплението, а оттам и като самостоятелен независим каузален фактор за настъпването на съставомерните общественоопасни последици. На следващо място, за да бъде привходящ каузален фактор в причинния процес, довел до настъпването на смъртта на пострадалия, състоянието му на алкохолно опиване следва да се е проявило и да е оказало въздействие върху по-нататъшното развитие на вече започнал вследствие на деянието на подсъдимите каузален процес и да се пресекло с него в процеса на развитието му. В случая обаче високата степен на алкохолно опиване на пострадалия е обективен факт, настъпил и съществуващ преди извършването на самото деяние (побоят), поставило началото на причинния процес, поради което този факт не се явява последващ привходящ каузален фактор спрямо започналия от деянието причинно-следствен процес. Предвид изложеното в обобщение се налага извода, че настъпилият съставомерен резултат е пряка и непосредствена последица единствено на деянията на двамата подсъдими, а не на някакви последващи привходящи фактори, стоящи извън причинителската им дейност.

По тези съображения отговорността на подсъдимите законосъобразно е ангажирана за извършено от тях умишлено убийство с приложена правна квалификация по чл. 115 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 НК относно подсъдимия К. С. и по чл.116 ал.1 т.12 вр. чл.115 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ НК относно подсъдимия Ц. П., а не за убийство при смесена форма на вината (по чл.124 НК), поради което оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон са неоснователни.

3. Неоснователни са и възраженията за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания.

В подкрепа на тезата на защитниците на подсъдимия С. за явна несправедливост на наложеното му наказание липсват конкретни доводи, като заявяването и поддържането на това оплакване е единствено във връзка с молбата за преквалификация на деянието по чл. 124 НК. Поради това, доколкото искането за намаляване размера на наложеното наказание на подсъдимия С. е обвързано единствено с претенцията за преквалифициране на деянието му като по-леко наказуемо престъпление по чл. 124 НК, неоснователността на последната обуславя неудовлетворяване и на самото искане за намаляване на наказанието на заявеното основание. Отделно от това в рамките на правилно приложената от предходните инстанции квалификация на деянието на С. (по чл. 115 НК) касационната проверка не констатира наложеното му наказание лишаване от свобода в размер на петнадесет години да е явно несправедливо. В случая в пълна степен са отчетени всички смекчаващи отговорността на този подсъдим обстоятелства, а същевременно не се изтъкват такива, които да не са били взети предвид от първостепенния и въззивния съд при индивидуализацията на наказанието. Оценени са в действителната им тежест и установените отегчаващи обстоятелства, както и останалите фактори по чл. 54 НК. С оглед на това предвид размера, в който е отмерено, наказанието на С. не е явно несправедливо, защото е съобразено както с конкретната обществена опасност на деянието и личността на дееца, така и с визираните в чл. 36 НК цели.

Определеното на подсъдимия П. наказание седемнадесет години лишаване от свобода е под средния размер на предвиденото най-леко от трите алтернативни наказания по чл. 116, ал. 1 НК и също не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. По отношение и на този подсъдим въззивният съд е съобразил всички установени по делото обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 НК, включително и смекчаващите отговорността му обстоятелства, на които защитата поставя акцент, поради което доводите в касационната жалба на защитника на подсъдимия П. в обратна насока са несъстоятелни. В тази връзка не е останал без внимание и акцентираният в жалбата на адвокат К. факт, че по време на побоя П. е издърпал подсъдимия С., който в този момент е бил надвесен над тялото на пострадалия. Противно на претенцията на защитника, апелативният съд правилно не е интерпретирал въпросния епизод като смекчаващо отговорността на П. обстоятелство, доколкото тази негова проява не е имала траен позитивен ефект върху развитието на ситуацията, тъй като не е довела до преустановяването на побоя, а само до временното му прекратяване. В действителност в резултат на намесата на П. е последвало кратко прекъсване на побоя, но след това самият П. е подновил интервенцията си спрямо пострадалия и финално, едновременно със С., му нанесъл още един удар в лицето, след което С. самостоятелно още един път ударил Ж. в главата. С оглед на това коментираната намеса на П. правилно не е ценена като фактор, обуславящ смекчаване на отговорността му.

При индивидуализацията на наказанието на П. апелативният съд правилно е приел, че въпреки по-ниската степен на участие на този подсъдим в осъществяване на общото деяние (предвид нанесените от него по-малко на брой удари), е налице друг съществен утежняващ отговорността му фактор, а именно – че той е бил инициаторът за нанасянето на побоя. Този факт, както и данните за предходни негови осъждания за други умишлени престъпления от общ характер (извън осъжданията, обосновали квалифициране на деянието като опасен рецидив), преценени във взаимовръзка с останалите отегчаващи обстоятелства, дават основание на касационния съд да приеме, че наложеното му наказание не е завишено и е в пълно съответствие на обществената опасност на деянието и на неговата собствена такава, поради което не е явно несправедливо.

Искането за намаляване размера на наложеното на подсъдимия П. наказание е основано и на претенцията за преквалифициране на деянието му като по-леко наказуемо престъпление по чл. 124 НК, но, както и при подсъдимия С., неоснователността на последната обуславя невъзможност за удовлетворяване на искането за намаляване на наказанието на това основание.

Изложеното дотук мотивира настоящата инстанция да приеме, че не са налице сочените в жалбите касационни основания, поради което атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1 от 15.01.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по внохд № 479/2023 г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: