Недопустимост на служебно споделено родителство при липса на съгласие

Текстът на акта

Ключови фрази

1

Р Е Ш Е Н И Е
№50079
Гр. София, 05.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в публичното заседание на 26.04.2023 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА

При участието на секретаря Валентина Илиева,
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №2347/22 г.,
за да се произнесе, намира следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
ВКС разглежда касационната жалба на И. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд Перник/ОС/ по гр.д. №11/21 г. Обжалването е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос: относно възможността съдът да предоставя родителските права / за упражняване от родителите/ за периоди с равна продължителност в рамките на всеки месец, което би могло да се квалифицира като постановено от съда „споделено родителство”, поради твърдяното от касаторката противоречие на въззивното решение с ТР №1/2016 г. ОСГК и с оглед позоваването й на очевидна неправилност на решението.
В касационната жалба се правят и в съдебно заседание се поддържат оплаквания за неправилност, вкл. очевидна на въззивното решение, поради нарушения на материалния и процесуален закон и необоснованост, иска се отмяната му и постановяване на ново решение, с което упражняването на родителските права за детето М. Е./род. през 2011 г./ да бъде предоставено на майката и местоживеенето му да бъде определено при нея на посочения в Кралство Б. адрес, като се определи подходящ режим на лични контакти с бащата, който в максимална степен да съхрани връзката на детето с този родител.
Ответникът по жалба Е. Е. я оспорва по подробно изложени в отговора на жалбата и в съдебно заседание съображения и моли да бъде оставено в сила въззивното решение.
ВКС на РБ, като разгледа жалбата намира следното:
По въпроса, по който е допуснато обжалването:
В ТР №1/2017 г., по т.д. №1/16 г. ОСГК е прието, че разпоредбата на чл. 59, ал. 2 СК изключва възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че не се постигне споразумение по упражняването им. В мотивите към този извод е посочено, че разпоредбата на чл. 59, ал. 2 СК е приложима само в случаите на развод по исков ред, и при непостигане на споразумение между родителите относно местоживеенето на ненавършилите пълнолетие деца и упражняването на родителските права спрямо тях законът сочи, че следва да бъде предпочетен един от родителите, при когото детето да живее, и той да е носител на родителските права. Същият подход, основан на относимата правна уредба, е използван и в ППВС № 1 по гр. д. № 3/1974 г. - съдът следва да предостави упражняването на родителските права на единия от съпрузите, като под упражняване на родителските права съдът има предвид "тяхното ежедневно осъществяване, както и действията по закрилата, защитата и представителството на децата". Чрез решението си по чл. 59, ал. 2 СК съдът изпълнява социалната си функция за предоставяне на адекватна защита на ненавършилите пълнолетие деца с оглед запазването на висшите им интереси и гарантира правната сигурност, задължавайки и най-вече вменявайки отговорност на "по-добрия" (с оглед интересите на детето) родител да се грижи за тяхното непосредствено отглеждане и възпитание, до постигането на общо съгласие относно упражняването на родителските права. В ППВС №1/74 г. също е прието, че съдът следва да определи родителя, който еднолично ще упражнява родителските права в бъдеще, като държи сметка за интересите на децата. Под "интереси на децата" се разбират всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане и възпитание, създаване на трудови навици и дисциплина, подготовка за общественополезен труд и изобщо изграждането на всяко дете като съзнателен гражданин. Това тълкуване е актуално и днес, както е посочено в ТР№1/17 г. ОСГК, при сходната правна уредба в чл.29 СК, отм. и чл.59, ал.2 СК/2009 г.
По същество на жалбата:
За приложението на материалния закон:
С въззивното решение родителските права за малолетното дете на страните М. Е., род. през 2011 г. са предоставени за упражняване на неговата майка И. С. и местоживеенето на детето е определено при нея за периода от първо до петнадесето число на всеки месец. За периода от шестнадесето до последното число на всеки месец упражняването на родителските права за детето е предоставено на бащата Е. Е. и местоживеенето на детето е определено при него. Това разрешение за „равновременен режим на отглеждане на детето“ е мотивирано с необходимостта от преодоляване на родителското отчуждение към бащата. Въззивният съд е констатирал, че откакто се изпълнява режимът, определен по описания начин с привременните мерки, и към настоящия момент емоционално-доверителната връзка между бащата и детето е в етап на повторно изграждане и стабилизиране, след като е била прекъсната. С оглед избягването на последващи травми върху детето, е необходимо да бъде гарантирана ефективната и пълноценната връзка на баща и син, която може да се поддържа единствено със системен контакт помежду бащата и детето, който е равновременен предвид необходимостта да се изгради устойчивост в отношенията им. Детето има подобрение в обучението си, полага по-голямо старание и учи систематично, започнало е да спортува и да бъде по-дисциплинирано и по-социално. Детето се чувства добре в дома на бащата, няма данни да му вреди ритъмът на равновременното отглеждане, емоционално-доверителната връзка между баща и син започва да се връща към времето преди прекъсването й и да се създават нови устойчиви основи, като тези промени помагат на детето да се адаптира бързо и да разширява приятелския и социалния си кръг. Постановените мерки не се отразяват отрицателно на образованието на детето, тъй като и бащата е взискателен към образованието му. Тези мерки са в интерес на детето, защото обезпечават възможността за осъществяване на по-траен и пълноценен контакт между баща и син, без това да препятства отношенията с майката и да се омаловажава нейната роля в живота на детето. Определените мерки между детето и родителите са съобразени с географската отдалеченост между Б. и България и най-добрия интерес на детето да има редовен и пълноценен контакт и с двамата си родители. Поради равновременното упражняване на родителските права и местоживеене на детето при всекиго от двамата родители не е необходимо изричното определяне на лични отношения извън времето на съответното упражняване на родителските права и местоживеене. Освен това и с оглед даденото разрешение, заместващо съгласието на бащата, детето да пътува в чужбина - до държави в ЕС с майка си, когато упражнява родителските права, тя безпрепятствено ще може да пътува с детето до Б., както е било и досега.
Даденото от въззивния съд разрешение на спора между родителите е в нарушение на материалния закон – чл.59, ал.2 СК, при задължителното му тълкуване с ТР №1/17 г. Въззивният съд всъщност е постановил съвместно упражняване на родителските права - без споразумение между родителите детето да живее и при двамата по равно, а не да е преимуществено установено при единия от тях за ежедневното осъществяване на упражняването на родителските права. Това личи и от мотивите на въззивното решение за липсата на необходимост да се определят режим на лични отношения с другия родител и издръжка, които логически и систематично са свързани с предоставянето на родителските права за упражняване от единия родител, по см. на чл.59, ал.2 СК, приложим според изричното препращане и в споровете по чл.127, ал.2 СК.
За доказателствата:
В касационната жалба се признава, че родителите на детето са в спор както относно упражняването на родителските права, така и относно бъдещото му местоживеене, тъй като майката се е установила трайно в Б., където живее със съпруга си В. С. и има желание детето да живее с нея там. Тази възможност категорично се оспорва от ответника по жалба, който твърди, че тя само би възстановила родителското отчуждение на детето към него и би поставила детето в неприемливите и несигурни жилищни, домашни, социални и образователни условия на чуждата и в голяма степен непозната държава/без близки кръвни роднини, овладян говорим език , достъпна и позната социална и училищна среда/.
За разрешаване на спора ВКС намира следното: в.л., клиничен психолог Е. М. е констатирала, че майката има изграден родителски капацитет, а при бащата родителският капацитет е в процес на изграждане. Детето е силно привързано към майката / това се установява също от първата психологична експертиза на в.л. М., показанията на св.Р. и С., както и от изразеното мнение в социалните доклади на ДСП/, със синовни чувства на топлота и доверие към нея, тревожи се от по-продължителната им раздяла, наблюдава се симбиоза между детето и майката. Според вещото лице живеенето на детето с майката в Б. не би навредило на психоемоционалното му състояние. В представения социален доклад от Б. се сочи, че майката разговаря на нидерландски, живее на посочения там адрес със съпруга си, който я издържа, наели са жилище с добри условия, здравните и образователни нужди на детето са били задоволени, докато е било там, за социални контакти и помощ разчитат най-вече на роднините на съпруга й В. С.. Той е с добри характеристични данни, приема детето и между тях са изградени отношения на разбиране и привързаност. Детето след връщането му в РБ е продължило дистанционното си обучение в белгийско училище.
С оглед силната привързаност на детето към майката, страхът му от раздяла с нея, изграденият при майката родителски капацитет, но и установеното й местоживеене в Б. и изразеното от нея намерение да остане да живее там с детето М. в бъдеще, следва да се съберат още доказателства. Такива - относно броя и продължителността на училищните ваканции в тази страна, са нужни за определяне на възможния при ученическата възраст на детето най-широк режим на лични отношения с бащата/ необходим за детето, според в.л. психолог М./. Нужни са доказателства и относно начина за изпълнението на режима, вкл. какви са разноските по пътуването на родителя и детето, ако упражняването на родителските права бъде предоставено на майката и местоживеенето на детето бъде определено при нея в Б.. Следва да се съберат още данни и за най-близкото му обкръжение там - членовете на семейството, в което ще живее детето в бъдеще с майка си и нейния съпруг. Когато страните не са посочили доказателства, установяващи моралния облик на лицата от най-близкото си обкръжение, то съдът е длъжен да допусне служебно доказателства, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните/р. по гр.д. №3448/19 г. на четвърто г.о. на ВКС/. Трябва да се има предвид и това, че трайното установяване на детето при майката в Б. не може да се допусне от съда, без напълно да е преодолян синдромът на родителско отчуждение към бащата/ в.л. М./, за което е необходимо да се назначи служебно нова съдебно – психологична експертиза /последната изслушана е от м. октомври 2021 г./.
Поради изложеното въззивното решение е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и необосновано, следва да се отмени и делото върне на въззивния съд за ново разглеждане със събиране на доказателства за пълното изясняване на спора, с отчитане на исканията и възраженията на страните.
Затова и на осн. чл.293 ГПК ВКС на РБ, трето г.о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение на Окръжен съд Перник по гр.д. №11/21 г. от 21.03.22 г.
Връща делото на този съд за ново разглеждане от друг състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: