Обезпечителен запис на заповед и невъзникнало заемно задължение

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за съществуване на вземането * запис на заповед * договор за заем * каузално правоотношение * доказателствена тежест

9

Р Е Ш Е Н И Е

№ 301

[населено място], 31.10.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в публично заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: Росица Божилова
Членове: Анна Ненова

Татяна Костадинова

при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдията докладчик Анна Ненова т.д. № 245 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. Д. Д. срещу решение № 847 от 16.07.2024г. по в.гр.д. № 3310/2023г. на Апелативен съд – София. С решението, като е отменено частично решение № 5067 от 05.10.2023г. по гр.д. № 8816/2022г. на Софийски градски съд, е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че З. Д. Д. дължи на С. В. Д. сума от още 100 000 лева (или общо 150 000 лева) по запис на заповед от 18.12.2019г., със законната лихва за забава от 01.03.2022г. до окончателното плащане, съгласно издадена по гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Като е приел, че договор за заем над сумата от 50 000 лева до 150 000 лева не съществува, неправилно въззивният съд е заключил, че остатъкът от 100 000 лева се дължи на основание абстрактната едностранна сделка от 18.12.2019г., дало основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд. Процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на подписан между страните договор за заем. В записа на заповед изрично е посочено, че се издава във връзка с договора за заем, сключен на 18.12.2019г. В заем е била предоставена сума от 50 000 лева и тя е дължима. Вземанията, които не съществуват по каузалното правоотношение, не съществуват и по ценната книга. От касатора - ответник е било направено възражение за наличие на каузално правоотношение и кредиторът е трябвало да докаже съществуването на вземането и неговия размер. Неправилно и необосновано въззивният съд е приел, че в едната си част записът на заповед обезпечава каузално правоотношение по сключения договор за заем, а в останалата си част, за сумата от 50 000 лева, е абстрактна сделка.

Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и предявеният иск - отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Жалбата се поддържа и в проведеното открито съдебно заседание.

От насрещната страна С. В. Д. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. В проведеното открито съдебно заседание е представена писмена защита, съгласно която е приложимо разрешението на т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Издателят носи тежестта да обори формалната действителност на менителницата или че задължението по нея е погасено или не е възникнало, тъй като тя е симулативна или издадена поради принуда, например. Записът на заповед е бил издаден и предаден съзнателно и целенасочено от З. Д. Д. при знание за абстрактния й характер, доколкото между касатора и поемателя е възникнало някакво друго и неизследвано по делото каузално правоотношение, различно от първоначално проектирания договор за заем в размер на 150 000 лева. Ако запис са заповед бъде издаден и предаден, въпреки че проектиран договор за заем с уговорка за издаване на менителница като обезпечение не бъде сключен, обещаната за плащане сума се дължи на основание издадения запис на заповед като едностранна абстрактна сделка.

С определение № 1267 от 25.04.2025г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса дали ако запис на заповед е издаден за обезпечение на изпълнението на каузална сделка и задължение по нея не възникне, възниква задължение по менителничния ефект. Приложимото допълнителното основание е по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - за проверка на съответствието на въззивното решение с възприетото в решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 102 от 25.07.2011г. по т.д. № 672/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 105 от 03.07.2012г. по т.д. № 564/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

На 01.03.2022г. от С. В. Д. е било подадено заявление да издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК за сумата от 150 000 лева, дължима от З. Д. Д. по запис на заповед от 18.12.2019г. с падеж 08.02.2020г. и с място на плащане [населено място], [улица], ет. 4, ап. 10.

В т. 12 от заявлението като документ, от който произтича вземането, е бил посочен записът на заповед. В тази точка и в т. 14 от заявлението е било посочено още, че записът представлява обезпечение по договор за кредит от 18.12.2019г. Обстоятелството е било посочено и в самата ценна книга - че се издава като обезпечение по сключен договор за заем между страните от дата 18.12.2019г.

Въз основа на заявлението е било образувано ч.гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд. На 03.05.2022г. по делото е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за сумата от 150 000 лева, дължима по записа на заповед от 18.12.2019г.

Срещу заповедта за изпълнение от З. Д. Д. е било подадено възражение по чл. 414 от ГПК и въз основа на искова молба на С. В. Д. с вх. № 52877 от 19.08.2022г. е било образувано производство по чл. 422 от ГПК (гр.д. № 8816/2022г. на Софийски градски съд). В исковата молба е било посочено, че записът на заповед съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 от ТЗ и с него ответницата се е задължила да заплати безусловно и неотменимо упоменатата в записа на заповед парична сума от 150 000 лева.

С подаден отговор З. Д. Д. е възразила, че дължи сума, но до размер от 50 000 лева, тъй като записът на заповед е издаден като обезпечение по сключен между страните договор за заем от 18.12.2019г., а по него са получени 50 000 лева. При липса на предоставени още 100 000 лева, не се дължи връщане на нещо, което не е дадено. С отговора е бил представен подписан от страните договор за заем от 18.12.2019г. за сума от 150 000 лева, която подлежи на връщане до 31.01.2020г. Съгласно клаузата на чл. 9 от договора той е бил обезпечен с един брой запис на заповед за сумата от 150 000 лева.

Съгласно изготвен проект на доклад по делото (определение от 12.03.2023г.) съставът на Софийски градски съд е указал на ищеца С. В. Д., че в негова доказателствена тежест е да докаже съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, и че вземането, по което е издаден като обезпечение (договор за заем) е възникнало, както и неговия размер.

По делото са били събрани писмени доказателства, включително препис от документите по гр.д. № 15430/2022г. по описа на Районен съд – Варна. Делото е било образувано по иск на З. Д. Д. срещу С. В. Д. за установяване на недължимост на сума от 100 000 лева (частично 10 000 лева) по договора за заем от 18.12.2019г. Във връзка с този иск от С. В. Д. е било заявено, че не оспорва обстоятелството, че по договора за заем са били предоставени не 150 000 лева, а само 50 000 лева, поради което производството да се прекрати. Това е било и направено от състава на Районен съд- Варна. Съгласно определение от 06.06.2023г. от този съд е било възприето, че С. В. Д. не претендира вземането, което се оспорва с предявения иск.

С решение № 5067 от 05.10.2023г. по гр.д. № 8816/2022г. Софийски градски съд е приел, че предявеният иск по чл. 422 от ГПК е основателен до размера от 50 000 лева. По договора за заем на ответницата е била преведена сума от 50 000 лева (признато от С. В. Д. по делото пред Районен съд – Варна), в производството по чл. 422 от ГПК страните не са спорили, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на задължения по договора за заем, и дължима по ценната книга с оглед установения размер на задължението по каузалното отношение е била сумата от 50 000 лева.

Срещу решението в отхвърлителната част е била подадена въззивна жалба от С. В. Д.. Посочено е било, че изложението и петитумът на исковата молба, с която е бил иницииран висящият спор, е обуславял единствено извод, че имуществената претенция е заявена като произтичаща от абсолютна търговска сделка – запис на заповед. Договор за заем за сума от 150 000 лева, който записът на заповед да обезпечава, не е бил сключван.

С решение № 847 от 16.07.2024г. по образуваното гр. д. № 3310/2023г. Апелативен съд – София е отменил първоинстанционното решение в обжалваната част и е уважил иска по чл. 422 от ГПК допълнително за сумата от 100 000 лева. Въззивният съд е приел, че дължима по заемния договор е сума от 50 000 лева, но ищецът основава своето вземане на записа на заповед от 18.12.2019г. и по него е възникнало задължение за плащане на сумата от 150 000 лева. Щом не съществува договор за заем над сумата от 50 000 лева, то и менителничното задължение няма какво да обезпечава. Сумата от 100 000 лева се дължи на основание едностранната абстрактна сделка, дала основание за издаване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист по гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

Съгласно практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 102 от 25.07.2011г. по т.д. № 672/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 105 от 03.07.2012г. по т.д. № 564/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. абстрактният характер на записа на заповед като едностранна правна сделка не следва да се абсолютизира. Въвеждането на твърдения или възражения за наличие на каузални правоотношения, послужили като причина за менителничното задължаване, изисква от съда да се произнесе относно съществуването на спорното вземане, след като изследва не само формалната редовност и действителност на менителничния ефект, а и валидността на сделката, сочена като източник на каузалното правоотношение, и евентуалното погасяване на породените от нея задължения. Това произтича от обстоятелството, че когато записът на заповед е издаден с обезпечителна цел, недействителността на каузалната сделка препятства възникването и на поетите със записа на заповед задължения. Същевременно погасяването на обезпеченото със записа на заповед парично задължение чрез някой от предвидените в закона правни способи има за последица погасяване и на поетото с гаранционно-обезпечителна цел абстрактно задължение.

Посочената съдебна практика се споделя от настоящия съдебен състав. От нея може да бъде изведен и отговорът на поставения по делото въпрос. Ако запис на заповед е бил издаден за обезпечение на изпълнението на сделка и обезпеченото задължение не е възникнало, не би могла да бъде потвърдена дължимост на задължението по записа на заповед в отношенията между издател и поемател - той е бил издаден във връзка с конкретното каузално правоотношение.

По основателността на касационната жалба:

С оглед посочената трайна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 535 и сл. от ТЗ, касационната жалба е основателна. Въззивното решение е постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), при нарушение на материалния закон и е неправилно (чл. 281, т. 3 от ГПК). В противоречие на закона въззивният съд е приел, че макар да не съществува задължение по договора за заем между страните за връщане на сума над реално предоставените от заемодателя - ищец 50 000 лева, съответно че менителничното задължение няма какво да обезпечава, на основание едностранната абстрактна сделка са дължими и останалите 100 000 лева, за които записът на заповед е бил издаден, т.е. пълните обещани за плащане 150 000 лева.

При липса на необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се пререши от настоящата инстанция (чл. 293, ал. 3 от ГПК).

С отговора на исковата молба на ищеца С. В. Д. от ответника З. Д. Д. е въведено възражение за съществуване на конкретно каузално правоотношение, по повод и във връзка с което от нея е издаден записът на заповед от 18.12.2019г. – договор за заем от същата дата. Възражението за обезпечителния характер на записа на заповед е доказано. Изрично в ценната книга е било посочено, че се издава като обезпечение по сключен договор за заем между страните от дата 18.12.2019г., а в договора, също представен по делото, е било уговорено, че е обезпечен с един брой запис на заповед за сумата от 150 000 лева. Всъщност обстоятелството за обезпечителния характер на записа на заповед е било потвърдено от самия ищец. Изрично в заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК е било посочено, че записът представлява обезпечение по договор за кредит от 18.12.2019г., а към него е бил представен и записът от 18.12.2019г. с посоченото по-горе съдържание.

Също в подадения от З. Д. Д. отговор на исковата молба обаче е оспорено получаването на сумата от 150 000 лева в заем. Възразено е, че макар да е обезпечавал договор за заем за сума от 150 000 лева, от С. В. Д. са били предоставени само 50 000 лева.

С оглед установената от ответницата връзка между записа на заповед и договора за заем и направеното оспорване на размера на получената заемна сума, в доказателствена тежест на ищеца е било установяването, че по договора за заем са предадени 150 000 лева, за която сума е бил предявен и поддържан установителният иск по чл. 422 от ГПК за вземания по чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1, вр. чл. 44 от ЗЗД, вр. чл. 535 и сл. от ТЗ. В този смисъл са били и изричните указания с доклада по делото на състава на Софийски градски съд.

Предаването по договора за заем, който е реален, допълнително на сума от 100 000 лева е останало недоказано. Напротив, по другото водено между страните дело (гр.д. № 15430/2022г. по описа на Районен съд – Варна, образувано по иск на З. Д. Д. срещу С. В. Д. за установяване на недължимост на сума от 100 000 лева (частично 10 000 лева) по договора за заем от 18.12.2019г.), от С. В. Д. е било заявено, че не оспорва обстоятелството, че по договора за заем са били предоставени не 150 000 лева, а само 50 000 лева.

С оглед всички тези обстоятелства и доказателства няма основание за потвърждаване като дължима на пълната сума от 150 000 лева, за която е бил издаден записът на заповед от 18.12.2019г. Дължими са били 50 000 лева (съответно на предоставения в този размер заем), присъдени от първоинстанционния съд и за които решението му, като необжалвано, е влязло в сила. Въззивното решение, с което е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че З. Д. Д. дължи на С. В. Д. сума от още 100 000 лева (или общо 150 000 лева), със законната лихва за забава от 01.03.2022г. до окончателното плащане, съгласно издадена по гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, следва да бъде отменено и исковете на по чл. 422 от ГПК – отхвърлени. Както се посочи, когато записът на заповед е издаден с обезпечителна цел, ако задължението по обезпечената сделка не е възникнало, няма основание да бъде прието за дължимо и поетото със записа на заповед задължение. Той е издаден за обезпечение на изпълнението на задължението по сделката.

Възприетото от настоящия съдебен състав относно разпределението на доказателствената тежест в случая кореспондира със задължителната и незадължителната практика на ВКС.

Съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2013г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. Като обща постановка в тълкувателното решение е изведена възможността запис на заповед да бъде издаден по повод или във връзка с каузално правоотношение, при което относно доказателствената тежест при иск по чл. 422 от ГПК са приложими правилата на чл. 154 от ГПК както относно съществуването на менителнично правоотношение, така и относно каузалното правоотношение. Поради това при установяване на връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение и оспорване възникването на задължението по каузалното правоотношение, в тежест на ищеца по иска по чл. 422 от ГПК е да установи възникване на задължението (при договор за заем - предаване на заемната сума, чието връщане е обезпечено).

В този смисъл също са решенията по т.д. № 49/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 672/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., които макар и предхождащи постановяването на тълкувателното решение по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС са в пълно негово съответствие.

В касационното производство С. В. Д. е изложил твърдения, че между касатора и поемателя е възникнало някакво друго и неизследвано по делото каузално правоотношение, различно от първоначално проектирания договор за заем в размер на 150 000 лева, но освен че са несвоевременни, за тези твърдения, при доказатествена тежет на ищеца, няма посочени и представени доказателства.

Няма доказателства и за другото твърдение на страната – че като е знаела за конкретно предоставената й сума по договора за заем (50 000 лева), З. Д. Д. е издала записа на заповед от 18.12.2019г. и е предала документа на поемателя С. В. Д., при което да е дължима сумата от 150 000 лева.

По разноските

На касатора следва да бъдат присъдени направените по делото разноски по чл. 78, ал. 1 и ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК – общо 10 030 лева. Те включват: 2 000 лева разноски в първоинстанционното производство (за адвокат, при общ такъв разход от 3 000 лева), присъдени от Софийски градски съд в решението му, изменение на което по реда на чл. 248 от ГПК не е било искано; 3 000 лева разноски за адвокат във въззивното производство по договор за правна защита и съдействие от 15.05.2024г., по отношение размера на които не е било възразено от С. В. Д.; както и 5 030 лева разноски в касационното производство (2 030 лева за платена държавна такса и 3 000 лева разноски за адвокат по договор за правна защита и съдействие от 24.09.2025г.).

По отношение на разноските за адвокат в касационното производство е направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност, но същото е неоснователно. Платеното адвокатско възнаграждение (за първата и втората фаза на касационното производство) съответства на фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес и конкретно извършените от адвоката съдопроизводствени действия.

С въззивното решение не са били присъждани разноски в полза на С. В. Д., при което няма основание за отмяна на решението в такава негова част.

Воден от горното съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 847 от 16.07.2024г. по в.гр.д. № 3310/2023г. на Апелативен съд – София, с което, като е отменено частично решение № 5067 от 05.10.2023г. по гр.д. № 8816/2022г. на Софийски градски съд, е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че З. Д. Д. дължи на С. В. Д. сума от още 100 000 лева (или общо 150 000 лева) по запис на заповед от 18.12.2019г., със законната лихва за забава от 01.03.2022г. до окончателното плащане, съгласно издадена по гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, като вместо това постановява :

ОТХВЪРЛЯ предявените от С. В. Д. срещу З. Д. Д. искове по чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че З. Д. Д. дължи на С. В. Д. сума от още 100 000 лева (или общо 150 000 лева) по запис на заповед от 18.12.2019г., със законната лихва за забава от 01.03.2022г. до окончателното плащане, съгласно издадена по гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК.

ОСЪЖДА С. В. Д., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет. 4, ап. 10, да заплати на З. Д. Д., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет. 6, ап. 29, сумата от 10 030 лева (десет хиляди и тридесет лева) разноски в първоинстанционното, въззивното и касационното производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, вр. чл. 81 от ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.