Хулиганство до обществен път и намаляване на наказанието при забавен процес

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 336
гр. София, 03.07.2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , в публично заседание на двадесет и пети юни, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

ПЛАМЕН ДАЦОВ

при секретаря И.Рангелова и в присъствието на прокурор А.Гебрев, като разгледа докладваното от съдия Дацов КНОХД №520/2025 година и въз основа на закона и доказателствата по делото, взе предвид следното:

Касационното производство е инициирано по жалба от адв.П.В. от САК – упълномощен защитник на подсъдимите Б. И. З. и Л. И. З. срещу Решение №157/09.04.2025 год. по описа на Софийски апелативен съд(САС), III с-в по ВНОХД№1631/24 год., с което е потвърдена присъда №18/23.05.2023 год. по НОХД№504/2021 год. по описа на Софийски окръжен съд(СОС).

Оплакванията в жалбата са за наличието на касационните основания визирани в чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт и признаване на подсъдимите за невиновни, алтернативно за отмяна и връщане за ново разглеждане или намаляване на наказанието.

В хода на съдебното производство пред Върховния касационен съд(ВКС), адв.В. от името на подзащитните си поддържа касационната жалба и моли същата да бъде уважена.

Представителят на Върховна касационна прокуратура предлага да бъде оставена без уважение касационната жалба, тъй като въззивната инстанция е обсъдила фактическите обстоятелства относими към предмета на доказване по делото. Счита, че в дейността на въззивния съд не могат да се намерят причини и основания за изменение или отмяна на решението, поради което се предлага същото да бъде оставено в сила.

В лична защита подсъдимите З. поддържат казаното от защитника си, а в последната си дума молят да бъдат оправдани, тъй като не са извършили повдигнатото им обвинение.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

СОС, VI състав с Присъда №18/23.05.2023 г. по НОХД №504/2021г. е признал подсъдимите в извършено престъпление по чл.325, ал.2, пр.1, пр.2 и пр.3 вр. ал.1 НК по отношение на Б. И. З. и по чл.325, ал.2, пр.3 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 НК по отношение на Л. И. З., като ги е осъдил респективно на 1 година и на 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода“, чието изпълнение на основание чл.66, ал.1 НК е отложено за срок от 3 години, считано от влизане на присъдата в сила.

Подсъдимият Б. И. З. е бил оправдан за това да е блъснал с ръце няколко пъти в областта на раменете инспектор С. Д. Й. и да е замахвал да му нанесе удар с ръка.

Подсъдимият Л. И. З. е бил оправдан в това да е отправял към инспекторите Г. и Й. думите „Все си ти бе мърльо!Ще видиш какво ще се случи с теб!“, както и по обвинението за извършено престъпление по чл.131, ал.2, пр.4, т.2 вр. чл.129, ал.2 НК.

Делото, първоначално, е било разгледано от друг състав на САС, който с Присъда №7/23.02.2024 год. по ВНОХД№1318/2023 год. по описа на IX наказателен състав е отменил съдебния акт в осъдителната му част, като е оправдал подсъдимите, потвърждавайки първоинстанционната присъда в останалата й част.

В шест месечен срок е образувано производство по гл.XXXIII НПК по искане на и.ф. Главен прокурор, за възобновяване на наказателното производство за отмяна на влязлата в сила присъда на САС и връщане на делото за ново разглеждане на основание чл.422, ал.1, т.5 НПК.

С Решение №656/16.12.2024 год. ВКС-III НО по н.д. №779/2024 год. е възобновил наказателното производство, отменил е влязлата в сила присъда и е върнал делото за ново разглеждане в съдебно заседание от стадия на подготвителните действия.

При повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция с Решение №157/09.04.2025 год. САС, III с-в по ВНОХД№1631/24 год., е потвърдил изцяло Присъда №18/23.05.2023 год. по НОХД№504/2021 год. по описа на СОС.

По отношение на наведените основания в касационната жалба:

Твърди се (за двамата подсъдими), че се наблюдава нарушение на закона – чл.348, ал.1, т.1 НПК, тъй като по отношение на инкриминираното обвинение не са налице „непристойни действия“ изразяващи се кумулативно с грубо нарушаване на обществения ред и явно неуважение към обществото. В подкрепа на своите оплаквания се сочи, че деянието е осъществено в изолирана среда – земеделска нива и няма присъствие на публика (не е налице „обществено място“) и поведението на подсъдимите фактически представлява конфликт с конкретно лице, тоест действията са насочени против личността на определен субект, което изключва хулиганството.

Настоящият състав на ВКС не може да се съгласи с горното твърдение поради обстоятелството, че съдебната практика цитирана в касационната жалба е тълкувана не в светлината на дългогодишната последователност на Върховния съд за този вид деятелност – чл.325, ал.1 НК. В този смисъл и поради обстоятелството, че основният акцент на оплакването е именно нарушение на материалния закон и липсата на съставомерност е необходимо да се направи едно обобщение за разясняване какво представлява хулиганството и как същото се разглежда в практика на ВКС. Само за пълнота следва да се отбележи, че състав на ВКС вече е имал възможност да се произнесе за това оплакване по настоящото дело с решението си за възобновяване и отмяна на присъдата при първото разглеждане на делото пред САС.

На първо място, с оглед възраженията на касатора за липсата на „непристойни действия“, следва да се подчертае, че Върховният съд константно е тълкувал това понятие като такива действия, които са неприлични, безсрамни, грубо противоречащи на установения обществен морал и ред. Същите тези действия трябва да бъдат открито демонстрирани и да засягат обществения ред по начин, който изразява явно неуважение към обществото. В случая, подсъдимите с демонстрираното пренебрежение към полицейските служители, с агресивните си действия не само към пострадалото лице, но и към самите инспектори, с безцеремонната си словесна атака, с несъобразяването с дадените им указания от съответните държавни органи каквито са двамата свидетели, изцяло покриват критериите на този елемент от състава на хулиганството. Следва да се има предвид и още нещо, че „грубо нарушаване на обществения ред“ не е достатъчно само да е свързано с непристойните действия, но същите те да са довели до грубо нарушаване именно на обществения ред. Това означава, че действията трябва да са имали значително негативно въздействие върху спокойствието, сигурността и нормалното функциониране на обществото, което се наблюдава в пълна степен при процесния случай - нанасянето на побой на С. И., съпротивата срещу двамата инспектори и проявената наглост и цинизъм.

Съдебната практика многократно се е произнасяла и е давала примери за непристойни действия – това могат да бъдат ругатни, псувни, крещене, агресивно поведение, обиди, блъскане, чупене на предмети и др. Грубото нарушаване на обществения ред е свързано със създаване на обстановка на смут, страх, безпокойство или възмущение сред неопределен кръг от хора.

От друга страна, неуважението към обществото е субективният елемент на престъплението – целта или мотивът на дееца. Деецът трябва да е съзнавал, че с действията си не просто нарушава реда, а демонстративно пренебрегва установените норми и ценности на обществото, проявявайки дързост и цинизъм. В случая състоялият се побой и саморазправа, съпротивата срещу орган на власт представлява именно пренебрегване на цитираните ценности чрез проявена дързост и цинизъм. Не следва да се забравя, че при хулиганството основната цел е да се прояви предизвикателство към обществения морал и правила. Освен това няма значение дали действията са насочени срещу конкретно лице или не (каквото е едно от възраженията за липса на съставомерност, тъй като действията са насочени само към С.И. и това представлявало лични отношения) – важното е отношението към обществото като цяло. При осъществяване на деянието двамата подсъдими са имали предизвикателно поведение, което се е обективирало не само във физическата им агресия, но и в словесното им отношение и пренебрежението към полицейските служители, което само по себе си представлява негативно и пренебрежително отношение към обществото като цяло и създадените от него структури и правила на поведение.

По отношение на възражението за липса на елемента „обществено място“, тоест липса на „публичност“ следва да се има предвид следното.

Неправилно е тълкуването на касатора за този елемент от съставомерността. Действително публичността е свързана с място, достъпно за множество хора, но и където може осъщественото да стане достояние на такива. Въпросната нива е била разположена до обществен път, от където минават множество хора и точно така се е случило със случайно явилите се двама служители на реда. Действително, действията на осъществяващите деянието трябва да са възприети и от други хора или евентуално да е имало възможност за това, за да има явно неуважение към обществото и в случая именно това се е случило. Друго щеше да е, ако въпросните действия са извършени на усамотено място, където никой да не може да ги възприеме или чуе. ВКС не дава в своята практика изрично легално определение на „обществено място“ в контекста на чл.325 НК, тъй като то не е формален признак. Вместо това фокусът на върховната инстанция последователно е бил върху последиците и въздействието на деянието. Практиката приема „обществено място“ или „място достъпно за публиката“ като всяко едно, което е предназначено или обичайно се ползва от неопределен брой лица, или където случайно могат да се окажат хора – улици, площади, паркове, градини, транспортни средства, училища, учреждения, спортни съоръжения, стълбища, общи части или всичко, което е достъпно и видимо за външни лица, каквото е именно и процесното място. За „публичност“ ВКС изрично отбелязва, че не е задължително действията да са извършени на класическо „обществено място“. Достатъчно е те да са станали или да могат да станат достояние на други лица. Следва отново да се подчертае, което по всяка вероятност е убягнало от тълкуването на касатора, възможността действията да бъдат възприети от неопределен брой хора, без да е задължително това да се е случило. Многократно ВКС е акцентирал върху общественоопасния характер и въздействието на хулиганските действия, а не толкова върху тяхното формално място на извършване. Макар най-често хулиганството да се проявява на „обществени места“, същността е в това, че действията нарушават грубо обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото, като тези два елемента са неразривно свързани с „публичността“ на деянието – не в смисъл на формално извършване на публично място, а в смисъл на достигане до съзнанието на достатъчен брой хора или възможността да се достигне, за да се постигне общественоопасния резултат и да се прояви съответно отношение към обществото – всичко гореизложено е и в контекста на Постановление №2/29.11.1974 г. на Пленума на ВС.

На няколко пъти касатора засяга принципът in dubio pro reo с твърдението, че той е грубо нарушен, като е постановена осъдителна присъда при съмнения в правната или фактическата същност на деянието.

И с това оплакване настоящият състав не може да се съгласи. По всяка вероятност касатора влага погрешно тълкуване на този основополагащ принцип, а още повече, че той не е подкрепен с наличните доказателства по настоящото дело.

Принципът in dubio pro reo е фундаментален в наказателното право, включително и в българското. Въпреки, че не е изрично кодифициран с латинския си израз в правна норма, той произтича от конституционния принцип за презумпция за невиновност – чл.31, ал.3 от Конституцията на Република България, както и от процесуалните норми, уреждащи тежестта на доказване и свободната оценка на доказателствата от съда. Буквално преведен този принцип означава - „При съмнение – в полза на обвиняемия“, тоест, всяко съмнение относно фактите, които обуславят вината, се тълкува в полза на подсъдимия. Изводът е, че ако след събиране и оценка на всички доказателства в един съдебен процес остане разумно съмнение относно вината на подсъдимия, то съдът трябва да реши делото в негова полза. Основните характеристики и последици на разглеждания принцип са, че трябва да има „разумно съмнение“, но това не означава, че всяко съмнение води до оправдаване, както се разбира от касатора. Става дума за разумно такова и същевременно непреодолимо, което не може да бъде премахнато от събраните доказателства. Много важно е да се подчертае, че принципът не се прилага към всяко отделно доказателство, а към общата оценка на доказателствения материал в края на процеса. В процесния случай никъде не се наблюдава това, тъй като общата оценка на доказателствения материал води не до съмнение или предположение, а до категоричен извод за наличието на извършено престъпление по чл.325 НК от двамата подсъдими и за това е налице възприета фактическа и правна обосновка от двете съдебни инстанции, което от своя страна е подкрепено и от решението на ВКС за възобновяване на делото и отмяна на оправдателната присъда на САС при първото въззивно разглеждане. Именно поради тази причина не е налице нарушение на този принцип от българския съд.

Следващото оплакване е, че не е налице квалифициращият признак по чл.325, ал.2, т.1 НК, тъй като служителите на полицията не са орган на власт и не са действали в качеството си по охрана на обществения ред, а като разузнавачи в рамките на своя специална задача.

Едно подобно тълкуване на нормата на чл.325, ал.2, пр.1 НК не може да се приеме като правилно. Следва и в тази връзка да се има предвид Постановление 2/1974 г. на ОСНК на ВС. Обобщено тази квалифицираща предпоставка изисква съпротивата да е насочена срещу лице, което изпълнява правомощията си като орган на власт – каквито безспорно са полицаите, които към момента на деянието са осъществявали освен всичко останало и дейност по опазване на обществения ред. Това че двамата инспектори - полицаи са имали и други правомощия свързани със специална операция по никакъв начин не отменя основното им задължение по опазване на обществения ред и ненапразно в решението си по възобновяване ВКС отбелязва, че в този случай следва да се отчете нормата на чл.39, ал.1 и ал.2 ЗМВР. За това квалифициращо обстоятелство е важно да се докаже наличието на съпротива, тоест, активни действия, целящи да възпрепятстват изпълнението на служебни задължения, което безспорно е налице – опит от страна на двамата служители да спрат побоя над С.И. и съпротива, реални действия от двамата подсъдими за тяхното възпрепятстване. Освен това лицето срещу когото е насочена същата тази съпротивата следва да е орган на власт, което отново е безспорно установено – полицейски служители, които са се легитимирали. За пълнота следва да се отбележи и това, че по отношение на подс.Л.З. няма повдигнато обвинение за това квалифициращо обстоятелство – чл.325, ал.2, пр.1 НК.

На следващо място, касаторът твърди, че не е налице „изключителен цинизъм или дързост“. Следва да се има предвид, че това са оценъчни понятия и съдебната практика на ВКС е дала насоки за тяхното тълкуване, които в процесния случай са спазени. Така например - „изключителен цинизъм“ обикновено се свързва с действия, които грубо и скандално накърняват морални норми, обществено приличие и са извършени с демонстративно презрение към тези норми. В случая побоят, заканите, съпротивата, циничните вербални и физически действия накърняват не само моралните норми, но и общественото приличие и с осъщественото подсъдимите са изразили демонстративно презрение към тях. Що се отнася до „изключителната дързост“ това са действия, които демонстрират явно пренебрежение към обществото и неговите норми, извършени са с особена наглост, нахално, без страх от последиците и без оглед на присъствието на други лица. Често включват посегателство върху личността или имуществото, извършено по особено брутален или предизвикателен начин. По настоящото дело всички действия на двамата подсъдими не само по отношение на С.И., но и по отношение на полицейските служители изцяло покриват критериите на това квалифициращо обстоятелство.

По отношение на възражението, че доказателствата по делото установявали наличието на емоционално състояние свързано с насочения пистолет и реакцията представлявала неизбежна отбрана по смисъла на чл.12, ал.1 НК следва да се отбележи, че съдилищата по фактите не са приели за установени такива обстоятелства. Установената фактология и конкретно действията, предхождащи използването на пистолета опровергават наличието на чл.12, ал.1 НК.

Следващото оплакване в касационната жалба е за наличието на касационното основание визирано в чл.348, ал.1, т.2 НПК. Твърди се, че в мотивите на съда се наблюдава противоречие, тъй като СМЕ опровергава приетата фактическа обстановка и показанията на свидетелите И., Г. и Й. за уврежданията на С. И. – „хвърляне във въздуха, скачане по тялото и ритане в главата“, което е в нарушение на чл.14, ал.2, чл.13, ал.1 и чл.107, ал.5 НПК. Освен това се твърди, че съдът формално преповтаря обвинителната теза и анализира доказателствата в полза само на обвинението.

Не се наблюдава превратно тълкуване както на СМЕ, така и на свидетелските показания на споменатите три лица. Напротив, онова, за което е възражението на касатора, че съдът не е отчел частта от експертизата, която посочва, че е малко вероятно при нанесения побой да се е стигнало до отбелязаните по-горе действия са изрично вписани именно в мотивите на САС - стр.12(80), четвърти параграф. Същевременно на л.9(77) описаната от САС фактическа обстановка не конкретизира посоченото от касатора „хвърляне във въздуха“ и „скачане по тялото“, а коментира единствено удари с юмрук и ритане, а цитираните свидетелите е фиксирано, че са възприели само нанесения побой. Действително на л.15(83) от решението си САС влиза в противоречие с приетата СМЕ и описаната от самия него фактическа обстановка като отбелязва, че „хвърлянето във въздуха“ и „скачането по тялото“ е установено от писмените и гласни доказателства и доказателствени средства, но същото не може да се приеме като съществено процесуално нарушение и непреодолимо противоречие, тъй като от възприетата фактическа обстановка и кредитираната СМЕ, която е цитирана от САС на по-ранен етап в обжалвания съдебен акт се установява, че въпросните действия са изключени като доказано възможни и в този смисъл този абзац на л.15(83) не се отразява в цялостната оценъчната дейност и крайния резултат, а и повдигнатото обвинение инкриминира единствено ударите с ръце и крака. В този смисъл няма разминаване в приетата фактическа обстановка и посоченото от вещото лице в СМЕ така както е описано в касационната жалба. Не се наблюдава и превратно тълкуване на посочените показания и на доказателствата по делото като цяло. Не може да се сподели и оплакването за едностранното анализиране единствено в полза на обвинението, тъй като фактът, че съдът не е приел определени доказателства и по този начин е потвърдил оправдателната част от присъдата опровергава твърдението за едностранчивост в полза на прокуратурата, въпреки наличието на протест.

Не може да се приеме и възражението за липса на задълбоченост при анализа за подсъдимия Л. З. свързан с това, че липсва хулиганство както и липсата на отговор по това оплакване, включително и на възраженията на защитата пред САС. Напротив, съдът е анализирал всички доказателства, а онова, за което се е съгласил с първата инстанция го е приел за правилно без да го преповтаря, което е позволен подход.

Не може да се приеме, че има нарушение на чл.13, ал.1 НПК, тъй като този основен принцип задължава съдът да събере и провери всички доказателства, необходими за изясняване на фактите по делото. Нарушение би имало когато не са събрани всички относими доказателства, а събраните не са обсъдени обективно, всестранно и пълно, липсва задълбочен анализ на доказателствената съвкупност, което води до непълнота или едностранчивост на изводите. Нарушение на този принцип ще е налице и, ако съдът не е изпълнил задължението си служебно да събере доказателства, когато това е необходимо. Видно от съдебното решение на САС въззивната инстанция е анализирала всички налични доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, отговорила е на възраженията на страните в протеста и жалбите, коментирала е защо кредитира едни, а други не.

Не може да се приеме, че има нарушение на чл.107, ал.5 НПК, където е фиксирано, че всички събрани доказателства подлежат на внимателна проверка. Трябва да се има предвид, че тази разпоредба е пряко свързана с чл.13, ал.1 НПК и уточнява начина, по който следва да се разкрива обективната истина. В случая нарушение ще има когато събраните доказателства не са внимателно проверени и анализирани, оценени са повърхностно или формално, без да се коментира тяхната достоверност, релевантност и допустимост и не са обсъдени съществуващите противоречия или са пренебрегнати доказателства, които са от значение за делото. Видно от атакуваното решение на САС, това не се наблюдава.

По отношение на чл.14, ал.1 НПК – вземане на решение по вътрешно убеждение, настоящият състав също не може да се съгласи с жалбоподателите за неговото нарушение. САС обективно, всестранно и пълно е изследвал всички обстоятелства по делото. Разгледани са както обвинителните, така и оправдателните доказателства като са анализирани в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Освен това, обжалваното решение е съобразено и с приложимите правни норми. В този смисъл не се наблюдава необоснованост, тъй като изводите на съда произтичат логически от доказателствата. Съдът не е направил превратен, едностранчив или непълен анализ на съвкупността. Не са наблюдават съществени процесуални нарушения, които да не са констатирани от САС. Обсъдени са всички факти и обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на делото. Съдът не е игнорирал възраженията на страните, свързани с изследването на обстоятелствата по делото.

По отношение на последното оплакване за явна несправедливост – чл.348, ал.1, т.3 НПК, като се моли намаляване на определените наказания.

Действително мотивите на САС са лаконични по отношение на наказанието, но това е така, тъй като въззивната инстанция изцяло се е солидаризирала с обосновката на окръжния съд и в този смисъл е намерила за безпредметно да ги преповтаря, което е допустим подход.

От друга страна, обаче, възражението на касатора за това обстоятелство, а именно, че не са взети предвид всички смекчаващи отговорността обстоятелства е основателно. И двете инстанции са съобразили по отношение на подсъдимите добрите им характеристични данни, трудова ангажираност и чистото съдебно минало.

От друга страна не е съобразено семейното положение и обстоятелството, че от момента на извършване на деянието – 19.02.2019 година са минали повече от 6 години и 4 месеца. С оглед съществуващите европейски и национални стандарти за разумност на сроковете при разглеждане на делата и наличната съдебна практика, изтеклият период представлява основание за смекчаване на наказанието поради липсата на фактическа и правна сложност на делото и фактите, което е следвало да се установи от САС, тъй като посоченият срок надхвърля границите на разумното. В този смисъл настоящият състав на ВКС прецени, че едно наказание от 6 месеца „лишаване от свобода“ по отношение на Б. И. З. и от 1 година „лишаване от свобода“ по отношение на Л. И. З. ще покрие целите визирани в чл.36 НК като справедливо ще съответства на изброените обстоятелства при индивидуализацията му, поради което следва да се измени решението на САС в този смисъл.

В останалата част обжалваното решение на САС следва да бъде оставено в сила.

С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал.1, т.4 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ Решение №157/09.04.2025 година по описа на Софийски апелативен съд, III с-в по ВНОХД№1631/24 година в частта относно наказанието както следва:

по отношение подсъдимия Б. И. З. за осъждането за престъпление по чл.325, ал.2, пр.1, пр.2 и пр.3 вр. ал.1 НК като намалява определеното наказание от 1 година „лишаване от свобода“ на 6(шест) месеца „лишаване от свобода“,

по отношение на подсъдимия Л. И. З. за осъждането за престъпление по чл.325, ал.2, пр.3 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 НК като намалява определеното наказание от 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода“ на 1(една) година „лишаване от свобода“,

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.