Задължение на въззивния съд да обсъди всички доводи и оправдателна присъда

Текстът на акта

Ключови фрази

5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 181
гр. София, 07.12.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 3648/2019 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Електроразпределение Север“ АД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. Варна, Варна тауърс, бул. „Владислав Варненчик“ № 258, чрез адв. Банков, срещу решение № 672/06.06.2019 г. по гр. д. № 704/2019 г. на Окръжен съд – Варна.

В жалбата се правят оплаквания за недопустимост на въззивното решение, поради формирана сила на пресъдено нещо по спора, доколкото между същите страни и на същото основание е постановен влязъл в сила съдебен акт – решение № 269/02.03.2017 г. по гр. д. № 410/2018 г. на Окръжен съд – Варна. Поддържат се доводи и за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответникът Г. С. С., чрез адв. Т. оспорва жалбата.

Третото лице – помагач ЗАД „Алианц България“ със седалище гр. София не ангажира становище.

С въззивното решение, предмет на касационна проверка, е потвърдено решение № 397/04.02.2019 г. по гр. д. № 6394/2018 г. на Районен съд – Варна за уважаване на предявения от ищеца Г. С. С. против касатора - електроразпределително дружество иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди от деликт – възникнал на 17.12.2013 г. пожар в собствената на пострадалия двуетажна жилищна сграда в [населено място], [улица], предизвикан от виновни противоправни действия на служители на ответника, които по възлагане на последния са извършили отстраняване на повреда на електропреносната мрежа по улично трасе, в размер на 10 000 лв., ведно с лихвата за забава върху сумата, за времето от датата на предявяване на исковата молба – 04.05.2018 г. до изплащането й, както и на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата от 3 049. 08 лв. – обезщетение за забава в плащането на главницата, за времето от 03.05.2015 г. до 03.05.2018 г. и върху ответното дружество са възложени разноски за оказаната при условията на чл. 38 ЗА адвокатска помощ на насрещната страна.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че са налице елементите от фактическият състав на основанието по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното дружество за търпени от ищеца неимуществени вреди от гореописания деликт. Съобразил е, че с влязло в сила на 04.10.2017 г. постановено между същите страни и при участието на третото лице – помагач ЗАД „Алианц България“ решение № 269/02.03.2017г. по гр. д. № 410/2016 г. на Окръжен съд – Варна касаторът (тогава с наименование „Енерго - Про Мрежи“ АД) е осъден да заплати на пострадалия Г. С. С. сумата от 81 462. 82 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, нанесени върху собствената му двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] намиращото се в нея подробно описано имущество, в следствие на пожар от късо съединение, възникнал в сградата на 17.12.2013 г. след извършено некачествено отстраняване на повреда на електропреносната мрежа по уличното трасе от служители на ответното дружество при неправилно свързване на фазата и нулата, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска – 25.02.2016 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 18 092. 59 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 17.12.2013 г. до 22.02.2016 г., на основание чл. 49 и чл. 86 ЗЗД. Посочено е, че влязлото в сила решение има действие между страните и техните правоприемници, относно същото искане и на същото основание, и е задължително за съда, който го е издал и за всички други съдилища и учреждения в Републиката (чл. 297 и чл. 298 ГПК). В обжалваното решение са мотивирани съображения, че влязлото в сила решение по спора между същите страни за обезщетяване на имуществени вреди от същия юридически факт (деликт, изразяващ се в причинен пожар в дома на пострадалия ищец) е източник на силата на пресъдено нещо помежду им, както и че ищецът е кредитор на вземане от непозволено увреждане, за чието причиняване при или по повод изпълнението на възложена работа ответникът носи гаранционно - обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД. Инстанцията по същество е приела, че независимо от факта, че в предходното, вече приключило производство пострадалият е потърсил защита само на вземането си за имуществени вреди, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, и е относимо и към иска за обезщетение на неимуществени вреди, който е предмет на настоящото производство. Изтъкнато е, че формираната с решението по спора за обезщетяване на имуществени вреди сила на пресъдено нещо преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Затова и направените от жалбоподателите пред въззивния съд оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, основани съответно на наличие на влязъл в сила съдебен акт, разрешил окончателно предходен спор между страните и респ. на недоказаност на елементите на фактическия състав на деликта, са приети за изцяло неоснователни. Съдът е намерил да е налице неблагоприятно засягане на нематериални блага на ищеца, резултат от пожара в дома му на 17.12.2013г., за който обективно отговорен е ответникът. Анализирана е събраната по делото доказателствена съвкупност, вкл. показанията на разпитаните по делото свидетели и е установено, че вследствие на пожара къщата станала непригодна за живее, което наложило цялото домакинство (ищецът, съпругата му, синът, снаха им и тяхното малолетно дете) да отседне за около месец при роднини в друго населено място, а след това се преместило да живее в стара необитаема постройка в дворното им място, която се състояла от стая и антре, при лоши хигиенни и битови условия. В резултат от деликта ищецът бил много притеснен, не говорил, не се хранил, имал главоболие, а след месец - два започнали да се появяват петна по ръцете му, които впоследствие се увеличавали. Установено е, че пострадалият потърсил лекарска помощ и се наложило да му се бият инжекции за оросяване на мозъка, а след консултация е констатирано страдание от т. н. „витилиго“, чиято проява е възможно да се дължи на преживения силен стрес от пожара в дома му. Неговото състояние след пожара отговаряло на симптомите на „разстройство в адаптацията“, възникнало непосредствено след събитието и продължило около 5 – 6 месеца, като е отчетена и констатираната невъзможност за овладяване на емоциите, особено при възпроизвеждане на събития, свързани с инцидента. Така е прието, че емоционалното състояние на ищеца, респ. по отношение на общуване с околните и ежедневни дейности за период от няколко месеца след пожара е било силно разклатено, т.е. безусловен е бил негативния ефект върху психичното здраве, породен от пожара и свързаната с него психотравма. Отчетено е, че при описаните обстоятелства ищецът, като глава на семейството, е изпитвал страх, тревожност и несигурност за бъдещето на близките си и е с повишена емоционалност при спомен или разговор за това събитие. При съобразяване с критериите на чл. 52 ЗЗД е определено и присъдено обезщетение в размер на 10 000 лв., който е счетен за справедлив, адекватен и достатъчен паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага. В обжалвания съдебен акт е даден отговор и на релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, което, като бланкетно заявено – без конкретни фактически твърдения и без ангажиране на доказателства в тяхна подкрепа, е прието за неоснователно.

С определение № 648/31.07.2020 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, вкл. направените с въззивната жалба оплаквания относно релевантни по спора факти и да изложи мотиви по тях.

По процесуалноправния въпрос за задължението на съда, вкл. и въззивният съд да мотивира своето решение е налице задължителна за съобразяване от съдилищата практика. Тя е изразена многократно и последователно при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), с приемането на ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, чиито постановки пък са възприети и развити при действието на новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) с приемането на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно указанията в т. 19 от ТР 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд и изготвя собствени мотиви. Тези задължителни разяснения са запазили своето значение и при действието на новия ГПК, и са доразвити, както вече се изтъкна по - горе с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според постановките на този тълкувателен акт непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. По приложението на повдигнатия правен въпрос е формирана и трайна съдебна практика, изразена в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения: № 57/02.03.2011г. по гр. д. № 1416/2010г. на ВКС, III г.о.; 68/24.04.2013г. по т. д. № 78/2010 г. на ВКС, II т.о.; 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о. и др., в които стриктно се съблюдава даденото по - горе обвързващо тълкуване.

От посочената съдебна практика произтича изводът, че въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор, следва да обсъди и да се произнесе по всички поддържани във въззивната жалба и в отговора по чл. 263 ГПК доводи и възражения на страните от значение за правилността на обжалваното първоинстанционно решение и за правилното решаване на спора, което да намери отражение в мотивите към решението му.

При така дадения отговор на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване въззивното решение е неправилно.

Основателно е касационното оплакване, че атакуваното решение на въззивния съд е постановено в нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК и практиката по приложението й, цитирана по - горе. Нарушението се изразява в това, че мотивите на това решение изобщо не съдържат произнасяне по релевираното във въззивната жалба оплакване за отсъствие на предпоставки от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, предвид влязлата в сила оправдателна присъда на наказателния съд по отношение на третите лица – служители на ответника, от действията на които се твърди да са произтекли вредите, чието обезщетяване се претендира от последния като възложител на работата. Такова възражение ответното дружество е направило още с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК с позоваване на постановена (но невлязла в сила) оправдателна първоинстанционна присъда по НОХД № 390/2016. на Районен съд – Девня (вж. изложеното на л. 46 от кориците на гр. д. № 6394/2018 г. на Районен съд – Варна). Втората инстанция обаче не е обсъждала приложението на чл. 300 ГПК с оглед задължителната обвързваща я сила на междувременно влязлата в сила присъда на наказателния съд относно гражданските последици от деянието, предмет на наказателното производство. Така този защитен довод на ответника е останал без отговор в атакуваното въззивно решение, а същият е от значение при преценката за наличие на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане (доколко и дали същите са идентични с елементите на деянието, предмет на наказателното производство) и за правилността на произнасянето по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД. Обсъждането и формирането на изводи от решаващия състав по всички релевантни за спора въпроси е необходимо и с оглед касационното разглеждане на делото, тъй като произнасянето по тях за първи път от Върховен касационен съд би лишило страните от една инстанция, което е недопустимо.

По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което налага отмяната му и връщане на делото при предпоставките на чл. 293, ал. 3 ГПК за ново разглеждане от въззивната инстанция и произнасяне по заявеното във въззивната жалба оплакване, основано на приложение на чл. 300 ГПК с обсъждане на значението му за правилното решаване на спора.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе на основание чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските за водене на делото пред ВКС.

Воден от горното и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 3 и ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 672/06.06.2019 г. по гр. д. № 704/2019 г. на Окръжен съд – Варна.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.