ВКС потвърди 14 години затвор и обезщетение за опит за убийство

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по чл.115 НК * Предумишлено убийство * неоснователност на касационна жалба * явна несправедливост на наказанието * неимуществени вреди от престъпление * обезщетение за неимуществени вреди от престъпление

Р Е Ш Е Н И Е
№ 142
гр. София, 26 март 2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА и прокурора от ВКП Д.МАШЕВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 87/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия А. М., срещу въззивно решение № 135/21.11.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 65/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна. В жалбата и писменото допълнение към нея се излагат твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 - 3 НПК, като са правят алтернативни искания за: отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане; оправдаване на подсъдимия; намаляване размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода на десет години при условията на чл. 55 НК, както и намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 100 000 на 50 000 лева.

В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба и прави искане за уважаването й по изложените в нея съображения.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на твърденията, визирани в жалбата. Според държавния обвинител въззивният съд е осъществил задълбочен и обективен анализ на доказателствената съвкупност, правилно е квалифицирал деянието по чл. 115, вр. с чл. 18, ал.1 НК и е наложил справедливо наказание на подсъдимия, отчитайки всички относими смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Въззивният съдебен акт в неговата гражданска част съответства на действителния обем и интензитет на причинените на пострадалия неимуществени вреди, като размерът на присъденото обезщетение е определен справедливо. С оглед на това прокурорът пледира за оставянето на въззивното решение в сила.

Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител В. Г. П. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Според него при постановяване на въззивното решение не са допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, поради което то следва да бъде оставено в сила.

Подсъдимият А. М. поддържа жалбата, като в предоставената му последна дума заявява, че не е искал да убие пострадалия и затова не приема обвиненията, но съжалява за извършеното.

Върховният касационен съд, І - во наказателно отделение, след като обсъди доводите, изложени в касационната жалба и в пледоариите на страните, както и всички материали, събрани по делото, съобразно пределите на чл. 347 НПК и предоставените му правомощия, намери за установено следното:

С присъда № 3/15.01.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 882/2023 г. по описа на Окръжен съд - Варна подсъдимият А. М. е признат за виновен в това, че на 19.08.2022 г., в гр. Варна, направил опит умишлено да умъртви В. Г. П., чрез нанасяне на удари с нож в областта на шията и гърдите, като деянието е останало недовършено, поради независещи от дееца причини, с оглед на което и на основание чл. 115, вр. с чл. 18, ал.1, вр. с чл. 54 НК е осъден на дванадесет години лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване.

На основание чл. 59, ал.1 НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение, считано от 27.11.2022 г.

С първоинстанционната присъда подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец В. Г. П. сумата от 80 000 /осемдесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на деянието, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 19.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 6000 /шест хиляди/ лева разноски по водене на делото.

С присъдата ОС - Варна се разпоредил с веществените доказателства и разноските по делото.

Срещу първоинстанционната присъда е подаден протест от Окръжна прокуратура - Варна и жалба от частния обвинител с искане за увеличаване срока на наложеното наказание лишаване от свобода и на присъденото обезщетение за неимуществени вреди до първоначално предявения размер на гражданския иск. Подадена е и жалба от подсъдимия с искане за оправдаването му, а алтернативно за намаляване размерите на наложеното наказание и присъденото обезщетение. По жалбите и протеста в АС – Варна е образувано в.н.о.х.д. № 65/2024 г. С въззивно решение № 135/21.11.2024 г., постановено по същото дело, предмет на настоящата касационна проверка, първоинстанционната присъда е изменена, като е увеличен размерът на наложеното на подсъдимия наказание от дванадесет на четиринадесет години лишаване от свобода, а размерът на обезщетението за неимуществени вреди от 80 000 /осемдесет хиляди/ лева на 100 000 /сто хиляди/ лева. С въззивното решение подсъдимият е осъден да заплати допълнителна държавна такса от 800 лева за разликата в размера на уважения граждански иск, сумата от 756,57 лева разноски за изготвяне на съдебно – техническа експертиза, както и 2500 лева в полза на В. П. разноски за процесуално представителство във въззивното производство. Първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата й част.

Касационната жалба, подадена срещу така постановеното въззивно решение, е допустима, тъй като е депозирана от лице, което има право на това, в срока по чл. 350 НПК и срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т.1 НПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

В процесуалния документ, въз основа на който е инициирано касационното производство, се излагат доводи за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 – 3 НПК. Конкретно се твърди, че въззивният съд не е осъществил дължимия обективен, всестранен и пълен анализ на доказателствената съвкупност. Неправилно кредитирал показанията на св. П., които били тенденциозни, а игнорирал изложеното от св. Ж. Ж. и обясненията на подсъдимия относно отправените му от пострадалия цинични и расистки квалификации. Незаконосъобразно въззивният съд отказал да допусне експертиза, която да изследва мобилния телефонен апарат, ползван от подсъдимия, като по този начин останали неизяснени мотивите му за извършване на престъплението, а това нарушило правото му на защита. Неправилно въззивната инстанция приела, че престъплението е предумишлено, както и че е извършено при пряк умисъл, оценявайки превратно факта, че подсъдимият е носел нож в себе си и че се е снабдил с чужд документ за самоличност. Наложеното от въззивния съд наказание било несправедливо, тъй като при определяне на неговия размер били отчетени само отегчаващите отговорността обстоятелства. Прекомерно бил увеличен и размерът на обезщетението за неимуществени вреди, като не били съобразени доказателствата относно степента на душевното и емоционалното страдание на пострадалия.

Приоритетно следва да бъдат разгледани оплакванията за допуснати нарушения на процесуалния закон, доколкото при положителна констатация за наличието на такива е безпредметно обсъждането на останалите заявени касационни основания. Твърденията на касатора в тази насока са за осъществена от въззивният съд доказателствена и аналитична дейност в разрез с процесуалните правила, гарантиращи правилен процес на формиране на вътрешното убеждение. Конкретно се твърди игнориране на показанията на св. Ж. Ж. и обясненията на подсъдимия за отправени към последния от страна на пострадалия цинични и расистки квалификации. Прегледът на въззивния съдебен акт не установява твърдяното нарушение. Въззивната инстанция е изпълнила задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 339, ал. 2 НПК, като е отговорила на всички възражения на защитата относно предхождащите деянието отношения между подсъдимия и пострадалия. Осъществила е суверенното си право да изгради вътрешното си убеждение въз основа собствен обективен, пълен и задълбочен анализ на доказателствената съвкупност. Обсъдила е показанията на пострадалия и св. П., като е изложила аргументите си, поради които е възприела за достоверна изложената от тях информация. Отчитайки процесуалното качество на св. П., като граждански ищец и частен обвинител, предполагащо наличието на заинтересованост от изхода на делото, контролираният съд е подложил на проверка твърдението му за липсата на контакт и каквито и да било взаимоотношения между него и подсъдимия. В тази насока е уважил искането на защитата, като е допуснал и приел съдебно - техническа експертиза, предмет на изследване на която са били двата мобилни телефонни апарата, ползвани и предоставени от подсъдимия още в хода на досъдебното производство. Контролираният съд изцяло се е доверил на експертното становище, според което, единствена индиция за кореспонденция между подсъдимия и св. П. е установена в папка „Видеозаснемане“, която представлява заснет чат от монитор със снимка и име на В. П., изписано с латински букви, като експертът е направил уговорка, че не е възможно по нея да се направи категоричен извод за това, че именно пострадалият е участник в разговора. Отсъствието на други данни за комуникация между подсъдимия и пострадалия е дало основание на въззивния съд да кредитира изцяло показанията на последния, че през месец май 2022 г. е получил покана за разговор през приложението „Месинджър“, като е блокирал абоната, от която е изхождала тя, и не е провеждал разговор с него. Неоснователно е в тази връзка твърдението на касатора, че контролираният съд е игнорирал показанията на св. Ж. Ж., която потвърждавала, че е имало комуникация между двамата. Действително в депозираните от св. Ж. показания на досъдебното производство, приобщени по реда на чл. 373, ал. 1, вр. с чл. 283 НПК, същата е посочила, че знае от подсъдимия, че познава пострадалия и че в телефона си има комуникация с него. Доколкото свидетелката няма лични възприятия, а споделя единствено наученото от подсъдимия, като същевременно не дава информация за времето на комуникацията и нейното съдържание, правилно въззивният съд е преценил, че показанията й не допринасят за изясняване на значимите за делото обстоятелства. Отделен е въпросът доколко наличието на такава комуникация би била от значение за обвинението, след като от обясненията на самия подсъдим /л. 188 от първ. дело и л. 184 от възз. дело/ е видно, че пострадалият е отправил обидни реплики към него през септември 2021 г., а деянието е извършено на 19.08.2022 година, почти една година по - късно. По делото не са събрани каквито и да било доказателства, включително и от обясненията на подсъдимия, че след месец май 2022 г., когато според св. П. той е блокирал непознатия му номер в приложението „Месинджър“, до датата на престъплението - 19.08.2022 г. между двамата е имало някаква комуникация. Всичко това е дало основание на проверявания съд да кредитира показанията на пострадалия и съпругата му, затова че първият от тях не само не е разговарял лично с подсъдимия, но и е избягвал контакта с него. На тази основа правилно е счел и за защитни обясненията на подсъдимия за това, че мотивите да извърши деянието са отправени към него от пострадалия в предходен момент цинични и расистки квалификации. Не търпи критика и извода на въззивния съд за това, че непосредствено преди извършване на деянието между пострадалия и подсъдимия не е имало каквито и да било разменени реплики, като нападението е било внезапно и изненадващо за П.. Това заключение се основава не само на показанията на последния, но и на изложеното от прекия очевидец на престъплението – св. А., като посочените гласни доказателствени източници са в корелация със заключението на съдебно психиатричната и психологична експертиза за отсъствието на физиологичен или патологичен ефект. Правилният анализ и оценка на доказателствената съвкупност е обусловил и законосъобразния извод на контролирания съд за това, че пострадалият по никакъв начин не е провокирал с поведението си подсъдимия да осъществи деянието.

Изложеното налага заключение за това, че не са допуснати съществени нарушения при събирането, анализа и оценката на доказателствата по делото, всички факти от значение за правилното решаване на делото са били изяснени от въззивния съд, чрез извършване на доказателствена и аналитична дейност, изцяло съобразена с изискванията на процесуалния закон, поради което твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК е неоснователно.

Основният довод на касатора, с който се аргументира оплакването за допуснато нарушение на материалния закон е, че неправилно въззивният съд е приел, че деянието е осъществено от подсъдимия умишлено и че той предварително е замислил и подготвил извършването на нападението. По отношение на формата на вината, при която подсъдимият е осъществил деянието, въззивната инстанция е изложила подробни и ясни аргументи /л. 9 - 11 от възз. реш./, които настоящият касационен съдебен състав изцяло възприема като логични и правилни. Законосъобразни са изводите на съда, че подсъдимият е осъществил деянието при пряк умисъл, обективиран от броя на нанесените удари /три на брой/, вида на използваното оръжие - нож, насочеността на ударите към уязвими части от тялото на пострадалия – шията и гърдите, тежестта на уврежданията причинили засягане на дясната външна яремна вена и на белия дроб, довели до остра кръвозагуба и левостранен хемопневмоторакс, обусловили временно разстройство на здравето, опасно за живота на пострадалия, което без оказване на висококвалифицирана медицинска помощ би довело до смъртта му. Посочените обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност, са дали основание на въззивният съд правилно да приеме, че подсъдимият не е целял да причини само телесни наранявания на пострадалия от вида на посочените в чл. 129, ал. 2 НК, а е искал настъпването на неговата смърт. В този смисъл материалният закон е приложен правилно и не се налага намесата на касационната инстанция.

Основателно е оплакването на касатора, че неправилно престъпната дейност на подсъдимия е определена от въззивния съд като предумишлена. Действително това заключение на проверявания съд не е довело до промяна на правната квалификация на деянието, но доколкото е послужило като аргумент за увеличаване на санкцията, наложена на подсъдимия от първостепенния съд, настоящият съдебен състав намира за нужно да го разгледа в контекста на заявеното оплакване за несправедливост на наказанието.

Не се споделят доводите на контролирания съд за това, че подсъдимият предварително е решил да осъществи деянието и че се е подготвил за него като наблюдавал жилището на пострадалия и следял движението му, снабдил се с нож, който носел в себе си, набавил си чужд документ за самоличност с негова снимка, като си осигурил и лица, чрез които да получава средства, за да може да се укрие след престъплението. Посочените обстоятелства не са оценени правилно и според настоящият съдебен състав не са достатъчно, за да се направи извод, че подсъдимият предварително се е подготвил да извърши деянието. Носенето на нож в себе си е било обичайно поведение на А. М., за което свидетелстват Д. Д., А. С. и св. П., а наблюдението на последната и нейното жилище подсъдимият е извършвал и по времето на тяхната връзка и когато пострадалият е бил извън страната. Посочените гласни доказателства не водят до заключението, че подсъдимият е следял движението конкретно на пострадалия, като подготовка за извършване на нападение над него.

Фактът, че при задържането на подсъдимия, три месеца след деянието, в него е бил намерен документ за самоличност със снимката му и личните данни на друго лице, също не дава основание да се приеме, че същият се е подготвил за извършване на деянието и укриването си след него. По делото не са събрани доказателства за това в кой момент подсъдимият се е снабдил с документа - преди извършване на престъплението или докато се е укривал от органите на полицията, за да се приеме, че това е било част от подготовката му. Осигуряването на лица, чрез които да получава средства от свои роднини, живеещи в Турция, за да може да се укрива, също не е основание за такъв извод, доколкото от гласните доказателства по делото се установява, че подсъдимият се е издържал по този начин още от пристигането си в Република България, в продължение на осем години преди извършване на престъплението. Обстоятелствата, че нападението е осъществено в светлата част на денонощието, на публично място, в присъствието на очевидец, не подкрепят тезата за предумишлено извършено деяние, а по-скоро са индиция за внезапно възникнал умисъл за извършване на деянието. Внезапността на нападението, броя на нанесените удари и насочеността им към уязвими части от човешкото тяло, са единствено основание да се приеме, че е налице пряк умисъл за умъртвяването на пострадалия, но от тях не може да се направи извод за предварително, добре планирано престъпление, както е приел въззивният съд. В този смисъл не се споделя решението на контролираната инстанция да отчете наличието на предумисъл като отегчаващ отговорността фактор.

Въпреки изложеното, настоящият съдебен състав не намира основание за промяна на определената с въззивното решение санкция в посока нейното намаляване. Въззивният съд е отчел, че е налице превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, но реално е определил срока на наказанието лишаване от свобода под средния размер /петнадесет години/, предвиден в разпоредбата на чл. 115 НК. Отчетените от първоинстанционния съд и възприети от въззивната инстанция като смекчаващи отговорността обстоятелства - младата възраст на дееца, чистото му съдебно минало и отсъствие на повишение на скалите на „физическа и косвена агресивност“, съгласно заключението на КСППЕ, не надделяват значително над отегчаващите фактори. Деянието се характеризира като такова с висока степен на обществена опасност, тъй като е насочено срещу най - висшето човешко право - правото на живот. В конкретния случай тя е обусловена и от факта, че е извършено неочаквано нападение над един млад, образован човек, полагащ общественополезен труд, който по никакъв начин не е предизвикал агресията на дееца, а точно обратното - самият той е бил засегнат от извънбрачната връзка на съпругата си с подсъдимия. Проявената жестокост към пострадалия, внезапно и без конкретен повод, характеризират извършителя като завистлив, злобен и отмъстителен човек, поставящ своите чувства, желания и интереси над тези на другите членове на обществото. Утежняващи обстоятелства са и извършването на нападението на публично място, в присъствието на очевидец, в светлата част на денонощието, разкриващи пренебрежителното отношение на подсъдимия към установения обществен ред за разрешаване на междуличностни конфликти. Продължителното му укриване от органите на разследването след деянието /около три месеца/ показва действителното му отношение към извършеното и неговите последици и обуславя заключението за декларативност на изказаното съжаление. Всички тези обстоятелства дават основание да се приеме, че за целите на наказанието, предвидени в чл. 36 НК и най - вече за тези на специалната превенция, определената от въззивната инстанция санкция в размер на четиринадесет години лишаване от свобода, се явява напълно справедлива. Не е допусната диспропорция от вида на визираната в чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не се налага корекция в посока нейното намаляване.

Присъденото от въззивната инстанция обезщетение за претърпените от пострадалия неимуществени вреди също отговаря на критериите за законосъобразност и справедливост. Причинените в резултат на престъплението наранявания на П. - острата кръвозагуба и хемопневмоторакса, са поставили в опасност живота му, а претърпените от тях болки и страдания са били значителни. Получените телесни увреждания са наложили по - продължителен и труден процес на възстановяване, както за да оздравее напълно, така и за да може пострадалият да покрие физическите и здравословни критерии, необходими за упражняване на професията му като помощник - капитан на кораб. Това е довело и до значителен период от време, в който той не е имал възможност да полага общественополезен труд. Изложеното обуславя извода, че обезщетение в размер на 100 000 лева, определено с въззивното решение, се явява справедливо, според критериите на чл. 52 ЗЗД и не следва да бъде намалявано.

В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените с жалбата касационни основания предопределя оставянето й без уважение, а въззивното решение в сила.

Воден от изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 135/21.11.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 65/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Да се извърши превод на настоящото решение на турски език и да се изпрати на подсъдимия в затвора в гр. Варна.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.