Съизвършителство при побой с причинена средна телесна повреда

Текстът на акта

Ключови фрази

Средна телесна повреда * съучастие * съизвършителство * средна телесна повреда в транспорта * съизвършител

Р Е Ш Е Н И Е
№ 351
гр. София, 17 юни 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Тома Комов от Върховната прокуратура, като изслуша докладваното от съдия Д. Вълкова наказателно дело № 424 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на адвокат Д. С., защитник на подсъдимите Д. С. А. и М. З. Р., с която се оспорва въззивна присъда № 10 от 12.03.2024 г., постановена по ВНОХД № 20245600600075 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - гр. Хасково само по отношение на първия подсъдим.
В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 НПК. Отменително такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК (допуснати съществени нарушения на процесуалните правила) се претендира с доводи за липса на категорични доказателства подсъдимият А. да е участвал в побоя на пострадалия и по - конкретно да му е нанасял удари в главата, от които да е причинена средната телесна повреда, предмет на обвинението, както и че обжалваната въззивна присъда почива на предположения и превратно тълкуване на свидетелските показания. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК (нарушение на материалния закон) се обвързва с оспорване на приетото от въззивния съд съучастие/съизвършителство между двамата подсъдими и наличие на общ умисъл между тях за увреждане на пострадалия. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание) се заявява с общо недоволство от установеното от въззивния съд от фактическа и правна страна за участие на подсъдимия А. като съизвършител в инкриминираното деяние. Иска се ВКС да отмени обжалвания съдебен акт и да оправдае подсъдимия Д. А. поради това, че не е съучастник на подсъдимия М. Р. и не е извършил престъплението, предмет на обвинението.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Д. А. и защитникът му адвокат Д. С. се явяват и поддържат касационната жалба и писменото допълнение към нея.
Подсъдимият М. З. Р. не се явява пред настоящата инстанция, редовно призован и не изразява становище по касационната жалба на подсъдимия Д. А..
Частният обвинител К. М. С. и повереникът му адвокат М. К. се явяват лично пред касационната инстанция и оспорват касационната жалба и допълнението към нея, като молят ВКС да остави в сила въззивната присъда и да присъди на частния обвинител направените деловодни разноски за настоящото производство.
Прокурорът от Върховната прокуратура дава становище, че жалбата е неоснователна, поради което и като се солидаризира напълно с мотивите на въззивния съд за съучастническа дейност на двамата подсъдими и липсата на основание за оправдаване на подсъдимия Д. А. по обвинението за извършено престъпление по чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК, предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, след като се запозна с материалите по делото, обсъди доводите в жалбата и писменото допълнение към нея, устно развитите съображения на страните в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 28 от 04.08.2023 г. по НОХД № 20215630200424 по описа за 2021 г. РС – гр. Харманли признал подсъдимия М. З. Р., [дата на раждане] , за виновен в това, че на 20.08.2019г. в гр. Харманли, причинил на К. М. С. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на горната челюст, поради което и на основание чл. 129, ал.1 вр. ал.2 и чл.54 от НК му наложил наказание две години лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл.66 от НК за изпитателен срок от три години и постановил полагане на възпитателни грижи по чл.67, ал.2 от НК. На основание чл. 304 от НПК съдът оправдал изцяло подсъдимия А. по обвинението за престъпление по чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК, както и подсъдимия Р., че е действал в съучастие с другия подсъдим и възложил направените деловодни разноски в тежест само на подсъдимия М. Р..
По въззивен протест на прокурора и въззивна жалба на частния обвинител (с аналогично искане за осъждане на двамата подсъдими по обвинението за причинена в съучастие средна телесна повреда по чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК) Окръжен съд – гр. Хасково постановил оспорената пред ВКС въззивна присъда, с която отменил първоинстанционната присъда в частта, в която подсъдимият Д. А. е оправдан изцяло и вместо това го признал за виновен в това, че на 20.08.2019 год. в гр. Харманли в съучастие като извършител със сина си М. З. Р. причинил на К. М. С. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на горната челюст, поради което и на основание чл.129, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 и чл.54 от НК му наложил наказание една година лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване.
С въззивния съдебен акт е изменена и частта от първоинстанционната присъда, в която подсъдимият М. Р. е бил частично оправдан по обвинението, че е извършил престъпление по чл.129, ал.2, вр. ал.1 от НК във вр. с чл.20, ал.2 от НК - в съучастие като извършител с подсъдимия Д. А. и го признал за виновен и по това обвинение.
Въззивният съд е изменил присъдата и в частта за деловодните разноски, включително направените такива от частния обвинител, като ги разпределил между двамата подсъдими.
Касационната жалба е допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Релевираното оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да се разгледа приоритетно поради последиците от касационния контрол при евентуалната му основателност. Обратно на изложеното в касационната жалба, ВКС намира, че Окръжен съд – гр. Хасково е съобразил процесуалните изисквания в чл.339, ал.3 и чл.305, ал.3 от НПК при мотивиране на въззивната присъда, като е приел за доказано обвинението от фактическа страна след като далеч по - убедително от първоинстанционния съд, разграничавайки ясно два етапа на ескалация на възникналия конфликт, в първия от които участвал само подсъдимият Р., а във втория и двамата подсъдими, е преодолял противоречието между от една страна данните от показанията на многобройните свидетели, в това число очевидци на извършения от двамата подсъдими побой върху частния обвинител К. С., показанията на полицейските служители К. П. и П. К., заключенията на СМЕ, протокола за оглед на местопроизшествието и протокола за оглед на веществени доказателства и от друга страна изолираните и вътрешно противоречиви данни от обясненията на двамата подсъдими и показанията на свидетелите П. П., С. И. и В. М.. Въззивният съд е аргументирал по съответния процесуален ред защо дава вяра на първата група доказателствени материали, съответно защо не кредитира обясненията на подсъдимите и последните трима свидетели в частта им, в която отричат каквато и да е съпричастност на подсъдимия А. в нанесения побой на пострадалия С.. Отказът на въззивния съд да приеме тезата на подсъдимия Д. А., че не е удрял пострадалия С. не е голословен или резултат от превратна оценка на събраните доказателствени материали, а последица от внимателна проверка на всеки от тях поотделно и съвкупно с останалите. Освен уличаващите подсъдимия А. като съизвършител на побоя преки гласни доказателства от показанията на свидетелите - роднини на пострадалия С., въззивният съд е установил, че двамата подсъдими едновременно нанасяли удари на пострадалия и на база показанията на напълно незаинтересования свидетел очевидец И. П., както и показанията на полицейските служители П. К. и К. П., пристигнали на мястото на инцидента по сигнал за сбиване. Пред първия полицай - свидетелят И. П. заявил, че двамата подсъдими са нанесли побой на пострадалия, което било потвърдено и от свидетеля К. П., пред когото двамата подсъдими потвърдили на мястото на инцидента, че действително се сбили с пострадалия. Контролираният съд коректно е идентифицирал и обективирал в мотивите на съдебния акт вътрешните противоречия между обясненията на подсъдимите, както и между тях и показанията на тримата свидетели, с които същата вечер заедно празнували сватбено тържество, като същевременно успешно е противопоставил обективната подкрепеност на показанията на пострадалия от всички останали гласни, писмени и веществени доказателства, както и експертните заключения. Поради това ВКС намира за закономерно отклонена като несъстоятелна защитната теза на подсъдимия А., че не е нанасял удари на пострадалия. Фактът, че не е установено подсъдимият А. да е нанесъл фаталния (единичен според вещото лице д-р Х. Е.) удар, с който била счупена челюстта на пострадалия, не формира доказателствен дефицит в нарушение на чл.14, ал.1 от НПК и не прави делото неизяснено от фактическа страна до степен да направи невъзможно правилното приложение на материалния закон и конкретно чл.20, ал.2 от НК относно обвинението за съучастническата дейност, за да се отмени присъдата и той да бъде оправдан, както се иска в касационната жалба. Щом събраните по делото доказателства и техният критичен, задълбочен и процесуално издържан анализ са дали основание на въззивния съд да приеме, че двамата подсъдими едновременно и нееднократно са нанасяли удари на пострадалия, включително по време, когато той е паднал на земята и те са били надвесени над него, това е достатъчно да се приеме съучастническа дейност, без значение кой от двамата съизвършители е нанесъл въпросния вредоносен удар върху челюстта на пострадалия. Поради това и като съобрази, че ВКС не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК в първо по ред касационно производство, каквото е настоящото и не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, настоящата инстанция следва да се произнесе в рамките на приетата от въззивния съд фактология, доколкото не се установиха нарушения на процесуалните правила при събиране, интерпретация и оценка на доказателствата.
Горното изключва отменително основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
Касационното основание неправилно приложение на материалния закон се претендира във връзка с оспорения отказ на въззивния съд да приеме защитната теза на подсъдимия, че не е участвал в побоя на пострадалия и не е нанесъл вредоносния удар върху челюстта му, за който вече се изложиха съображения, че е направен в съответствие с процесуалните изисквания. При така установените фактически положения и конкретно установената функционална субективна и обективна връзка между нанесените от подсъдимите отделни удари на пострадалия въззивният съд е дал правилна правна квалификация на извършеното от подсъдимия А. като съучастническо деяние по чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК, като е изложил споделими и съобразени със задължителната съдебна практика мотиви защо обратно на първоинстанционния съд приема, че подсъдимият А. е съизвършител със сина си – подсъдимия Р. в причинената на пострадалия средна телесна повреда. Аргументи в подкрепа на приетото от въззивния съд се извеждат от т.6 на Постановление № 2/16.12.1957 г., Пленум на ВС, изм. и доп. с Тълкувателно постановление № 7 от 6.VII.1987 г., съгласно което съучастие/съизвършителство е налице и когато съставомерният вредоносен резултат е настъпил само с един удар, нанесен на жертвата от един от съучастниците, който обаче е предпоставен от нанесения при общ умисъл побой от всички съизвършители, при който са нанесени множество други удари по същото време с участие на останалите съучастници. В случая свидетелят очевидец И. П., за когото не са установени никакви индиции за пристрастност в полза на която и да е страна по делото, е потвърдил, че подсъдимите са продължили да бият пострадалия дори, когато той е бил на земята и плюел зъбите си, иззети впоследствие като веществени доказателства. Това обективира общия умисъл за посегателството срещу личността на С. от страна на двамата подсъдими. След като всеки от тях обективно е възприемал освен собственото си поведение, но също така и действията на другия съучастник, всеки от тях е осъзнавал обществената опасност на предприетото насилие, както и настъпването на общия съставомерен резултат от съвместно причинените увреждания. Ето защо, задружно осъщественото от бащата А. и сина Р. престъпно поведение е реализирано при общност на умисъла от субективна страна и изводите на въззивната инстанция за правната квалификация на престъплението и формата на съучастие по чл. 20, ал. 2 от НК са правилни и законосъобразни. В рамките на възприетите фактически положения за побой на пострадалия, в който с различни удари са участвали едновременно двамата подсъдими, законът е приложен правилно, което изключва основателността на искането за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимите, съответно бащата А. изцяло, а синът – подсъдимият Р. по обвинението за съучастие. Това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. ал. 24, ал. 1, т. 1 от НК, която в случая не е налице.
Липсва и касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 НПК. За извършеното от подсъдимия А. престъпление законът предвижда наказание до шест години лишаване от свобода. Следователно наложеното наказание една година лишаване от свобода, определено при превес на изчерпателно откроени и адекватно оценени смекчаващи отговорността обстоятелства, е значително под установения от закона среден размер, както и под размера на наложеното наказание (две години лишаване от свобода) на другия подсъдим, за когото е установено, че е допринесъл в по-висока степен за настъпване на съставомерните последици. Независимо от по - активната роля на подсъдимия Р. в побоя на пострадалия няма основание за допълнително снизхождение и намаляване на наложеното наказание на подсъдимия А., тъй като въпреки по - ниската степен на участие на жалбоподателя А. и по - късното му включване в побоя над пострадалия, по делото е установено, че в резултат от съвместните удари от двамата подсъдими на пострадалия са били причинени множество други травми извън съставомерното телесно увреждане по чл.129 от НК, както и че пострадалият не е предизвикал инцидента с неправомерно поведение, а точно обратно – подсъдимите са вдигали шум късно през нощта пред жилището на жертвата, за което пострадалият им направил забележка.
Изпълнението на наложеното наказание не може да бъде отложено поради липса на обективните предпоставки за условно осъждане по чл. 66, ал.1 НК предвид данните от справката за съдимост, че подсъдимият А. е осъждан многократно за други умишлени престъпления от общ характер и е изтърпявал ефективно наказание лишаване от свобода (вж. справка на л.135-138 от ДП).
Изложените в мотивите на въззивната присъда съображения за липса на предпоставките за индивидуализация на наказанието по чл.55 от НК се споделят от ВКС и e безпредметно да се повтарят, като единствено следва да се допълни, че повечето от предходните осъждания на дееца са за тежки престъпления по смисъла на чл.93, т.7 от ДР на НК, а едно от тях също е за престъпление като процесното по чл.129, ал.2 от НК - за телесна повреда на друго лице от същия град, за което също му е било наложено ефективно наказание лишаване от свобода. Това налага извода, че с предходните многобройни наказания лишаване от свобода за други умишлени престъпления, както и за същото престъпление по чл.129, ал.2 от НК не са били постигнати целите на личната превенция по чл.36 от НК, което сериозно завишава степента на обществена опасност на личността на дееца и изключва определяне на наказанието по реда на чл.55 от НК за същото такова деяние. Предвид посоченото по - горе наказанието не е очевидно несъответно по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК.
Доколкото касационната жалба акцентира основно върху доводите за недоказаност на обвинението от фактическа страна относно участието на подсъдимия А. в инкриминираното деяние като съизвършител с искане за неговото оправдаване и преценката за тяхната неоснователност, присъдата на въззивния съд следва да бъде оставена в сила.
Съгласно чл.189, ал.3 от НПК резултатът от касационната проверка предпоставя да бъде уважено искането на повереника на частния обвинител за осъждане на подсъдимия А. да плати направените от частния обвинител деловодни разноски за касационното производство или сума в размер на 2000 лв., колкото е посочено в приложения договор за правна защита и съдействие, че е размерът на платеното от него адвокатско възнаграждение на повереника му.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 10 от 12.03.2024 г., постановена по ВНОХД № 20245600600075 по описа за 2024 г. на Окръжен съд – гр. Хасково.
ОСЪЖДА подсъдимия Д. С. А. да плати на частния обвинител К. М. С. сума в размер на 2000 (две хиляди) лева, представляваща направените от него разноски за адвокатско възнаграждение на повереник за касационното производство.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.