Недопустимост на съдебно решение по доводи, посочени за първи път в писмени бележки

Текстът на акта

Ключови фрази

1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 156
София, 09.03.2026 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Милена Даскалова

при участието на секретаря Цветелина Пецева, като изслуша докладваното от съдия М. Даскалова гр.д.№ 1727 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на К. С. К., чрез адв. К. Т., срещу решение № 6 от 05.01.2024г., постановено по гр. д. № 602/2023г. на Окръжен съд- Перник, с което след отмяна на решение № 108 от 09. 06. 2023г. по гр. д. № 200 / 2022г. на Радомирския районен съд, е отхвърлен искът на К. С. К. за признаване за установено по отношение на ответниците А. Б. П., Б. П. К. и И. К. И., че К. С. К. е собственик на незастроен урегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място], с площ по нотариален акт от 940 кв. м, а по скица - от 957 кв. м. , за който е отреден парцел *** в кв. *** по плана на [населено място], и да се отмени на основание на чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт № 75, том VI, дело № 1976/1994 г.

В касационната жалба и в проведеното открито съдебно заседание се излагат доводи за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

С депозирания писмен отговор ответницата А. Б. П., чрез адв. А., оспорва жалбата и прави искане за присъждане на направените разноски по делото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира следното:

Производството по делото е образувано по предявен от К. С. К. против Б. П. К., И. К. И. и А. Б. П. установителен иск за собственост. Твърденията на ищцата са, че е придобила собствеността върху процесния имот по силата на договор за покупко- продажба от 27.05.1979г. За този имот пред 1994г. е издаден констативен нотариален акт, с който наследниците на П. Г. В. са признати за собственици на основание наследство, делба и давностно владение и през 2010г. наследниците на П. В. са дарили имота на ответницата А. Б. П..

С подадения отговор на исковата молба ответницата А. П. е оспорила иска с твърдения, че праводателите й се легитимират като собственици на имота с констативния нотариален акт от 1994г., като дори и да се приеме, че към 1994г. те не са били собственици, то от този момент са установили владение върху имота и към 2010г., когато имотът й е дарен, са придобили собствеността на основание давностно владение. Наред с това ответницата А. П. се позовава на добросъвестно владение , считано от 2010г., като поддържа също, че в нейна полза е изтекла и 10- годишната придобивна давност по чл. 79, ал.1 ЗС. В съдебно заседание ответницата А. П. твърди, че собствеността върху имота е била възстановена на праводателите й по реда на ЗСПЗЗ.

Първоинстанционният съд е уважил иска, като е приел, че ищцата е собственик на имота на основание сключения договор за покупко- продажба на имота, а праводателите на ответницата не се легитимират като собственици на имота на основание земеделска реституция, тъй като производството по възстановяване на собствеността им още не е приключило. Приел е за неоснователно и възражението на ответницата за изтекла придобивна давност.

Решението на районния съд е обжалвано от А. П..

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от нотариален акт за покупко - продажба № 136, н.д.№ 335/1964 г. на Радомирски районен съдия, се установява, че на 3. 10. 1964г. М. Н. Б. е закупил от ТКЗС „Радомирска република“ празно дворно място, съставляващо парцел ***, кв. *** по плана на [населено място], с площ от 693 кв. м. На 29.05.1979г. М. Б. и К. Т. продали на ищцата К. К. същия недвижим имот. С протокол от 08.06.1983 г. на комисия по чл. 265 от ППЗТСУ /отм./ е взето решение към притежавания от К. К. парцел ***, кв. *** по плана на [населено място] да се придадат 270 кв. м., без да е описано от кой имот се придава това място.

Въз основа на удостоверение № 136/12.11.2021 г., изд. от община Радомир, е прието за установено, че УПИ *** в кв. *** по отменения план на [населено място] от 1969 г. е идентичен с част от УПИ *** от кв. *** и част от УПИ ***, кв. *** по действащия регулационен план, одобрен със заповед № 367/28.12.2001г.

Със заповед № 391/23.06.1994 г. на кмета на община Радомир, на основание чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ е признато правото на собственост на Г. П. Г., А. П. И., Б. П. К. и Г. П. Г., като наследници на П. Г. В., върху парцел ***, кв. ***по плана на [населено място], с площ от 940 кв. м., което е признато от ПК - Радомир с решение № 50/1993 г., който парцел е бил част от нива в м. „Б., впоследствие урегулирана със заповед № 657/12.10.1973 г. на ОНС - Перник и продадена от ТКЗС на трети лица, но незастроен до датата на издаване на заповедта.

С нотариален акт № 75, н.д. № 1976/1994 г. Г. П. Г., Г. П. Г., Б. П. К. и А. П. И., като наследници на П. Г. В., са признати за собственици по наследство, делба и давностно владение на парцел *** и парцел *** в кв. *** по плана на [населено място], както и на УПИ *** в кв. *** по плана на [населено място].

С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 191, н. д. № 371/2010 г. М. К. И., И. К. И., К. И. Й., Б. П. К., Г. П. Г. и Г. П. Г. са дарили на ответницата А. Б. П. УПИ *** в кв. ***.

Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения иск, посочвайки, че в писмената защита на А. Б. П. процесуалният й представител се позовава на незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в противоречие с разпоредбата на чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ и т.2 от Тълкувателно решение № 6 от 10. 05. 2006г.на ВКС по т. гр. д. № 6/2005г. на ОСГК. Въззивният съд е изложил мотиви, че разпоредбата на чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ е императивна материалноправна норма и съгласно т.1, изречение 1-во от ТР № 1 от 09. 12. 2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК при проверка на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, а отделно от това в писмената защита има наведени такива доводи.

По съществото на спора въззивният съд е приел, че с оглед обстоятелството, че праводателите на ищцата са придобили спорния имот от ТКЗС чрез покупка, а тя го е придобила от тях също чрез покупка, то съгласно разпоредбата на чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ, и т.2 от ТР № 6 от 10. 05. 2006г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005г. на ОСГК нито една от тези две сделки няма вещно транслативен характер, поради което ищцата не е собственик на процесния недвижим имот, а имотът е подлежал на земеделска реституция на наследниците на П. Г. В.. Направен е извод, че само на това основание предявеният положителен установителен иск е неоснователен.

С определението по чл. 288 ГПК № 1524 от 27.03.2025 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК / поради противоречие с решение № 156 от 10.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2013 г., I г. о./ по следния правен въпрос : Допустимо ли е съдът да се произнесе по доводи, въведени за първи път в писмени бележки, представени след приключване съдебното дирене пред въззивната инстанция?

По поставения правен въпрос :

В решение № 156 от 10.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2013 г., I г. о. е прието, че съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото, да се произнася по невъведени възражения и да изненадва страните с произнасяне по въпрос, който не е бил спорен по делото. Според разрешението, дадено в решение № 176 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1281/2010 г., III г. о. и решение № 86 от 20.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 143/2012 г., IV г. о., въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания. След като съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства и факти, то той следва да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. С оглед изясняване на фактите, които са от съществено значение за спора, съдът в процедура по чл. 145 от ГПК следва чрез въпроси към страните да отдели спорното от безспорното. Въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си. Тази практика изцяло се споделя от настоящият състав на ВКС, предвид на което и по поставения въпрос следва да се даде отговор, че е недопустимо въззивният съд да се произнесе по доводи, въведени за първи път в писмени бележки, представени след приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция.

Предвид отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, въззивното решение е неправилно и следва да се отмени на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В нарушение на процесуалните правила въззивният съд се е произнесъл по доводи, които са въведени за първи път в писмени бележки, представени след приключване съдебното дирене пред въззивната инстанция, по които насрещната страна не е имала възможност да изрази становище и да посочи доказателства.

Въззивният съд е приел, че се касае за императивна материалноправна норма, която е длъжен да приложи, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Принципно правилни и в съответствие с практиката на ВКС са изводите на въззивния съд относно задължението за прилагане на императивна материалноправна норма, но и в такава хипотеза с оглед принципа на равнопоставеност, съдът е длъжен да уведоми страните и им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства /решение № 208 от 8.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1290/2016 г., I г. о.; решение № 145 от 1.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 2587/2016 г./.

Като е приел, че предвид разпоредбата на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ, предявеният иск е неоснователен, въззивният съд е допуснал и нарушение на материалния закон, защото не е налице конкуренция на права, която да бъде разрешена с прилагане на посочената норма. За установяване на правата си върху спорния имот ответницата е представила нотариален акт за дарение № 191/2010г., с който спорният имот й е дарен. Видно от този нотариален акт, при съставянето му е бил представен констативен нотариален акт № 75 от 1994г. Последният е приложен като доказателство и с него праводателите на ответницата /респ. наследодателите им/ въз основа на представени документи, са признати за собственици на недвижими имоти, сред които и процесният. При съставянето на констативния нотариален акт от 1994г. е било представено решение № 75 от 18.10.1994г. на ОПК- Радомир /т. 9 от приложенията/, с което на наследници на П. Г. В. е признато правото на възстановяване върху земеделски земи с план за земеразделяне. Решение на органа на поземлената собственост, с което да е била възстановена собствеността върху спорния имот, не е било представено при съставянето на констативния нотариален акт, а също и в хода на производството пред двете инстанции. Заповед № 391 от 23.06.1996г., изд. от Кмета на община Радомир, с която на основание чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ е признато правото на собственост върху спорния имот, не е породила целените правни последици, тъй като е издадена от административен орган извън правомощията му и на това основание е нищожна. Следователно недоказани са твърденията на ответницата, че е частен правоприемник на лица, на които собствеността върху спорния имот е възстановена по реда на ЗСПЗЗ, предвид на което и в случая липсва конкуренция на права между приобретател по сделка, сключена с ТКЗС и реституирани собственици на имота по реда на ЗСПЗЗ /респ. техен частен правоприемник/ и нормата на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ е неприложима.

По изложените съображения обжалваното решение следва да се отмени и на основание на чл. 293, ал. 3 ГПК делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд. При новото разглеждане въззивният съд следва да се произнесе по доводите, въведени във въззивната жалба.

Разноски за настоящето производство не следва да се присъждат, тъй като по тях произнасяне дължи въззивната инстанция, което следва от разпоредбата на чл. 294, ал.2 ГПК.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 6 от 05.01.2024г., постановено по гр. д. № 602/2023г. на Окръжен съд- Перник.

ВРЪЩА делото на Окръжен съд- Перник за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: